Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 14

На връщане към Текитомура пътувахме по-бързо, отколкото на отиване с „Пушки за Гевара“. След като се отдалечи от брега на Ню Хок, „Зора над Дайкоку“ пое през леденото море, без да се ограничава с прекомерни предпазни мерки, и до края на плаването поддържаше максимална скорост. Както твърдеше Силви, Текитомура се появила на хоризонта малко след като лъчите на изгряващото слънце я събудили през илюминаторите, които бяхме забравили да затъмним. След по-малко от час вече бяхме спрели на кея в Компчо.

Събудих се в огряната от слънце каюта. Двигателите мълчаха, а Силви, напълно облечена, беше яхнала един стол наопаки, подпираше лакти на облегалката и ме зяпаше. Примигах насреща й.

– Какво?

– Какви ги вършеше снощи, по дяволите?

Подпрях се на лакът под завивките и се прозях.

– Не може ли малко по-подробно? Обясни ми за какво говориш.

– Говоря – отсече тя, – че като се събудих, оная ти работа ме подпираше здраво в гръбнака като дуло на шрапнелен бластер.

– А-а. – Разтърках очи. – Съжалявам.

– Ще съжаляваш, я! Откога спим заедно?

Свих рамене.

– Вероятно откакто ти реши да моделираш леглото като спалня. Какво очакваш? Да спя на пода като тюлен ли?

– О. – Тя извърна глава. – Не помня да съм го направила.

– Е, направи го. – Понечих да стана, но изведнъж забелязах, че виновният орган все още е в същото състояние, и останах на място. – Както виждам, дрехите са изсъхнали.

– М-м, да. Благодаря. Че си ги изсушил. – После тя навярно се досети за състоянието ми и бързо добави: – Ей-сега ще донеса и твоите.

Напуснахме каютата и се отправихме към най-близкия изход, без да срещнем когото и да било. Навън, под яркото зимно слънце, няколко служители на реда стояха около рампата и си говореха за лов на гърбуни и растящите цени на имотите в пристанищния район. Почти не ни погледнаха, докато слизахме. Стигнахме до края на рампата и се вляхме в утринните тълпи из Компчо. След като се отдалечихме на няколко пресечки от кея, открихме мизерно хотелче – твърде мизерно, за да има електронно наблюдение – и наехме стая с прозорец към вътрешния двор.

– По-добре да те забрадим – казах аз на Силви и отрязах с тебитския нож парче от дрипавата завеса. – Не се знае колко религиозни маниаци бродят навън с твой портрет в джоба. Ето, опитай това.

Тя взе импровизираната забрадка и я огледа с погнуса.

– Мислех, че идеята беше да оставим следа.

– Да, но не и за онези диваци от цитаделата. Нека не си усложняваме живота излишно, а?

– Разбрано.

Стаята можеше да се похвали с един от най-раздрънканите компютърни терминали, които някога бях виждал, вграден в масата до леглото. Включих го и блокирах видеосигнала откъм моята страна, после пуснах повикване до коменданта на пристанището в Компчо. Както можеше да се очаква, отговори ми виртуален образ – руса жена на двайсет и няколко години, прекалено изящна, за да е истинска. Тя се усмихна най-сърдечно, сякаш можеше да ме види.

– С какво мога да ви бъда полезна?

– Искам да съобщя изключително важна информация – казах аз. Естествено, щяха да анализират гласа, но какви шансове имаха да го проследят, след като принадлежеше на носител отпреди три века? Вече не съществуваше дори и компанията, която го бе произвела. А без лице, по което да работят, щеше да им е много трудно да ме издирят по случайни видеозаписи. – Имам основания да вярвам, че пристигналият тази сутрин кораб на въздушна възглавница „Зора над Дайкоку“ е превозвал двама пътници, проникнали нелегално на борда в Драва.

Изображението пак се усмихна.

– Това е невъзможно, сър.

– Тъй ли? Тогава идете да проверите каюта S-17. – Прекъснах връзката, изключих терминала и кимнах на Силви, която се мъчеше да прибере последните непокорни кичури под импровизираната забрадка. – Много благоприлично. Тепърва ще те направим богобоязлива девица с примерно поведение.

– Майната ти. – Жилавата координаторска грива продължаваше да напъва напред и навън. Силви се опита да я приглади назад, извън периферното си зрение. – Мислиш ли, че ще дойдат тук?

– В крайна сметка. Но първо трябва да проверят каютата, а не вярвам много-много да се разбързат заради едно шантаво съобщение. После ще се консултират с Драва и чак тогава ще проследят обаждането. Има да се мотаят поне до края на деня, може би и по-дълго.

– Значи не се налага да подпалим хотела?

Огледах мизерната стаичка.

