Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 38

Събудих се от кошутска жега, утринни лъчи, лек махмурлук и глухо ръмжене. Отвън някой хранеше блатните пантери в клетките.

Погледнах часовника си. Беше много рано.

Полежах с омотани около кръста чаршафи, слушайки ръмженето на животните и грубите подвиквания на гледачите по мостчетата над тях. Преди две години Сегешвар ми бе показал развъдника и още помнех с каква ужасяваща мощ скачаха пантерите да хванат парчета рибно филе колкото половин човек. Гледачите викаха и тогава, но колкото повече ги слушах, толкова по-ясно осъзнавах, че това си е чисто перчене, опит да съберат кураж, за да се преборят с инстинктивния страх. С изключение на един-двама опитни блатни ловци Сегешвар наемаше персонала почти изключително от пристанищата и бордеите на Нова Пеща, където шансовете някое хлапе да е виждало истинска пантера бяха горе-долу същите, както и да е стъпвало някога в Милспорт.

Преди два века беше различно – тогава Зоната беше по-малка и още не бяха разчистили южния край за удобство на белотревните комбайни. На места отровно красивите блатни дървета и плаващите растения стигаха почти до чертите на града, а дъното на вътрешното пристанище трябваше да се почиства по два пъти годишно. Не беше голяма рядкост през летните жеги по товарните рампи да се мяркат пантери, чиято хамелеонова грива трептеше, имитирайки слънчевия блясък. Странните вариации в хранителния цикъл на плячката им из Зоната понякога ги тласкаха да бродят дори по най-близките улици около блатата, където без усилие раздираха запечатаните контейнери за боклук, а нощем се случваше да отмъкнат някой бездомник или пияница. Също както в блатната си среда, те лежаха неподвижно по уличките, прикривайки телата и крайниците си под гривата, която нощем ставаше съвършено черна. Жертвите им виждаха само дълбока сянка, докато не станеше твърде късно, а за полицията не оставаше нищо освен кървави пръски и ехо от отчаяни писъци в мрака. Още преди да навърша десет години, вече бях виждал на живо доста от тия гадини, веднъж дори аз и приятелите ми се изкатерихме с писъци по най-близката складова стълба, когато една задрямала пантера се размърда от звука на предпазливите ни стъпки, лениво размаха насреща крайчето на гривата си и се прозя широко.

Както повечето детски преживявания, ужасът беше мимолетен. Блатните пантери бяха страховити, смъртно опасни, ако ги срещнеш насаме, но в крайна сметка си оставаха част от нашия свят.

Ръмженето отвън се засили неимоверно.

За работниците на Сегешвар блатните пантери бяха противници от десетки евтини холографски игри, може би и урок по биология, от който не са избягали, внезапно превърнат в реалност. Чудовища от друга планета.

По-точно от нашата.

И може би в някои от младите хулигани, които работеха за Сегешвар, докато неизбежно не ги привлечеше животът на долнопробни хайдуци – може би в някои от тях тия чудовища събуждаха вледеняващата вселенска тръпка на разбирането колко далече сме от истинския си дом.

А може би не.

Някой се размърда в леглото до мен и изпъшка.

– Тия скапани твари никога ли не млъкват?

Споменът дойде едновременно с изненадата и взаимно се неутрализираха. Погледнах настрани и видях лицето на Вирджиния Видаура да се подава изпод възглавницата, която бе притиснала върху главата си. Очите й още бяха затворени.

– Време за хранене – обясних аз с набъбнал език.

– Само не мога да разбера кое ме дразни повече – те ли, или шибаните идиоти, дето ги хранят. – Тя отвори очи. – Добро утро.

– И на теб. – Спомних си как ме беше яхнала снощи. Усетих, че при този спомен отново започвам да се възбуждам. – Не очаквах да се случи в реалния свят.

Тя ме погледна по-внимателно, после се извъртя по гръб и заби поглед в тавана.

– И аз.

