Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 46

Тунелът извеждаше в бойна яма. Стръмни вечбетонни стени, високи към десет метра и набраздени до средата от ноктите на безброй блатни пантери, опитващи да се измъкнат. Горе – парапет и трибуни за зрителите под откритото небе, забулено с бързо прелитащи зеленикави облаци. С тоя дъжд беше невъзможно да се гледа право нагоре. На дъното на ямата имаше трийсет сантиметра гъста кал, сега разкашкана от пороя. Дренажните отвори в стените не успяваха да се справят.

Вгледах се с присвити очи през влажния въздух и през струите вода по лицето ми, зърнах Ядви по средата на тясната сервизна стълбичка, вградена в ъгъла на ямата. Изревах през шума на бурята.

– Ядви! Дявол да го вземе, почакай!

За миг тя увисна неподвижно на стълбичката с насочен нагоре бластер. После го размаха и продължи да се катери.

Изругах, прибрах рапсодията и побързах след нея. Дъждът се лееше по стените край мен, барабанеше по главата ми. Стори ми се, че дочувам някъде горе бластерни изстрели.

Когато се изкатерих, някой посегна и ме сграбчи за китката. Трепнах от изненада, погледнах нагоре и видях Ядви.

– Не се надигай – подвикна тя. – Тук са.

Предпазливо подадох глава над ръба на ямата и огледах лабиринта от мостчета и трибуни, кръстосани между ямите. Гъстите дъждовни завеси замъгляваха гледката. На десет метра видимостта падаше наполовина, на двайсет напълно изчезваше. Някъде в другия край на фермата още бушуваше престрелка, но тук се чуваше само бурята. Ядви лежеше по корем край ямата. Видя, че се оглеждам и приведе глава към мен.

– Разделиха се – извика в ухото ми тя. – Антон отива към другия кей. Според мен търси начин да се измъкне, или ще дири за помощ твоя двойник. Другият е нейде нататък, май няма да се даде без бой. Преди малко стреля по мен.

Кимнах.

– Добре, тръгвай подир Антон. Аз имам грижата за Сегешвар. Ще те прикривам.

– Дадено.

Докато тя се обръщаше, аз я хванах за раменете. Задържах я за миг.

– Мамка му, Ядви, само много внимавай. Ако ме срещнеш някъде там…

Тя се ухили широко и дъждът потече по зъбите й.

– Тогава ще го очистя от твое име. За сметка на заведението.

Изкатерих се на площадката до нея, измъкнах рапсодията и я настроих на широко разпръскване, максимална далекобойност. Огледах се с присвити очи и приклекнах.

– Сканирай!

Тя се напрегна.

– Тръгвай!

Ядви хукна покрай парапета, изскочи на едно свързващо мостче и изчезна в мрака. Бластерен лъч отдясно проряза дъждовната завеса. Инстинктивно напрегнах пръст върху спусъка, но прецених, че съм твърде далече. Четирийсет-петдесет метра, бе казала жената от оръжейния магазин в Текитомура, но трябва и да виждаш по какво стреляш.

Тъй че…

Изправих се. Изкрещях към бурята.

– Хей, Рад! Чуваш ли? Идвам да те убия, гадино.

Никакъв отговор. Но нямаше и стрелба. Предпазливо тръгнах напред покрай трибуните, опитвайки да преценя позицията на Сегешвар.

Бойните ями представляваха широки овални арени, изсечени направо в скалистото дъно на Зоната. Долният им край беше на около метър под водната повърхност. Общо девет на брой, подредени по тройки плътно една до друга. Горе имаше свързани галерии, където зрителите можеха да стоят до парапета и да гледат от безопасно разстояние как пантерите се разкъсват. Между ямите бяха прокарани мостчета с метални мрежи, за да осигурят допълнително зрителско пространство за най-популярните схватки. Неведнъж бях виждал как трибуните се препълват до пръсване, а мостчетата скърцат под тежестта на тълпите, жадуващи да видят смърт.

