Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 36

Както повечето кораби от този тип, скатоловецът „Ангелски огън“ изглеждаше зла и коварна машина. Представляваше нещо средно между военен кораб и огромен състезателен скутер, комбиниращ остър като бръснач кил и невероятна гравиподемност, създавана от двата извънбордови двигателя. Още от пръв поглед личеше, че е създаден за безумни скорости и пиратство. Слонските скатове и техните по-дребни събратя са бързи във водата, но което е по-важно, месото им се разваля, щом остане необработено за по-дълго време. Ако ги замразиш, можеш да изкараш добри пари, но ако си достатъчно бърз, за да откараш улова на големите рибни търгове в най-важните центрове като Милспорт, това вече е голям удар. Корабостроителите на Харлановия свят разбираха тази идея и работеха в съответствие с нея. Мълчаливо се подразбираше, че най-добрите слонски скатове живеят и се размножават в акватории, запазени изключително за Първите семейства. Бракониерството там беше сериозно престъпление, а ако искаш да бягаш, корабът ти трябва да е не само бърз, но и нисък, труден за засичане с радар или с просто око.

Ако бягаш от правоохранителните органи на Харлановия свят, не е зле да си намериш скатоловец.

На вторият ден след потеглянето, вече уверен, че сме се отдалечили от Милспортския архипелаг и нито една въздушна машина няма достатъчен обсег, за да прелети над нас, аз излязох на палубата, облакътих се на перилата отляво и се загледах как океанските вълни преминават под мен. Вятърът хвърляше в лицето ми пръски пяна и в същото време усещах как събитията прелитат главоломно, твърде бързо, за да ги осъзная. Миналото със своя товар от смърт оставаше зад кърмата, отнасяйки вариантите и решенията, които бе твърде късно да пробвам.

Емисарите ги разбират тия неща.

Изневиделица зърнах изящното ново лице на Вирджиния Видаура. Но този път нямаше глас в главата ми, нямаше демонстративна преподавателска самоувереност. Май от този призрак вече нямаше да дочакам помощ.

– Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Гласът долетя през шума на вятъра и плисъка на прорязваните вълни. Погледнах надясно към централната палуба и я видях да се подпира до стълбичката, облечена с гащеризон и яке, които бе взела назаем от Сиера Трес. От напрегнатата поза изглеждаше болнава и нестабилна. Вятърът отмяташе сребристата коса от лицето й, но по-тежките нишки я удържаха надолу като мокро знаме. Очите й бяха като тъмни дупки върху бледото лице.

Мамка му, още един призрак.

– Защо не? Заповядай.

Тя се изкатери по стълбичката. В движение изглеждаше по-силна, отколкото докато стоеше. Когато стигна до мен, по устните й трептеше иронична усмивка, а гласът й прозвуча твърдо в насрещния вятър. Лекарствата на Бразил бяха превърнали раната върху бузата й в бързо изчезващ белег.

– Значи не възразяваш да си поговориш с една имитация?

Веднъж в Нова Пеща се надрусах здравата с виртуална проститутка при опит – неуспешен, разбира се – да преодолея вградената й програма за изпълнение на желанията. Тогава бях много млад. Друг път, вече не толкова млад, след кампанията на Адорасион, седнах пиян да си бъбря с един армейски изкуствен интелект на забранени политически теми. А на Земята веднъж се натрясках със свое копие. Което в крайна сметка е все едно и също.

– Не го смятай за голяма промяна – казах аз. – В момента съм готов да разговарям с когото и да било.

Тя се поколеба.

– Спомням си много подробности.

Гледах морето и мълчах.

– Чукахме се, нали?

Океанът бучеше под нас.

– Да. На два пъти.

– Помня… – Ново дълго мълчание. Тя извърна глава. – Ти ме прегръщаше. Докато заспивах.

– Да. – Нетърпеливо махнах с ръка. – Това са все нови неща, Надя. Само дотам ли стигаш?

– Трудно е. – Тя потръпна. – Има зони, места, където не мога да стигна. Като заключени врати. Като пристройки в главата ми.

Искаше ми се й кажа: Да, това е ограничителната система на виртуалната личност. Сложена е, за да не се побъркаш.

Вместо това попитах:

– Спомняш ли си човек на име Плекс?

– Да, Плекс. От Текитомура.

– Какво си спомняш за него?

Изражението й изведнъж стана гневно, сякаш само за миг си бе сложила маска.

– Че беше евтин посредник на якудза. Маниери на фалшив аристократ и душа, продадена на гангстерите.

