Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 38 страниц)
Глава 21
На другия ден, малко след пладне, влязохме в пристанището на Нова Пеща и безкрайно предпазливо запъплихме към кея. Цялото пристанище беше претъпкано с кораби на въздушна възглавница и други плавателни съдове, бягащи от заплахата за ураган в източния край на залива, и изкуственият интелект на пристанищната управа ги бе подредил по някаква неразбираема математическа схема, която не се съвместяваше със софтуера на „Хайдушка щерка“. Джапаридзе извърши маневрите ръчно, псувайки всички машини наред и по-конкретно тия на местната управа, докато лъкатушехме сред привидно хаотичните групи кораби.
– Ъпгрейдвай това, ъпгрейдвай онова, само тая песен си знаят, мама им стара. Ако исках да ставам техничар, щях да ида при демилитите, дявол да го вземе.
И двамата страдахме от лек, но крайно досаден махмурлук.
Сбогувахме се на мостика и аз тръгнах към предната палуба. Метнах раницата си на брега още преди автоматичните съединители да прихванат докрай, после прекрачих парапета и скочих на кея. Няколко души ме изгледаха любопитно, но не привлякох вниманието на униформените. Когато иззад хоризонта се задава ураган и пристанището е претъпкано, на охраната не й е до някакви дребни нарушения. Взех раницата, метнах я на рамо и се влях в редкия поток от пешеходци. Влажната жега ме притисна като осезаем товар. След две минути вече бях извън пристанището, обливах се в пот и размахвах ръка към едно автотакси.
– Вътрешното пристанище, чартърен терминал – казах аз, щом се качих. – И по-бързо.
Таксито направи обратен завой и подкара по централните градски улици. Нова Пеща се разгърна около мен.
За последните два века градът много се е променил. Някога беше нисък, досущ като местността, сред която е изграден. Преобладаваха заоблени ветроустойчиви модули и сферични надувни конструкции по провлака между морето и голямото тинесто езеро, където по-късно щеше да изникне Белотревната зона. По онова време Нова Пеща излъчваше аромат на белотрев и воня на индустриални химикали, също като евтина проститутка, около която витае дъх на евтин парфюм и мирис на нечистоплътност. Не можеше да се отървеш от тия миризми, без да напуснеш града.
Дотук с младежките спомени.
Когато Разселването отмина в историята, завръщането към относително благополучие докара нов растеж – както покрай вътрешния бряг на Зоната и дългата извивка на бреговата ивица, така и нагоре, към тропическото небе. В центъра израснаха шеметно високи сгради, окрилени от модерните технологии за ветроустойчив строеж и от новопоявилата се заможна средна класа, която държеше да живее близо до инвестициите си, но не и да диша техния мирис. Когато постъпих в Емисарския корпус, екологичното законодателство правеше плахи опити да прочисти въздуха и на по-ниско ниво, а небостъргачите в центъра не отстъпваха на онези в Милспорт.
По-късно посещенията ми оредяха, пък и не се интересувах толкова, че да забележа кога и защо точно всичко тръгна наопаки. Знаех само, че сега в южните покрайнини вонята пак се завръщаше, а разкошните нови квартали по крайбрежието и около Зоната постепенно се превръщат в бордеи. По централните улици бродеха просяци и пред повечето големи сгради имаше въоръжена охрана. Гледайки през страничното стъкло на автотаксито зърнах в походката на минувачите отзвук от тревожна раздразнителност, каквато нямаше преди четирийсет години.
Прекосихме центъра по надлеза за спешни пътувания, от което цифрите на таксиметъра се завъртяха с шеметна бързина. Не ни отне много време – освен нас имаше само две-три лъскави лимузини и няколко таксита, а когато излязохме на магистралата в другия край, въртенето на таксиметъра спадна до по-прилично ниво. Обърнахме гръб на небостъргачите и продължихме през бордеите. Ниски жилищни сгради се лепяха до самата магистрала. Вече бях чул от Сегешвар каква е историята. Докато ме нямаше, някой продал насипите от двете страни на пътя, а предишните строителни правилници били отменени. Зърнах едно голо двегодишно момиченце да стиска мрежата, ограждаща плосък покрив, и да зяпа като хипнотизирано профучаващите само на два метра коли. Малко по-нататък от друг покрив две невръстни хлапета замеряха колите с боклуци.
