Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 17

По-късно лежахме на моето легло потни, преплетени един в друг, все още с кръстосани ръце от последната трескава прегръдка. На места кожата ни лепнеше от смесените ни сокове, а множеството оргазми бяха оставили мускулите ни покорно отпуснати. Зад клепачите ми упорито прелитаха сцени от онова, което бяхме сторили един на друг, един с друг. Виждах я клекнала над мен, опряла кръстосани ръце върху гърдите ми, да тласка надолу все по-силно и по-силно. Виждах се как яростно я пронизвам изотзад. Виждах как вагината й слиза върху лицето ми. Виждах я да се гърчи под мен, смучейки бясно централния кабел на собствената си коса, докато аз блъскам между бедрата й, които ме стягат като менгеме. Виждах как поемам в устата си кабела, навлажнен с нейната слюнка и свършвам с мощен мускулен спазъм, който ме поваля върху нея.

Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.

– Какво? – Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.

– Нищо.

Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.

– Зададох ти въпрос. Какво има?

За момент затворих очи.

– Надя, нали?

– Да.

– Надя Макита?

– Да.

Озърнах се към нея.

– Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?

– Това да не е метафизичен въпрос?

– Не. Технологичен. – Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. – Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…

– Да не би случайно да си експерт?

– Бях. – Гледах я внимателно в очакване на реакция. – Някога бях емисар.

– Какъв?

– Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно – какво стана със Силви Ошима?

– С коя?

– По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.

Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.

– Не ми се говори за това.

– Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.

Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.

– Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?

Надя отново се търкулна настрани.

– Да не съм й бавачка? – попита раздразнено тя. – Мислиш ли, че владея положението?

– Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.

Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.

– Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима – изсъска тя. – Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?

– Да, очевидно и тя те сънува.

– И очакваш от това да ми олекне?

Въздъхнах.

– Разкажи ми какво сънуваш.

– Защо?

– Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Очите й пламнаха.

– Добре – отсече тя. – Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.

За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.

– Това ли искаше да чуеш?

Свих рамене.

– Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.

– Много ти се иска да знаеш, а?

– Сигурно мога да разбера и от нея.

– Ако изобщо се върне. – Нова усмивка, този път по-хищна. – На твое място не бих разчитала.

И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.

– Извинявай – тихо изрече тя.

– Тъй ли? За какво?

– Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?

– Има такава работа.

– Просто… – Тя се поколеба. – Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?

Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.

– Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола – казах дрезгаво аз.

– Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… – Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. – Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Оранжево сияние по сенчест и протрит под.

Посегнах към ръката й.

Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата – ако изобщо бе имало други сънища – се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.

Вчира Бийч? Вече?

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…

Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.

Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.

Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.

И определено не исках да я събудя аз.

Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:

– Навън.

Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.

– Е, какво искаше? – попитах аз образа, застанал до мен.

– Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.

Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.

– Мамка ви…

Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало – връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 – мислеха, че е жива жена.

Бойните им умения определено не са на ниво нинджа, мина ми през ума. Тия момчета са местни наемници.

Да, ама си имат бластери, а ти – не.

Време бе да сменя арената.

Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.

Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.

Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре – имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.

Местни наемници. Дръж се за тази мисъл.

Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.

Щяха да допускат грешки.

Което превръщаше гнездото в идеален терен за лов.

Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.

Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.

– Обект 301 – прошепнах едва доловимо. – Тук ли си?

– Да, намирам се в комуникационна близост. – Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. – Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.

– Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?

– Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. – Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. – Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.

– Добре де, засега три-четири ще свършат работа. – Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. – Слушай, можеш ли да се представиш за мен?

– Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.

– Имаш ли мъжки образи?

– Да, макар че възможностите не са чак толкова…

– Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.

– Кога ще желаете да започна?

Опрях длани под гърдите си.

– Сега.

– Започвам.

Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.

Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.

Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:

– … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!

Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.

Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:

– В момента някои части от обекта се смятат за опасни…

Изръмжах свирепо.

Усетих зад гърба си топлината на бластерен лъч, лъхна ме остър мирис на йонизиран въздух.

Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:

– Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…

Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.

Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.

Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.

Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън – скапани марсиански строители, – но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.

Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма – да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.

Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.

– … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.

Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.

Само развалина. Да, бе.

Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.

За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.

– Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.

Повиших глас, за да ме чуят отвън.

– Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?

Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.

– С добри възможности за подслушване са те обзавели.

– Нали?

– Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?

Ухилих се.

– Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш – моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.

– Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.

Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.

Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.

И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.

Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…

Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.

– Езика ли си глътна?

– И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.

Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.

– За беглец изглеждаш удивително добре информиран.

– Така съм обучен.

– Попиваш местния колорит, а?

Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.

– Да, има такава работа.

– Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.

Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.

– Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?

– Е, имам и друго име – извиках аз. – Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.

– Може и да не си го върнеш.

– Много мило от твоя страна да се тревожиш, но познавам добре въпросния тъпанар. Няма да ме затрудни задълго.

Гласът му дори не трепна, само пропусна един такт. Единствено емисарската ми интуиция усети гнева, потиснат също тъй бързо, както бе избухнал.

