Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 31 (всего у книги 38 страниц)
Глава 40
– Е? – попита накрая тя.
Гледах през прозореца към Вчира Бийч и слънчевите искри по вълните. Плажът и водата почваха да се запълват с дребни човешки фигурки, бързащи да се порадват на хубавото време. Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“ бяха отлично изолирани, но почти усещах нарастващата жега, почти чувах все по-гръмогласната туристическа глъчка. Откакто напуснах виртуалния модел, не бях разговарял с никого.
– Ти беше права. – Хвърлих кратък поглед към жената в тялото на Силви Ошима, после пак се загледах към морето. Махмурлукът ме мъчеше с нова сила. – Не иска да излезе. За да се справи със скръбта е прибягнала към Отрицателските глупости от своето детство и държи да остане там.
– Благодаря.
– Да. – Оставих прозореца и се завъртях към Трес и Видаура. – Повече нямаме работа тук.
На връщане не си казахме нищо. Пробивахме си път през навалицата от пъстро облечени хора и мълчахме. Най-често лицата ни караха хората да се отдръпват – виждах ги как отстъпват встрани с изплашени физиономии. Но в топлия слънчев ден мнозина бяха нетърпеливи да стигнат до водата и изобщо не гледаха къде вървят. Сиера Трес се мръщеше, когато небрежно носени плажни принадлежности я блъскаха по крака, но лекарствата или волята й помагаха да стиска зъби и да мълчи. Никой от нас не искаше да привлича вниманието с улични сцени. Само веднъж Трес се завъртя към един особено недодялан тип и онзи моментално си плю на петите.
Хей, момчета, мина ми кисела мисъл. Не можете ли да разпознаете своите политически герои? Та ние идваме да освободим всички ви.
На пристана Слънчев лъч младият хайдук лежеше върху полегатата палуба на катера и се припичаше, както всички останали. Когато се качихме, той стана и запримигва.
– Бързо се справихте. Ще се връщаме ли?
Сиера Трес огледа презрително околната шарения.
– Виждаш ли някаква причина да се мотаем тук?
– Хей, не е толкова зле. Понякога идвам насам с момчетата, здравата се веселим. Народът е свестен, не като ония надути пуяци в южния край. А, щях да забравя. Хей, мой човек, приятелят на Рад.
Изненадано вдигнах глава.
– Да?
– Един човек пита за теб.
Застинах, както пресичах палубата. Леденият хлад на емисарската готовност се смеси с лека тръпка на радостно нетърпение. Махмурлукът потъна в дъното на съзнанието ми.
– За какво?
– Не каза. Дори не ти знаеше името. Доста добре те описа обаче. Беше проповедник, от онези шантави северняци. Нали ги знаеш, с брада и прочие.
Кимнах и нетърпението се разля в топли сребристи пламъчета.
– А ти какво му каза?
– Да върви на майната си. Жена ми е от Шафрановия архипелаг, от нея знам какви гадости вършат там. Да ми паднат, всичките ще ги избеся с тел на първата сушилня за белотрев.
– Млад ли беше или стар?
– А, млад. И по стойката си личеше, нали разбираш.
Думите на Вирджиния Видаура изплуваха в главата ми.
Свещени солови акции за премахване на неверници.
Е, сам си го изпроси.
Видаура пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.
– Так, трябваш ни за…
Усмихнах й се.
– Добър опит. Но вече не ви трябвам за нищо. Току-що изпълних последното си задължение във виртуалния модел. Нямам друга работа.
Тя ме изгледа втренчено.
– Няма страшно – казах аз. – Прерязвам му гърлото и веднага се връщам.
Тя поклати глава.
– Наистина ли само това искаш?
Думите от реалния свят прозвучаха като ехо на собствения ми въпрос към Силви в дълбините на виртуалния модел. Раздразнено махнах с ръка.
– Какво ми остава? Да се бия за славната квелистка кауза? Да, бе. Да се бия за стабилността и процъфтяването на Протектората? Вършил съм и двете, Вирджиния, ти също си ги вършила и знаеш истината не по-зле от мен. Всичко това е лайно на клечка. Невинни жертви, кръв и писъци, само за да се стигне накрая до някакъв гнусен политически компромис. Чужди каузи, Вирджиния. Омръзнаха ми, по дяволите.
