Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 7

Портата представляваше масивна плоча от бронирана сплав, шест метра на ширина и десет на височина. Антигравитационните повдигачи от двете страни бяха монтирани на релси върху вътрешните стени на двайсетметрови кули, увенчани с автоматична стражева апаратура. Ако се приближеше до сивия метал, човек можеше да чуе как от другата страна тревожно шумоли пълзящата животел.

Доброволците за разчистването стояха на малки групички пред портата и водеха приглушени разговори с откъслечни изблици на гръмогласно перчене. Точно както предсказа Силви, повечето бяха млади и неопитни – и двете неща си личаха съвсем ясно по неуверените движения, с които опипваха оборудването си и зяпаха наоколо. А и самото им оборудване не беше особено впечатляващо. Оръжията изглеждаха предимно взети от складове за бракувана военна техника, а превозните средства бяха не повече от дузина и някои дори нямаха антиграви. Транспортът щеше да стигне най-много за всеки втори от петдесетината демилити. Останалите, явно, щяха да обикалят пеш.

Координатори почти не се забелязваха.

– Така стават тия неща – каза добродушно Кийока. Тя се подпря на гравибръмбара, който яздех, и скръсти ръце. Леката машина се люшна и аз засилих полето, за да компенсирам. – Разбираш ли, повечето новобранци на практика са без пукната пара и влизат в играта едва ли не слепешком. Мъчат се да спечелят пари за ъпгрейд чрез почистване и евентуално от лесна плячка из покрайнините на Неразчистеното. Ако извадят късмет, свършват добра работа и привличат внимание. Може да ги вземат в някой екип, претърпял загуби.

– А ако не ги вземат?

– Тогава им се налага сами да си отглеждат коса. – Ласло се ухили откъм открития кош на единия от двата други бръмбара, из който се ровеше. – Нали, шефе?

– Да, точно така – отвърна кисело Силви.

Тя стоеше заедно с Ор до третия бръмбар, опитвайки пак да представи Ядвига като живо същество, и напрежението й се отразяваше. На мен също не ми беше твърде приятно – бяхме настанили мъртвата върху единия бръмбар, но да управлява чрез нея надхвърляше възможностите на Силви, затова Ядви трябваше да се вози зад мен. Би изглеждало много странно, ако аз слезех, докато чакахме, а тя останеше горе, затова не напусках седалката. Силви беше накарала трупа да ме прегърне с едната ръка през рамото, а другата да сложи на бедрото ми. От време на време Ядвига извърташе глава и по лицето й, полузакрито от лещите, трепваше някакво подобие на усмивка. Аз се правех на разсеян.

– Не слушай Лас – предупреди ме Кийока. – Новобранците с координаторски способности са един на двайсет, че и по-малко. Вярно, могат да ти запишат в главата каквото поискаш, но от това просто ще се побъркаш.

– Да, като нашата шефка. – Ласло приключи с коша, затвори го и мина от другата страна.

– На практика става така – продължи търпеливо Кийока. – Търсиш някого, дето може да издържи на натоварването, и се обединявате. Събирате пари, докато успеете да осигурите косата плюс елементарни приемници за всички останали, и готово. Ето ти чисто нов екип. Какво зяпаш?

Последното се отнасяше до един млад демилит, който бе дошъл да гледа със завист гравибръмбарите и оборудването, монтирано върху тях. При рязката забележка на Кийока той се отдръпна, но копнежът в очите му си остана все същият.

– Модел „Дракул“, нали? – попита хлапакът.

– Точно така. – Кийока тропна с пръсти по черупката на бръмбара. – „Дракул-41“, излязъл само преди три месеца от конвейерите на завода в Милспорт, и всичко, което си чувал за него, е сто процента истина. Екранирани двигатели, вътрешни електромагнитни сензори и квантови излъчватели, защита с автономна реакция, вградени системи за управление „Нуханович“. За каквото и да се сетиш, има го.

Ядвига завъртя глава към младия демилит и аз се досетих, че мъртвите й устни отново опитват да се усмихнат. Ръката й плъзна от рамото ми надолу по ребрата. Размърдах се леко.

