Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 3

Компчо грееше с безброй светлини – скосените вечбетонни плоскости на кей подир кей се обливаха в блясъка на анджирските лампи, а около отпуснатите и здраво завързани грамади на корабите кипеше трескава дейност. Машините на въздушна възглавница лежаха върху нагънатите си престилки в края на автоматичните съединители като слонски скатове, изтеглени на брега с рибарски куки. По ярко осветените им корпуси зееха товарни люкове; боядисани с илуминий товарни коли сновяха напред-назад по рампите, мъкнейки върху повдигачите си всевъзможно оборудване. Монотонният звуков фон от машинно бучене и човешки викове поглъщаше отделните гласове. Сякаш някой бе взел малкия грозд светлини на помпената станция, за да го пренесе четири километра на изток и да му даде възможност за бърз растеж като бактериална култура в благоприятна среда. Компчо поглъщаше нощта във всички посоки с блясък и шум.

Проправихме си път през гъмжилото от машини и хора по доковете зад товарните рампи. Магазини за оборудване втора ръка, претъпкани до тавана със стока, хвърляха бледо неоново сияние в подножието на обновените пристанищни складове. Между тях се мяркаха по-мътните проблясъци на кръчми, бардаци и клиники за имплантация. Всички врати бяха отворени, разкривайки широк достъп към вътрешността на заведенията. Тълпи от клиенти сновяха навън-навътре. Една машина пред мен рязко направи обратен завой и потегли назад. Беше натоварена с наземни селекторни бомби тип „Пилсудски“, а изпод радиатора монотонно дуднеше механичен глас: „Пазете се. Пазете се. Пазете се“. Покрай мен мина някакъв тип с ухилено лице, половината от което беше метално.

Жената ме въведе в едно от ателиетата за имплантанти. Минахме покрай осем операционни стола, където мършави мъже и жени седяха със стиснати зъби, гледайки в дългото огледало и редицата монитори над него как напредва работата върху телата им. Вероятно болката сама по себе си не беше чак толкова силна, но пък и едва ли е много забавно да гледаш как цепят, забелват и отдръпват плътта ти, за да направят място за новите вътрешни играчки, които според твоите спонсори са задължителни за всеки демилитаризатор през този сезон.

Тя спря до един стол и погледна отражението на гиганта с бръсната глава, който едва се побираше върху седалката. Правеха му нещо на костите в дясното рамо – част от плътта на шията и ключицата висеше напред, подпряна с окървавена хавлия. Из червеникавата каша отдолу нервно потрепваха лъскавочерни сухожилия.

– Хей, Ор.

– Хей! Силви! – За разлика от околните, гигантът не стискаше зъби, само очите му изглеждаха леко замаяни от ендорфините. Той небрежно вдигна ръка откъм здравата си страна и удари юмрук в юмрука на жената. – Как я караш?

– Излязох да поскитам. Сигурен ли си, че това чудо ще заздравее до сутринта?

Ор врътна палец назад.

– Ако не, ще сторя точно същото с онзи касапин, преди да потеглим. Без химикали.

Опериращият доктор се усмихна измъчено и продължи работата си. Не му беше за пръв път да чува подобни приказки. Гигантът завъртя очи към моето отражение. Не даде вид, че е забелязал кръвта по дрехите ми. Но пък в момента и той не беше от най-чистите.

– Кой е тоя синт?

– Приятел – каза Силви. – Горе ще ти обясня.

– Идвам след десет минути. – Ор се озърна към доктора. – Нали?

– Половин час – отвърна онзи, без да прекъсва работата. – Лепилото за тъкани трябва да стегне.

– Мамка му. – Гигантът стрелна раздразнен поглед към тавана. – Нямаш ли „Урушифлаш“? Стяга за секунди.

Докторът продължаваше да работи. Аспираторната игла в ръката му тихичко мляскаше.

– Ти поръча стандартната тарифа, мой човек. Военната биохимия струва по-скъпо.

– Да ти се не види и биохимията! Колко ще ми излезе луксозната процедура?

– С около петдесет на сто по-скъпо.

Силви се разсмя.

– Зарежи, Ор. Човекът вече приключва. Само ще похабиш ендорфините.