– И какво предпочиташ? Това ли? Нови безсмислени убийства?
Свих рамене.
– Точно в безсмислените убийства най-много ме бива. Майстор съм по тая част. Ти ме направи майстор, Вирджиния.
Сякаш я зашлевих през лицето. Тя трепна. Сиера Трес и хайдукът се озърнаха любопитно. Забелязах, че жената, която се наричаше Квел, е слязла в салона.
– И двамата напуснахме Корпуса – каза накрая Видаура. – Невредими. Помъдрели. А сега се каниш да изгасиш остатъка от живота си като някаква скапана факла? Просто да се заровиш в шаблона на вечното отмъщение?
Намерих сили да се усмихна.
– Имам вече над сто години живот, Вирджиния. Няма да ми липсва.
– Но това не решава нищо. – Тя изведнъж закрещя. – Няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва. Ти вече уби и измъчи всички, които са били там. Олекна ли ти?
– Хората ни гледат – кротко казах аз.
– Не ми пука, по дяволите. Отговори ми. Олекна ли ти?
Емисарите са изпечени лъжци. Но не и помежду си.
– Само когато ги убивам.
Тя мрачно кимна.
– Да, точно така. И знаеш какво е това, Так. И двамата знаем. Не ни е за пръв път да го виждаме. Помниш ли Чеб Оливейра? Нилс Райт? Това е патологично, Так. Неуправляемо. То е като наркомания и в крайна сметка ще те погълне.
– Може би. – Аз се приведох по-близо, полагайки усилия да удържа внезапния гняв. – Но междувременно няма да убива петнайсетгодишни момичета. Няма да бомбардира цели градове и да изтребва хиляди хора. Няма да се превърне в нещо като Разселването или кампанията на Адорасион. За разлика от твоите приятелчета по сърф, за разлика от нашата нова приятелка долу в салона, аз не искам саможертви от никого.
За секунда-две тя се вгледа спокойно в мен. После кимна, сякаш изведнъж се убеди в нещо, за което се бе надявала да не е истина.
Мълчаливо ми обърна гръб.
Катерът се отдалечи на една страна от кея, извъртя се сред облак мътни пръски и пое с пълна скорост на запад. Никой не бе останал на палубата да ми помаха. Кормилното витло тласна капките назад и опръска лицето ми. Погледах как катерът се превръща в точица на хоризонта и ревът му заглъхва, после тръгнах да търся проповедника.
Свещени солови акции.
На Шария се бях срещал с двамина такива. Смахнати религиозни маниаци, заредени в носители тип „Десницата на Аллах“, откъснати от другите бойци и вкарани във виртуална среда, за да видят късче от рая, който ги чака след смъртта, а после пратени да проникнат в базите на Протектората. Също като цялата съпротива на Шария, те не можеха да се похвалят с особено въображение – което в крайна сметка ги погубваше, щом се сблъскваха с емисарите, – но и не бяха за подценяване. Докато ги изтребим до крак, всички бяхме почнали да изпитваме едва ли не уважение към тяхната храброст и издръжливост в боя.
В сравнение с тях Рицарите на Новото откровение бяха лесна мишена. Имаха ентусиазъм, но им липсваше потеклото. Вярата се крепеше върху стандартните религиозни стълбове на масовата психоза и омразата към жените, но досега, явно, не бе имала нито време, нито необходимост да създаде свое военно крило. Същински аматьори.
Досега.