– Обонятелните екипи ще засекат миризмата ни, смесена с тая на последните петнайсетина наематели. Нищо няма да излезе. Най-много да открият паралел със следите от каютата. Излишно е да се тревожим. Така или иначе, в момента съм малко зле със запалителните боеприпаси. А ти?

Тя кимна към вратата.

– В Компчо без проблем ще ти намеря цял сандък само за две стотачки.

– Изкушаваш ме. Но няма да е учтиво спрямо другите гости.

Тя сви рамене. Аз се усмихнах.

– Както те гледам, май страшно си се вкиснала заради тая забрадка. Ела, ще прекъснем следата някъде другаде. Да изчезваме.

Спуснахме се по килнато пластмасово стълбище, открихме страничен изход и излязохме на улицата, без да се отписваме от хотела. Отново потънахме в тръпнещия поток на демилитския занаят. Групи новобранци се перчеха по ъглите, за да привлекат внимание, опитни екипи крачеха с онази удивително лека походка, която бях забелязал в Драва. Мъже, жени и машини, мъкнещи оборудване. Координатори. Амбулантни търговци на химически стимуланти и модерни малки устройства бяха изложили стоката си върху пластмасови платнища, които искряха на слънцето. Тук-там по някой религиозен маниак проповядваше с монотонен глас на минувачите. Улични комедианти пародираха местните обичаи, разказваха приказки с евтини холографски проектори или разиграваха още по-евтини куклени представления, чакайки в подносите им да падне по някой почти празен кредитен чип с надеждата днес да няма много зрители, хвърлящи анулирани чипове. Повъртяхме се насам-натам – по навик гледах да объркам евентуалните преследвачи, – а около нас прелитаха откъси от историите на разказвачите.

– … вледеняващата до кости история на Лудата Людмила и Кърпения човек…

– … нецензурирани кадри от демилитските клиники! Вижте най-новите постижения на хирургията и изпитание на човешкото тяло до предел, дами и господа, до самия предел…

– … превземането на Драва от героични демилити, показано в цвят…

– … Бог…

– … пиратско копие с пълно възпроизвеждане на усещанията. Сто процента гарантирана автентичност! Жозефина Хикари, Мици Харлан, Ито Мариот и още много други. Насладете се на най-красивите тела от Първите фамилии в обстановка, която…

– … демилитски сувенири. Парчета от каракури…

На един ъгъл, върху вехта илуминиева табела, беше изписано „Оръжия“ на аманглийски със стилизирани в японски стил букви. Минахме през завеса от провиснали шнурчета, окичени с хиляди миниатюрни раковини, и влязохме в малък търговски център, отопляван от климатична инсталация. По стените висяха тежки картечници и енергийни бластери заедно с холографски схеми и снимки от битки с миминтите сред унилите пейзажи на Ню Хок. От скрити тонколони се лееше тиха музика с подводни мотиви.

Застанала зад високия тезгях до входа, една жена с изпито лице и координаторска грива ни кимна леко и продължи да сваля от рафта вехта плазмено-осколочна карабина пред някакъв новобранец, който изглеждаше склонен да я купи.

– Гледай сега, дръпваш това лостче докрай и резервният пълнител пада на място. Видя ли? Така разполагаш с десетина изстрела, преди да презаредиш отново. Много е удобно при престрелка. Щом си тръгнал срещу ония рояци каракури в Ню Хок, ще се радваш да имаш надеждно оръжие.

Новобранецът промърмори нещо неясно. Аз обикалях, търсейки оръжия, които се крият лесно, а Силви стоеше и раздразнено се чешеше по забрадката. Най-сетне новобранецът плати и си тръгна с покупката под мишница. Жената насочи вниманието си към нас.

– Видяхте ли нещо, което да ви допада?

– Всъщност не. – Върнах се към тезгяха. – Няма да заминавам. Търся нещо, причиняващо органични увреждания. Нещо, което ще мога да нося и в заведение, нали разбирате?

– Охо. Значи нещо за усмиряване на грешната плът, а? – Жената ми намигна. – Е, по тия места не е чак толкова необичайно, колкото си мислите. Да видим сега…

Тя измъкна от стената зад себе си терминал и включи дисплея. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че в косата й липсва централният кабел заедно с някои от по-дебелите спомагателни плитки. Останалите висяха отпуснати и неподвижни по бледата й кожа, закривайки само отчасти дългия, крив белег от едната страна на челото. Червеникавата тъкан на белега лъщеше в светлината на дисплея. Движенията на жената ми се сториха тромави, лишени от изяществото, което бях видял у Силви и другите.

Тя усети, че я гледам, и се изкиска, без да откъсва очи от терминала.