Събитията от предния ден лениво изплуваха на повърхността. Спомних си как зърнах за пръв път Видаура, изправена върху носа на ниския, дълъг катер на Сегешвар, който се полюшваше под масивните носещи конструкции на суперсала. Утринните лъчи откъм кърмата още не бяха стигнали толкова навътре между корпусите и докато слизах през люка за поддръжка, аз я виждах само като дребен силует с щръкнала коса и оръжие в ръката. Стойката й излъчваше впечатляваща самоувереност, но когато лъчът на фенерчето я освети за момент, видях още нещо, което не можах да определя. Тя ме погледна в очите за миг и извърна глава.

По време на утринното плаване през водите на Залива почти не разговаряхме. Силният западен вятър и студената, сива зора не предразполагаха към празни приказки. Когато наближихме брега, човекът на Сегешвар ни подкани да слезем долу, а друг млад хайдук със свирепо лице се изкатери в картечната кула на катера. Седяхме в тесния салон и слушахме как ревът на двигателите постепенно заглъхва с намаляването на скоростта. Видаура седна до Бразил и аз видях в полумрака как се хванаха за ръце. Затворих очи, облегнах се на студения метал и за да се намирам на работа, отново обмислих маршрута.

Океанът остана зад нас, наближихме някакъв занемарен, безнадеждно отровен плаж в северния край на Вчира, недалеч от скритите зад хоризонта предградия на Нова Пеща, чиито бордеи пращаха по тръби отровата си насам. Никой не беше толкова глупав, че да дойде на този плаж за риболов или плуване. Никой не видя как ниският, издължен катер на въздушна възглавница се стрелна през тясната ивица суша. Прекосихме мазни, замърсени блата, минахме през плитчини, задръстени от гниеща растителност, сетне излязохме в самата Зона. Продължихме на зигзаг с нормална скорост, за да заплетем следите си из безкрайната белотревна супа, спряхме на три различни балиращи станции, където хайдуците имаха връзки, и всеки път след това сменяхме посоката. Най-сетне достигнахме дома на Сегешвар сред пущинака – фермата за пантери.

Пътешествието отне почти цял ден. На последната балираща станция аз слязох за малко на кея и се загледах как слънцето залязва, превръщайки облаците над Зоната в парчета окървавена марля. На палубата на катера Бразил и Видаура разговаряха тихо и напрегнато. Сиера Трес още беше вътре, сигурно продължаваше да обменя с екипажа последните хайдушки клюки. Кои беше зает с телефонни разговори. Жената в носителя на Ошима се появи иззад една бала съхнещ белотрев, висока колкото нас двамата, спря до мен и също се загледа към хоризонта.

– Хубаво небе.

Изсумтях неопределено.

– Това е едно от нещата, които си спомням за Кошут. Вечерното небе над Зоната. Когато работех с белотревните жътвари през шейсет и девета и после през седемдесет и първа. – Тя седна долу, облегна се на балата и огледа ръцете си, сякаш търсеше следи от работата, за която говореше. – Естествено, караха ни да работим от тъмно до тъмно, но когато светлината почнеше да се променя така, знаехме, че почти сме приключили.

Мълчах. Тя се озърна към мен.

– Още не си убеден, а?

– Няма в какво да се убеждавам – отвърнах аз. – Моето мнение няма особена стойност. Ти убеди когото трябваше.

– Наистина ли смяташ, че съзнателно бих заблудила тези хора?

Позамислих се.

– Не, не смятам. Но това не доказва, че си онази, за която се мислиш.

– Тогава как ще обясниш всичко?

– Както казах, не ми се налага. Ако искаш, наречи го Ход на историята. Кои получи каквото искаше.

– А ти? Не получи ли каквото искаше?

Зареях мрачен поглед към кървящото небе.

– Вече си имам всичко.

– Тъй ли? Много лесно се задоволяваш. – Тя размаха ръка наоколо. – Значи нямаш надежда за нещо по-добро от това? Не мога да те заинтересувам със справедливо преустройство на обществената система?

– С други думи, да смачкаме олигархията и нейните символи, после да върнем властта на народа? Нещо от тоя сорт?