Започнах от евтините хотели откъм Зоната. Изглеждаше разумно да предположа, че проповедникът е проследил дирите ми до „Дзуринда Туджман Склеп“, преди да потеглим за Милспорт. А след прекъсването на следата сигурно бе решил да изчака. Търпението е основно достойнство на убиеца – трябва да си готов за действие, но и трябва да знаеш кога да чакаш. Онези, които ти плащат, разбират това, а ако не разбират, има си начини да им обясниш. Чакаш и се ослушваш за най-дребни сведения. Всекидневните посещения на пристана Слънчев лъч дават възможност за предпазлив обзор на всекидневния транспорт, особено ако има нещо необичайно. Например матов, нисък пиратски катер сред пъстрите и претъпкани туристически корабчета, които обикновено спират на кея. Единственото, което не се връзваше със стила на професионален убиец, бе прекият въпрос към младежа, но го приписах на религиозното високомерие.
Лек, всепроникващ дъх на гниещ белотрев, зле поддържани фасади и неучтив персонал. Тесни улички, прорязани от остри сенки и горещи слънчеви лъчи. Влага, купища боклуци по ъглите, които изсъхваха само в часовете около пладне. Безцелно сновящи туристи, грохнали и унили след усилията да се повеселят на слънце. Аз бродех сред всичко това, опитвайки да оставя цялата работа на емисарския усет, да потисна главоболието и тръпнещата омраза, която напираше да намери отдушник.
Открих го още преди да е настъпила вечерта.
Не се оказа чак толкова трудно. Кошут все още беше относително незасегнат от Новото откровение и хората ги забелязваха, както човек би забелязал милспортски акцент в кръчмата на Ватанабе. На всяко място задавах едни и същи простички въпроси. Фалшивият сърфистки говор, който имитирах умело с помощта на чутото през последните седмици, ми позволи да преодолея недоверието на дребните служители и да засека къде се е появявал проповедникът. Шепа евтини кредитни чипове и няколко застрашителни погледа свършиха останалото. Когато следобедът почна да захладнява, аз стоях в тясното фоайе на нещо средно между евтин хотел и кантора за наем на лодки с гръмкото име „Дворец на вълните“. По ирония на съдбата мястото бе построено върху стари колони от огледално дърво над тинестите води на Зоната и вонята на гниещ белотрев проникваше през пода.
– Да, настани се преди около седмица – каза ми момичето от рецепцията, докато подреждаше на рафт до стената няколко очукани дъски за сърф. – Очаквах неприятности, задето съм жена и нося такива дрехи, нали разбирате. Но той сякаш изобщо не ми обърна внимание.
– Тъй ли?
– Да, много уравновесен човек, ще знаете. Зачудих се дали пък не е и сърфист. – Тя избухна в безгрижен, хлапашки смях. – Смахната работа, а? Но сигурно дори и при тях трябва да има сърфисти.
– Сърфистите са навсякъде – кимнах аз.
– Да поговорите с него ли искате? Или ще му оставите съобщение?
– Ами – аз погледнах таблото с кутийки за писма зад рецепцията. – Наистина искам да му оставя нещо, ако не възразявате. Изненада.
Това я заинтригува. Тя се усмихна.
– Разбира се, ще му предам.
Остави дъските и мина от другата страна на тезгяха. Аз порових из джоба си, намерих резервен пълнител за рапсодията и й го подадох.
– Заповядайте.
Тя пое с любопитство малкия черен предмет.
– Това ли е? Няма ли да оставите и бележка или нещо такова?
– Не, всичко е наред. Той ще разбере. Само му предайте, че довечера ще се върна.
– Добре, щом така искате. – Тя весело сви рамене и се обърна към кутийките. Изчаках я да остави пълнителя в прашното гнездо с номер 74.
– Всъщност… – казах аз с престорено смущение, сякаш ми бе хрумнало току-що. – Може ли да наема стая?
Момичето се обърна с изненада.
– Ами да, разбира се…
– Само за довечера. По-разумно е, отколкото да се настаня другаде и пак да идвам, нали разбирате.
– Дадено, няма проблеми. – Тя включи дисплея върху бюрото си, огледа го за момент и пак ми се усмихна. – Знаете ли, ако искате, мога да ви настаня на същия етаж. Не точно в съседната стая, тя е заета, но през две врати. Услугата е безплатна.
– Много мило – казах аз. – Знаете ли какво тогава, само му кажете, че съм тук, дайте му номера на моята стая и сам ще ме потърси. Всъщност по-добре ми дайте онова, което оставих.