– Майната му, Силви. Ще се побъркам от скука. – Гигантът наплюнчи палец и го вдигна. – Карай по скъпата процедура!

Докторът вдигна глава, едва забележимо сви рамене и остави инструментите върху подноса.

– Ана – подвикна той. – Донеси „Урушифлаш“.

Докато асистентката му се ровеше из шкафчето с най-новите биохимикали, докторът изрови от хаоса пред огледалото ДНК-четец и разтърка анализиращия край по палеца на Ор. Екранчето на прибора светна и запримигва. Докторът се озърна към Ор.

– С това допълнително плащане излизаш на червено – тихо каза той.

Ор се озъби.

– Я да си траеш! Утре потеглям, много ме бива и ти отлично знаеш това.

Докторът се поколеба.

– Точно защото потегляш утре… – започна той.

– Ах, мамка му! Прочети какво пише спонсорът, ако обичаш. Фудживара Хавел. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век. Не сме някаква скапана банда любители. Ако не се върна, обезщетението ще покрие разноските. Знаеш го.

– Работата не е…

Оголените сухожилия в шията на Ор трепнаха и се изпънаха.

– Мамка ти, да не би да си ми счетоводител? – Той се надигна от стола и впи поглед в очите на доктора. – Просто бъди така добър да го пуснеш по сметката. И като е тръгнало, дай малко ендорфини от военния образец. По-късно ще си ги инжектирам.

Останахме колкото да видим как докторът неохотно отстъпва, после Силви ме побутна към дъното на ателието.

– Отиваме горе – каза тя.

– Добре. – Гигантът се ухили. – Идвам след десет минути.

Горе имаше няколко спартански обзаведени стаички, струпани около комбинация хол-кухня с изглед към доковете. Звукоизолацията беше добра. Силви смъкна якето си и го метна върху облегалката на едно от креслата. Докато отиваше към кухненския бокс, тя ми хвърли поглед през рамо.

– Настанявай се. Ако искаш да се почистиш, банята е хей-там, в дъното.

Схванах намека. Минах в миниатюрната ниша с огледало и мивка, изплакнах криво-ляво кръвта и мръсотията и отново се върнах в хола. Застанала до нагревателната плоча, Силви тършуваше из кухненските шкафове.

– Наистина ли сте с Фудживара Хавел?

– Не. – Тя откри пълна бутилка, отвори я и пое две чаши с другата ръка. – Ние сме една скапана банда любители. Че и отгоре. Просто Ор докопа информационен канал до кодовете на Хавел. Искаш ли едно питие?

– Какво е?

Силви погледна шишето.

– Не знам. Уиски.

Пресегнах се за едната чаша.

– За такъв канал трябва здравата да се изръсиш.

Тя поклати глава.

– Едно от дребните преимущества на демилитите. Така са ни нафрашкали с импланти, че опре ли работата до престъпление, дори и емисар не може да ни се хване на малкия пръст. Имаме електроника и в задниците. – Тя ми подаде чашата и наля на двамата. В тихата стая гърлото на бутилката издаваше едва доловим звън при всяко докосване. – От трийсет и шест часа Ор върлува из целия град. Обикаля бардаците и се друса без пукната пара, само на кредит и с обещания за бъдещи компенсации. Все същата история при всяко потегляне. Май го смята за нещо като приложно изкуство. Наздраве.

– Наздраве. – Уискито беше адски силно. – Ухх. Отдавна ли сте партньори?

Тя ме изгледа странно.

– От доста време. Защо?

– Извинявай, питам по навик. Едно време ми плащаха да попивам местната информация. – Отново надигнах чашата. – За благополучното завръщане.

Тя не вдигна своята.

– Недей, смята се за лоша поличба. Ти наистина си отсъствал, нали?

– Да, известно време ме нямаше.

– Говори ли ти се за това?

– Нямам нищо против, стига да седнем.

Мебелите бяха евтини, дори без автоматика за нагаждане по тялото. Внимателно се отпуснах на едното кресло. Раната в ребрата ми като че заздравяваше – поне доколкото може да заздравее синтетична плът.

– Тъй – Силви се настани срещу мен и отметна косата от лицето си. Два по-дебели кичура тихичко запращяха от докосването. – Откога не си бил тук?