– Да, нещо от тоя сорт. – Не разбрах дали потвърждава, или ме взима на подбив. – Би ли седнал, заболя ме вратът да те гледам отдолу нагоре.

Поколебах се. Да откажа би било излишна проява на грубост. Седнах на дъските до нея, подпрях гръб на балата и зачаках. Но тя изведнъж млъкна. Поседяхме рамо до рамо. Беше учудващо приятно.

– Знаеш ли – каза накрая тя, – когато бях малка, баща ми получи поръчка да напише статия за биотехнологичните наноли. Нали знаеш, възстановяване на тъканите, подсилване на имунната система. Трябваше да е нещо като обзор на биотехнологиите през последните два века и перспективите за бъдещото развитие. Помня, че ми показа кадри как инжектират най-модерните наноли в едно новородено бебе. Изпаднах в ужас. – Тя се усмихна унесено. – Още си спомням как гледах бебето и го попитах как горкото дете ще обясни на машините какво да правят. Той се помъчи да ми обясни, че бебето не трябва да казва нищо, те вече знаят какво да правят. Просто трябва да бъдат активирани.

Кимнах.

– Добра аналогия. Но не…

– Изчакай малко, бива ли? Представи си… – Тя вдигна ръце, сякаш оформяше нещо. – Представи си, че някой мръсник нарочно не е активирал повечето наноли. Или, да речем, е задействал само ония, които са свързани с мозъчните и стомашните функции. Останалите са мъртви, или още по-лошо, полумъртви – само консумират, без да вършат нищо. Или пък са програмирани да вършат пакости. Да унищожават тъканите, вместо да ги възстановяват. Да пропускат погрешните белтъчини, да нарушават химическия баланс. Скоро бебето пораства и започват здравните му проблеми. Всички опасни организми – местните, които Земята никога не е виждала – нахлуват в него и бебето прихваща всяка болест, непозната за нашите земни прадеди. Какво става тогава?

Навъсих се.

– Погребват го.

– Не, преди това. Лекарите идват и препоръчват операция, може би подмяна на органи или крайници…

– Надя, наистина си отсъствала много дълго. Ако не броим военната и спешната хирургия, тия неща просто не…

– Ковач, това е аналогия, забрави ли? Важното е, че в крайна сметка тялото работи зле, нуждае се от непрестанен външен контрол. И защо? Не поради някакъв вроден недостатък, а защото нанолите просто не се използват. Така е и с нас. Обществото – всяко общество в Протектората – е тяло, където деветдесет и пет на сто от нанолите са изключени. Хората не вършат каквото трябва.

– А именно?

– Да управляват, Ковач. Да държат юздите. Да контролират обществената система. Да се грижат за уличната сигурност, да командват общественото здравеопазване и образование. Да градят. Да създават богатства, да трупат данни и да гарантират, че и едното, и другото ще потече натам, където е нужно. Хората са готови да вършат всичко това, възможностите са налице, но става също като с нанолите. Трябва първо да бъдат активирани, трябва да осъзнаят. И в крайна сметка това е квелисткото общество – съзнателно население. Демографска нанотехнология в действие.

– Ясна работа. Значи лошите олигарси са изключили нанотехниката.

Тя пак се усмихна.

– Не съвсем. Олигарсите не са външен фактор, те са като вътрешна подпрограма, излязла изпод контрол. Рак, ако предпочиташ да сменим аналогията. Програмирани са да се хранят от тялото, независимо какво ще струва това на цялостната система, и да убиват всичко, което ги конкурира. Затова трябва да бъдат премахнати най-напред.

– Да, мисля, че съм чувал и друг път тая реч. Да смажем управляващата класа и всичко ще е наред.