Челото й се сбръчка от толкова много промени. Тя неуверено взе пълнителя.
– Значи не искате да му го предам?
– Вече не, благодаря. – Усмихнах й се. – Май ще е по-добре да му го дам аз. Така е някак по-лично.
Горе вратите се оказаха старомодни, на панти. Вмъкнах се в номер 74 със същата лекота, с която като шестнайсетгодишен уличен нехранимайко прониквах в занемарените складове за подводничарско оборудване.
Стаята беше тясна и неудобна. Тоалетна капсула, хамак-еднодневка за пестене на място и пране, вградени шкафове, пластмасова масичка и стол. Прозорец с променлива прозрачност, вързан нескопосано за климатичната система – проповедникът го беше оставил затъмнен. Огледах в полумрака къде да се скрия и по липса на друга възможност избрах капсулата. Докато прекрачвах вътре, лъхна ме остър мирис на антибактериален спрей – вероятно автоматичното почистване бе приключило преди малко. Свих рамене, постарах се да дишам през устата и потърсих из чекмеджетата болкоуспокояващи, за да смекча развихрилия се махмурлук. В едното намерих хапчета против слънчев удар. Глътнах две, седнах на капака на тоалетната и зачаках.
Има нещо нередно, предупреди ме емисарската интуиция. Нещо не пасва.
Може би онзи не е такъв, за какъвто го мислиш.
Да, бе. Дошъл е да ме увещава с добро. Господ го е насочил по правия път.
Религията е най-обикновена политика, само че с по-високи залози, Так. Знаеш това, видя го в действие на Шария. Няма причина тия хора да не постъпват по същия начин, когато ножът опре до кокала.
Тия хора са овце. Ще сторят каквото им наредят свещениците.
Сара нахлу в паметта ми като нажежено желязо. За момент околният свят се люшна от силата на моята ярост. За хиляден път си представих сцената и в ушите ми забуча шум като рев на далечна тълпа.
Извадих тебитския нож и се вгледах в матовото черно острие.
С тази гледка емисарското спокойствие бавно попи из тялото ми. Пак се отпуснах в тясната кабинка и се отдадох на ледената целенасоченост. Чух думите на Вирджиния Видаура.
Оръжията са само придатък. Ти си убиецът и унищожителят.
Убий бързо и изчезни.
Това няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва.
При последното се навъсих. Не е приятно някогашните ти идоли да се разклатят. Да откриеш, че и те са обикновени хора като теб.
Вратата тихо изскърца и започна да се отваря.
Мислите се разсеяха като мъгла в потока на бликналата сила. Излязох от капсулата, заобиколих вратата и заех бойна стойка, готов да замахна с ножа.
Той не беше такъв, какъвто си го представях. Младият хайдук и момичето долу споменаха за хладнокръвието му и то пролича в начина, по който се завъртя от едва доловимото шумолене на дрехите и от трепването на въздуха в тясната стая. Но беше строен и слаб, с изящен бръснат череп и дълга черна брада, изглеждаща съвсем идиотски под тънките черти на лицето.
– Мен ли търсиш, свети отче?
За момент погледите ни се кръстосаха и ножът в ръката ми сякаш сам затрепери.
После проповедникът посегна нагоре, дръпна брадата си и тя с тихо пращене остана в ръката му.
– Естествено, че теб търся, Мики – каза уморено Ядвига. – Гоня те почти цял месец.
Глава 41
– Ти трябваше да си мъртва.
– Да, поне на два пъти. – Ядви навъсено въртеше фалшивата брада из ръцете си. Седяхме до евтината пластмасова масичка, без да се гледаме. – Май съм тук само защото не търсеха мен, когато дойдоха за другите.
При тия думи отново видях Драва – снежни вихрушки на черния нощен фон, замръзналото съзвездие на лагерните светлини и редки силуети, притичващи сгушени между сградите.
Бяха дошли на другата вечер, без предупреждение. Не станало ясно дали Курумая е бил подкупен, заплашен с по-високо началство или просто убит. Чрез командния софтуер на Антон, включен на пълна мощ, Ковач и неговите хора открили екипа на Силви по следите в мрежата. Разбили вратите и поискали пълно подчинение.