– Не се срещат много като мен, а? Досущ като в песента: виж, леко стъпва демилитът. Или пък изобщо не стъпва, нали? Всъщност тия като мен не обичат да киснат в Текитомура и да си спомнят какво е да бъдеш цял. Ако имаш роднини, отиваш при тях, ако имаш роден град, връщаш се там. И аз бих сторила същото, стига да помнех дали ги имам. – Тя пак се разсмя тихичко, като бълбукане на вода в наргиле. Пръстите й танцуваха по дисплея. – Органични увреждания… Ето, тук. Какво ще речете за месомелачка? „Ронин MM-86“. Късоцевен шрапнелен бластер, от двайсет метра прави човек на кайма.

– Казах, че търся нещо, което да мога да нося.

– Така си е. Казахте. Е, в мономолекулярната серия на „Ронин“ няма по-малък модел. Може би искате стандартно огнестрелно оръжие?

– Не, месомелачката ми харесва, но трябва да е по-дребна. Какво друго имате?

Жената засмука горната си устна и заприлича на вещица.

– Е, имаме и някои марки от Старата Земя – „Хеклер и Кох“, „Калашников“, „Дженерал Системс“. Повечето са втора употреба. Нали разбирате, новобранците ги заменят за нещо по-мощно, дето да върши работа срещу миминтите. Вижте. Ето модел „Рапсодия“ на „Джи-Ес“. Невидим за скенерите, почти плосък, удобен за носене под дрехите, но дръжката има самонастройка. Реагира на топлината и се издува, за да пасне идеално в ръката.

– Каква далекобойност има?

– Зависи от разсейването. На права стрелба можете да поразите мишена от четирийсет-петдесет метра, стига ръката ви да не трепери. Ако нагласите на широко разсейване, няма никаква далекобойност, но пък можете да разчистите цяла стая.

Кимнах.

– Колко?

– О, все ще се спазарим някак. – Жената кимна неловко. – И приятелката ви ли ще купува?

Силви беше в другия край на магазина, на пет-шест метра от нас. Чу ни и се озърна към дисплея.

– Да, ще взема онзи пистолет „Сегед“, който сте включили в списъка. Само толкова амуниции ли имате за него?

– Ами… да. – Старицата примига срещу Силви и пак обърна очи към дисплея. – Но можете да използвате и боеприпаси за „Ронин SP-9“, съвместими са. Ако искате, ще добавя два-три пълнителя.

– Да, добавете. – Силви ме погледна в очите и в изражението й имаше нещо странно. – Ще изчакам отвън.

– Добра идея.

Настана мълчание, докато Силви мина през завесата и изчезна навън. Няколко секунди гледахме подир нея.

– Момичето разбира от данни – изцвърча накрая жената.

Вгледах се в сбръчканото лице и се зачудих дали в думите не се крие нещо повече. Току-що Силви бе демонстрирала недвусмислено тъкмо ония демилитски умения, които се мъчехме да прикрием под забрадката. Да разчете подробности от дисплея на такова разстояние си беше чиста непредпазливост. Но нямах представа доколко тази старица владее собствения си ум и дали изобщо я интересува нещо друго, освен по-бързо да сключи сделката. И дали ще ни помни след два часа.

– Прави понякога тия фокуси – казах уморено аз. – А сега… да поговорим ли за цената?

Навън заварих Силви да стои край тълпа, струпана около разказвач с холографски проектор. Беше стар, но ръцете му играеха сръчно по клавиатурата, а прикрепеният на гърлото синтезатор променяше гласа му в зависимост от героя, когото представяше. Пред нозете му трептеше холографска сфера с неясни очертания в нея. Чух името Квел и дръпнах Силви за ръкава.

– Господи, нямаше ли си друга работа там, вътре, та трябваше да се набиваш в очите на продавачката?

– Шшшт, тихо. Слушай.

– Тогава Квел излязла от къщата на белотревния търговец и видяла, че на кея се е събрала тълпа, а хората крещели и яростно размахвали ръце. Не различавала добре какво става. Не забравяйте, приятели мои, че това се случило на Шария, където слънчевото сияние е ослепително синьо и…

– И където не са чували за белотрев – прошепнах аз в ухото на Силви.

– Шшшт.

– … затова тя присвила очи, и още, и още, но… – Разказвачът остави клавиатурата и затопли с дъх измръзналите си пръсти. В холографския дисплей фигурата на Квел застина и сцената около нея взе да помръква. – Може би трябва за днес да приключа дотук. Много е студено, а аз вече не съм млад и горките ми кости…

Над тълпата се надигнаха протестиращи гласове. В ситото за лов на мрежести медузи до краката на разказвача задрънчаха кредитни чипове. Човекът се усмихна и отново пое клавиатурата. Холограмата просветля.

– Много сте великодушни. И тъй, докъде бях стигнал… Квел тръгнала към крещящата тълпа и какво да види по средата – една млада блудница с раздрани одежди, тъй че нейните съвършени, издути гърди с връхчета като черешки стърчали гордо в горещия въздух пред погледите на всички, а мекото тъмно руно между дългите, гладки бедра било като изплашено животинче под клюна на свиреп крилодер.