– Не, това е само необходимата първа крачка. – Вълнението й видимо се засили, тя заговори по-бързо. Залязващото слънце обагряше лицето й като че лъчите му падаха през витраж. – Всяко досегашно революционно движение в човешката история е допускало една и съща основна грешка. Всички са виждали властта като статичен апарат, като структура. А не е така. Тя е динамична, тя е поток с две възможни тенденции. Властта или се натрупва, или се разсейва из системата. В повечето общества действа принципът на натрупването и повечето революционни движения се интересуват само как да прехвърлят натрупаното на ново място. Една истинска революция трябва да обърне потока. А никой не прави това, защото се боят, по дяволите, страх ги е да не изтърват скапания си звезден миг в историческия процес. Ако разрушиш една динамика на натрупване и я замениш с друга, не си постигнал нищо. Няма да разрешиш обществените проблеми, те просто ще надигнат глава, където не ги очакваш. Трябва да създадеш нанотехнология, която сама да се справя с тях. Трябва да изградиш структури, които да позволяват разсейване, а не прегрупиране на властта. Отчетност, демодинамичен достъп, системи на конституционни права, обучение за използване на политическата инфраструктура…

– Стой, стой! – Аз вдигнах ръка. Тия неща ги бях чувал неведнъж от Сините бръмбарчета. Нямах намерение да ги слушам пак, независимо от красивия залез. – Надя, знаеш много добре, че е пробвано и преди. Доколкото си спомням от уроците по предколониална история, овластеният народ, на когото тъй силно разчиташ, с радост е върнал властта на потисниците си срещу малко холопорно и евтино гориво. Може би тук се крие урок за всички нас. Може би народът предпочита да се забавлява с клюки и с голотиите на Джозефина Хикари и Риу Барток, вместо да се тревожи кой управлява планетата. Не ти ли е хрумвало? Може би така са по-щастливи.

В гласа й прозвуча презрение.

– Да, може би. Или може би периодът, за който говориш, се представя изопачено. Може би старата конституционна демокрация не е била такъв провал, както ни внушават авторите на учебници по история. Може би просто са я убили, отнели са ни я и сега лъжат.

Свих рамене.

– Може. Но ако е тъй, значи са страхотни майстори да въртят всеки път един и същ фокус.

– Естествено, че са майстори – почти изкрещя тя. – Ти нямаше ли да бъдеш? Ако от този фокус зависеше запазването на положението и привилегиите ти, запазването на един безсмислен живот, пълен със скапани удоволствия, нямаше ли да го овладееш? Нямаше ли да научиш и децата си, още щом проходят и проговорят?

– А ние, тъпите, не можем да научим потомството си как да разобличава фокуса? Не ме разсмивай! Трябва ли да провеждаме по едно Разселване на всеки двеста години, за да си спомняме?

Тя затвори очи и отметна глава назад. Сякаш говореше на небето.

– Не знам. Да, може би трябва. Борбата е неравна. Винаги е по-лесно да рушиш и убиваш, отколкото да градиш и образоваш. Властта по-лесно се трупа, отколкото се разсейва.

– Да. Или пък просто ти и квелистките ти приятелчета не искате да видите ограниченията на нашата обществена биология. – Усетих как гласът ми набира мощ. Опитах се да го овладея и продължих през зъби. – Точно така. Кланяй се и обожавай, по дяволите, прави каквото ти нареди човекът с брадата или костюма. Както казах, може би хората са щастливи така. Може би другите като теб и мен са просто някакъв скапан дразнител, рояк блатни буболечки, които не ги оставят да спят.

– Значи вдигаш ръце, така ли? – Тя отвори очи и ги завъртя към мен, без да отпуска глава. – Предаваш се, оставяш всичко на отрепките от Първите фамилии, а останалото човечество нека спи непробудно. Край на борбата.

– Не, боя се, че вече е късно, Надя. – С изненада открих, че не изпитвам очакваното мрачно задоволство от тия думи. Чувствах само умора. – Щом веднъж се задвижат, хората като Кои не спират лесно. Виждал съм ги. А за добро или за зло, ние вече се задвижихме. Мисля, че ще си получиш новото Разселване. Каквото и да кажа или да сторя.

Погледът й се впиваше в мен.

– И смяташ, че само си губим времето?

Въздъхнах.