– Колко може да струва? – попита новият ни поклонник. Зад него вече се струпваше групичка любители на модерната техника.

– Повече, отколкото ще спечели който и да било от вас тази година. – Кийока небрежно размаха ръка. – Минималният комплект започва от сто и двайсет бона. А това тук не е минимален комплект.

Младият демилит пристъпи две крачки напред.

– Може ли…

Изпепелих го с поглед.

– Не, не може. Тук седя аз.

– Ела при мен, хлапе. – Ласло плесна с длан по черупката на бръмбара, с който се занимаваше. – Зарежи тия птиченца. Такъв махмурлук ги гони, че не им е до възпитание. Сега ще ти покажа за какво да си мечтаеш до следващия сезон.

Смях. Групичката новобранци се оттегли към Ласло. Ние с Кийока се спогледахме с облекчение. Ядвига ме потупа по бедрото и отпусна глава на рамото ми. Изгледах свирепо Силви. Зад нас високоговорителят се изкашля.

– Отваряне на портата след пет минути. Проверете си пропуските.

Вой на гравитационни двигатели, тихо стържене на зле монтирани релси. Портата с тласъци се издигна до края на двайсетметровите пилони и демилитите минаха под нея – пеш или с превозно средство в зависимост от финансите си. Животелта се нави, запълзя настрани от полето, което излъчваха нагръдните ни знаци, и се струпа наоколо на тръпнещи купчини, по-високи от човешки ръст. Тръгнахме по разчистената пътека сред тия камари, излезли сякаш от наркотичен кошмар.

Малко по-нататък паешките блокове също засякоха излъчването на знаците и приклекнаха, подгъвайки многобройните си крака. Когато се приближихме, те вдигнаха масивните си многоъгълни тела от напукания вечбетон и изприпкаха настрани, изпълнявайки в обратен ред програмираната си функция за възпиране и смачкване на нарушителите. Докато карах между тях, аз се озъртах напрегнато. Спомних си как една нощ на Хън Хоум седях зад укрепленията на Куанския дворец и слушах дивите писъци, докато подобни машини унищожаваха атакуващ отряд бунтовници-технонинджи. Въпреки огромната маса и привидната сляпа тромавост, не им отне много време.

След петнайсет грижливо отмерени минути напуснахме отбранителния периметър на предмостието и се пръснахме по улиците на Драва. Доковете отстъпиха място на обсипани с развалини шосета и тук-там по някой оцелял жилищен блок с височина около двайсет етажа. Господстваше утилитарно-стандартният стил от епохата на Заселването – някога се бяха старали да осигурят жилища за пристанищния персонал, без да мислят за красота и естетика. Редици малки, хлътнали прозорчета надничаха късогледо към морето. Голите вечбетонни стени бяха нащърбени от бомбардировки и протрити от вековния напор на природните стихии. Синкавосиви петна от лишеи бележеха местата, където антибиотичната мазилка се беше изронила.

През гъстите облаци над главите ни се процеждаше мътната светлина на залеза и обливаше улиците отпред. Поривист вятър вееше откъм устието, сякаш ни подтикваше да продължим. Озърнах се и видях как животелта и паешките блокове отново се сливат зад нас като заздравяваща рана.

– Май ще е най-добре да започваме – раздаде се наблизо гласът на Силви. Ор беше карал успоредно с мен, а координаторката седеше зад него и леко въртеше глава насам-натам, сякаш търсеше едва доловим мирис. – Поне не вали.

Тя натисна един бутон върху якето си. Гласът й прогърмя в тишината и отекна между фасадите на пустите сгради. Демилитите се завъртяха, развълнувани и напрегнати като ловджийски псета.

– Добре, приятели. Слушайте. Не че държа да поема командването…

Тя се изкашля. Гласът й спадна до шепот.

– Но ако не аз, все някой…

Нова кашлица.

– Някой трябва да стори нещо, мамка му. Това не е поредното упражнение на гласните струни. – Тя леко поклати глава. Гласът й набра сила, отново закънтя наоколо. – Не сме тръгнали да се сражаваме за някаква скапана фантазия на политически онанизъм, а заради голите факти. Властниците оформиха съюзите си, доказаха своята вярност или липсата на такава, направиха избор. А на нас изборът бе отнет. Аз не желая, не искам…

Тя се задави. Главата й клюмна.

