Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 28

На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.

В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата – просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си застанал.

– Мразя това скапано място – сподели Мери Адо, докато вървяхме по заможните улици на Тадаймако и търсехме кафене, наречено „При Макита“. Тя и Бразил се бяха отказали от гръбначната треска до края на нападението и промяната я правеше раздразнителна. – Шибана столична тирания, поробила цяла планета. Никой град не бива да има подобно влияние.

Дрънкаше стандартни глупости, излезли право от наръчника на квелисткия агитатор. От векове за Милспорт се говореше едно и също. Всичко бе вярно, не ще и дума, но направо е поразително как честите повторения правят дори най-очевидната истина тъй досадна, че човек неволно почва да я оспорва.

– Ти си израснала тук, нали?

– И какво? – Тя завъртя глава и ме изгледа свирепо. – Значи ли, че трябва да ми харесва?

– Не, предполагам.

Продължихме напред мълчаливо. Тадаймако сдържано шумеше около нас, по-оживен и по-изискан, отколкото в спомените ми отпреди трийсетина години. Старият пристанищен квартал, някога западнало и донякъде опасно място за забавления на аристократичната и корпоративна младеж, беше се сдобил с нови, лъскави магазинчета и кафенета. Много от баровете и пушалните, които помнех, бяха намерили сравнително тиха смърт – други бяха превърнати в отчайващо претенциозни подражания на самите себе си. Всяка фасада на улицата сияеше под слънцето с нова боя и антибактериален лак, а паважът под краката ни беше безупречно чист. Дори мирисът на море, долитащ от няколко пресечки пред нас, изглеждаше пречистен – нямаше мирис на гниещ белотрев или разсипани химикали, а пристанището гъмжеше от яхти.

В тон с преобладаващата естетика, „При Макита“ се оказа педантично чисто заведение, полагащо отчаяни усилия да изглежда като вертеп. Нарочно зацапаните прозорци поглъщаха слънчевата светлина, а по стените висяха фотографии от Разселването и квелистки епиграми в изкусно изработени рамки. В единия ъгъл се виждаше неизбежната холограма на самата Квел – онази с белега от шрапнел на брадичката. От музикалната система долиташе гласът на Дизи Чанго. Милспортският концерт, „Сънища за белотрев“.

В едно от крайните сепарета Иса усърдно допиваше коктейл във висока чаша. Днес косата й беше убийствено пурпурна и малко по-дълга отпреди. Две срещуположни четвъртинки от лицето й бяха напръскани в сиво, от което бе заприличала на Арлекин, а някакъв хемоглобино-луминесцентен препарат в очите придаваше на капилярите по роговицата такъв блясък, сякаш бяха готови да експлодират. Куплунгите по шията й си оставаха все тъй предизвикателно открити и от единия се спускаше кабел към дека, който беше донесла. Холографският дисплей във въздуха над устройството създаваше впечатлението, че е студентка, бързаща да навакса с материала за изпит. И освен това, както помнех от последната ни среща, разпръскваше наоколо защитно поле, тъй че разговорът в сепарето да е недостъпен за подслушвачи.

– Защо се забави толкова? – попита тя.

Усмихнах се и седнах.

– Сега закъсненията са на мода, Иса. Това е Мери. Мери, запознай се с Иса. Е, как върви?

Иса нахално огледа Мери, после завъртя глава и измъкна куплунга с елегантен, добре трениран жест.

– Добре върви. И безшумно. Нищо ново в мрежата на милспортската полиция, нищо откъм частните охранителни фирми, които обикновено обслужват Първите фамилии. Не знаят, че сте тук.

Кимнах. Новината бе колкото приятна, толкова и логична. Бяхме пристигнали в началото на седмицата, разделени на шест отделни групи. Използвахме фалшиви лични документи, изработени по най-високите стандарти на Сините бръмбарчета, и всевъзможни транспортни варианти – от евтини билети за скоростни товарни кораби до луксозни лайнери на Шафрановата линия. Да засекат някого от нас сред гъмжилото, прииждащо от цял свят за тържествата по случай Харлановия ден, би било или невероятно лош късмет, или проява на изумителна некадърност.