Насреща ни изскочи отклонението за вътрешното пристанище. Автотаксито взе завоя, без да намалява скоростта, прекоси две платна и с малко по-нормално темпо свърна по детелината към покрайнините на Белотревната зона. Не знам защо избра точно този маршрут – може би очакваше да се наслаждавам на гледката; самият терминал наистина беше приятен – дръзка извисена конструкция със стоманен скелет, облицована с илуминий и стъкло. Магистралата минаваше през него като рибарска корда през плувка.
Плавно спряхме вътре и таксито ми представи сметката с ярки лилави цифри. Пъхнах му чип, изчаках вратата да се отвори и излязох в прохладното сводесто пространство. Нямаше много народ. Тук-там се мяркаха минувачи, други хора просто седяха и просеха или чакаха нещо. Покрай едната стена се редяха бюрата на чартърни компании, увенчани с пъстроцветни холограми, повечето от които осигуряваха и виртуална връзка с клиента. Избрах си жив човек – хлапак малко под двайсетте, който седеше отпуснат зад стойката и опипваше свързочните куплунги по врата си.
– Свободен ли сте?
Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.
– Мамче.
Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.
– За къде сте?
– Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.
Той се ухили.
– Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?
– Южният край. Ивицата.
– Изворград. – В очите му трепна съмнение. – Сърфист ли сте?
– Приличам ли ти на сърфист?
На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан – и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.
– Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?
– Мики. Да, кога можем да потеглим?
Тя сви рамене.
– Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.
– След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?
Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.
– Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?
– Само каквото виждате.
– Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.
Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.
– Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?
Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел – двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад – товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.
– Често ли влиза в работа? – кимнах аз към оръжието.
Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.
– Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или – тя неволно се озърна към сградата на терминала – просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?
– Не, няма нужда. Лек е.
Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.
– Холдинг „Юг“ – изрече безполов синтетичен глас. – Моля, изчакайте, да…
Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент – също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.
– Ковач, мамка му, къде се затри?
Неволно се ухилих.
– Здрасти, Рад. И аз съм щастлив да те чуя.
– Почти три шибани месеца минаха, мой човек. Това тук да не ти е хотел за домашни любимци? Къде са ми парите?
– Два месеца бяха, Радул.
– Повече от два.
– Девет седмици – и край на пазарлъка!
Смехът му в слушалката прозвуча като хриптене на скоростна рибарска лебедка.
– Добре, Так. Е, как мина пътуването? Имаше ли добър улов?
– Да, имаше. – Докоснах джоба с приставките. – Нося ти рибата, както се уговорихме. Консервирана за по-удобен транспорт.
– Естествено. Не съм и очаквал да ми докараш прясна. Представям си как щеше да вони. Особено след три месеца.
– Два месеца.
Пак се раздаде хриптенето на лебедката.
– Май се спазарихме за девет седмици. Е, в града ли си най-сетне?
– Може да се каже.
– Ще дойдеш ли на гости?
– Виж сега, точно там е проблемът. Случи се нещо и не мога да дойда. Но не искам да те лишавам от рибата…
– Да, и аз не искам. Последната пратка не беше много добре запазена. Едва става за консумация. Момчетата ме мислят за луд, че я сервирам, но аз им рекох: Такеши Ковач е от старата школа. Плаща си дълговете. Да вършим каквото ни е помолил, а когато най-сетне се появи, той ще стори каквото трябва.
Поколебах се. Прецених ситуацията.
– В момента не мога да ти дам парите, Рад. Не смея да превеждам големи суми. И за теб няма да е добре. Трябва ми малко време да изгладя нещата. Но ако пратиш някого до един час, ще получиш рибата.
Тишината отново се прокрадна в ефира. И двамата знаехме, че злоупотребявам с дълга му до рамките на допустимото.
– Виж сега, имам четири. С една повече, отколкото се уговорихме. Можеш да ги сервираш без мен, да ги използваш както си щеш, или изобщо да не ги ползваш, ако кредитът ми е изчерпан.
Той не отговори. Мълчаливото му присъствие отсреща ме потискаше като влажната жега, долитаща откъм Белотревната зона. Емисарският усет ми подсказа, че чашата е преляла, а емисарският усет рядко греши.