Очевидно не го получили.
– Видях Ор да унищожава някого – продължи механично Ядви, унесена в спомените. – Всъщност зърнах само блясъка. Той крещеше всички да излизат. Аз носех храна от бара. И дори не…
Тя млъкна.
– Няма нищо – казах аз.
– Не, мамка му, Мики, има нещо! Аз избягах.
– Ако не беше избягала, щеше да бъдеш мъртва. Истински мъртва.
– Чух как Кийока крещи. – Тя преглътна с усилие. – Знаех, че е твърде късно, но…
Побързах да я прекъсна.
– Видя ли те някой?
Тя кимна.
– Размених няколко изстрела с един от тях, докато бягах към навеса за машини. Тия мръсници сякаш бяха навсякъде. Но не ме подгониха. Сигурно са решили, че съм случаен минувач. – Тя посочи своя носител „Ейшундо“. – Нали разбираш, не оставях следа в мрежата. За онзи скапаняк Антон бях просто невидима.
После задигнала един бръмбар „Дракул“, заредила го и подкарала право към кея.
– Докато излизах в залива, имах кратък сблъсък с автоматичните подводни системи – каза тя с мрачен смях. – Не се полага да изкарваш машини над водата без официално разрешение. Но в крайна сметка пропускът ги укроти.
И подкарала през морето Андраши.
Кимнах механично, макар че не можех да повярвам на ушите си. Тя бе карала бръмбара без почивка почти хиляда километра до Текитомура и там под прикритието на нощта се измъкнала в едно тихо заливче източно от града.
Ядви сви рамене.
– В багажниците имах храна и вода. Имах и тетрамет, за да не заспивам. Бръмбарът беше с навигационна система „Нуханович“. Най-голямата ми грижа беше да се привеждам колкото може по-ниско, та да приличам на лодка, а не на летяща машина. Боях се да не привлека ангелски огън.
– И как ме намери?
– А, това беше много смахната работа. – За пръв път усетих в гласа й нещо друго освен умора и залежала ярост. – Набързо продадох бръмбара на кея Соробан и тръгнах пеш към Компчо. Бях в депресия след тетрамета. И сякаш някак те надуших. Беше като мириса на стария семеен хамак от детството ми. Просто тръгнах след него, нали ти казах, че бях в депресия и карах на автопилот. Видях те на кея да вървиш към онова вехто желязо, „Хайдушка щерка“.
Пак кимнах. Този път изведнъж бях почнал да разбирам и частите от мозайката бързо се наместваха. Отново ме обзе замайващото, непривично чувство на близост. В края на краищата с нея бяхме близнаци. Брат и сестра от отдавна изчезналата фирма „Ейшундо“.
– И си се качила на борда. Ти си опитала да влезеш в товарния отсек, когато започна бурята.
Тя направи гримаса.
– Да, когато грее слънце, не е зле да се криеш по палубата. Но в бурно време не е твърде приятно. Трябваше да се сетя, че ще има аларми. Да му се не види медузеното масло, пазят го все едно, че е софтуер на „Хумало“.
– И ти открадна храна от общия склад, нали?
– Хей, корабът вече бе включил светлините за потегляне, когато те видях да се качваш. Нямах много време да се запася с провизии. Един ден карах без храна, после разбрах, че няма да слезеш в Еркесеш. Бях гладна, по дяволите.
– Знаеш ли, че заради това едва не се сбиха? Един твой колега демилит искаше да откъсне нечия глава за кражбата.
– Да, чух ги. Скапани неудачници. – В гласа й автоматично нахлу презрение. – Точно такива създават лошо име на професията.
– Значи после ме проследи през Нова Пеща и Зоната?
Още една мрачна усмивка.
– Там вече бях в свои води, Мики. А освен това онзи катер, с който потегли, оставяше такава следа от смлян белотрев, че и с вързани очи щях да я намеря. Човекът, когото наех, засече с радара, че спираш при нос Кем. Привечер бях там, но теб те нямаше.