И все пак се радвах да го чуя.

– А охраната горе на Зъберите?

Иса тръсна глава.

– Тихо е като оргазъм на проповедническа съпруга. Ако знаеха какво сте замислили, щеше да има цял нов протоколен слой, а такъв няма.

– Или ти не си го засякла – каза Мери.

Иса й хвърли хладен поглед.

– Драга моя, разбираш ли нещо от информационни потоци?

– Знам с какви нива на кодиране си имаме работа.

– Да, аз също. Кажи ми как според теб си плащам учението?

Мери Адо огледа ноктите си.

– С дребни престъпления, предполагам.

– Очарователно. – Иса стрелна поглед към мен. – Откъде я изнамери, Так? Да не е от бардаците на мадам Ми?

– Дръж се прилично, Иса.

Тя отрони многострадална тийнейджърска въздишка.

– Добре, Так. Заради теб. Само заради теб няма да оскубя тая устата кучка. И за твое сведение, Мери, нощем работя под псевдоним като автор на охранителен софтуер за цял куп големи фирми и сигурно изкарвам сто пъти по-добри пари, отколкото ти със свирки по задните улички.

Тя зачака настръхнала. За момент Адо впи в нея блеснал поглед, сетне с усмивка се приведе напред. Гласът й стихна до язвителен шепот.

– Слушай, тъпо девствено пубертетче, ако си мислиш да ме докараш до бой, дълбоко грешиш. И там ти е късметът. Едва ли си в състояние да ме ядосаш чак толкова, но ако изобщо се стигне дотам, няма и да усетиш откъде ти е дошло. Хайде сега да обсъдим текущата работа, а после върви да си играеш със съучениците си на информационна престъпност и да се преструваш, че знаеш нещо за реалния свят.

– Скапана курва…

– Иса! – рязко възкликнах аз и вдигнах ръка пред нея, когато понечи да се надигне. – Стига толкова. Тя е права. Може да те убие с голи ръце, без дори да се изпоти. А сега се дръж прилично, инак няма да ти платя.

Иса ми хвърли дълбоко обиден поглед и седна. Трудно бе да се различи под дебелия слой грим, но имах чувството, че се е изчервила. Може би намекът за девственост бе улучил болното й място. Мери Адо благоразумно се въздържа от прояви на самодоволство.

– Не съм длъжна да ви помагам – каза Иса с изтънял глас. – Можех да ви продам още преди седмица, Так. Сигурно щях да изкарам повече, отколкото ми плащаш. Не го забравяй.

– Няма да го забравим – уверих я аз и хвърлих предупредителен поглед към Адо. – А сега казвай с какво разполагаш освен факта, че никой не знае за нас.

Онова, с което разполагаше Иса, бе заредено върху невинни на вид матовочерни чипове и даваше основата на цялото нападение. Схема на охранителните системи по Рилските зъбери, включително и допълнителните процедури за празненствата по случай Харлановия ден. Актуализирани динамично-прогнозни карти на теченията в Пролива за идната седмица. Улична разстановка на милспортската полиция и правила за водния транспорт до края на празниците. И най-важното – предлагаше ни самата себе си и своята странна, сенчеста репутация в периферията на елитната милспортска информационна престъпност. Беше приела да ни помогне и сега нагазваше дълбоко в ролята на организатор, откъдето навярно идваше и необичайната й раздразнителност. Да участваш в атака срещу имение на Харлановия род определено си беше по-солидна причина за стрес от всекидневните й занимания с незаконна доставки и продажба на данни. Ако не я бях предизвикал със съмнения в смелостта й, едва ли би пожелала да има нещо общо с нас.

Но кое петнайсетгодишно хлапе може да устои на подобно предизвикателство?

Във всеки случай не и аз на нейната възраст.

Ако можех, навярно никога нямаше да попадна срещу пласьора с куката на онази уличка. Навярно…

Добре де. Кой може да промени стореното? Рано или късно всички затъваме до шия. После не ни остава друго, освен да държим глава над блатото и да опипваме пътя стъпка по стъпка.