Деветте ями оформяха нещо като пчелна пита, издигната на около пет метра над плитките води на зоната, а отстрани стърчаха ниските мехури на бункерите. В съседство други сервизни мостчета се кръстосваха над по-малките клетки за хранене и дългите правоъгълни площадки за тренировки, които „Набучвател“ бе разрушил при нахлуването си във фермата. Доколкото можех да преценя, бластерният изстрел бе дошъл точно от тия развалини.

– Чуваш ли ме, Рад, боклук такъв?

Бластерът пак изтрещя. Лъчът изсъска край мен и аз се проснах долу, разплисквайки водата по вечбетона.

– Май беше доста наблизо, Так.

– Както речеш – викнах аз. – Така или иначе всичко свърши, остава само разчистването.

– Нима? Нямаш ли вяра в себе си? В момента той е на новия док и отблъсква приятелчетата ти. Ще ги метне обратно в Зоната, или ще нахрани пантерите с тях. Чуваш ли го?

Ослушах се и пак долових звуците на сражението. Бластерен огън, от време на време по някой писък. Нямаше начин да разбера как върви, но в душата ми отново се разбудиха старите съмнения относно Влад и неговия надрусан екипаж. Навъсих се.

– Май ви дойде като гръм от ясно небе! – извиках аз. – Какво става, да не сте били заедно в гравитационния гимнастически салон? Да обработвате някоя курва от двата края.

– Майната ти, Ковач. Той поне знае как да се забавлява.

Гласът му звучеше ясно дори и през бурята. Леко се надигнах и запълзях по пода на галерията.

– Да, бе. И затова си струваше да ме продадеш?

– Не съм те продал. – Скърцащ, метален смях. – Замених те за подобрен вариант. Ще си изпълня дълга към онзи момък, а не към теб. Защото той поне още помни откъде е дошъл.

Още малко по-близо. Преодолявай метър по метър през поройния дъжд и трите сантиметра вода по преходите. Едната яма остава назад, заобикаляш втората. Не се надигай. Не позволявай на омразата и гнева да те вдигнат на крака точно сега. Накарай го да допусне грешка.

– Той помни ли как хленчеше и лазеше по уличката с разпрано бедро, Рад? Помни ли, мамка му?

– Да, помни. Но знаеш ли какво? – Сегешвар повиши глас. Трябва да бях бръкнал в раната. – Той просто не ми опява непрекъснато за това, по дяволите. И не го използва, за да си позволява финансови волности.

Още по-близо. Вложих в гласа си развеселена насмешка.

– Да, и освен това те свърза с Първите фамилии. Заради което беше цялата работа, нали? Продаде се на скапаните аристократи, Рад. Точно като шибаната якудза. Още малко и ще се преселиш в Милспорт.

– Хей, майната ти, Ковач!

Яростта ме връхлетя заедно с нов бластерен лъч, но Сегешвар стреляше напосоки. Ухилих се в дъжда и нагласих рапсодията на максимално разпръскване. Надигнах се от локвите. Напрегнах неврохимията.

– И си седнал да ми разправяш, че аз не помня откъде съм дошъл. Не ме разсмивай, Рад. Додето се усетиш, вече ще си нахлузил носителя на някой жълтурко.

Достатъчно близо.

– Хей, майната ти…

Скочих на крака и се хвърлих напред. Гласът му ме насочи, неврохимичното зрение довърши останалото. Засякох го приклекнал оттатък една от клетките за хранене, частично закрит от стоманената мрежа на близкото мостче. Рапсодията в юмрука ми избълва облак мономолекулярни фрагменти, докато аз заобикалях тичешком овалния ръб на бойната яма. Нямах време за по-добър прицел, оставаше ми само да се надявам, че…

Той изкрещя и аз го видях как залитна, стискайки ръката си. Разтърси ме дива радост, устните ми оголиха зъбите в жестока усмивка. Стрелях пак и той или падна, или се хвърли зад някакво прикритие. Прескочих парапета между галерията и клетката за хранене. Едва не паднах, но се удържах на крака. Залитнах, за да запазя равновесие и светкавично взех решение. Нямах време да заобикалям стената. Ако Сегешвар още беше жив, междувременно щеше да се изправи и да ме изпържи с бластера. Мостчето означаваше пет-шест метра над заграждението по права линия. Тичешком изскочих на него.