– Горе-долу от трийсетина години.

– Значи отпреди Брадите, а?

Изведнъж ме обзе огорчение.

– Да, преди тукашните истории. Но съм виждал същото на много други места. Шария. Латимър. Части от Адорасион.

– О. Ама че забавен маршрут.

Свих рамене.

– Просто ти казвам къде съм бил.

Една вътрешна врата зад Силви се разтвори със скърцане и в хола с прозявка прекрачи дребничка жена с дяволита физиономия, облечена в тънък, прилепнал по тялото черен костюм от полисплав със смъкнат до половината цип. Като ме видя, тя наклони глава настрани, подпря се зад креслото на Силви и почна да ме оглежда с нескрито любопитство. В съвсем късо подстриганата й коса бяха избръснати петна с формата на японски йероглифи.

– Гости ли имаш?

– Радвам се да видя, че вграденият ти прицел най-сетне заработи.

– Я да мълчиш! – Тя шеговито замахна към косата на Силви с дългите си лакирани нокти и се усмихна, когато плитките изпращяха и се дръпнаха от докосването. – Кой е този? Не ти ли се струва малко късничко за среднощна романтика?

– Това е Мики. Мики, запознай се с Ядвига. – Чувайки пълното си име, дребната жена изкриви устни и тихичко уточни: Ядви. – И дай да сме наясно, Ядви. С Мики не се чукаме. Просто го приютих до сутринта.

Ядвига кимна, моментално загуби интерес и ни обърна гръб. Гледани изотзад, йероглифите на главата й гласяха: Само недей да пропускаш, мамка ти.

– Случайно да ни е останала малко „тръпка“?

– Мисля, че снощи ти и Лас я обрахте до шушка.

– Всичката ли?

– Божичко, Ядви. Купонът не беше мой. Виж в кутията на прозореца.

С пружинираща стъпка на танцьорка Ядвига се отправи към прозореца и преобърна въпросната кутия. Върху дланта й се изсипа малко шишенце. Тя го разтръска срещу светлината и бледочервената течност на дъното се плисна напред-назад.

– Е – каза замислено тя, – ще стигне за една-две дози. При други обстоятелства бих почерпила, но…

– Но сега ще задържиш всичко за себе си – предсказа Силви. – Прословутото новопещенско гостоприемство. Сигурно всички сте стиснати по ония места.

– Ти ли ще ме учиш на щедрост, кучко? – отвърна беззлобно Ядвига. – Ако не броим мисиите, колко пъти си ни дала да се включим към тая твоя грива?

– Не е съ…

– Да, много по-хубаво е. Знаеш ли, за Отрицателка изглеждаш адски ревнива спрямо способностите си. Кийока казва…

– Кийока изобщо не…

– Момичета, момичета. – Аз размахах ръце, за да прекъсна невидимата нишка на сблъсъка, която теглеше Ядвига обратно към Силви. – Няма нищо. В момента не ми е до забавления с химикали.

Лицето на Ядви грейна.

– Видя ли? – обърна се тя към Силви.

– Нищо де, ще се радвам, ако успея да изпрося малко ендорфини от Ор.

Силви кимна, без да откъсва очи от партньорката си. Явно, още беше раздразнена – от нарушените правила за гостоприемство, или от споменаването за миналото й на Отрицателка. Нямах представа кое я е засегнало повече.

– Ор има ендорфини? – заинтересува се Ядвига.

– Да – потвърди Силви. – Той е долу. Кълцат го.

Ядви изсумтя презрително.

– Скапана жертва на модата. Няма да му дойде умът в главата.

Тя бръкна под разкопчания си костюм и извади пневмоампула. С напълно автоматични движения, очевидно породени от дълъг навик, завинти механизма за гърлото на шишенцето и отметна глава, после със същата механична прецизност разтвори клепачите на едното око и впръсна малко от червеникавата течност. Напрегнатата стойка веднага се поотпусна, характерният за наркотика лек гърч разтърси раменете й и пробяга надолу по тялото.