Иса заслужаваше аплодисменти. Въпреки първоначалната й тревога, когато приключихме с данните, вече си беше възвърнала самочувствието и пак говореше лаконично, с провлачен милспортски акцент.

– Откри ли Нацуме? – попитах аз.

– Да, представи си, открих го. Но не съм убедена, че си струва да разговаряш с него.

– Защо не?

Тя се ухили.

– Защото е станал религиозен, Ковач. Сега живее в манастир, на кръстовището на Китогръб и Девета улица.

– Китогръб? Да не би да е при Отрицателите?

– Точно там. – Иса зае нелепо тържествена молитвена поза, която изобщо не се връзваше с грима и прическата й. – Братство на Разбудените и Осъзнатите. Откажете се занапред от плътта и света.

Усетих как устните ми се изкривяват. Мери Адо седеше до мен, настръхнала като крилодер.

– С тях нямам проблеми, Иса. Те са безобидни. Според мен, щом са толкова глупави да избягват женска компания, тяхна си работа. Но съм изненадан, че човек като Нацуме се е хванал на въдицата.

– А, отсъствал си много дълго. Сега вече приемат и жени.

– Сериозно?

– Да, започна се отдавна, почти преди десет години. Доколкото чух, открили сред себе си две преоблечени жени. Били там от години. Логично, нали? След презареждане всеки може да лъже за пола си. – Иса заговори по-бързо, беше стъпила на позната почва. – Никой освен правителството не разполага с излишни пари за подобни проверки. Ако поживееш по-дълго в мъжко тяло, дори опитен психохирург трудно ще установи разликата. Така или иначе, ония от Братството трябвало да избират: или да приемат идеята на новото откровение за един-единствен носител, или да се модернизират и да сложат край на разделението. И гледай ти, изведнъж гласът свише им заговорил за промени.

– Но сигурно не са променили името, нали?

– Не са. Още им викат Братството. Може би вече и сестрите се считат за братя. – Тя вдигна рамене с хлапашка насмешка. – Не знам как го приемат сестрите, но иначе просто няма да влязат.

– И като стана дума – намеси се Адо, – ще можем ли да влезем там?

– Да, приемат посетители. Може да се наложи да поизчакате Нацуме, но няма да е задълго. Това му е най-хубаво на Отказа от плътта, нали? – Иса пак се ухили. – Нямаш грижа за разни дреболии като пространство и време.

– Отлична работа, Иси.

Тя ми прати въздушна целувка.

Но докато ставахме да си вървим, тя се навъси и явно взе някакво решение. Вдигна ръка и ни повика с пръст.

– Слушайте. Не знам какво сте замислили в Рила и, честно казано, не искам да знам. Но едно ще ви кажа безплатно. Този път старият Харлан няма да излезе от пашкула.

– Тъй ли?

Беше необичайно да не го стори за рождения си ден.

– Точно тъй. Придворна клюка, на която се натъкнах вчера. Загубили са още един наследник на пясъците Амами. Накълцан с нож за балиране, доколкото разбрах. Не го разгласяват, но напоследък милспортската полиция е малко немарлива с кодирането. Ровех се за всякакви сведения около Харлановия род и измъкнах това от потока. Както и да е, след като миналата седмица някой опече Сеичи в катера му, не искат да рискуват. Отменили са половината публични появи на фамилията и май дори Мици Харлан е получила двойна охрана от тайните служби. А старият Харлан ще си остане на склад. Твърдо. Мисля, че смятат да му покажат празненствата по виртуална връзка.

Бавно кимнах.

– Благодаря. Полезно е да го знаем.

– Е, съжалявам, ако това ще издъни някой зрелищен опит за атентат. Ти не ме попита и щях да си премълча, но би било адски досадно да биете толкова път дотам и да излезе, че няма кого да утрепете.

Адо се усмихна хладно.