Металът под краката ми застрашително се наклони.

Долу в клетката нещо подскочи и изръмжа. От гърлото на пантерата ме лъхна воня на море и прогнило месо.

По-късно щях да разбера със закъснение: заграждението бе понесло удар от пристигането на „Набучвател“ и откъм страната на Сегешвар вечбетонът се беше пропукал. Онзи край на мостчето едва се крепеше на полуизтръгнатите болтове. И пак по същите причини от някоя друга клетка в комплекса се беше измъкнала пантера.

Все още ми оставаха два метра до края на мостчето, когато болтовете окончателно се изтръгнаха. Носителят „Ейшундо“ инстинктивно ме тласна напред. Изпуснах рапсодията и с две ръце се вкопчих в ръба. Мостчето пропадна под мен. Дланите ми се впиха в мокрия вечбетон. Едната се хлъзна. Геконовите клетки в другата ме удържаха. Някъде под мен блатната пантера изби с ноктите си искри от падналото мостче, после отскочи с пронизителен вой. Трескаво потърсих опора с другата ръка.

Главата на Сегешвар изникна над ръба. Беше пребледнял и по десния ръкав на сакото му се стичаше кръв, но когато ме видя, се ухили.

– Брей, мамка му – каза той почти добродушно. – Моят стар скапан приятел Такеши Ковач.

Отчаяно се извъртях настрани. Преметнах ходило през ръба на заграждението. Сегешвар видя това и куцукайки пристъпи по-близо.

– Няма да стане – рече той и ритна крака ми обратно.

Отново се извъртях, едва удържайки тежестта си с две ръце. За момент той се взря в мен отвисоко. После погледна отвъд бойните ями и кимна с леко задоволство. Дъждът плющеше около нас.

– Е, веднъж и аз да те гледам отгоре надолу.

– Майната ти – изпъшках аз.

– Знаеш ли, онази пантера долу може да се окаже от твоите приятели. Ирония на съдбата, нали?

– Свършвай по-бързо, Рад. Ти си продажен боклук. Каквото и да сториш, няма да промениш тази истина.

– Браво, Такеши. Хайде, покажи колко си морален. – Лицето му се изкриви и за момент си помислих, че незабавно ще смаже пръстите ми с крак. – Както винаги правиш. О, Радул е скапан престъпник. Радул не може сам да се справи, веднъж трябваше да му спасявам шибания живот. Правиш го, откакто ми отмъкна Ивона и до ден-днешен не си се променил, мамка ти.

Зяпнах в дъжда срещу него и почти забравих ямата под себе си. Изплюх водата от устата си.

– Какви ги дрънкаш, по дяволите?

– Знаеш много добре какви ги дрънкам! Онова лято при Ватанабе, Ивона Вашарели със зелените очи.

Името разбуди спомен. Рифът Хирата, дългокракият силует над мен. Мокро, солено тяло върху влажните гумени костюми.

Дръж се здраво.

– Аз… – Замаяно тръснах глава. – Аз си мислех, че се казва Ева.

– Виждаш ли, мамка му, виждаш ли! – Думите се изляха като гной, като застаряла отрова. Лицето му се изкриви от ярост. – Ти не даваше пет пари за нея, гледаше само да изчукаш поредната бройка.

За една безкрайна секунда миналото ме връхлетя като прибой. Носителят пое властта в свои ръце и аз увиснах сред грейнал тунел от калейдоскопичните образи на онова лято. На верандата при Ватанабе. Жегата ни притиска от оловното небе. Оскъдният ветрец откъм Зоната не може дори да разклати звънчетата от огледално дърво. Потта пропива дрехите, избива на капки по голата кожа. Лениви разговори и смях, остър мирис на морски коноп. Зеленоокото момиче.

– Беше преди двеста шибани години, Рад. А ти дори не разговаряше с нея. Както винаги, смъркаше тетрамет от деколтето на Малгожата Буковска, мътните да те вземат.

– Не знаех как да я заговоря. Тя беше… – Той заекна. – Тя просто значеше много за мен, мръснико.

Отначало не можах да разбера що за звук се изтръгна от мен. Можеше да е задавена кашлица от дъжда, който нахлуваше в гърлото ми колчем отворех уста. Или хълцане по отминалите спомени.

