Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 23

В Белотревната зона времето постепенно спира.

Най-напред почваш да забелязваш подробностите – сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.

Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.

… бързай…

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…

За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…

Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…

Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.

Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.

Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.

Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?

Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.

Стига си ме наричал така, мамка ти.

И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.

Сара…

Текущата задача.

Мъча се да ти помогна, по дяволите.

… бързай…

Вярвам ти…

Мъча се, по дяволите…

… бързай…

МЪЧА СЕ…

– Бреговата линия. – Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. – След петнайсет минути ще сме в Изворград.

Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.

Някой ден, каза ми преди почти половин век един кореняк от Изворград, морето ще нахлуе през всички прегради. Ще си пробие път и ще нахлуе в Белотревната зона като победоносна армия, разкъсала вражеската граница след дълги сражения. Ще заличи последните оцелели бастиони и ще съсипе плажа. Някой ден, мой човек, повтори изворчанинът бавно, сякаш за да подчертае думите си, и се усмихна с познатия ми вече фатализъм на сърфист. Някой ден, но не сега. А дотогава просто гледай морето, мой човек. Просто гледай натам, а не зад гърба си, недей да се тревожиш какво крепи на място всичко това.

Някой ден, но не сега. Просто гледай морето.

Е, сигурно и това може да се нарече философия. На Вчира Бийч често го приемаха за такава. Вярно, малко ограничена, но пък другаде съм виждал и по-лоши начини да осъзнаваш връзката си с Вселената.

Когато наближихме южните покрайнини на Зоната, небето се бе поразчистило и под слънчевите лъчи почнах да виждам признаци на човешки живот. Изворград всъщност не е определено място, а доста произволен термин, обхващащ сто и седемдесет километра крайбрежна ивица с центрове за сърфисти и съответната инфраструктура. В най-разредения си вид не представлява нищо повече от пръснати по плажа шатри и надувни бараки, стари огнища и скари за барбекю, барчета и закусвални в грубо изплетени колиби от белотрев. Тия признаци на населеност постепенно нарастват и после пак намаляват, докато Ивицата наближава и отминава местата, където възможностите за сърф са не просто добри, а направо феноменални. А по местата на Големия сърф населените райони придобиват почти градска гъстота. По хълмовете зад дюните изникват истински улици с улично осветление, зад тях вечбетонни платформи и кейове се протягат от гранитните хребети към тинестите води на Белотревната зона. Когато бях тук за последен път, имаше пет такива градчета, всяко със своя банда ентусиасти, които се кълняха, че най-добрият сърф на континента е точно тук, мамка му, мой човек. Знам ли, може би всички имаха право. А може би градчетата вече бяха станали десет.

Също тъй размити и неопределени бяха самите обитатели. Из цялата Ивица течеше бавна и непрестанна миграция на населението – тласкана ту от смените на петте сезона на Харлановия свят, ту от сложния ритъм на тройните лунни приливи, ту от още по-бавния, ленив пулс на жизнеността в носителите на сърфистите. Хората идваха, отиваха си и пак се завръщаха. Понякога местният им патриотизъм към някоя част от плажа траеше цикъл след цикъл, живот след живот, друг път се изместваше към нови места. А понякога го нямаше от самото начало.

Да откриеш някого на Ивицата никога не е било лесна задача. Мнозина идваха точно по тази причина.

– Наближаваме нос Кем – раздаде се пак гласът на Петковска сред припева на турбините. Стори ми се уморена. – Бива ли да спрем тук?

– Да, където ти е удобно. Благодаря.

Загледах се към наближаващите вечбетонни платформи над водите на Зоната, ниските постройки върху тях и безредно струпаните сгради по склона на хълма. Пет-шест човешки фигури седяха по балконите и кейовете, но иначе малкото селище изглеждаше обезлюдяло. Нямах представа дали съм попаднал на точното място в Изворград, но все отнякъде трябваше да започна. Хванах предната облегалка и се изправих на крака, докато катерът правеше ляв завой. Хвърлих поглед към моя мълчалив спътник.

– Хубаво си побъбрихме, Михаил.

Той не ми обърна внимание и продължи да зяпа през прозореца. През цялото пътуване не беше обелил и дума, само се взираше мрачно към необятния езерен пейзаж. Веднъж-дваж забеляза, че го гледам как се чеше по куплунгите и всеки път рязко спираше, а лицето му замръзваше като вкаменено. Но дори и тогава не каза нищо.