– Много поетично. Всъщност си е съвсем истински аристократ. Някога прадедите му са били придворни доставчици. Разорили се по време на твоята революционна война.

– И трябва ли това да ме притеснява?

Свих рамене.

– Просто изяснявам фактите.

– Защото преди два дни ми каза, че не съм Надя Макита. Сега изведнъж ме обвиняваш за нещо, което е сторила преди триста години. Крайно време е да решиш в какво вярваш, Ковач.

Извъртях поглед към нея.

– Разговаряла си с другите?

– Те ми казаха истинското ти име, ако за това питаш. Разказаха ми и защо толкова те е яд на квелистите. Заради онзи палячо Джошуа Кемп, с когото си се сблъскал.

Пак се обърнах към връхлитащите вълни.

– Не съм се сблъскал с Кемп. Пратиха ме да му помагам. Да организирам шибаната победоносна революция на една кална топка, наречена Санкция IV.

– Да, казаха ми.

– Точно това ме пратиха да направя. Додето като всеки друг скапан революционер, с когото съм имал работа, Джошуа Кемп се превърна в най-гнусен демагог, по-лош и от онези, които се мъчехме да свалим. И дай да си изясним още нещо, преди да те засипят с куп неоквелистки обяснения и оправдания. Онзи палячо Кемп, както го нарече, извърши всичките си чудовищни действия, включително и ядрени бомбардировки, в името на скапаната Квелкрист Фолкънър.

– Ясно. Значи искаш да ме обвиниш и за постъпките на един психопат, който е взел назаем името ми и някои мои мисли векове след смъртта ми. Струва ли ти се честно?

– Хей, нали искаш да си Квел? Свиквай.

– Говориш тъй, сякаш имам някакъв избор.

Въздъхнах. Погледнах ръцете си върху перилата.

– Доста си разговаряла с другите, нали? Какво ти пробутаха? Революционна необходимост? Подчинение пред Хода на историята? Какво? Кое му е смешното, по дяволите?

Усмивката изчезна, заменена от крива гримаса.

– Нищо. Ти пропускаш най-важното, Ковач. Не разбираш ли, че няма значение дали наистина съм онази, за която се мисля? Добре, да речем, че съм само призрак, калпава карикатура на Квелкрист Фолкънър. Има ли разлика? Докъдето мога да стигна, вярвам, че съм Надя Макита. Какво ми остава, освен да живея нейния живот?

– Може би трябва да върнеш тялото на Силви Ошима.

– Е, точно в момента не е възможно – повиши глас тя. – Нали?

Погледнах я в очите.

– Не знам. Възможно ли е?

– Мислиш си, че я държа там долу? Не разбираш ли? Не става така. – Тя сграбчи кичур сребриста коса и го подръпна. – Не знам как да управлявам тази гадост. Ошима познава системите далеч по-добре от мен. Когато Харланитите ни плениха, тя се оттегли там и остави тялото на автопилот. Тя прати мен обратно горе, когато дойдохте за нас.

– Тъй ли? А тя какво прави междувременно? Играе си на спящата красавица? Разчиства си данните? Не ме разсмивай!

– Не. Тя скърби.

Сепнах се.

– За какво?

– А ти как мислиш? За това, че всички от нейния екип загинаха в Драва.

– Глупости. Тя нямаше връзка с тях, когато загинаха. Мрежата се беше скапала.

– Да, така е. – Жената пред мен въздъхна дълбоко. Гласът й стана по-тих и напевен, сякаш за да ми обясни по-добре. – Мрежата била прекъсната, нямало как да се свърже. Тя ми го каза. Но приемащата система съхранила всеки миг от смъртта им и сега ако отвориш погрешна врата, всичко излита с писък насреща. Тя е в шок от преживяното. Знае го и докато не се възстанови, ще остане укрита на безопасно място.

– Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

– Да, тя ми каза.

– Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

– Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

– О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?

– Не, не очаквахме това. – За пръв път видях болка по лицето пред мен. Спокойният й глас изведнъж натежа от умора и в този момент бях поти готов да й повярвам. Почти. Тя стисна с две ръце парапета и поклати глава. – Изобщо не трябваше да е така. Но нямахме избор. Трябваше да наложим насила глобална политическа промяна. Срещу жестока съпротива. Нямаше начин те да отстъпят властта си без бой. Мислиш ли, че се радвам задето стана така?

– Значи е трябвало да планирате по-добре – казах спокойно аз.

– Тъй ли? Е, ти не беше там.

Мълчание.