Но не беше.

Беше смях.

Той изригна от мен след първата задавена кашлица като топла вълна, напираща да се излее навън. Изхвърляше водата от устата ми и не можех да го спра.

– Престани да се смееш, скапаняк!

Не можех да спра. Кикотех се. С неочакваното веселие в ръцете ми нахлу нова сила, ново напрежение пробяга до крайчето на всеки пръст.

– Ама че си тъпо копеле, Рад. Тя беше богаташка щерка от Нова Пеща, нямаше намерение да се хаби с улични отрепки като нас. Онази есен замина да учи в Милспорт и повече не я видях. Каза ми, че няма да я видя. Рече да не си тровя душата, нали се повеселихме, а целият живот е пред нас. – Почти без да усещам какво върша, аз открих, че съм почнал да се издигам към ръба на заграждението, докато Сегешвар ме гледаше втрещено. Вечбетонният ръб се впи в гърдите ми. Продължих да говоря задъхано. – Наистина ли си мислеше… Изобщо припарвал ли си някога до такова момиче, Рад? Нима си мислеше, че ще тръгне с теб и ще седи на кея Спекни заедно с другите момичета на тайфата? Да те чака кога ще се прибереш. И на разсъмване Ватанабе да ви изхвърля на улицата. Ти чуваш ли се? – Смехът отново избликна, примесен с пъшкане. – Колко отчаяна трябва да е една жена, която и да било жена, та да приеме подобно нещо?

– Майната ти! – изкрещя той и ме ритна в лицето.

Вероятно знаех какво се задава. Определено го бях притиснал докрай. Но изведнъж всичко ми се стори далечно и незначително пред блестящите, пъстри образи на онова лято. Пък и ударът беше за носителя „Ейшундо“, не за мен.

Лявата ми ръка се стрелна нагоре. Сграбчи крака му за прасеца, докато се връщаше назад. От носа ми шурна кръв. Геконовите клетки прихванаха здраво. Яростно дръпнах надолу и той смешно заподскача на един крак около ръба. Гледаше ме отгоре и мускулите по лицето му играеха.

Паднах и го повлякох със себе си.

Не паднахме отвисоко. Стените на заграждението имаха същия лек наклон като бойните ями и падналото мостче се беше заклещило почти хоризонтално. Блъснах се в метала и Сегешвар се стовари върху мен. Въздухът излетя от гърдите ми. Мостчето потрепери и със скърцане слезе още половин метър надолу. Под нас пантерата обезумя, задраска с нокти по парапета, опитвайки да ни смъкне на дъното. Беше усетила мириса на кръвта от строшения ми нос.

Сегешвар се извъртя с пламтящи от ярост очи. Замахнах с юмрук. Той отби удара. Ръмжейки през зъби неясни псувни, опря ранената си ръка в гърлото ми и натисна. Това го накара да изкрещи, но натискът не отслабна нито за миг. Пантерата се блъсна в желязото отстрани и зловонният й лъх ме обля през мрежата. Зърнах свирепо око сред искрите от ноктите й. Звярът виеше и бръщолевеше като обезумял човек.

Кой знае, може наистина да беше човек.

Ритах и се мятах, но Сегешвар ме държеше здраво. С почти два века улично насилие зад гърба си нямаше да загуби схватката. Гледаше ме свирепо и омразата му даваше сила да понесе болката. Измъкнах едната си ръка и се опитах да го ударя в гърлото, но той бе предвидил това. Отби с лакът и пръстите ми едва го закачиха по бузата. После стисна ръката ми и се отпусна с цяла тежест върху другата ръка, която ме задушаваше.

Вдигнах глава и захапах през ръкава разкъсаната плът. В устата ми нахлу кръв. Той изкрещя и ме удари отстрани по главата с другата ръка. Натискът върху гърлото почваше да ми се отразява – вече не можех да дишам. Пантерата удари отново и мостчето се приплъзна настрани. Аз също се плъзнах.

Използвах движението.

Притиснах разперена длан отстрани върху лицето му. С всичка сила дръпнах надолу.