„Тръпката“ е сравнително безобидна дрога – около шейсет процента аналог на бетатанатина с добавка на растителни наркотични екстракти, които превръщат и най-обикновения предмет в загадъчно съновидение, а елементарния разговор – в потресаващо смешна беседа. Голямо забавление, ако всички в компанията го взимат, но ужасно досадно, ако гледаш на трезва глава. А главното му свойство е, че сваля напрежението и забавя реакциите, и Ядви навярно търсеше точно този ефект, както впрочем и повечето демилитаризатори.

– Значи си от Нова Пеща? – попитах аз.

– М-хмм.

– Как е там в днешно време?

– О, прекрасно. – Тя не успя да удържи усмивката си. – Най-красивият блатен град в Южното полукълбо. Туристическа забележителност.

Силви надигна глава.

– Оттам ли си, Мики?

– Да. Но беше отдавна.

Вратата на апартамента звънна, после се разтвори широко и на прага застана Ор, все още гол до кръста. Шията и дясното му рамо бяха обилно намазани с оранжево органично лепило. Като видя Ядвига, той се ухили.

– Значи си вдигнала градуса, а?

Ор прекрачи в хола и метна купчина дрехи на креслото до Силви, която сбръчка нос. Ядвига поклати глава и размаха празното шишенце срещу гиганта.

– Свалям го. Определено го свалям. Вече съм слязла под нулата.

– Казвал ли ти е някой, че имаш проблем с наркотиците, Ядви?

Дребната жена се разкиска неудържимо. Усмивката на Ор стана още по-широка. Той опули очи като наркоман и разтресе ръце пред лицето си. Ядвига избухна в смях. Веселието й беше заразително. Видях как по лицето на Силви плъзва усмивка и открих, че също се смея.

– Къде е Кийока? – попита Ор.

Ядви кимна към стаята, откъдето беше дошла.

– Спи.

– А Ласло още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви наостри уши.

– Коя мацка?

Ор примига.

– Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. – Той изду кокетно устни и притисна отстрани с длани мощните си гръдни мускули, но веднага се навъси и престана, защото шевовете още не бяха заздравели. – Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

– Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение – ухили се Ядвига. – Не представлява търговска ценност. Виж, аз…

– Някой да е чул нещо за цитаделата? – попитах небрежно аз.

– Да, долу чух последните новини – изсумтя Ор. – Изглежда, някакъв смахнат е изтрепал половината висши Бради в Текитомура. Разправят, че липсвали приставки. Човекът най-спокойно им ги изрязал от гръбначните стълбове, сякаш цял живот само това е вършил.

Забелязах как Силви плъзна поглед надолу към джоба ми, после ме погледна в очите.

– Дивашка работа – обади се Ядви.

– Да, и напълно безсмислена. – Ор взе празното шишенце от кухненския плот. – Така или иначе тия типове не могат да се презареждат. За тях това е въпрос на вяра.

– Шибани изроди. – Ядвига сви рамене и загуби интерес. – Силви рече, че долу си набарал ендорфини.

– Да, набарах. – Гигантът подчертано внимателно си наля чаша уиски. – Благодаря.

– Стига де, Ор! Не се занасяй!

По-късно, когато лампите помръкнаха и атмосферата в апартамента омекна почти до сънливост, Силви избута отпуснатата Ядвига настрани и се настани до мен на дивана, където седях кротко и се наслаждавах на липсата на болка в ребрата. Ор отдавна се беше оттеглил в една от стаите.

– Ти ли го направи? – тихо попита тя. – Онова в цитаделата.

Кимнах.

– Имаше ли някаква конкретна причина?

– Да.

Кратко мълчание.

– Тъй – каза накрая тя. – Значи не беше спасителна акция в стил Мики Нозава, както изглеждаше, а? Вече си бил настървен.

Усмихнах се, леко замаян от ендорфина.

– Наречи го търсене на тръпката в живота.

– Добре. Мики Тръпката, добре звучи. – Тя присви късогледо очи и се вгледа в дълбините на чашата си, която бе празна вече от доста време. Бутилката също. – Да си призная, Мики, допадаш ми. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.

– И ти ми харесваш.

Тя насочи пръст насреща и го разклати насам-натам. Може би се мъчеше да налучка какво точно харесва в мен.

– Не става дума за секс. Разбираш ли?

– Разбирам. Видя ли каква дупка имам в ребрата? – Замаяно тръснах глава. – Много ясно, че си видяла. Чип за спектрохимично зрение, нали?

