Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 38 страниц)
Глава 8
Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.
Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката – вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, – и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.
Карах наравно с другите два бръмбара.
– Значи сте планирали всичко това? – попитах аз. – През цялото време сте знаели какво ще направите?
Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.
– Минавали сме оттук поне петдесет пъти – подхвърли лениво Ор. – И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.
– Е, благодаря за информацията.
В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.
– Не е там въпросът – каза Ласло. – Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.
– Нямахме избор – добави Кийока.
– Нямахме избор – повтори Силви. – Обгорели тела и крещящо небе, а ми казват, дори и сама аз си казвам… – Тя се изкашля. – Извинявайте, момчета. Пак тая шибана засечка. Непременно трябва да я оправя, когато се върнем на юг.
Кимнах назад.
– Още колко остава, докато онези приятели си възстановят сканиращите системи?
Демилитите се спогледаха. Силви сви рамене.
– Десет-петнайсет минути. Зависи какъв им е предпазният софтуер.
– А ако каракурите междувременно ги нападнат, толкова по-зле за тях, така ли?
Кийока изсумтя. Ласло вдигна вежди.
– Да, така е – изръмжа Ор. – Толкова по-зле за тях. Това е животът в Ню Хок, тъй че свиквай.
– Виж сега – обясни търпеливо Кийока. – В Драва изобщо няма каракури. Не биха…
Пред нас се раздаде метално дрънчене.
Моите спътници пак се спогледаха. Оръжейните табла на трите бръмбара светнаха едновременно, вероятно приведени в готовност от Силви, и малкият конвой спря. Ор се изправи на седалката.
В сумрака пред нас се тъмнееше изоставена кола. Никакви признаци за движение. Забързаният метален тропот долиташе покрай нея – някъде иззад следващия завой на тунела.
Ласло се ухили мрачно.
– Та, какво казваше, Ки?
– Добре де – отвърна смутено тя. – Няма да споря, ако ми докажеш обратното.
Дрънченето спря. Пак започна.
– Мамка му, какво е това? – промърмори Ор.
Лицето на Силви беше неразгадаемо.
– Каквото и да е, информационната мина трябва да му е видяла сметката. Лас, готов ли си да покажеш, че не ядеш даром хляба?
– Естествено. – Ласло ми намигна и скочи от седалката зад Кийока. Преплете пръсти и ги изви докато ставите изпукаха. – Хей, юначага, зареден ли си за стрелба?
Ор кимна и на свой ред слезе от бръмбара. Отвори страничния багажник и измъкна половинметров железен лост. Ласло пак се ухили.
– В такъв случай, дами и господа, затегнете коланите и не се приближавайте. Сканираме.
И той се отдалечи, подтичвайки плътно покрай извитата стена на тунела, докато стигна до повредената машина, после се плъзна настрани и в неясната светлина изглеждаше, че е станал безплътен като сянката си. Ор се прокрадваше подир него – същински първобитен дивак, стиснал лоста в отпуснатата си лява ръка. Озърнах се към бръмбара, където Силви седеше приведена, със закрити очи, а по лицето й бе изписана странната смесица от напрегнатост и унес, която подсказваше, че работи напрегнато в информационната мрежа на екипа.
Истинска поезия за окото.
Ласло се вкопчи с една ръка за някаква част от разбитата кола и с маймунска пъргавина скочи на покрива. Застина неподвижно, леко наклонил глава настрани. Ор беше спрял до завоя. Силви тихичко промърмори нещо и Ласло се раздвижи. С един скок отново се озова долу и без да губи нито секунда, се втурна диагонално напред към нещо, което не можех да видя. Ор разпери ръце за равновесие, прекрачи встрани и за миг спря, обърнат в посоката, накъдето бе изчезнал инфоспецът. Още част от секундата, пет-шест бързи, решителни крачки, и той също се изгуби от поглед.
Секундите бавно изтичаха. Седяхме и чакахме в синия полумрак.
Секундите бавно изтичаха.
И…
– … мамка му, какво пък е…
Беше гласът на Силви. Озадачен. Гласът постепенно се засили, докато тя изплуваше от света на информационните връзки и отново даваше власт на реалните си сетива. Примига два-три пъти и хвърли поглед настрани към Кийока.
Дребничката жена сви рамене. Едва сега осъзнах, че и тя е била част от балета, който току-що наблюдавах – настроена на същата вълна и седнала малко вдървено върху бръмбара, следейки заедно с останалите какво им показва камерата върху рамото на Ласло.