– Виждал съм как се провалят нещата на твърде много светове, за да вярвам, че тук ще е различно. В най-добрия случай ще поведеш на смърт хиляди хора, без да постигнеш нищо, освен може би някои дребни отстъпки. В най-лошия – ще докараш емисарите на Харлановия свят, а повярвай ми, това надхвърля и най-страшните ти кошмари.

– Да, Бразил ми каза. Ти си бил един от тия щурмоваци.

– Точно така.

Погледахме залеза мълчаливо.

– Знаеш ли – каза тя, – не претендирам, че знам какво са ти сторили в онзи Емисарски корпус, но и друг път съм виждала хора като теб. Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение. Но това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.

– Тъй ли?

– Да. Дълбоко в себе си не желаеш нещата да се подобрят, защото тогава ще останеш без мишени. А изчезне ли външната цел за омразата ти, ще трябва да се изправиш пред онова, което е вътре в теб.

Изсумтях.

– И какво е то?

– Конкретно ли? Не знам. Но мога да рискувам с няколко предположения. Зъл родител. Живот на улицата. Тежка загуба в ранното детство. Предателство. А рано или късно, Ковач, ще трябва да приемеш факта, че не можеш да се върнеш назад и да поправиш нещата. Животът се живее само в една посока.

– Да – глухо изрекох аз. – Сигурно в посоката, определена от славната квелистка революция.

Тя сви рамене.

– Изборът си е твой.

– Вече съм го направил.

– И все пак дойде да ме измъкнеш от лапите на Харлановия род. Мобилизира Кои и другите.

– Дойдох за Силви Ошима.

Тя вдигна вежда.

– Тъй ли?

– Да, тъй.

Ново мълчание. На борда на катера Бразил изчезна в салона. Зърнах само края на движението, но ми се стори рязко и раздразнено. Видях, че Вирджиния Видаура ме гледа.

– Тогава – казах аз на жената, която се смяташе за Надя Макита, – значи само съм си губил времето с теб.

– Да. И аз така смятам.

Може би се ядоса, но не й пролича. Само сви пак рамене, стана, усмихна се някак странно и тръгна по огрения от залеза кей, хвърляйки погледи надолу към мътната вода. По-късно я видях да разговаря с Кои, но престана да ми досажда до края на пътуването.

Като крайна цел фермата не представляваше нищо особено. Приличаше на групичка грамадни балони, закотвени сред П-образните руини на поредната изоставена балираща станция. Всъщност преди появата на комбайните мястото бе работило като независимо белотревно пристанище, но за разлика от останалите, където спряхме, не беше продадено на големите корпорации и бездействаше от едно поколение насам. Радул Сегешвар бе получил развалината като частично заплащане на комарджийски дълг и едва ли се бе зарадвал, виждайки придобивката. Но след това се захвана на работа, ремонтира занемарената станция в подчертано старинен стил и я разшири върху останките на някогашното търговско пристанище, използвайки най-модерни технологии за водно строителство, задигнати чрез един предприемач от Нова Пеща, който му дължеше услуги. Сега комплексът можеше да се похвали с малък бардак за подбрана публика, изискано казино, а кървавото сърце на всичко това, където клиентите получаваха тръпка, на каквато не можеха да разчитат в по-цивилизована среда, бяха бойните ями.

Когато пристигнахме, из станцията се вихреше купон. Хайдуците се гордеят със своето гостоприемство и Сегешвар не представляваше изключение. Беше разчистил един от покритите докове в края на старата станция, за да предложи храна и напитки, приглушена музика, ароматни факли от истинско дърво и грамадни вентилатори, които да раздвижват блатния въздух. Красиви мъже и жени, поканени или от бардака горе, или от някое новопещенско студио на Сегешвар за холопорно, обикаляха насам-натам с отрупани подноси и оскъдно облекло. Потта им бе изкусно оформена на фигури по голата плът и ароматизирана с подбрани феромони, зениците им зееха широко от някакъв опиат, намеквайки тънко, че са на разположение. Едва ли беше идеалната обстановка за сборище на неоквелисти, но допусках, че Сегешвар може да го е направил нарочно. Никак не си падаше по политиката.