Демилитите стояха неподвижно и чакаха. Зад гърба ми тялото на Ядвига провисна, после започна да се свлича от седалката. Пресегнах се назад да я удържа. Присвих очи, усещайки как болката си пробива път през меката сивота на успокоителните.

– Силви! – изсъсках аз през делящото ни пространство. – Дявол да те вземе, Силви, стегни се. Не се поддавай.

Тя ме изгледа през провисналите чорлави кичури и за един безкраен миг имах чувството, че съм й напълно непознат.

– Стегни се – тихо повторих аз.

Силви потръпна. Надигна глава и пак се изкашля. Весело размаха ръка.

– Политика – отсече тя и над тълпата демилити избухна смях. Изчака го да стихне. – Не за това сме тук, дами и господа. Много добре разбирам, че не съм единственият координатор сред вас, но вероятно имам далеч по-богат опит от всички останали. И тъй, ето какво предлагам за ония, които не са съвсем наясно как стават нещата. Радиална схема на издирване, разделяне на всяко кръстовище, докато всеки моторизиран екип разполага с отделна улица. Останалите могат да следват когото си искат, но препоръчвам във всяка претърсваща група да има не по-малко от шестима участници. Първо моторизираните екипи минават по улицата, а ония, които имат нещастието да вървят пеш – претърсват сградите. Претърсването отнема доста време, затова моторизираните да не прибързват, а вътрешната група да ги вика на помощ при първо съмнение за миминти. При първо съмнение!

– Добре де, ами премиите? – провикна се някой.

Наоколо избухнаха одобрителни възгласи.

– Каквото си намеря, е мое и с никого няма да го деля – добави още някой на висок глас.

Силви кимна.

– Ще откриете – усиленият й глас заглуши коментарите, – че успешното демилитаризиране има три етапа. Първо трябва да унищожите миминта. После да регистрирате заявка за него. И чак тогава да доживеете да се върнете до предмостието и да приберете парите. Последните два етапа от този процес са особено трудни за изпълнение, когато лежиш на улицата изкормен, а главата ти е изчезнала. Което със сигурност ще се случи, ако някой от вас реши да нападне гнездо на каракури без подкрепления. Думата екип има много дълбок смисъл. На онези от вас, които желаят някога да се включат в екип, предлагам да поразмишляват над нея.

Шумотевицата спадна до глухо мърморене. Зад мен трупът на Ядвига се надигна и натискът върху ръката ми намаля.

– Добре. Радиалната схема на действие ще ни разпилее много бързо, затова дръжте координатната си апаратура включена през цялото време. Отбелязвайте всяка улица след приключването, поддържайте връзка помежду си и бъдете готови да се връщате за попълване на пропуските, когато веригата се разкъса. Космически анализ. Не забравяйте, в тая игра миминтите са петдесет пъти по-способни от нас. Оставите ли пролука, незабавно ще я засекат и използват.

– Ако изобщо ги има – долетя от тълпата нов глас.

– Ако изобщо ги има – съгласи се Силви. – Може би са тук, може би не. Добре дошли на Ню Хок. А сега… – Тя се изправи върху стъпенката на гравибръмбара и хвърли поглед наоколо. – Има ли някой да каже нещо съществено?

Тишина. Пристъпване от крак на крак.

Силви се усмихна.

– Добре. Тогава да пристъпим към претърсването, ако обичате. Радиална схема, както се споразумяхме. Сканирайте.

Над групата се надигнаха нестройни възторжени възгласи и юмруци, размахващи оборудване. Някакъв тъпанар изстреля в небето бластерен лъч. Виковете се засилиха, бликна вулканичен възторг.

– … да им сритаме задниците на шибаните миминти…

– Камара ще струпам, мой човек. Мамка му, цяла камара.

– Драва, скъпа, дръж се. Идваме!

Кийока се приближи от другата ми страна и намигна.

– Оптимизмът ще им потрябва тепърва – каза тя. – И още как. Ще видиш.

След един час разбрах какво е имала предвид.