– Да пукна, ако знам, Силви.
– Добре. – Погледът на координаторката се завъртя към мен. – Изглежда безопасно. Хайде да го погледнем отблизо.
Предпазливо подкарахме бръмбарите покрай завоя на тунела и слязохме да огледаме находката на Ласло и Ор.
Коленичилата пред нас фигура беше човекоподобна само в най-общи черти. Имаше глава, монтирана върху шасито, но напомняше човек само защото нещо бе разкъсало обшивката, оголвайки частично по-деликатната вътрешна структура. Най-отгоре бе оцелял широк обръч, който сега висеше като ореол над главата, закрепен върху остатъците от вътрешната арматура.
Имаше и крайници, разположени приблизително там, където са и при хората, само че твърде много на брой, което напомняше по-скоро за насекомо. Откъм нашата страна на тялото две от общо четирите ръце висяха отпуснати и неподвижни. Едната беше обгорена и разкъсана до неузнаваемост. От другата страна единият крайник беше изтръгнат изцяло заедно със значителна част от корпуса, а два други изглеждаха извън строя. Непрестанно опитваха да се сгънат, но при всеки опит над оголените електрически схеми избухваха искри и движението завършваше с гърч. Блясъкът им хвърляше по стените треперещи сенки.
Не беше ясно дали четирите долни крайници на механичното същество са изправни, но във всеки случай то не опита да се надигне, докато ние се приближавахме. Трите действащи ръце само удвоиха усилията си да извършат нещо неясно в търбуха на металния дракон, проснат насред тунела.
Машината имаше четири могъщи странични крака, завършващи с ноктести лапи, ъгловата глава, пълна с многоцевни спомагателни оръжия и остра опашка, която навярно се забиваше в земята за допълнителна стабилност. Имаше дори криле – две извити нагоре решетъчни стойки за изстрелване на бойни ракети.
Беше мъртва.
Нещо бе издълбало грамадни успоредни бразди в левия хълбок и краката под тях лежаха подвити. Ракетните стойки стърчаха накриво, а главата беше усукана настрани.
– Ракетоносец „Комодо“ – каза Ласло, обикаляйки предпазливо наоколо. – И автомат по поддръжката каракури. Ти губиш, Ки.
Кийока поклати глава.
– Пълна безсмислица, дявол да го вземе. Какво прави тук долу? И какво прави изобщо, по дяволите?
Механичното същество извъртя глава към нея. Действащите му крайници изпълзяха от прореза в тялото на дракона и увиснаха над повредения корпус в причудливо човешки жест на закрила.
– Ремонт? – подсказах аз.
Ор се разсмя дрезгаво.
– Да, бе. Каракурите поддържат само до определен момент. След това стават хищници. Ако някоя машина пострада зле, разглобяват я, та роякът да построи нещо ново. Въобще не си дават труд да ремонтират.
– И още нещо. – Кийока размаха ръка наоколо. – Механичните кукли рядко се движат сами. Къде са останалите? Силви, не засичаш нищо, нали?
– Нищо. – Координаторката замислено се озърна из тунела. Сини отблясъци заиграха по сребристите нишки в косата й. – Само този тук, други няма.
Ор надигна лоста.
– Е, ще го изключваме ли, или какво?
– Премията не си заслужава труда – изсумтя Кийока. – Ако изобщо можехме да подадем заявка. Защо да не го оставим на новобранците?
– Нямам намерение да продължа по тунела, докато това чудо все още действа зад мен – заяви Ласло. – Изключи го, приятел.
Ор погледна въпросително Силви. Тя сви рамене и кимна.
Лостът с нечовешка бързина се вряза в овалните останки от главата на каракури. Металът изскърца и се разкъса. Ореолът отхвръкна и се търкулна из сенките на тунела. Ор издърпа лоста и замахна отново. Една от ръцете на машината се вдигна да спре удара – лостът я размаза в останките от главата. Сред зловещата тишина механичното същество опита да се изправи върху долните си крайници – чак сега видях, че са безнадеждно повредени. Ор изръмжа, вдигна крак и блъсна с всичка сила. Машината се преобърна, размахвайки отчаяно пипала из студения, влажен въздух. Гигантът пристъпи напред и размаха лоста със свирепа прецизност.
Отне му доста време.
Когато приключи, когато искрите бяха изгаснали в купчината метал пред краката му, Ор се изправи и избърса чело. Дишаше тежко. Отново погледна Силви.
– Доволна ли си?
– Да, изключено е. – Тя се върна към бръмбара. – Хайде, да не губим повече време.