– Парите идват, Рад. Пиши ми неустойка, ако се налага. Щом приключа с другата каша, отново подхващаме стария бизнес. Временно затруднение, нищо повече.
Отново никакъв отговор. В тишината почваше да звънти тънката смъртоносна песен на стоманено въже, изпънато до скъсване. Вглеждах се към Зоната, сякаш можех да открия Радул на отсрещния бряг и да го погледна в очите.
– Той щеше да те очисти – изтърсих безцеремонно аз. – Знаеш го.
Тишината изтрая още миг, сетне се скъса. В гласа на Сегешвар звучеше фалшива приповдигнатост.
– За какво говориш, Так?
– Знаеш за какво говоря. За нашия някогашен приятел, пласьора на тетрамет. Ти побягна с другите, Рад, но с онзи крак нямаше никакъв шанс. Ако не го бях спрял, щеше да те догони. Знаеш го. Другите избягаха, аз останах.
Той въздъхна. Звукът напомняше съскане на размотано въже.
– Тъй. Неустойка, значи. Да речем трийсет процента?
– Звучи разумно – излъгах аз. И двамата бяхме наясно с лъжата.
– Да. Но мисля, че ще трябва да свалим от менюто предишната риба. Защо не дойдеш тук да дръпнеш традиционната прощална реч и да обсъдим условията. Новото финансиране.
– Не мога, Рад. Казах ти, само минавам. След един час пак изчезвам. Ще се върна не по-рано от седмица.
– Тогава… – Почти го усетих как свива рамене. – Ще пропуснеш прощалната реч. Не ми се вярва да го искаш.
– Не го искам.
Това бе наказание, допълнителна неустойка над доброволно предложените трийсет процента. Сегешвар ме бе изработил – това е важно умение в организираната престъпност, а той си знаеше работата. Кошутските хайдуци може да не са рафинирани и изискани като северните якудзари, но в общи линии играта е същата. Ако си изкарваш залъка от изнудване, трябва да знаеш как да влезеш под кожата на човека. А начинът за влизане под кожата на Такеши Ковач минаваше през цялото ми неотдавнашно минало като кървав надпис. Не трябваше много ум, за да се сетиш.
– Тогава ела – настоя сърдечно той. – Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена. И старото саке, хе-хе-хе? Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил.
Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.
Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.
– Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.
– Значи без реч?
Направих гримаса.
– Без реч. Нямам време.
Той помълча. Накрая изрече:
– Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.
– Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.
Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.
– Мамка му. Мамка му.
Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.
Добре де, добре. Разбрах.
Вярвам ти, Мики.
Добре, чух те, мама му стара.
Телефонен звън.
За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.
– Да?
Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.
– Ало?
И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.
бързай
После остана само безмълвието.
Оставих телефона и се вторачих в него.
В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.
Но нямаше смисъл.
Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.
бързай
Знаех чий телефон е.
И знаех кой се обажда.
Глава 22
Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.
Въздъхнах.
Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.
– Хей, Ковач!
Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му – съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.
– Би ли изревал името ми още един-два пъти? – хладно попитах аз. – За в случай, че някой не е чул както трябва.
– Ей, пак се издъних. – Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. – Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?
– Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?
– Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?
Протегнах ръка. Сегешвар я сграбчи и се изкатери на кея. По ръката ми пробягаха тръпки, които бързо прераснаха в огнена болка. Все още си плащах за онова недовършено падане под гнездото. Хайдукът приглади безупречно ушитото яко и с изискан жест плъзна длан по дългата черна коса, падаща до раменете му. Радул Сегешвар бе успял да се издигне достатъчно рано, за да плати клонирането на копия от тялото, с което беше роден, тъй че зад черните очила се криеше собственото му лице – бледо въпреки топлия климат, тясно и костеливо, без признаци за японска кръв. Надолу започваше стройно тяло на видима възраст малко под трийсетте. Сегешвар се настаняваше в клонингите от ранна младост, докато – според собственият му израз – престанат да чукат и да се бият както трябва. Не знаех колко пъти се е презареждал, защото през годините след общата ни младост в Нова Пеща бях загубил представа за хода на реалния му живот. Както повечето хайдуци – и като мен – беше излежал доста време на съхранение.
– Хубав носител – каза той, обикаляйки около мен. – Много хубав. Какво стана с предишния?
– Дълга история.