Работата беше досадна и отчайващо мудна. Тътриш се бавно като мрежеста медуза покрай купища развалини и ръждиви наземни коли. Наблюдаваш скенерите. След петдесет метра спираш. Чакаш пешаците да влязат в сградите от двете страни и стъпка по стъпка да се изкатерят двайсетина етажа нагоре. Слушаш разговорите им по радиостанциите, заглушени от стените на зданието. Наблюдаваш скенерите. Отбелязваш, че сградата е прочистена. Чакаш пешаците да слязат. Пъплиш още петдесет метра. Наблюдаваш скенерите. Спираш.

Не откривахме нищо.

Слънцето постепенно губеше битката срещу гъстите облаци. По някое време заваля.

Наблюдавай скенерите. Напред по улицата. Спри.

– Не е както го представят в рекламите, а? – Седнала под вълшебния блясък на капките дъжд по силовото поле на бръмбара, Кийока кимна към пешаците, които потъваха във входа на поредната сграда. Вече бяха мокри до кости и развълнуваният блясък в очите им отпреди час бързо чезнеше. – Приключения и неограничени възможности из неусвоените земи на Ню Хок. Носете си чадър.

Настаненият зад нея Ласло се ухили, после не успя да удържи прозявката.

– Не ги взимай на подбив, Ки. Все отнякъде трябва да почнат.

Кийока се облегна назад и хвърли поглед през рамо.

– Хей, Силви, още колко ще…

Силви направи един от онези кратки символични жестове, които бях видял в действие след престрелката с Юкио. Емисарската наблюдателност ми позволи да забележа как единият клепач на Кийока леко трепна, докато приемаше данни от координаторката. Ласло кимна доволно.

Почуках микрофона на радиостанцията, която ми бяха дали вместо пряка връзка с мозъка на шефката.

– Става ли нещо, за което трябва да знам, Силви?

– Не – долетя небрежно гласът на Ор. – Когато трябва да знаеш нещо, ще те включим. Нали така, Силви?

Погледнах я.

– Нали така, Силви?

Тя се усмихна малко уморено.

– Сега не му е времето, Мики.

Отново скенерите. Отново пъплене по разбитите, мокри улици. Капките се разбиваха по искрящите овални чадъри на защитните полета над главите ни, а пешаците ругаеха и подгизваха.

Не откривахме нищо.

Към пладне бяхме навлезли на около два километра в града и напрежението от операцията постепенно се превръщаше в скука. Най-близките екипи бяха на пет-шест улици от нас в двете посоки. Върху екраните на следящите прибори виждахме превозните им средства да пъплят напред в разпокъсана верига, а когато включвахме на общия канал, чувахме как чистачите с пъхтене се катерят нагоре из сградите и слизат обратно. В гласовете им вече нямаше и помен от предишния стръвен ентусиазъм.

– Хей, вижте – изрева внезапно Ор.

Улицата, по която се движехме, завиваше под прав ъгъл надясно и веднага след това излизаше на кръгъл площад, обкръжен от тераси в стил китайска пагода. В дъното на площада се издигаше многоетажен храм, поддържан от раздалечени колони. Тук-там по разбитата настилка се тъмнееха широки локви. Нямаше съвършено никакво прикритие освен килнатата грамада на обгоряло самоходно оръдие „Скорпион“.

– Това ли е, дето са го унищожили снощи? – попитах аз.

Ласло поклати глава.

– Не, това е тук от години. Пък и както разбрах от Оиши, снощното едва успяло да изгради шасито, преди да му видят сметката. А тая гадост е била чиста проба самоходен и напълно боеспособен миминт.

Ор го изгледа навъсено.

– По-добре да викнем новобранците – каза Кийока.

Силви кимна. Повика по местната връзка чистачите и им нареди да се съберат зад гравибръмбарите. Те бършеха дъжда от лицата си и гледаха злобно към отсрещния край на площада. Силви се изправи и отново натисна бутона върху якето си.