Докато се качвахме по машините, Ор забеляза, че го гледам. Навъси се добродушно насреща ми и изду бузи.
– Мразя да ги троша на ръка – каза той. – Особено след като току-що съм си платил за бластерния ъпгрейд.
Бавно кимнах.
– Да, неприятна работа.
– Е, като стигнем в Неразчистеното, ще стане по-добре. Ще видиш. Място за разгръщане колкото щеш, не е нужно да крием импулса от изстрелите. Спокойствие. – Той ме посочи с лоста. – Ако се наложи да трошим на ръка още някой, вече ти си наред. Следващият е твой.
– Благодаря.
– Моля. – Той подаде през рамо лоста на Силви, която го прибра. Под ръцете му бръмбарът трепна и запълзя напред покрай останките от разбитото каракури. Нова навъсена усмивка. – Добре дошъл в света на демилитите, Мики.
Част втора
Ето някой друг
Облечи новата плът като ръкавица назаем и отново протегни ръце да се опариш.
Надпис, надраскан върху скамейка в Централното наказателно учреждение на Бей Сити
Глава 9
Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.
– Вижте – каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. – Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?
Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.
– Оставете ни на мира – повтори оръдието. – И ние ще ви отвърнем със същото.
– Няма начин – прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. – Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.
– Да! – Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. – И освен това искаме скапаната земя.
– Същността на овластяването – обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението – е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…
– Вие сте агресорите тук – прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. – Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.
Кийока изсумтя.
– О, я стига.
– Така няма да стане – избоботи Ор.
Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.
В известен смисъл и аз също.
– … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…
Мамка му, бръмчи като досадна муха.
Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни – например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, – но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.
– … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…
Движение.
Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила – Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие – скорпионът.
– В такъв случай не ми оставяте избор – каза оръдието. – Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.
– Да, бе – отвърна Ласло и се прозина. – Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.
– Вече съм се захванал.
Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.
Просто ти се вие свят, Ковач. Това е. Стегни се.
Това бе една от най-неприятните шеги на новия ми живот в Неразчистеното. Освен със стандартната бойна биомеханика моят нов носител – производство на напълно неизвестната за мен фирма „Ейшундо Органикс“ – беше оборудван и с прилепващи системи „Гекон“ по дланите и ходилата. Можех – стига да пожелая, по дяволите – да се изкатеря сто метра нагоре по отвесна стена без повече усилия, отколкото са потребни на нормален човек, за да се изкачи по стълба. При по-добро време бих се събул бос, за да улесня операцията, но дори и така можех да вися тук почти безконечно. Създадените чрез генно инженерство милиони микроскопични шипове по ръцете ми се впиваха здраво в скалата, а идеално настроената, току-що излязла от резервоара мускулна система изискваше само леко раздвижване от време на време, за да преодолее спазмите и умората на дългото натоварване. Ядвига, презаредена в съседния резервоар и малко изнервена от промяната, нададе възторжен крясък, когато откри тази способност и после цял следобед пълзя по стените и тавана на бункера като гущер, надрусан с тетрамет.
Лично аз не обичам високото.
На един свят, където никой не излита във въздуха заради страха от ангелски огън, това е доста разпространена психична черта. Емисарското обучение премахва страха с непреодолимата мощ на хидравлична преса, но не изкоренява безбройните нишки на боязън и неприязненост, чрез които се бронираме срещу фобиите си в ежедневието. Висях на скалата от около час и вече бях готов едва ли не доброволно да се издам на скорпиона, ако това означаваше, че в последвалата престрелка ще мога да сляза долу.
Завъртях очи и погледнах към северния склон на долината. Ядви беше някъде там и изчакваше. Открих, че почти мога да си я представя. Облечена в същия маскировъчен костюм, доста по-спокойна, но все още измъчвана от липсата на вградено оборудване, което да я свързва със Силви и другите от екипа. Също като мен трябваше да се задоволи с индукционен микрофон и обезопасена радиовръзка. Нямаше опасност миминтите да декодират канала – те бяха изостанали в криптографията с двеста години и през цялото това време почти не им се беше налагало да имат работа със зашифрована човешка реч.
Самоходното оръдие изникна пред погледа ми. Беше боядисано в същите мътни защитни цветове като каракурите, но с тия масивни размери не би могло да се скрие дори от нормално човешко око. До квелистката база все още му оставаше около километър, но беше прекосило реката и пълзеше по височините от южната страна с пряка видимост към отбранителните позиции, заети набързо от екипа край брега. Основният оръжеен възел върху опашката, заради който носеше името си, бе насочен в позиция за хоризонтална стрелба.