Холограмата услужливо показа детайлите в едър план. Около нас хората се надигнаха на пръсти. Въздъхнах.

– А над нея стояли, над нея се извисявали двамина в черно от страховитата религиозна полиция, двама брадати проповедници, стиснали дълги ножове. В очите им греела кръвожадна страст, а зъбите им лъщели под дългите бради, защото те се усмихвали свирепо на своята власт над младата плът на безпомощната жена. Ала Квел се изправила между остриетата на ножовете и разголената плът на младата блудница и попитала със звънък глас: Какво става тук? И тълпата замлъкнала от гласа й. Отново попитала тя: Какво става тук, защо преследвате тази жена, а хората пак мълчали, докато най-сетне един от двамата проповедници в черно заявил, че жената е уличена в прелюбодеяние и според законите на Шария трябва да бъде убита, кръвта й да се пролее в пустинния пясък, а тялото й да се хвърли в морето.

За една кратка секунда в дълбините на съзнанието ми трепнаха скръб и ярост. Прогоних ги и дълбоко си поех дъх. Слушателите около мен се натискаха напред и изпъваха шии, за да виждат по-добре. Някой ме блъсна и аз свирепо го сръчках с лакът в ребрата. Раздаде се болезнен писък, последван от яростни ругатни; наоколо изшъткаха.

– Тогава Квел се обърнала към тълпата и попитала: Кой от вас не е съгрешил с блудница по едно или друго време? А хората стихнали и не смеели да я погледнат в очите. Но един от проповедниците гневно я упрекнал, задето се меси в свещените закони, затова тя го попитала направо: Ти никога ли не си бил с блудница? Мнозина в тълпата го познавали и се разсмели, тъй че той бил принуден да си признае. Но това е различно, рекъл проповедникът, защото съм мъж. Тогава, отвърнала Квел, ти си лицемер. Измъкнала изпод дългото си сиво палто едрокалибрен револвер и му простреляла капачките на двете колене. И той рухнал с писъци на земята.

От дисплея долетяха два глухи гърмежа и тънички писъци. Разказвачът кимна и се изкашля.

– Махнете го оттук, наредила Квел и щом чули това, двамина от тълпата вдигнали проповедника и го отнесли, а той продължавал да пищи. Чини ми се, че тия двамата с радост използвали възможността да се измъкнат, защото млъкнали и се свили от страх още щом видели револвера в ръката на Квел. Когато писъците заглъхнали в далечината, настанала тишина, нарушавана само от стоновете на морския бриз покрай кея и риданията на красивата блудница, паднала в нозете на Квел. А Квел се обърнала към втория проповедник и насочила едрокалибрения револвер срещу него. Сега ти, рекла тя. Ще ми кажеш ли, че никога не си бил с блудница? Проповедникът гордо вирнал глава, погледнал я в очите и отговорил: Аз съм проповедник и никога през живота си не съм бил с жена, за да не оскверня свещената чистота на тялото си.

Разказвачът направи драматична пауза и зачака.

– Дири си белята с тая история – прошепнах аз на Силви. – Цитаделата е хей там, на хълма.

Но тя не ме чуваше, впила поглед в холографската сфера. Стори ми се, че леко залитна.

По дяволите!

Сграбчих я за ръката, но тя раздразнено ме отблъсна.

– Тогава Квел погледнала този мъж в черни одежди, взряла се в пламтящите му очи и разбрала, че казва истината, че е човек на честта. Свела взор към револвера в ръката си, после пак погледнала проповедника и рекла: Тогава си фанатик и не се учиш от грешките. И го простреляла в лицето.

Нов гърмеж и холографският дисплей се обагри в яркочервено. Едър план към окървавеното лице на проповедника. Ръкопляскания и възторжени викове откъм тълпата. Разказвачът със скромна усмивка изчака възторгът да стихне. До мен Силви се размърда, сякаш се будеше от сън. Разказвачът се усмихна широко.

– Както навярно се досещате, приятели мои, красивата млада блудница била безкрайно благодарна на своята спасителка. И когато тълпата отнесла трупа на втория проповедник, тя поканила Квел у дома си, където… – Разказвачът пак остави клавиатурата и обгърна с ръце раменете си. Потрепери демонстративно и разтри длани. – Но за жалост наистина става твърде студено, за да продължа. Не бих могъл…

Сред новия хор от протести аз хванах Силви за ръката и я издърпах настрани. Отначало тя не каза нищо, но след няколко крачки погледна през рамо към разказвача, после към мен.

– Никога не съм била на Шария – каза тя с озадачен глас.

– Да. Бас държа, че и той не е бил. – Внимателно се вгледах в очите й. – А и Квел определено никога не е била на Шария. Но историята беше добра, нали?