Във всеки случай на кея царуваше мрачно настроение, преливащо много бавно в наркотична отпуснатост, която не доведе до нищо друго, освен сълзлива сантименталност и затруднения в говора. Нямаше начин да бъде иначе след жестоката, кървава реалност на акцията срещу обкръжението на Мици Харлан и последвалите престрелки по тесните улички на Ню Канагава.

Мери Адо, обгорена от бластерен лъч, вдига със сетни сили пистолета към гърлото си и натиска спусъка.

Даниъл, разкъсан от рояк шрапнели.

Андреа, момичето, което бе довел на плажа, размазана на пихтия, когато командосите взривяват вратата, за да нахълтат.

И още мнозина, непознати или незапомнени, умират по други начини, за да може Кои да се измъкне със заложницата.

– Уби ли я? – попитах го аз в един миг на затишие, преди да се напие.

Бяхме чули новината, докато пътувахме на юг със скатоловеца – подло убийство на невинна жена от квелистки злодеи, но заглавията щяха да са същите и ако Мици Харлан беше гръмната от някой непредпазлив командос.

Той се загледа оттатък кея.

– Естествено, че я убих. Казах, че ще го направя. Те знаеха.

– Истинска смърт?

Той кимна.

– Не че има някаква полза. Вече сигурно са я презаредили от дистанционното копие. Едва ли е загубила повече от четирийсет и осем часа живот.

– А нашите загуби?

Погледът му още се рееше отвъд кея за балиране. Сякаш виждаше Адо и другите в примигващата светлина на факлите – зловещи призраци край празненството, които не можеха да бъдат прогонени с никакви количества пиене или наркотик.

– Адо сама си пръсна приставката, преди да умре. Видях я. Другите… – Той сякаш леко потръпна, но може да беше от вечерния вятър над Зоната, или пък просто сви рамене. – Не знам. Вероятно са ги прибрали.

Беше излишно да изричаме на глас логичния извод. Ако Аюра бе прибрала приставките, сега техните собственици бяха подложени на виртуален разпит. Измъчвани до смърт, ако трябва, после пак заредени в същата виртуална среда, за да се повтори всичко отново. Докато кажат всичко, което знаят, а после може би още и още – като отмъщение, че са дръзнали да вдигнат ръка срещу член на Първата фамилия.

Допих чашата си и парливият вкус на алкохола отпрати тръпка по раменете и гръбнака ми.

– Е, дано да си е заслужавало.

– Да.

Повече не разговарях с него. Тълпата ни раздели и аз попаднах в един ъгъл със Сегешвар. Той прегръщаше с всяка ръка по една бледа, козметично красива жена – и двете еднакво покрити с искрящ кехлибарен муселин като чифт увеличени марионетки. Изглеждаше щедро настроен.

– Харесва ли ти купонът?

– Все още не. – Взех от подноса на един минаващ келнер курабийка с наркотик и я захапах. – Но и това ще дойде.

Сегешвар се усмихна леко.

– Трудно е да ти угоди човек, Так. Искаш ли да се порадваш на приятелите си в клетките?

– Не точно сега.

Неволно погледнах през задръстената с мехури лагуна към мястото, където бяха бойните ями. Добре познавах пътя и едва ли някой щеше да ме спре, но в момента някак не ми се струваше важно. Освен това по някое време миналата година бях открил, че щом веднъж проповедниците бъдеха убити и заредени в тела на пантери, мисълта за страданията им се превръщаше просто в студена и отчайващо абстрактна идея. Беше невъзможно да гледам как грамадните чудовища с мокри гриви се хапят и разкъсват в бойните ями, и още да виждам в тях хората, които бях върнал от смъртта, за да ги накажа. Може би, ако психохирурзите имаха право, те вече не съществуваха в истинския смисъл на думата. Може би ядрото от човешко съзнание бе изчезнало за броени дни, погълнато от крещящия мрак на безумието.

В един задушно влажен следобед аз стоях на стръмните трибуни над една от ямите, обкръжен от тропаща, ревяща тълпа, изправена на крака, и усетих как отмъщението се разтапя като сапун в ръцете ми, разтапя се и се изплъзва, колкото и да го стискам.