– Добре, слушайте. Това тук изглежда безвредно, но няма начин да бъдем сигурни, затова прилагаме нова схема. Бръмбарите отиват отсреща и проверяват приземието на храма. Да речем, десет минути. После единият се връща обратно и застава на пост, докато другите два обикалят периметъра на площада. Стигнат ли до вас без произшествия, пресичате в клиновидна формация и се качвате да проверите горните етажи на храма. Разбрахте ли всички?

Новобранците безмълвно закимаха. Вече бяха загубили всякакъв интерес.

– Да действаме, щом е тъй – каза Силви. – Сканирайте.

Тя отново се настани зад Ор. Докато привеждаше глава към него, забелязах, че устните й мърдат, но слухът на синтетичния носител не беше достатъчно остър, за да чуя какво говори. Двигателите на бръмбарите забучаха по-силно и Ор подкара напред през площада. Кийока и Ласло го последваха по левия фланг. Аз се приведох над таблото и минах отдясно.

След относителната теснотия на обсипаните с развалини улици тук изпитвах едновременно чувство на облекчение и уязвимост. Въздухът като че просветля, капките по защитното поле сякаш се разредиха. На открито бръмбарите постепенно набраха скорост. Обзе ме реално усещане за напредък…

… и риск.

Емисарското обучение бързаше да ме предупреди. Нейде отвъд границите на сетивата дебнеше заплаха. Нещо се готвеше да избухне.

Трудно е да се каже какви подробности, изплували в подсъзнанието ми, бяха разбудили предчувствието. Дори и при най-добри обстоятелства емисарските интуитивни способности са преди всичко емоционална проява, а целият град ми приличаше на капан още откакто напуснахме предмостието.

Но не бива да ги пренебрегваш.

Няма как да ги пренебрегнеш, когато вече са ти спасявали живота пет-шестстотин пъти на тъй далечни и различни светове, като Шария и Адорасион. Когато са вплетени в самата ти същина, по-дълбоко от спомените за детството.

С периферното си зрение непрестанно оглеждах терасите. Дясната ми ръка лежеше върху оръжейното табло.

Наближавахме разрушеното самоходно оръдие.

Вече бяхме изминали почти половината път.

Там!

Вълна от аналог на адреналина разтърси синтетичната ми нервна система. Ръката ми плъзна по бутона за стрелба…

Не.

Просто през разбитата броня на оръдието бяха израснали някакви местни растения и цветовете им леко кимаха под ударите на дъждовните капки.

Отдъхнах си. Отминахме оръдието и половината път. Чувството за предстоящ сблъсък не отслабваше.

– Добре ли си, Мики? – прозвуча в ухото ми гласът на Силви.

– Да. – Тръснах глава. – Нищо ми няма.

От задната седалка трупът на Ядвига се вкопчи в мен още по-здраво.

Добрахме се до сенките на храма без произшествия. Ръбестата каменна зидария се извисяваше над главите ни, увличайки погледа нагоре към грамадни статуи дайко – мъже, биещи ритуални барабани. Стръмно наклонените опорни колони се сливаха безупречно с пода от разтопено стъкло. Светлината падаше от тесни странични прозорци, а дъждът се лееше от покрива на неспирни громолящи потоци и чезнеше нейде навътре из полумрака. Ор подкара бръмбара си напред с изненадваща липса на предпазливост.

– Това място ще свърши работа – подвикна тихичко Силви и гласът й отекна из просторната сграда. Тя се надигна, подпря ръка върху рамото на Ор и пъргаво скочи на пода до бръмбара. – Не губете време, момчета.

Ласло скочи от седалката зад Кийока и набързо обиколи наоколо, явно сканираше приземната част на храма. Ор и Кийока също започнаха да слизат от бръмбарите.

– Какво ще… – започнах аз и млъкнах от изненада, защото радиовръзката в ухото ми внезапно заглъхна. Спрях бръмбара, извадих слушалката и я огледах. Сетне погледът ми се прехвърли към демилитите и онова, което вършеха. – Хей! Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите?

Минавайки покрай мен, Кийока ми се усмихна разсеяно. Беше преметнала през рамо колан, окичен от край до край с взривни заряди.

– Кротко, Мики – каза небрежно тя. – След малко приключваме.

– Тук – сочеше Ласло. – Тук. И тук. Ор?