Свих рамене и се наканих да изляза на палубата, но размислих. Прекосих салона и се подпрях на стъклото, прекъсвайки съзерцанието на Михаил Петковски. Той излезе от унеса и изненадано примига насреща ми.

– Знаеш ли – весело казах аз, – голям късмет си извадил по майчина линия. Но там, навън, са все типове като мен. Пет пари не даваме дали ще живееш, или ще умреш. Ако не си станеш от задника да проявиш интерес, никой няма да го стори вместо теб.

Той изсумтя.

– Майната ти, туй няма нищо общо с…

Някой с малко повече уличен опит би разчел погледа ми, но този тук беше прекалено затънал в компютърна абстиненция, прекалено разглезен от майчината подкрепа. С лекота го сграбчих за гърлото, стиснах пръсти и го вдигнах от седалката.

– Виждаш ли какво имам предвид? Кой ще ми попречи да ти смачкам ларинкса?

– Ма… – дрезгаво изграчи той.

– Тя не те чува. Заета е горе да изкарва хляб и за двама ви. – Придърпах го към себе си. – Михаил, в този свят ти си безкрайно по-нищожен, отколкото са ти втълпили нейните усилия.

Той посегна и се опита да разтвори пръстите ми. Без да обръщам внимание на жалките му усилия, аз стиснах по-здраво. Михаил се изплаши не на шега.

– Както си тръгнал – споделих дружески аз, – ще свършиш в леген за резервни части под хирургическите лампи. Само така си потребен на хората като мен и никой няма да ни се изпречи когато дойдем за теб, защото на никого не си дал повод да те хареса. Това ли искаш да бъдеш? Резервни части и малко кървава сапунена пяна в канала на мивката?

Той се сгърчи и трескаво размаха ръце; лицето му ставаше виолетово. Отрицателно разтърси глава с всичка сила. Подържах още една-две секунди, после разхлабих пръсти и го пуснах обратно в креслото. Той се разкашля задавено, без да откъсва от мен широко разтворените си, просълзени очи. Едната ръка плъзна нагоре да разтрие гърлото, върху което тъмнееха следи от пръстите ми. Кимнах.

– Разбираш ли всичко това, Михаил? Навсякъде около теб. – Приведох се по-близо и той трепна като ударен. – Прояви интерес. Докато все още можеш.

Катерът леко се блъсна в нещо. Изправих се и излязох на страничната палуба под жарките слънчеви лъчи. Плавахме сред потъмнели малки кейове от огледално дърво, укрепени на стратегическите места с масивни вечбетонни подпори. Двигателите тихо мъркаха, поддържайки натиска към най-близкия пристан. Следобедното слънце блестеше ослепително по огледалното дърво. Сузи Петковска стоеше в кабината и присвиваше очи.

– Двойна тарифа – напомни ми тя.

Подадох й чип и изчаках да го източи. Михаил предпочете да не се показва от салона. Майка му ми върна чипа, засенчи очите си с длан и посочи напред.

– На три пресечки от тук можеш евтино да наемеш бръмбар. Хей-там, до оная свързочна мачта. С драконовите знамена.

– Благодаря.

– Моля. Дано да намериш каквото търсиш.

На първо време реших да не наемам бръмбар и тръгнах из малкото градче, попивайки обкръжението. До билото на хълма имах чувството, че съм в някое от предградията на Нова Пеща откъм страната на Белотревната зона. Същата преобладаващо утилитарна архитектура, същата пристанищна смес от магазинчета за морски софтуер и корабна техника, барове и гостилници. Същите непочистени и протрити улици от топено стъкло, същите миризми. Но когато погледнах надолу от билото, приликата секна тъй рязко, сякаш се събуждах от сън.

Под мен другата половина на селището слизаше надолу като безредна смесица от причудливи сгради, построени от какви ли не материали. Надувни бараки опираха рамене в къщички от гредоред, колиби от плавей, а най-долу имаше дори истински платнени палатки. Стъклените улички отстъпиха място на набързо излети пътеки от вечбетон, сетне идваше пясък и накрая идваше белезникавата шир на самия плаж. Тук улиците изглеждаха по-оживени, отколкото откъм Зоната, повечето минувачи бяха полуголи и бавно крачеха към брега под късното следобедно слънце. Всеки трети мъкнеше под мишница дъска за сърф. Полегатите слънчеви лъчи обливаха със злато морето, из което кипеше трескав живот. Сърфисти плуваха навътре, легнали върху дъските си, или пък небрежно сновяха по ниските вълни. Слънцето и далечината ги превръщаха в анонимни дребни фигурки, изрязани сякаш от черна хартия.