Тя кимна утвърдително.

– Наистина ли си от семейство на Отрицатели?

Кисела гримаса.

– Да. Биографичен факт, нищо повече.

– Не се ли гордеят с теб? – Аз посочих косата й. – Това тук би трябвало да се смята за голяма крачка по пътя към Свръхзареждането. Логично погледнато…

– Да, логично погледнато. Говорим за религия. Ако искаш да знаеш, Отрицателите са точно толкова нелогични, колкото и скапаните Бради.

– Значи не им е по вкуса?

– Въпросът – заяви тя с подигравателна деликатност – е спорен. Привържениците на твърдата линия са против всичко, което свързва конструктивни системи с човешкия организъм. Подготвителното крило на вярата гледа да е добре с всички. Казват, че всеки виртуален интерфейс е стъпка в правилната посока. Така или иначе, не очакват Свръхзареждането да дойде по наше време, тъй че всички сме само слуги на процеса.

– А вашите към кое крило спадаха?

Силви се настани по-удобно, навъси се и избута Ядвига още малко встрани.

– Бяха умерени подготвители, с тази вяра израснах. През последните двайсетина години обаче, след като Брадите се развихриха и цялата тази шумотевица срещу приставките, мнозина от умерените станаха фанатици. Майка ми сигурно е тръгнала в тази посока, открай време си беше страшно благочестива. – Тя сви рамене. – Всъщност нямам представа. От години не съм се прибирала.

– Тъй значи, а?

– Да, тъй. Няма смисъл, по дяволите. Не ги е грижа за друго, освен да ме задомят с някой от по-избраните. – Тя изпръхтя презрително. – Сякаш може да стане, докато мъкна тия неща.

Напълно замаян от наркотиците, аз се подпрях на облегалката и леко надигнах глава.

– Кои неща?

– Тия. – Силви сграбчи косата си и подръпна. – Тия скапани чудесии.

Космите тихичко запращяха между пръстите й, опитвайки да се измъкнат като хиляди тънки змийчета. Под сгърчената им черно-сребриста маса, като мускули под кожата, едва забележимо потрепваха по-дебели кабели.

Информационно-командна система. Военен модел.

И друг път бях виждал такива – един прототип на Латимър, където трескаво разработваха новата индустриална технология за марсиански машинен интерфейс. И още два, използвани при разчистване на мини в системата Хън Хоум. На военните никога не им трябва много време, за да нагодят напредничавата технология към своите нужди. Логично. И бездруго почти никой освен тях не плаща за изследователска дейност.

– Има си и определен чар – предпазливо подхвърлих аз.

– Да, бе. – Тя разрови плитките с пръсти и задърпа централния кабел, докато той увисна встрани от останалите като абаносова змия, стисната в юмрука й. – Имало чар, а? Сега ще речеш, че всеки чистокръвен мъж обожава в леглото да гледа как пред лицето му се подмята израстък, двойно по-дълъг от нормален член, нали? Идеалната комбинация от скапан комплекс за непълноценност и подсъзнателна хомофобия.

Махнах с ръка.

– Е, затова пък жените…

– Да. За съжаление аз съм нормална.

– О.

– Точно така. – Тя пусна кабела, тръсна глава и косата й се намести както преди малко. – Едно голямо „О“.

Преди век бяха по-незабележими. Военните координатори можеха да имат в главите си огромно количество виртуален опит за разгръщане на автоматизирани системи, но механичната част беше вградена отвътре. По външност не се различаваха особено от околните – може би малко болнави и прежълтели, когато са били твърде дълго на активна служба, но това се отнася до всички информационни плъхове. Казват, че се свиквало.

Археологическите находки в покрайнините на системата Латимър промениха всичко. За пръв път след почти шестстотин години ровичкане из междузвездния заден двор на марсианците Гилдията най-сетне удари джакпота. Намериха кораби. Стотици, може би хиляди кораби, впримчени в прашасалото спокойствие на древни стационарни орбити около малка звезда, наречена Санкция. По всичко личеше, че това са остатъци от някакво грандиозно космическо сражение и поне част от тях можеха да развиват свръхсветлинна скорост. Други признаци, особено унищожаването на цял екип от Археологическата гилдия с над седемстотин участници, подсказваха, че системите на корабите са автономни и в пълна бойна готовност.