За момент си помислих, че ще ме напусне, за да потърси по-дружелюбна компания, но тя остана. Високомерната й забележка отшумя, а „Ангелски огън“ продължаваше да се носи по сбръчкана морска повърхност с едва ли не самолетна скорост. С тих ужас осъзнах, че корабът връща една легенда при нейните правоверни поклонници. Ролята на героя в историята. След няколко години щяха да пеят песни за този кораб и неговото пътуване на юг.

Но не и за този разговор.

Това поне ми помогна да повдигна крайчетата на устните си в лека усмивка.

– Хайде сега аз да те питам кое му е смешното, по дяволите – обади се кисело жената до мен.

Тръснах глава.

– Просто се чудех защо предпочиташ да разговаряш с мен, вместо да висиш при онези твои обожатели, неоквелистите.

– Може да обичам предизвикателствата. Може би не си падам по хоровите хвалебствия.

– Значи идните няколко дни ще ти бъдат много досадни.

Тя не отговори. Но второто й изречение все още звънтеше из главата ми в съзвучие с нещо, което ме бяха карали да чета като малък. Беше от военните дневници, набързо надраскано стихотворение от времето, когато Квелкрист Фолкънър не бе имала много време за поезия. Стихотворение, превърнато в сълзлива елегия от гласа на калпавия четец и от училищната система, която искаше да зарови Разселването като печална и безсмислена грешка. Квел разбира как ужасно е сбъркала, но вече е късно да стори друго, освен да скърби:

 
Те идват при мен
с „Доклад за успех“,
но аз виждам само промени – тела изгорени;
Те идват при мен
с „Постигнати цели“,
но аз виждам само провала, кръвта ни пролята;
Те идват при мен
и, мамка им, пеят хвалебствия в хор,
но аз виждам само цената.
 

Много по-късно, докато скитах с новопещенските банди, аз случайно открих нелегално копие на оригинала, прочетен пред микрофона от самата Квел няколко дни преди финалния щурм срещу Милспорт. В мъртвешката умора на онзи глас чувах всяка сълза, която училищният вариант се опитваше да изтръгне от нас с евтини емоции, но зад сълзите се криеше нещо далеч по-дълбоко и по-могъщо. Там, в една набързо надута барака нейде из покрайнините на архипелага, обкръжена от войници, обречени на Истинска смърт или нещо още по-лошо в близките дни, Квелкрист Фолкънър не отхвърляше цената. Захапваше я като строшен зъб, забиваше я в плътта си, за да не забрави. И никой друг да не забрави. За да няма тъпи балади и химни за революцията, както и да завърши тя.

– Разкажи ми за Протокола „Квалгрист“ – подхвърлих аз по някое време. – Онова оръжие, дето си го продала на якудза.

Тя трепна. Не ме погледна.

– И това знаеш, а?

– Научих от Плекс. Но той не беше наясно с подробностите. Задействала си нещо, което убива хора от Харлановия род, нали?

Тя се загледа към водата.

– Много искаш – рече накрая. – Очакваш да ти доверя такова нещо.

– Защо? Обратимо ли е?

Тя пак замълча.

– Не ми се вярва. – Думите бяха толкова тихи, че едва ги дочух през вятъра. – Намекнах им, че има код за изключване, та да ме оставят жива, докато се мъчат да го открият. Но не вярвам, че може да бъде спряно.

– Какво е?

Този път тя ме погледна и гласът й стана по-твърд.

– Генетично оръжие. По време на Разселването доброволци от Черните бригади приеха тяхната ДНК да бъде видоизменена, за да го носят. Омраза към Харлановата кръв на генетично ниво, задействана чрез феромони. Беше свръхмодерна технология, току-що излязла от изследователските лаборатории в Драва. Никой не знаеше дали ще успее, но Черните бригади искаха да нанесат удар дори и от гроба, ако се провалим в Милспорт. Нещо, което поколение след поколение да се връща и да преследва Харланитите. Оцелелите доброволци щяха да го предадат на децата си, а те на своите.

– Много мило.

– Беше война, Ковач. Мислиш ли, че Първите фамилии не предават на потомството си управленческата матрица? Мислиш ли, че не втълпяват една и съща увереност в превъзходството на рода поколение след поколение?

– Да, може би. Но не на генетично ниво.

– Сигурен ли си? Знаеш ли какво става в клонинговите банки на Първото семейство? Какви технологии са постигнали и вградили в себе си? Какви мерки са взели за увековечаване на олигархията?

Помислих си за Мери Адо и всичко, което бе отхвърлила по пътя си към Вчира Бийч. Не я обичах много, но тя заслужаваше по-справедлив класов анализ.