– Да. А защо не дойде в каютата ми, докато имаше тоя шанс на „Хайдушка щерка“?
Тя се навъси.
– Може би не съм ти вярвала.
– Разбирам.
– Да, и като стана дума, може би още не ти вярвам. Защо не ми обясниш какво направи със Силвия, дявол да те вземе?
Въздъхнах.
– Имаш ли нещо за пиене?
– Ти ми кажи. Нали си претърсил стаята.
Някъде вътре в мен нещо прещрака и аз изведнъж осъзнах колко съм щастлив, че я виждам. Не можех да преценя дали е заради биологичната връзка на носителите „Ейшундо“, заради спомена за едномесечната бойна дружба в Ню Хок, или просто се радвах, че съм се отървал от новоизпечената революционна сериозност на Бразил и неговите хора.
– Радвам се да те видя, Ядви.
– Да, аз също – призна тя.
Когато приключих с разказа, навън беше тъмно. Ядви стана, промъкна се в теснотията покрай мен, отиде до прозореца и се загледа навън. Уличните лампи просветваха мътно в затъмненото стъкло. Отвън долитаха повишени гласове, вероятно пиянска свада.
– Сигурен ли си, че разговаря с нея?
– Напълно. Не вярвам, че онази Надя, която и да е тя… каквото и да е тя, би могла да управлява командния софтуер. Във всеки случай не и толкова майсторски, та да създаде подобна илюзия.
Ядви кимна замислено.
– Да, открай време си знаех, че тия Отрицателски глупости някой ден ще й изядат главата. Хване ли те още от детството, не можеш да се отърсиш. Е, ами онази Надя? Наистина ли си мислиш, че е фрагмент от шрапнел? Щото, право да си кажа, Мики, почти три години бродя из Ню Хок, но никога не съм виждала информационна мина с толкова подробности, с такава дълбочина.
Поколебах се, събирайки по крайчетата на емисарската интуиция едва доловими усещания, за да ги пресовам в груби думи.
– Не знам. Мисля, че тя е… как да ти кажа… някакво оръжие със специално предназначение. Всичко сочи, че Силви е била заразена в Неразчистеното. Ти беше с нея в каньона Аямон, нали?
– Да. Тя изключи по време на сблъсък. След това боледува седмици наред. Ор се опитваше да твърди, че е просто депресия и преумора, но всички виждахме, че не е така.
– А преди това добре ли беше?
– Е, демилитските координатори никога не са добре. Но всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг – да, всичко това дойде след Аямон.
– Обекти, обработени от някой друг?
– Да, нали знаеш. – В стъклото видях как раздразнението трепка по лицето й като пламъче на кибритена клечка, после също тъй бързо изгасна. – Не, всъщност не знаеш. Още те нямаше да ги видиш.
– Какво да видя?
– Ами на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си.
Пред очите ми изплува сцена от първата среща с Курумая. Силви го увещава, шефът на лагера отговаря безстрастно.
Ошима-сан, последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?
Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.
Да, когато най-сетне се появи.
О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.
Навъсих се, докато новото късче от мозайката падаше на място. Пасваше идеално гладко, мамка му. Из вече изградените ми теории задрънча сигнал за тревога. Този факт изобщо не съвпадаше с онова, в което бях почнал да вярвам.
– Силви спомена за това, когато се писахме доброволци по разчистването. Курумая ви пратил по задача, а когато сте стигнали, там имало само останки.
– Да, това е един от случаите. Но не беше първият. На няколко пъти имахме подобни истории в Неразчистеното.
– Никога не съм ви чувал да говорите за това.
– Е, демилитска ни работа. – Ядви направи кисела физиономия към отражението си. – Главите ни са тъпкани с най-модерна техника, но сме адски суеверен народ. Не е прието да се говори за такива неща. Носи лош късмет.
– Дай да се изясним. Тия истории със самоубийствата на миминтите – значи и те почнаха след Аямон.
– Да, доколкото си спомням. Сега ще ми кажеш ли каква е тая твоя теория за специалното оръжие?