– Тъй, значи?

– Да, мене слушай. Голямо говедо. Такива не живеят дълго.

– Много самоуверен ми се виждаш. – Гласът му се промени едва доловимо. Бях го засегнал с нещо. – Може пък да не го познаваш чак толкова добре, колкото ти се иска да вярваш.

Изсмях се гръмогласно.

– Майтапиш ли се? Учил съм го на всички скапани номера, дето ги знае. Без мен…

Ето я! Фигурата, която знаех, че ще дойде. Която не можех да чуя заради неврохимията, докато си разменях прикрити заплахи с гласа отвън. Приведен силует в черно се промъкваше през един отвор на пет метра под мен. Носеше някаква оперативна маска с окуляри и сензори, от която приличаше в главата на насекомо. Разполагаше най-малкото с инфрачервена камера, звуков локатор и детектор за движение…

Аз вече падах. Отблъснах се от площадката и полетях надолу, насочил крака за смъртоносен удар върху врата зад маскираната глава.

Някой от приборите го предупреди. Той отскочи встрани, погледна нагоре и извъртя бластера към мен. Лъчът проряза въздуха, през който току-що бях прелетял. Паднах долу приклекнал, на педя от десния му лакът. Блокирах опита да завърти цевта на бластера. От устата му излетя пресекващ вик на изненада. Нанесох възходящ саблен удар в гърлото и викът заглъхна, заменен от задавено хъркане. Човекът залитна назад. Изправих се, последвах го и замахнах отново.

Имаше още двама.

Стояха в отвора плътно един до друг. Спаси ме единствено тяхната некадърност. Докато първият нападател се гърчеше и умираше от задушаване пред краката ми, всеки един от тях можеше преспокойно да ме застреля. Вместо това те се опитаха да го сторят едновременно – и си попречиха. Втурнах се право към тях.

Бил съм на светове, където можеш да повалиш човек с нож от десет метра разстояние и да претендираш за самозащита. Правният аргумент е, че подобно разстояние се преодолява много бързо.

Има нещо вярно.

Ако си знаеш работата, дори не ти трябва нож.

Тук разстоянието бе по-малко от пет метра. Превърнах се във вихрушка от удари, ритнах единия с всичка сила в пищяла, блокирах оръжията, доколкото можех, блъснах другия с лакът в лицето. Някой изпусна оръжие и аз го сграбчих във въздуха. Натиснах спусъка и яростно завъртях цевта, стреляйки от упор.

Задавени викове и мимолетно избухнал кървав фонтан, който тутакси спря, когато разрязаната плът бе запечатана от горещината на изстрела. Изсъска облак пара и телата им се запремятаха надолу. Имах време колкото да си поема дъх и да погледна оръжието – пълен боклук, „Сегед Инкандес“ – после нов бластерен изстрел се отрази от полираната повърхност до главата ми. Започваха масирана атака.

При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец?

Ами, сигурно щото съм адски некадърен.

Отстъпих назад. Някой подаде глава през овалния отвор и аз го прогоних с изстрел почти напосоки.

И адски самовлюбен. От това си патиш най-много.

Хванах с една ръка някаква издатина, изтеглих се нагоре и преметнах крака върху широката спирална рампа, водеща към първоначалното ми скривалище. Геконовите клетки по дланите ми не се удържаха върху сплавта. Хлъзнах се, безуспешно посегнах още веднъж и паднах. Още двама нападатели нахълтаха през друг процеп отляво. Стрелях със сегеда напосоки и ниско, опитвайки да се изправя. Лъчът сряза ходилото на жената отдясно. Тя изпищя, залитна, сграбчи осакатения си крак, тромаво се преметна и падна през една пролука в пода. Вторият й писък прокънтя нейде далече долу.

Скочих на крака и се хвърлих срещу спътника й.

Сборичкахме се неловко, пречеха ни оръжията, които стискахме. Замахнах с дръжката на сегеда, той отби и понечи да се прицели с бластера. Блъснах го настрани и ударих с коляно. Той отклони удара с нисък ритник. Пъхнах дръжката на сегеда под брадата му и блъснах нагоре. Той пусна оръжието и ме удари едновременно в гърлото и слабините. Залитнах назад, но някак успях да удържа сегеда и изведнъж разполагах с пространство да го използвам. През болката долових яростното предупреждение на усещането за близост. Противникът измъкна от кобура си пистолет и го насочи. Пренебрегвайки болката и предупреждението, аз отскочих настрани, прицелих се с бластера.

Рязък пукот от оръжието в ръката на нападателя. Обгърна ме леденият хлад на изстрел от зашеметяващ пистолет.

Пръстите ми се разтвориха спазматично и сегедът изтрака по металния под.

Залитнах назад и опората изчезна изпод краката ми.

… скапани марсиански строители…

Изсипах се от гнездото като бомба и полетях надолу в мрака, обгърнал гаснещото ми съзнание.