След това престанах да ходя там. Само предавах мозъчните приставки на Сегешвар и го оставях да прави с тях каквото си иска.

Сега той ме гледаше с вдигнати вежди в светлината на факлите.

– Добре де. Дали пък не мога да те заинтересувам с отборни спортове? Искаш ли да дойдеш в гравитационния гимнастически салон с Илза и Маюми?

Погледнах стандартните хубавици и получих от двете еднакви усърдни усмивки. Не ми се видяха химически стимулирани, но все пак изглеждаха някак странно, сякаш Сегешвар ги управляваше през дупки в гърбовете с истинските си ръце, а тези около идеално извитите им бедра бяха само имитация.

– Благодаря, Рад. Стар съм вече, предпочитам да го правя в уединение. Позабавлявайте се без мен.

Той сви рамене.

– Да, определено. Ако е забавление, значи ще е без теб. Не помня да сме се забавлявали заедно поне от петдесет години насам. Станал си същински северняк, Так.

– Както казах…

– Знам, знам. Северняк си наполовина. Само че като беше млад, Так, гледаше да не ти личи. – Той плъзна длан нагоре, за да обгърне пищната гръд на едната жена. Собственичката се изкиска и го ухапа по ухото. – Хайде, момичета. Да оставим Ковач-сан с вкиснатото му настроение.

Проследих ги с очи, докато навлизаха в центъра на купона. Изпълненият с феромони въздух разбуди леко съжаление в корема и слабините ми. Доядох курабийката почти без да усещам вкуса.

– Е, както те гледам, ти май се забавляваш.

– Емисарски камуфлаж – машинално отвърнах аз. – Обучени сме да се сливаме с обстановката.

– Тъй ли? Явно си имал калпави преподаватели.

Завъртях се. Лукаво усмихната, Вирджиния Видаура стоеше зад мен с две чаши в ръцете. Озърнах се за Бразил, но не го видях наоколо.

– За мен ли е едната?

– Ако искаш.

Взех чашата и отпих. Милспортско малцово уиски, вероятно една от най-скъпите марки по Западното крайбрежие. Станеше ли дума за вкус, Сегешвар отхвърляше предразсъдъците. Преглътнах още малко и видях, че Видаура се е загледала към водите на Зоната.

– Съжалявам за Адо – казах аз.

Тя откъсна поглед от езерото и вдигна пръст пред устните си.

– Не сега, Так.

Не сега, не и по-късно. Почти не разговаряхме, докато се измъквахме от празненството и вървяхме по коридорите на хотелския комплекс. Емисарските функции се включиха като авариен автопилот и ние си казвахме всичко с по един бърз поглед, чието напрежение сякаш пареше очите ни.

Ето, спомних си аз изведнъж. Така беше. Така живеехме, за това живеехме.

А в моята стая, докато откривахме наново телата си и се вкопчвахме един в друг през раздърпаните дрехи, усещайки с емисарска проницателност какво точно искаме един от друг, аз се зачудих за пръв път от цял век обективно време защо всъщност напуснах.

Чувството не изтрая дълго в светлината на ранното утро, изпълнено с рев на пантери. Носталгията избледня заедно със сетните ефекти на наркотика и идването на лекия махмурлук, чиято милост едва ли заслужавах. Не ми оставаше друго, освен самодоволно собственическо чувство, докато гледах загорялото тяло на Видаура върху белите чаршафи, и смътно лошо предчувствие, чийто източник не можех да определя.

Видаура още гледаше една дупка в тавана.

– Знаеш ли – каза най-сетне тя, – никога не съм харесвала Мери. Тя вечно се мъчеше да ни докаже нещо. Сякаш не стигаше просто да бъде една от нас.

– Може и да не й е стигало.