– Която няма да ми разкажеш. – Той приключи обиколката и свали черните очила. Погледна ме в очите. – Прав ли съм?
– Прав си.
Той театрално въздъхна.
– Разочароваш ме, Так. Много ме разочароваш. Взе да си мълчиш като ония шибани жълтурковци от Севера, с които общуваш напоследък.
Свих рамене.
– Наполовина и аз съм шибан жълтурко от Севера, Рад.
– Ей, вярно бе. Бях забравил.
Не беше забравил. Просто ме притискаше. В някои отношения почти всичко си беше както в старите времена, когато киснехме при Ватанабе. Тогава винаги се забърквахме в побоища заради него. Дори и идеята за пласьора на тетрамет тръгна от него.
– Вътре има автомат за кафе. Искаш ли?
– Щом се налага. Знаеш ли, ако беше дошъл във фермата, щеше да пиеш истинско кафе и да палнеш пура от морски коноп, ръчно навита върху бедрото на първокласна порнозвезда.
– Някой друг път.
– Да, мамка му, вечно търчиш нанякъде, нали? Ако не са емисарите или неоквелистите, значи ще е някой скапан план за лично отмъщение. Знаеш ли, Так, наистина не е моя работа, но някой трябва да ти го каже и май се пада на мен. Трябва да спреш и да вдъхнеш аромата на белотрев, мой човек. Да си спомниш, че живееш. – Той пак си сложи очилата и кимна към терминала. – Добре, да вървим. Кафе от машина, защо не? Малко разнообразие.
Влязохме на хладно и се настанихме на масичка до стъклената стена, разкриваща изглед към пристанището. Още пет-шест души седяха с багажите си наоколо и чакаха. Изнурен старец в дрипи сновеше насам-натам и протягаше поднос за кредитни чипове, разправяйки на висок глас за злочестия си живот. Хората не проявяваха интерес. Из въздуха се носеше лек аромат на евтин антисептик, който не бях доловил преди малко. Сигурно бяха минали почистващите роботи.
Кафето се оказа пълна скръб.
– Видя ли? – Сегешвар бутна чашката настрани с театрална погнуса. – Би трябвало да ти строша краката, задето ме караш да пия такава гадост.
– Опитай.
За миг погледите ни се кръстосаха. Той сви рамене.
– Майтап бе, Так. Загубил си чувство за хумор.
– Не, просто му сложих трийсет на сто неустойка. – Спокойно отпих от кафето. – По-рано беше без пари за приятелите, но времената се менят.
Той помълча, после наведе глава настрани и пак ме погледна в очите.
– Мислиш, че съм непочтен с теб?
– Мисля, че ти е много удобно да забравиш истинския смисъл на думите ти ми спаси задника, мой човек.
Сегешвар кимна, сякаш друго не бе и очаквал. Сведе очи към масата между нас.
– Това е стар дълг – тихо изрече той. – И доста спорен.
– Навремето не мислеше така.
Всичко бе станало твърде отдавна, за да си го спомня с подробности. Още преди емисарското обучение – там, където всичко се замъглява с изминалите десетилетия. Най-добре помнех зловонието на уличката. Алкални разтвори от фабриката за обработка на белотрев и локви машинно масло от хидравличните преси. Псувните на пласьора и блясъкът по дългата кука за лов на гърбуни, която размахваше срещу мен из влажния въздух. Другите бяха изчезнали, хлапашкият им ентусиазъм на начинаещи грабители бързо се преобрази в ужас, когато острата стоманена кука разпра крака на Радул Сегешвар от коляното до върха на бедрото. Разпищяха се и избягаха в нощта като прогонени духове, оставяйки Радул да се влачи със стонове по уличката след тях. Оставяйки мен – шестнайсетгодишен – да застана с голи ръце срещу стоманата.
– Ела тук, ситно копеле. – Пласьорът се хилеше безумно в сумрака, докато крачеше напред, преграждайки пътя ми за отстъпление. – Хайде, опитай се да ме катурнеш на мой терен. Ще те изкормя и ще те накарам да си изядеш червата, момченце.
И за пръв път в моя живот върху младата ми шия като студена ръка плъзна усещането, че виждам човек, който ще ме убие, ако не го спра.