Генетичните геконови шипове се впиха дълбоко и захванаха кожата. Там, където притисках най-силно, лицето на Сегешвар се разкъса. Инстинктът на уличен боец го бе накарал да затвори очи, но това не му помогна. Хватката на пръстите ми откъсна клепача, изтръгна очната ябълка и тя увисна на нерва. Дълбоко от вътрешностите му излетя див рев. Сред сивата дъждовна завеса излетя гейзер яркочервена кръв и оплиска лицето ми. Сегешвар разхлаби хватката и залитна назад с изкривено лице, под което все още висеше окървавеното око. Изкрещях и се хвърлих след него, стоварих юмрук върху здравата страна на лицето му, той отхвръкна настрани и се блъсна в парапета.

За секунда остана проснат, надигнал замаяно лявата си ръка да отбие нов удар. Макар и наранена, дясната му ръка беше стисната в юмрук.

И блатната пантера го сграбчи.

Имаше го, сетне изчезна. За част от секундата зърнах грива, разперени нокти и човка. Ноктите се впиха в рамото му и го смъкнаха от мостчето като парцалена кукла. Той изпищя, сетне чух страховито хрущене, когато човката се затвори. Не видях, но сигурно го прехапа на две още от първия път.

Може би цяла минута стоях залитайки на наклоненото мостче и слушах как долу звярът разкъсва и гълта плът. Накрая пристъпих до парапета и се заставих да погледна.

Твърде късно. Разхвърляните около гладната пантера парчета месо бяха загубили всякаква прилика с човешко тяло.

Дъждът вече отмиваше кръвта.

Блатните пантери не са много умни. След като се нахрани, тази почти напълно загуби интерес към моето присъствие над главата й. Една-две минути търсих рапсодията, не я открих и реших да се измъкна от заграждението. Вечбетонната стена бе здравата натрошена от идването на „Набучвател“, тъй че катеренето не се оказа трудно. Използвах най-широката пукнатина за опора, опрях крака и малко по малко поех нагоре. В един миг здравата се уплаших, когато парче вечбетон остана в ръката ми, но иначе изкачването мина бързо и безпроблемно. По пътя нагоре нещо в носителя „Ейшундо“ постепенно спря кръвотечението от носа.

Горе спрях и се ослушах за звуци от битката. Не чух нищо през бурята, а и тя май отслабваше. Сражението или бе свършило, или бе преминало във взаимно издебване. Явно бях подценил Влад и екипажа му.

Да, или пък хайдуците.

Време беше да разбера.

Открих бластера на Сегешвар в локва кръв близо до парапета, проверих заряда и тръгнах назад между бойните ями. Постепенно осъзнах, че след смъртта на Сегешвар не изпитвам нищо освен смътно облекчение. Вече не се вълнувах нито от неговото предателство, нито от внезапното разкритие за старата му омраза заради Ева…

Ивона.

… Добре де, Ивона, това само потвърди очевидната истина. Въпреки всичко единственото, което ни свързваше почти двеста години, бе един стар и неволен дълг от някаква си смрадлива уличка. В крайна сметка не се харесвахме, и това ме накара да мисля, че моят по-млад двойник вероятно е свирил на чувствата му като циганин на цигулка.

Върнах се в тунела. На всеки няколко крачки спирах и се ослушвах. Из бункерния комплекс цареше зловеща тишина и собствените ми стъпки кънтяха по-силно, отколкото бих желал. Върнах се до вратата, където бях оставил Мураками, и видях останките на Аюра с грижливо изрязана дупка в основата на черепа. Иначе нямаше жива душа. Огледах коридора в двете посоки, пак се ослушах и не чух нищо освен равномерно метално дрънчене – вероятно блатните пантери се блъскаха във вратите на клетките, разярени от суматохата навън. Направих гримаса и тръгнах покрай дрънчащите врати с обтегнати нерви и готов за стрелба бластер.

Няколко врати по-нататък открих другите. Килията беше отворена и обляна в немилосърдно ярка светлина. По пода се валяха струпани тела, стените бяха оплискани с кръв като от кофа.

Кои.

Трес.

Бразил.