Дотогава единствените наистина автономни машини на марсианците, които познавахме, бяха орбиталните пазители на Харлановия свят, а до тях никой не можеше да припари. Останалите бяха автоматични, но не особено интелигентни. А ето че изведнъж от археолозите се искаше да проучат интерфейс с мощни разумни системи за космическо управление на възраст около половин милион години.

Очертаваше се рязка промяна в технологиите за обработка на данни. Несъмнено.

А сега тази промяна седеше срещу мен, надрусана с ендорфини военен образец, и зяпаше празната чаша за уиски.

– Защо се захвана с тая работа? – попитах я аз, за да наруша мълчанието.

Тя сви рамене.

– Защо изобщо се забърква човек в тая гадост? За пари. Мислиш си, че през първите два срока ще изплатиш ипотеката за носителя, а след това паричките просто се трупат на сметка.

– И не е ли така?

Крива усмивка.

– Напротив, така е. Но разбираш ли, начинът ти на живот се променя изцяло. Идват и нови разходи – сервизно обслужване, ъпгрейдване, ремонти. Парите хвърчат като луди. Додето ги натрупаш, вече пак са се стопили. Трудно е да спестиш толкова, че да се оттеглиш.

– Инициативата не може да трае вечно.

– Тъй ли? По-голямата част от континента има тепърва да се почиства, ще знаеш. На някои места едва сме мръднали на стотина километра от Драва. А дори и после трябва непрекъснато да почистваш там, откъдето си минал, инак миминтите се промъкват обратно. Говори се за поне още едно десетилетие преди да започне заселването. И знаеш ли, Мики, лично аз смятам, че това си е чиста проба фалшив оптимизъм, насочен изцяло към широката публика.

– Стига де. Ню Хок не е чак толкова голям.

– Веднага си личи скапаният пришълец. – Тя ми се изплези, но не закачливо, а по-скоро заплашително като древните земни маори. – За теб може и да не е много голям. Сигурна съм, че там, където си бил, има континенти с обиколка петдесет хиляди километра. Тук обаче нещата са по-различни.

Усмихнах се.

– Аз съм тукашен, Силви.

– О, да. Нова Пеща. Каза ми. Тогава недей да разправяш, че Ню Хок бил малък континент. Той ни е най-големият след Кошут.

Всъщност в архипелага Милспорт имаше повече суша, отколкото на Кошут или Ню Хокайдо, но както при повечето островни групи, които съставяха основната част от наличните територии на Харлановия свят, ставаше дума главно за неизползваеми планински терени.

Би могло да се очаква, че на една планета, покрита с деветдесет процента вода и разположена в слънчева система без други обитаеми светове, хората ще подходят грижливо към тия терени. Че ще си създадат разумни начини за планиране и употреба на земните площи. Че няма да водят глупави дребни войни върху използваемата земя, няма да разгръщат оръжия, които правят театъра на военните действия необитаем за векове напред.

Точно това би трябвало да се очаква, нали?

– Ще си лягам – избъбри сънено Силви. – Утре ни чака тежък ден.

Озърнах се към прозорците. Навън зората пълзеше над блясъка на анджирските лампи и го забулваше постепенно като бледосиво одеяло.

– Силви, вече е утре.

– Вярно. – Тя стана и се протегна, докато ставите й изпукаха. На дивана Ядви измънка нещо и изпъна крака върху освободената площ. – Корабът потегля чак по обяд, а вече почти приключихме с тежкото оборудване. Слушай, ако искаш да дремнеш, използвай стаята на Лас. Той май няма да се прибира. Вляво от банята.

– Благодаря.

Тя ми хвърли уморена усмивка.

– Хей, Мики. Това е най-малкото, което мога да сторя. Лека нощ.

– Лека нощ.

Погледах я как бавно се влачи към стаята си, после проверих хроночипа и реших да не спя. След още час можех да се върна при Плекс, без да обърквам тайнствените машинации на неговите приятели от якудза. Огледах замислено кухнята и се зачудих дали да си сваря кафе.

Това беше последното, което помня.

Скапани синтетични носители.