Включих обезопасения канал и прошепнах в индукционния микрофон:
– Силви, слушай. Трябва да действаме незабавно, или да отстъпим.
– Спокойно, Мики – отвърна небрежно тя. – Вече прониквам. И засега сме добре прикрити. Скорпионът няма да обстрелва напосоки цялата долина.
– Да, нямаше и да стреля по квелистка инсталация, нали? Програмни параметри. Това помниш ли го?
Кратко мълчание. Чух как Ядвига тихичко се кикоти. На общия канал пропагандният робот продължаваше да дърдори.
Силви въздъхна.
– Добре де, значи съм подценила политическото им програмиране. Знаеш ли колко враждуващи фракции са воювали тук по време на Разселването? Накрая всичките идиоти се вчепкали един с друг, когато трябвало да се бият с правителствените войски. Знаеш ли колко е трудно да ги различиш по друго, освен по празната им реторика? Това тук трябва да е пленена правителствена самоходка, препрограмирана от някое скапано параквелистко крило след Алабардос. Може би Фронтът за Протокола от 17 ноември, или Дравските ревизионисти. Кой ги знае, по дяволите?
– И на кого му пука? – добави Ядвига.
– На нас щеше да ни пука – изтъкнах аз. – Ако преди час бяхме седнали да закусваме през една барака вляво.
Не бях честен – ако самонасочващият се снаряд ни беше подминал, дължахме го изцяло на координаторката. Сцената се разигра зад затворените ми клепачи като на живо. Силви внезапно скача на крака иззад масата с безизразно лице, съзнанието й е отлетяло навън, посяга към недоловимия електронен писък на идващия снаряд, който единствено тя е усетила. С нечовешка бързина разработва вирусни камуфлажни сигнали. Няколко безкрайни секунди по-късно чувам протяжния вой на снаряда, падащ от небето към нас.
– Коригирай! – съска тя с изцъклени очи срещу нас. Гласът й е лишен от интонация, глух, ускорен и ритмичен като на машина. Говори, без да съзнава, по рефлекс – мозъчните центрове на речта бълват аналог на онова, което тя излъчва в ефира наоколо. По същия начин се случва човек да ръкомаха, докато води напрегнат телефонен разговор. – Коригирай си скапаните параметри.
Снарядът пада.
Глух пукот на взривател, дъжд от ситни отломки по покрива над главите ни… после нищо. Силви е блокирала основния заряд, изолирала го е от детонатора чрез аварийната процедура, открадната от собствения му примитивен мозък. Сетне е унищожила системата със спешно внедрени вируси.
Разпиляваме се из долината като белотревни семена, изронени от шушулка. Използваме стандартната формация за избягване на засада – инфоспецовете се изтеглят далече пред групата, а Силви и Ор изостават в ариергарда заедно с бръмбарите. Трябва да се маскираме, да се укрием и да изчакаме, докато Силви мобилизира оръжията в главата си и проучва от разстояние наближаващия враг.
– … нашите бойци ще напуснат уюта на своя нормален живот, за да разрушат тази структура, която от векове…
Сега различавах отвъд реката първия от паешките танкове. Беше спрял сред растителността до самата вода и куличката му се въртеше насам-натам. В сравнение с грамадното туловище на самоходното оръдие тия машини изглеждаха крехки – доста по-дребни от управляемите модели, които бях унищожавал на светове като Шария и Адорасион, но притежаваха бдителност и упорство, на каквото не е способен нито един човешки екипаж. Искаше ми се някак да прескоча идните десетина минути.
Дълбоко в бойния носител химията на насилието се размърда като змия, за да ми каже, че лъжа.
Втори танк, после трети нагази деликатно в бързото течение. Отзад по брега притичваха каракури.
– Започваме, приятели – раздаде се напрегнат шепот, предназначен за мен и Ядвига. Останалите без съмнение вече знаеха, предупредени по екипната мрежа със скоростта на мисълта. – С основните заглушители. Атакувайте по моя команда.
Самоходното оръдие отминаваше групичката бараки. Ласло и Кийока бяха заели позиции край реката на около два километра по-долу от базата. Авангардът на каракурите вече трябваше да ги наближава. Виждах как на десетина места из долината храсталаците и високите сребристи треви потрепват от движението им. Останалите се придържаха в близост до големите машини.
– Сега!