Още четирима или петима, които познавах само по физиономии. Всички бяха убити с куршуми, после преобърнати с лицата надолу. На мястото на приставките се тъмнееха същите черни дупки.

От Видаура и Силви Ошима нямаше и следа.

Стоях насред касапницата и прехвърлях поглед от тяло на тяло, сякаш търсех нещо изгубено. Стоях така, докато тишината в ярко осветената килия се превърна в тихичко равномерно бучене, поглъщащо целия свят.

Стъпки в коридора.

Рязко се завъртях, насочих бластера и едва не прострелях Влад Цепеш, който надникна иззад ръба на вратата. Той отскочи назад, вдигна плазмено-фрагментарната пушка, после спря. Колебливо се усмихна и вдигна ръка да разтърка бузата си.

– Ковач. Мамка му, мой човек, без малко да те застрелям.

– Какво става тук, Влад?

Той надникна покрай мен към телата. Сви рамене.

– Нямам представа. Май сме закъснели. Познаваш ли ги?

– Къде е Мураками?

Той махна с ръка натам, откъдето беше дошъл.

– В другия край, на малкия кей. Прати ме да видя дали не ти трябва помощ. Боят, в общи линии, свърши, ще знаеш. Сега остава само да почистим и да се заемем с доброто старо пиратство. – Влад пак се ухили. – Време за плащане. Идвай.

Замаяно го последвах. Прекосихме бункера по коридори, белязани със следи от скорошна битка, овъглени черти по стените, грозни пръски от кръв и човешки тъкани, тук-там по някой труп, а веднъж видяхме абсурдно елегантен мъж на средна възраст да седи вцепенен на пода, гледайки с тъпо изумление разкъсаните си крака, изпружени пред него. Сигурно беше избягал от казиното или бардака в началото на пукотевицата, за да слезе в бункера и да попадне под кръстосан огън. Докато минавахме, човекът немощно вдигна ръце към нас и Влад го простреля с плазмафрага. Оставихме го да лежи с огромна димяща дупка в гърдите и се изкатерихме по една сервизна стълбичка до старата балираща станция.

Навън на малкия пристан беше същата касапница. Сгърчени тела осейваха кея и плаваха между корабите. Тук-там, където бластерите бяха намерили нещо по-запалително от човешката плът, танцуваха пламъчета. Из дъжда се вдигаше дим. Вятърът определено стихваше.

Край водата Мураками бе коленичил до проснатата Вирджиния Видаура и напрегнато й говореше нещо. С едната ръка докосваше нежно бузата й. Двама от пиратите на Влад стояха наблизо с пушки през рамо и разговаряха оживено. Бяха мокри до кости, но иначе незасегнати.

Върху предната черупка на един зелен зономобил лежеше трупът на Антон.

Беше проснат с главата надолу, с изцъклени очи, а шарената му координаторска коса провисваше почти до водата. В гърдите и корема му зееше дупка колкото човешка глава. Изглежда, Ядви го бе простреляла в гръб от упор със свит до минимум шрапнелен бластер. Самият бластер се валяше в локва кръв на кея. От Ядви нямаше и следа.

Мураками ме видя и пусна лицето на Видаура. Вдигна шрапнелния бластер и го протегна към мен с две ръце. Пълнителят беше изхвърлен. Някой бе стрелял докрай и после бе захвърлил безполезното оръжие.

– Търсихме я, но не открихме нищо. Кол казва, че май я видял да пада във водата. Той бил горе на стената. Може само да е била зашеметена, но в тая каша… – Той размаха ръка към бурята. – Няма да разберем, докато не съберем телата. Бурята отминава на запад. Тогава ще я потърсим.

Сведох очи към Вирджиния Видаура. Не виждах никакви рани, но тя губеше свяст, главата й се люшкаше. Обърнах се към Мураками.

– Какво, по дяволите…

Дръжката на шрапнелния бластер излетя нагоре и ме удари по главата.

Бял пламък пред очите. Смайване. Нова струя кръв от носа.

Залитнах, зяпнах и паднах.

Мураками стоеше над мен. Захвърли бластера и измъкна от пояса си мъничък, изящен зашеметяващ пистолет.

– Съжалявам, Так.

И ме простреля с него.