– Не затова сме тук – бързо казах аз. – Но все пак благодаря. Слушай, Иса, случайно да помниш, че преди две-три седмици в пристанищния квартал очистиха още някаква дребна риба от Харлановия род?

– Аха. Марек Харлан-Цучия. Надрусал се с тетрамет, паднал от Карловия кей, ударил си главата и се удавил. Направо да ти се скъса сърцето.

Адо нетърпеливо размърда рамене. Направих й знак да изчака.

– Как мислиш, дали пък случайно някой не му е помогнал да се катурне?

Иса направи гримаса.

– Може. По тъмно Карловият кей не е от най-безопасните места. Но вече трябва да са го презаредили, а не се чува нищо за убийство. От друга страна…

– Защо да го разгласяват? – Усетих как емисарската интуиция се раздвижва, но чувството бе твърде неясно, за да го проумея. – Добре, Иса. Благодаря ти за новината. Не ни засяга пряко, но все пак се ослушвай, бива ли?

– Винаги се ослушвам, мой човек.

Платихме и я оставихме да седи с фосфоресциращи очи, арлекинска маска и светещо кълбо, трепкащо до нея на масата като някакъв питомен демон. Когато се озърнах, тя ми махна с ръка и в сърцето ми трепна обич, която изтрая чак докато излязох на улицата.

– Тъпа малка кучка – каза Мери Адо, докато вървяхме към морето. – Мразя да ми се правят на дечурлига от бедни семейства.

Свих рамене.

– Е, бунтът има най-различни лица.

– Да, и там не видях нито едно от тях.

Хванахме ферибот през Пролива до едно предградие на платформа в морето, наречено Източен Акан, навярно с надеждата, че онези, които не могат да си позволят жилище по склоновете на истинския Акан, ще се втурнат натам. Адо отиде да търси чай, а аз останах до перилата да зяпам движението из Пролива и постепенната промяна на перспективата. В Милспорт има магия, която лесно се забравя, когато си другаде, но навлезеш ли в неговите води, сякаш целият град се разтваря пред теб. Вятърът в лицето ти и белотревният дъх откъм морето разчистват градската мръсотия. Изведнъж те обзема необятен мореплавателски оптимизъм, който понякога трае няколко часа след като си стъпил на сушата.

Опитвайки да прогоня опиянението, аз присвих очи и се загледах към южния хоризонт. Там, забулени в бледата мъгла от водни пръски над водовъртежа, се извисяваха в гордо усамотение Рилските зъбери. Не се намираха чак в най-южния край на архипелага, но бяха доста близо до него. Двайсетина километра открито море на север ги деляха от най-близката суша – края на Ню Канагава, – а поне на десет километра наоколо нямаше дори и скала, върху която да стъпиш. Първите семейства открай време се бореха за високите терени в Милспорт, но Харлан направо ги бе ударил в земята. Прекрасните Рилски възвишения от блестящ черен вулканичен камък представляваха истинска крепост. Елегантно и властно напомняне за целия град кой командва тук. Орлово гнездо, изместило селищата на нашите марсиански предшественици.

Когато пристанахме до кея в Източен Акан, тихият удар сякаш ме събуди от сън. Открих Мери Адо до стълбичката за слизане и двамата бързо закрачихме по правите улици, проверявайки от време на време дали не ни следят. Десет минути по-късно Вирджиния Видаура ни посрещна във все още празния тавански склад, който Бразил бе избрал за щаб на операцията. Погледът й мина по нас като дезинфекциращ тампон.

– Добре ли мина?

– Да. Нашата Мери не си намери нова приятелка, но какво да се прави.

Адо изсумтя, промъкна се покрай мен и изчезна към вътрешността на склада. Докато Видаура заключваше вратата, аз й разказах за Нацуме.

– Джак ще е разочарован – каза тя.

– Да, и аз не очаквах такова нещо. Дотук с легендите, а? Ще дойдеш ли с мен до Китогръб? – Аз шеговито вдигнах вежди. – Виртуална среда.

– Мисля, че едва ли е добра идея.

Въздъхнах.

– Да, сигурно си права.