– Страхотна гледка, мамка му, нали, мой човек?

Пискливият детски глас странно контрастираше със самите думи. Озърнах се и видях момче на десетина години да ме гледа от един вход. Мършаво, загоряло и синеоко, облечено само с чифт вехти бермуди. Подпираше се на вратата с небрежно скръстени ръце. В магазина зад него зърнах купища дъски за сърф. На няколко монитора трептяха реклами за морски софтуер.

– И по-лоши съм виждал – признах аз.

– За пръв път ли си във Вчира?

– Не.

От разочарование гласът му изтъня още малко.

– Значи не търсиш уроци?

– Не. – Помълчах и се запитах дали постъпвам разумно. – А ти отдавна ли си на Ивицата?

Хлапето се ухили.

– Не ми е за пръв живот. Защо?

– Търся едни приятели. Може и да ги знаеш.

– Ясно. Ченге ли си? Наемен бияч?

– Напоследък не.

Явно бях налучкал верния отговор. Хлапето пак се усмихна.

– Имат ли си имена тия приятели?

– Когато бях тук за последно, имаха. Бразил. Адо, Трес. – Поколебах се. – Може би и Видаура.

Устните му трепнаха, подвиха се. Хлапето тихичко ахна. Всички тия жестове бяха навик от друго, много по-възрастно тяло.

– Джак Бразил по прякор Душата? – предпазливо попита то.

Кимнах.

– Бръмбарче ли си?

– Отдавна не съм.

– От тайфата на Мултифлорес?

Въздъхнах.

– Не.

– От Задръстените?

– А ти имаш ли си име? – попитах аз.

Хлапето сви рамене.

– Естествено. Милан. Тукашните ми викат Милан Пищова.

– Е, Милан – изрекох спокойно аз, – почваш здравата да ми лазиш по нервите. Казвай сега, можеш ли да ми помогнеш или не? Знаеш ли къде е Бразил, или ще се опиташ да ме будалкаш с приказки, че бил минал оттук преди трийсет години?

– Хей! – Бледосините очи се присвиха. Момчето отпусна ръце и юмруците му се стегнаха като чукчета. – Мамка му, да знаеш, че аз съм тукашен, мой човек. Сърфист съм. Правех кръгчета по вълните, докато ти още си бил едно шибано мокро петно в тръбите на майка си.

– Едва ли, но дай да не издребняваме. Търся Джак Бразил по прякор Душата. Ще го намеря с теб или без теб, но може и да ми спестиш време. Въпросът е дали ще го направиш.

Момчето ме изгледа, все още гневно и заплашително. Не беше особено впечатляващо с десетгодишния си носител.

– Въпросът, приятел, е струва ли си да ти помагам.

– А.

След като му платих, Милан неохотно взе да споделя откъслечни сведения, целящи по-скоро да прикрият крайно ограничените му познания по въпроса. Почерпих го ром и кафе в уличното заведение срещу магазинчето – не мога просто да го закрия, мой човек, то ми е нещо повече от работно място – и търпеливо изчаках да се източи бавното повествование. Личеше си, че по-голямата част от разказа му е просто кърпеж от изтъркани плажни легенди, но по една-две подробности заключих, че на няколко пъти е срещал Бразил, може би дори е карал сърф заедно с него. Последната среща трябва да беше отпреди десетина години. Героичен ръкопашен бой рамо до рамо с Бразил срещу банда харланови лоялисти на няколко километра южно от нос Кем. Яростна неравна схватка, Милан проявява чудеса от храброст, но скромно се задоволява само да намекне за тях, отнася няколко рани – мамка му, мой човек, да беше видял белезите по онзи носител, още ми е мъчно за него – но най-висшата възхвала е запазена за Бразил. Като шибана блатна пантера, приятел. Ония скапаняци му раздраха гърдите, а той дори не забеляза. Направо им разказа играта. Прав човек не остана, когато приключи. Прати ги да си ходят на север със зъбите в шепи. Накрая следва тържествена оргия – буен огън в нощта и писъци на жени, изпаднали в див оргазъм върху дъски за сърф.