Гигантът размаха ръка откъм другия край на пустото пространство под храма.

– Проверих. Точно както предполагаше Силви. Най-много още два.

Подготвяха зарядите за взривяване.

Вдигнах поглед към грамадната сводеста страда, издигната върху колоните.

– О, не. Не, сигурно се шегувате, мамка му. – Понечих да сляза и вкопченият труп на Ядвига ме дръпна назад. – Силви!

Тя се озърна за миг. Беше коленичила на стъкления под пред някакво устройство в черен калъф. Множеството циферблати показваха разноцветни данни, които се променяха, докато пръстите й играеха по клавишите.

– Само две минути, Мик, повече не ни трябва.

Извъртях палец към Ядвига.

– Махни тая гадост от мен, преди да съм я натрошил на парчета, Силви.

Тя въздъхна и се изправи. Ядвига ме пусна и тялото й омекна. Завъртях се на седалката и я подхванах преди да падне. В същия момент Силви се приближи до мен. Огледа ме и кимна.

– Добре. Искаш ли да помогнеш?

– Искам да знам какво правите, дявол да го вземе.

– Обясненията после. Засега можеш да вземеш онзи нож, който ти дадох в Текитомура, и да изрежеш приставката на Ядви. Май ти идва отръки, а не ми се вярва някой друг от екипа да се пише доброволец за тая работа.

Сведох очи към мъртвата жена в ръцете си. От залитането лещите бяха паднали. Едното й изцъклено око мътно проблясваше в полумрака.

– Значи сега искате да я режете?

– Да, сега. – Тя извъртя очи да погледне ретиналния си дисплей. Явно гонеше всяка секунда. – По-точно в близките три минути, защото горе-долу с толкова разполагаме.

– Отсам е готово – подвикна Ор.

Слязох от бръмбара и положих Ядвига върху стъкления под. Ножът се озова в ръката ми, сякаш никога не я бе напускал. Разрязах яката на дрехата и издърпах плата, за да разкрия бледата плът отдолу. После включих вибратора на острието.

Останалите неволно се озърнаха, когато чуха бръмченето. Изгледах ги втренчено и след малко те извърнаха глави.

С два сръчни замаха и едно завъртане горната част от гръбнака на Ядви се озова в ръцете ми. Миризмата не беше твърде приятна. Избърсах ножа в дрехите й, прибрах го и докато се изправях, огледах окървавените прешлени. Ор се приближи с широки крачки и протегна ръка.

– Аз ще взема това.

Свих рамене.

– Както речеш. Заповядай.

– Всичко е готово. – Приведена над черното устройство, Силви затвори капака с решителен жест. Изправи се. – Ки, искаш ли да го направиш?

Кийока дойде до мен и се вгледа в осакатеното тяло на Ядви. Държеше в ръка гладко сиво яйце. Стори ми се, че безкрайно дълго стояхме така и мълчахме.

– Няма време, Ки – тихо каза Ласло.

Кийока бавно коленичи до главата на Ядвига и пъхна граната в дупката на врата, която бях изрязал. Докато се изправяше, лицето й трепна.

Ор нежно докосна рамото й.

– Пак ще е жива – каза той.

Погледнах Силви.

– Е, ще споделите ли най-сетне какво възнамерявате?

– Разбира се. – Координаторката кимна към черното устройство. – Измъкваме се. След две минути информационната мина ще заглуши всички радиовръзки и скенери. След още две минути почва шумотевицата. Най-напред навсякъде ще се разхвърчат парчета от Ядви, после сградата рухва. А от нас няма и помен. Изчезваме през задната врата. Двигателите са екранирани, изключваме електронните сензори и докато новобранците си оправят скенерите, вече ще бъдем извън обсег. Като намерят останките на Ядви, ще решат, че сме налетели на селекторна бомба или гнездо на каракури, или че взривът ни е пръснал на атоми. Отново ставаме волни птички. Точно както ни се харесва.

Тръснах глава.

– Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…

– Хей – Ор ме изгледа враждебно. – Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.

– Шефе – обади се Ласло, вече с напрегнат глас. – Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?

– Да. – Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. – Да се махаме оттук. Веднага.

Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.

Никой не погледна назад.