Сред дърветата долу край реката изведнъж лумна блед огън. Ор се беше нахвърлил върху първите механични кукли.
– Давай! Давай!
Челният паешки танк леко залитна във водата. Аз вече слизах надолу по скалния маршрут, който си бях репетирал мислено поне двайсетина пъти, докато чаках под скалната козирка. През тия светкавично летящи секунди, носителят „Ейшундо“ пое нещата в свои ръце, плъзгайки длани и ходила по скалата с механична самоувереност. Преодолях със скок последните два метра и се приземих върху стръмния сипей. Глезенът ми опита да се подгъне върху неравната опора – аварийните обтегачи на сухожилията се стегнаха и му попречиха. Изправих се и хукнах надолу.
Куличката на единия танк се завъртя. На мястото, където стоях преди малко, избухна взрив. Ситни каменни късчета ме парнаха по тила и бузата.
– Хей!
– Извинявай. – Гласът й звучеше задавено, сякаш се бореше да не заплаче. – Имам грижата.
Следващият изстрел прелетя далеч над главата ми, може би танкът се целеше в някакъв отминал образ на моето спускане по скалата, който Силви бе вмъкнала в прицелните му програми, или пък просто гърмеше напосоки, изпаднал в някаква своя, машинна паника. Изръмжах от облекчение, измъкнах от кобура на гърба си шрапнелния бластер „Ронин“ и се втурнах към миминтите.
Силви бе сторила с колективната им система нещо брутално и ефективно. Паешките танкове се люшкаха като пияни, обстрелвайки напосоки небето и най-високите зъбери на склоновете. Около тях каракурите се щураха насам-натам като плъхове по палубата на потъващ кораб. Насред всичко това скорпионът стоеше приклекнал и явно неспособен да се раздвижи.
Напрягайки до краен предел биотехнологичните възможности на носителя, аз стигнах до оръдието за по-малко от минута. Когато ми оставаха само петнайсетина метра, едно замаяно каракури се запрепъва пред мен, размахвайки безцелно горните си крайници. Протегнах лява ръка, прострелях го с ронина и чух как вихърът от мономолекулярни фрагменти раздира корпуса му. Шрапнелният пистолет зареди с тракане нов пълнител. Срещу дребните миминти беше унищожително оръжие, но самоходката имаше дебела броня и вътрешните й системи трудно можеха да се разрушат с прицелен огън.
Приближих се, лепнах ултравибрационната мина високо върху масивния корпус и опитах да се оттегля, преди да избухне.
Но нещо се обърка.
Оръдието залитна настрани. Оръжейните системи по гърба му внезапно оживяха и почнаха да се въртят. Един от грамадните крака ритна напред. Преднамерено или не, ударът закачи рамото ми, вцепени цялата ръка и ме просна във високата трева. Шрапнелният бластер изхвръкна от безчувствените ми пръсти.
– Мамка му!
Скорпионът се раздвижи отново. Надигнах се на колене и с периферното си зрение забелязах нещо да се размърдва. Високо горе върху бронята една спомагателна кула се мъчеше да насочи картечницата срещу мен. Зърнах бластера сред тревата и се хвърлих към него. Стандартните бойни химикали проникнаха в мускулите ми и изтръпналата ръка отново си възвърна усещането. Над мен, върху шасито на самоходката, картечната кула откри огън и куршумите покосиха тревата наоколо. Сграбчих бластера и трескаво се търкулнах обратно към скорпиона, опитвайки да изляза извън зоната за обстрел. Градушката от куршуми ме следваше, обсипваше ме с рохкава пръст и накълцани стръкове трева. Заслоних очи с една ръка, рязко вдигнах ронина и стрелях напосоки към звука на картечниците. Бойните рефлекси навярно ми помогнаха да улуча нейде наблизо – куличката се задави и млъкна.
Тогава избухна ултравибрационната мина.
Беше като звука на есенен рояк обезумели от глад огнени бръмбари, само че многократно засилен за някакъв научнопопулярен сензофилм. Раздаде се взрив от вой и цвърчене, докато бомбата разкъсваше молекулярните връзки и превръщаше бронираната машинария на половин метър наоколо в железни стърготини. На мястото на мината се появи кръгъл отвор, от който изригна облак метален прах. Пропълзях заднешком покрай корпуса, откачвайки втора бомба от патрондаша. Те не са много големи, по размер и форма напомнят чаени чашки, но попаднеш ли в радиуса на взрива, ставаш на тесто.