Спомних си как Кои ми описа смъртта на Мери Адо и се запитах дали накрая е натиснала спусъка, за да избяга от разпита, или просто за да се върне към семейните връзки, които цял живот се опитваше да разкъса. Питах се дали аристократичната кръв би била достатъчна, за да я спаси от гнева на Аюра, и какво би трябвало да направи, за да излезе от виртуалния разпит с нов носител, с какво би се откупила, за да остане невредима. Питах се дали през последните мигове е гледала със замъглени очи изтичащата аристократична кръв и е изпитвала ненавист към нея.

– Джак дрънка разни глупости за героична саможертва.

– А, разбирам.

Тя завъртя очи към лицето ми.

– Не затова съм тук.

Не отговорих. Тя пак се загледа в тавана.

– Да, по дяволите. Точно затова съм тук.

Заслушахме се в ръмженето и виковете отвън. Видаура въздъхна и седна. Притисна очите си с длани и разтръска глава.

– Питал ли си се някога дали все още сме хора?

– Като емисари ли? – Свих рамене. – Мъча се да не обръщам внимание на стандартните глупости в стил „треперете, свръхчовеците идат“, ако това имаш предвид.

– Не знам. – Тя раздразнено тръсна глава. – Да, разбирам, адски е тъпо. Но понякога разговарям с Джак и останалите, и сякаш са съвсем различни същества, по дяволите. В какви неща вярват само. До какви нива на вяра могат да стигнат, без нещо да я подкрепя.

– А. Значи и ти не си убедена.

– Не съм. – Видаура нервно размаха ръка. Извъртя се в леглото към мен. – Как изобщо може да бъде тя, нали?

– Е, радвам се, че не само аз хлътнах в този капан. Добре дошла сред здравомислещото малцинство.

– Кои твърди, че го е доказала. До най-дребна подробност.

– Да. Кои тъй отчаяно го желае, че би приел за Квелкрист Фолкънър дори някой скапан крилодер, ако му сложим забрадка. Аз присъствах на Потвърждението и видях как удряха спирачки всеки път, щом отговорите почнеха да я затрудняват. Каза ли ти някой какво генетично оръжие е задействала?

Тя извърна глава.

– Да, чух. Доста крайно.

– Не просто крайно, а пълно отричане на всичко, в което някога е вярвала Квелкрист Фолкънър. Това искаш да кажеш, нали?

– Никой не може да остане чист, Так. – Тъжна усмивка. – Знаеш го. При дадените обстоятелства…

– Вирджиния, ако не внимаваш, ще се превърнеш в чистокръвен и лековерен представител на старомодното човечество. А прекрачиш ли тая граница, да знаеш, че повече не те познавам.

Усмивката се разшири, прерасна в смях. Тя докосна горната си устна с език и стрелна поглед към мен. Изпитах странно вълнение.

– Добре – каза тя. – Хайде да бъдем нечовешки логични. Но Джак казва, че тя си спомня щурма срещу Милспорт. И как вървяла към хеликоптера в Алабардос.

– Да, което напълно проваля теорията за копие, направено в разгара на боевете край Драва, не мислиш ли? И двете събития са станали, след като е напуснала Ню Хок.

Вирджиния разпери ръце.

– Проваля и идеята, че е част от личност, използвана за информационна мина. Същата логика.

– Така си е.

– И какво ни остава?

– Искаш да кажеш какво остава за Бразил и неговата тайфа от Вчира? – злобно попитах аз. – Много просто. Остава им отчаяно да търсят някаква друга тъпа теория с достатъчно пробойни, за да им позволи да запазят вярата. Което е адски жалко състояние за един правоверен неоквелист.

– Не, имам предвид нас. – Тя ме прониза с поглед. – Какво остава за нас?

Прогоних тръпката в стомаха си, като разтърках очи, повтаряйки нейния жест отпреди малко.

– Имам някаква идея. Може би обяснение.

На вратата се позвъни.

Вирджиния вдигна вежда.

– Да, май и гости имаш.

Погледнах часовника и поклатих глава. Зад прозореца ръмженето на пантерите беше постихнало. От време на време се чуваше как с пукот разкъсват хрущялите на храната си. Нахлузих панталоните, машинално взех рапсодията от нощното шкафче и отидох да отворя.