Няма да ме пребие като баща ми, няма да ме намушка като някой хлапак от конкурентните банди, с които се сблъсквахме всеки ден по улиците на Нова Пеща. Ще ме убие. Ще ме убие, а после сигурно ще ми отреже приставката и ще я хвърли в мръсните води на пристанището, където ще остане да лежи, докато умрат всички, които познавам и обичам. Именно тази картина, този ужас от потъването завинаги в отровената вода ме тласна напред, накара ме да пресметна обсега на стоманеното острие и да ударя пласьора, когато той загуби равновесие в края на удара.
После двамата се катурнахме в калта, боклуците и амонячното зловоние на фабричните химикали и аз се сборичках с него за куката.
Отнех му я.
Замахнах и по чист късмет му разпрах корема.
Войнственият му дух мигновено изтече като вода от мивка. Той издаде бълбукащ звук и разширените му очи се впериха в моите. Аз го гледах, яростта и страхът все още пулсираха бясно из слепоочията ми, всички химически регулатори в тялото ми бяха включени до краен предел. После той залитна назад и се свлече върху камара боклук. Остана да седи там, като че бе намерил любимото си кресло. Аз още бях на колене, от лицето и косата ми капеше алкална слуз. Изправих се с усилие, продължавайки да го гледам в очите, продължавайки да стискам дръжката на куката. Устните му трескаво мърдаха, от гърлото му излитаха отчаяни влажни звуци. Погледнах надолу и видях, че вътрешностите му са омотани около куката в ръката ми.
Шокът ме връхлетя изведнъж. Пръстите ми спазматично се разтвориха и изпуснаха куката. Аз залитнах назад и повърнах като фонтан. Немощните, умолителни звуци заглъхнаха сред дрезгавия рев на парливата струя в гърлото ми. Към зловонието на уличката се прибави горещият, мъчителен мирис на повръщано. Сгърчих се от мощния спазъм и паднах в мръсотията.
Мисля, че онзи още бе жив, когато се изправих и отидох да помогна на Сегешвар. Звуците, които издаваше, ме преследваха до края на уличката, а на другия ден съобщиха по новините, че умрял от кръвоизлив някъде на разсъмване. Сетне същите звуци ме преследваха седмици наред, когато оставах нейде на тихо и можех да чуя мислите си. Почти през цялата следваща година редовно се събуждах с тяхното ехо в ушите си.
Извърнах глава от спомена. Стъклената стена на терминала се избистри пред очите ми. Иззад масата Сегешвар ме гледаше втренчено. Може би също си спомняше. Той направи гримаса.
– Значи не смяташ, че имам правото да се ядосвам? Изчезваш безследно за девет седмици, оставяш ме да ти пазя боклуците и ме правиш за смях пред другите хайдуци. Сега искаш отлагане на заплащането. Знаеш ли какво бих сторил, ако някой друг ми извърти такъв номер?
Кимнах. С кисела усмивка си спомних как бях побеснял преди два месеца, докато стоях срещу Плекс в Текитомура и от синтетичния ми носител капеха телесни течности.
Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так.
Исках да му извия врата само задето го каза.
– Мислиш, че трийсет на сто не е справедливо?
Въздъхнах.
– Рад, ти си гангстер, аз също. – Махнах с ръка. – Не, не е там работата. Едва ли някой от нас двамата знае кое е справедливо и кое не. Прави каквото си искаш. Ще намеря парите.
– Добре. – Той продължаваше да ме гледа. – Двайсет на сто. Е, това задоволява ли чувството ти за търговска почтеност?
Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.
– Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.
Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.
– Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?
Решението изникна изневиделица – светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.
– Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците – зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.
Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.
– Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?
Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.
– Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?
Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.
– Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците – изръмжа той. – Казвали ли са ти го някога?
– Комплимент е, нали?
Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.
– Ветеран демилит – захленчи той. – Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…
– Не, нямам пари – отсече раздразнено Сегешвар. – Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.
Зърна погледа ми.
– Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?
Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.
Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме – демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.
Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране – две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други – някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.
– Белотревното производство не върви добре, а? – извиках аз през воя на турбините.
Сузи Петковска се озърна към мен.
– Моля?
– Белотревното производство – викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. – Напоследък не върви, нали?
Тя сви рамене.
– Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.
В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.
Отново се загледах в хоризонта.
По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.
– Да, какво има?