Тръснах глава, подмятайки като жонгльор новите данни.
– Не съм сигурен. Мисля, че е била предназначена да задейства онзи генетичен убиец на Харланити. Не вярвам Черните бригади да са изоставили оръжието си. Не вярвам и да са ги избили, преди да го задействат. Според мен те са създали нещо като спусък и са го укрили в Ню Хок – модел на личност с програмирана воля да задейства оръжието. Тя вярва, че е Квелкрист Фолкънър, защото това й дава стимул. Но не е нищо повече от система носител. Опре ли се до моралния избор, до факта, че е хвърлено проклятие над хора, които тогава още не са били родени, тя става съвсем друг човек, защото в крайна сметка само целта има значение.
Ядви сви рамене.
– Мене ако питаш, държи се точно като всички политически лидери. Нали знаеш, целта и средствата. Защо Квелкрист Фолкънър да е по-различна, майка му?
– Знам ли? – Внезапно в мен се надигна изненадваща съпротива против нейния цинизъм. Сведох очи към ръцете си. – Разбираш ли, ако погледнеш живота на Квел, почти всички нейни постъпки се ръководят от философията й. А тази нейна двойничка, или каквато е там, дори тя самата не може да примири мислите и постъпките си. Мотивите й са ужасно объркани.
– Е? Добре дошъл сред скапания човешки род.
Горчивината на думите ме накара да се озърна. Ядви още стоеше до прозореца и гледаше отражението си.
– Нищо не си могла да направиш – тихо казах аз.
Тя не ме погледна, не извърна глава.
– Може би. Но знам какво почувствах, и то не беше достатъчно. Тоя скапан носител ме промени. Откъсна ме от мрежата…
– Което ти спаси живота.
Тя нетърпеливо тръсна обръснатата си глава.
– Попречи ми да чувствам заедно с другите, Мики. Откъсна ме от тях. Знаеш ли, дори промени нещата с Ки. През онзи последен месец вече не беше същото.
– Често се случва при презареждане. Хората постепенно свикват…
– Да бе, знам. – Сега тя откъсна очи от своето отражение и ме погледна. – Ако една връзка не върви от само себе си, превръща се в труд. И двете се стараехме, стараехме се повече откогато и да било. Там е проблемът. Преди не ни се налагаше да се стараем. Понякога се възбуждах само като я гледах. Само това ни трябваше и на двете – един поглед, едно докосване. И точно това изчезна безследно.
Мълчах. Понякога просто няма какво да кажеш. Можеш само да слушаш, да чакаш и да гледаш как всичко се излива навън. Да се надяваш, че е пречистване.
– Когато я чух да пищи – изрече с усилие Ядви, – това сякаш не беше важно. Или поне не беше достатъчно важно. Не стигаше, за да остана и да се бия. Ако носех истинското си тяло, щях да остана.
– И да умреш.
Тя небрежно сви рамене и примига, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.
– Всичко това са глупости, Ядви. Сега в теб говори вината, че си оцеляла. Много добре знаеш, че нищо не би могла да сториш.
Тя ме погледна. Плачеше тихичко и сълзите бавно се стичаха по лицето й.
– Ти пък какво знаеш, Мики? Нали всичко онова пак беше работа на твой скапан двойник. Ти си гаден унищожител, скапана емисарска отрепка. Никога не си бил демилит. Никога не си бил част от нещо, не знаеш какво означава това. Колко близки бяхме. Не знаеш какво е да го загубиш.
За миг мислите ми се върнаха към Корпуса и Вирджиния Видаура. Яростта след Иненин. Тогава за последен път принадлежах към нещо – преди повече от век. Случваше се понякога да усетя същото, зараждащо се чувство за дружба и обща цел – и винаги го изтръгвах от корен. Тия глупости само могат да ти докарат смъртта. Или да позволят на другите да те използват.
– Тъй – казах аз с небрежна бруталност. – Вече ме проследи. Вече знаеш. И какво ще правиш сега?
Ядвига избърса очите си с рязък жест, който почти не се различаваше от плесница.
– Искам да я видя – каза тя.