– Защо просто не ми обясниш как действа това скапано нещо? – глухо изрекох аз.

Жената в носителя на Ошима сви рамене.

– Мисля, че ти казах. Всеки, който носи видоизменените гени, притежава вграден инстинкт за насилие срещу хора от Харлановия род. То е като генетичния страх на маймуните от змии, като инстинктивната реакция на гърбуните спрямо сянка от криле върху водата. Феромоните, излъчвани от човек с Харланова кръв, задействат импулса. След това вече е само въпрос на време и личност – в някои случаи носителят реагира веднага, обезумява и убива когото докопа. Друг вид личност може да изчака и да планира по-внимателно. Някои дори могат да се опитат да устоят на импулса, но това е като секса, като инстинкта за конкуренция. В крайна сметка биологията побеждава.

– Генетично кодиран бунт. – Аз кимнах замислено. Обземаше ме зловещо спокойствие. – Е, това навярно е естествено следствие от принципа на квелкристията. Да отлетиш по вятъра, да се укриеш и да излезеш наяве едно поколение по-късно. Ако нищо не излезе, вербуваш децата и внуците си, та да излязат на бой няколко поколения по-късно. Това се казва преданост. Как тъй Черните бригади не са го използвали?

– Не знам. – Тя унило подръпна ревера на якето, което й бе дала Трес. – Малцина знаеха кода за достъп. А и трябваше да минат няколко поколения, преди да си струва да го задействат. Доколкото разбрах от приятелите ти, повечето бойци от Бригадите са били преследвани и унищожени, след като аз… След края. Може би не е останал никой.

Пак кимнах.

– Или пък никой от оцелелите не е посмял да го стори. В края на краищата идеята е ужасна.

Тя ми хвърли уморен поглед.

– Това беше оръжие, Ковач. Всички оръжия са ужасни. Мислиш ли, че да превърнем кръвта на Харлановия род в мишена е по-лошо от ядрените удари, които нанесоха при Мацуе? Четирийсет и пет хиляди души се превърнаха в пара само защото някъде там имаше квелистки скривалища. Искаш да си говорим за ужасни неща? На Ню Хокайдо видях цели градчета, унищожени от правителствените сили с хоризонтални шрапнели. Стотици заподозрени, екзекутирани с бластерен изстрел в приставката. Това не е ли ужасно? Нима Протоколът „Квалгрист“ е по-безобразен от системата на икономическо потисничество, заради която краката ти гният в белотревните ферми, изхрачваш си дробовете в текстилните фабрики, хващаш се за разклатен камък и се пребиваш, докато береш вишефрукти – и всичко това само защото си се родил беден.

– Говориш за условия, които не съществуват вече триста години – меко я поправих аз. – Но не е там работата. Не ми е мъчно за Харланитите. Говоря за горките нещастници, чиито прадеди от Черните бригади са решили да ги вербуват на клетъчно ниво много поколения преди да се родят. Наречи ме старомоден, но обичам сам да решавам кого и кога да убия. – Помълчах, после пак бръкнах в раната. – А доколкото съм чувал, и Квелкрист Фолкънър е имала същите предпочитания.

Един километър пенести сини вълни прелетяха под нас. Гравитационната система на левия извънбордов двигател бръмчеше едва доловимо.

– Защо говориш така? – прошепна най-сетне тя.

Свих рамене.

– Защото е твое дело.

– Това беше квелистко оръжие. – Стори ми се, че долавям отчаяние в думите й. – Само с това разполагах. Мислиш ли, че е по-лошо от наемна армия? Мислиш ли, че е по-лошо от клонираните бойни носители, в които Протекторатът зарежда войниците си, за да убиват без състрадание и угризение?

– Не. Но мисля, че като идея противоречи на думите: Няма да ви моля да се биете, да живеете или да умрете за една кауза, която предварително не сте разбрали и възприели като своя собствена воля.

– Знам! – Сега ясно се чуваше как гласът й пресеква. – Мислиш ли, че не знам? Но какъв избор имах? Бях сама. Почти непрестанно бълнувах, сънувах живота на Ошима и… – Тя потрепери. – И други неща. Не знаех кога ще се събудя и какво ще открия наоколо, понякога не знаех дали изобщо ще се събудя. Не знаех с колко време разполагам, понякога дори не знаех дали съм истинска. Имаш ли представа какво е?

Ръцете й стискаха парапета тъй яростно, че кокалчетата на пръстите побеляха. Гледаше океана, но едва ли го виждаше.

– Защо започваш отново война с Харлановия род? – тихо попитах аз.