Съвсем стандартна картинка, навремето неведнъж я бях чувал от други местни ентусиасти. Но зад очевидните фантазии открих една полезна подробност. Бразил разполагаше с пари – толкова години със Сините бръмбарчета, нали разбираш. Няма начин да си изкарва залъка, като дава уроци по сърф, търгува с дъски или обучава недозрелия носител на някой шибан милспортски аристократ – но по принцип не приемаше повторното клониране. Сигурно щеше да носи хубаво тяло за сърф, но нямаше как да го позная. Гледай за ония шибани белези по гърдите му, мой човек. Да, още носел дълга коса. Последните слухове твърдели, че се спотайвал в затънтено крайбрежно селце нейде на юг. Учел се да свири на саксофон. Един музикант, дето свирел с Чанго Младши, бил казал на Милан…

Платих питиетата и станах да си вървя. Слънцето бе залязло и морето мътно лъщеше като старо злато. Светлините по плажа под нас припламваха като светулки. Запитах се дали ще успея да наема бръмбар, преди да затворят.

– Значи такава е работата с аристократите – небрежно подхвърлих аз. – Пет години учиш това тяло на сърф, изработваш му рефлекси. А каква е твоята полза?

Милан сви рамене и допи рома. От парите и алкохола се беше размекнал.

– Разменяме си носителите. Щом този навърши шестнайсет, давам му го и взимам неговия. Тъй че моята полза е трийсетгодишен аристократски носител с козметични корекции и нотариално заверена размяна, та да не се представям за него, иначе новичък като от каталог. Първокачествена клонингова стока с всички екстри. Сладка работа, а?

Кимнах разсеяно.

– Да, сигурно. Стига да си пази тялото. Виждал съм аристократи да водят такъв живот, че носителят става на дреб.

– Не, моят човек не е от тях. Редовно идва да си наглежда инвестицията, нали разбираш, малко да поплува, да яхне дъската. И сега щеше да е тук, ако не беше станала оная история с Харлановата лимузина. Малко е напълнял и хич не го бива за сърф. Но с това ще се справя лесно, когато…

По нервите ми трепна сигналът на емисарската интуиция.

– Харланова лимузина ли?

– Да бе, нали разбираш. Катерът на Сеичи Харлан. Той е от вътрешния клон на фамилията…

– Какво е станало с катера на Сеичи Харлан?

– Не си ли чул? – Милан примига и се ухили. – Ама ти на кой свят живееш, приятел? От вчера само за туй говорят по мрежата. Сеичи Харлан със синовете си и снахата пътувал за Рила и катерът му потънал в Пролива.

– Как е потънал?

Той сви рамене.

– Още не знаят. Просто избухнал – май отвътре, ако съдя по кадрите, дето ги показаха. Останките потънали за секунди. Още ги търсят.

Имаше да ги търсят. По това време на годината водовъртежът се разпростираше нашироко, а теченията в Пролива бяха убийствено непредсказуеми. Потъващите отломки можеха да изминат километри, преди да стигнат до дъното. Обезобразените тела на Сеичи Харлан и семейството му можеха да намерят вечен покой къде ли не сред разпръснатите островчета и рифове на Милспортския архипелаг. Издирването на приставките щеше да е същински кошмар.

Мислите ми се върнаха към Белотрев Кохеи и замаяното бъбрене на Плекс. Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Намекваше за нещо биологично, но сам признаваше, че не знае много. Избутали го настрани, защото в играта влезли големите якудзари и поръчителката от Харлановия род, Аюра. Същата Аюра, която имала грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род.

Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.

Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.

И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.

Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.

Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.

Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?

Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.

Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.

Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.

Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.

Сам щеше да ме намери.

Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.

Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.

Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове – гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.

Там човек можеше да се погребе.

Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.

– Приятно мирише. Какво предлагате?

Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.

– Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?

Онзи врътна очи към тавана.

– Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?

– Отдавна не съм идвал.

Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.

Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.

Беше сам.

Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много – под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.

Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.

– Чух, че си ме търсил – рече спокойно той. – Познавам ли те?

Усмихнах се.

– Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?