Воят на първата мина затихна, полето й се сви навътре и я превърна в прах. Над широкия пробив се виеше дим. Натиснах взривателя на втората мина и я метнах в отвора. Краката на оръдието тъпчеха в опасна близост до мен, но движенията напомняха по-скоро предсмъртен гърч. Миминтът сякаш напълно бе загубил представа откъде идва атаката.
– Хей, Мики – обади се Ядвига по кодирания канал. Стори ми се леко озадачена. – Трябва ли ти помощ?
– Не смятам. А на теб?
– Не, ама би трябвало да видиш…
Останалото потъна във воя на втората мина. От разбития корпус блъвна нов облак прах, озарен от виолетови електрически блясъци. Скорпионът нададе по общия канал пронизителен електронен писък, докато ултравибрациите разяждаха вътрешността му все по-дълбоко. Усетих как от звука настръхва всяко косъмче по тялото ми.
Смътно чух нечии викове. По гласа ми заприлича на Ор.
Нещо избухна в утробата на самоходката и навярно унищожи мината, защото виещото бръмчене секна почти в същия миг. Писъкът заглъхна като кръв, попиваща в пресъхнала земя.
– Повтори, моля.
– Казах – изрева Ор – че координаторът е извън строя. Повтарям, Силви извън строя. Плюйте си на петите веднага, по дяволите!
Усещане за рухването на нещо грамадно…
– Лесно е да го кажеш, Ор. – В гласа на Ядви се долавяше измъчена, напрегната усмивка. – Тук обаче сме мъничко натоварени, мамка му.
– Потвърждавам – изпъхтя Ласло. Вече използваше общата радиовръзка. Отпадането на Силви вероятно бе нарушило контакта между хората от екипа. – Идвай насам с тежката артилерия, мой човек. Добре ще ни дойде…
– Ядви, дръжте се още малко – прекъсна го Кийока.
Нещо се мярна извън зрителното ми поле. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как каракурито връхлита насреща ми, разперило осемте си ръце. Вече не залиташе като пияно, беше в изправност и се движеше с максимална скорост. Едва успях да отдръпна глава от замаха на единия крайник и стрелях от упор с шрапнелния бластер. Изстрелът отхвърли назад разпокъсаното туловище на каракурито. Долната му част беше станала на парчета. За по-сигурно прострелях и горната, после се завъртях и заобиколих мъртвата грамада на скорпиона, стискайки по един ронин във всяка ръка.
– Ядви, къде сте?
– В шибаната река. – През гласа й се чуваха кратки, остри експлозии. – Оглеждай се за повален танк и милион каракури, дето искат да си го превземат обратно.
Побягнах.
По пътя към реката убих още четири каракури – и четирите се движеха твърде бързо, без следа от замайване. Силви не бе имала време да довърши вирусното заразяване на рояка.
По радиовръзката чувах псувните и възклицанията на Ласло. Стори ми се ранен. Ядвига крещеше срещу миминтите неспирен поток от подбрани сквернословия под акомпанимента на изстрели от шрапнелен бластер.
Свърнах покрай падащите останки от последната механична кукла и се втурнах в бесен спринт към брега. Щом достигнах реката, незабавно скочих в течението. Ледена влага ме оплиска до слабините и изведнъж ме обгърна бученето на бурни води. Усещах под краката си хлъзгави камъни, а ходилата ми пареха – микроскопичните шипове инстинктивно се мъчеха да намерят опора вътре в ботушите. Размахах ръце, за да запазя равновесие. Едва не потънах, но се удържах в последния момент. Прегънах се като дърво в буря, с огромно усилие убих инерцията и останах прав, затънал до колене във водата. Огледах се за танка.
Открих го близо до отсрещния бряг, рухнал в буйното течение на дълбочина около метър. С максимално увеличение на зрението различих, че Ядвига и Ласло са се сгушили под разбития корпус, а каракурите пълзят по брега, но очевидно не смеят да нагазят в бушуващите води. Две механични създания бяха скочили върху корпуса на танка, но оттам почти нямаха прицел. Ядвига стреляше по тях с една ръка, почти напосоки. С другата прегръщаше Ласло. И двамата бяха окървавени.
Намирах се на около сто метра – прекалено далече за прицелен огън с шрапнелния бластер. Нагазих навътре в реката, докато затънах до гърди, но все още бях твърде далече. Течението се мъчеше да ме повали.
– Ах ти, гадно…
Отблъснах се и тромаво заплувах напред, притискайки с една ръка ронина към гърдите си. Течението незабавно ме повлече надолу.
