Текст книги "Разбудени фурии"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 38 страниц)
Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.
– Ето. Познато ли ти е?
Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето – сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.
По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.
– О, не може да бъде.
– Да. – Бразил се размърда на седалката. – Точно така.
– И да не би да е тук, откакто…
– Да, в общи линии.
Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.
Гласът ме стресна, докато се изправях.
– Е, той ли е това?
Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.
Пристъпих напред до Бразил. Заех същата поза като стареца – с отпуснати до бедрата ръце като оръжия, които могат да потрябват всеки момент. Спокойно го погледнах в очите.
– Да, аз съм.
Погледът му сякаш трепна надолу, но не беше това. Просто ме оглеждаше от глава до пети. За момент настана мълчание.
– Разговарял ли си с нея?
– Да. – Гласът ми поомекна. Погрешно бях изтълкувал напрежението му. Не беше враждебност. – Разговарях с нея.
Вътрешността на кораба се оказа изненадващо просторна и светла. Обикновено в бойните кораби от този тип е страшна теснотия, но Сосеки Кои бе имал предостатъчно време да промени това. Вътрешните прегради бяха свалени, а на места липсваха части от горната палуба, създавайки петметрови кладенци. Слънцето нахлуваше през малкото илюминатори и отворените горни люкове, другаде лъчите му се процеждаха през пукнатини в бронята, може би оставени от сражение или пък нарочно прорязани. Буйна растителност, засадена във висящи кошници, изпълваше тия открити места и се виеше нагоре по оголените опорни греди на корпуса. На места илуминиевата облицовка беше грижливо подменена, другаде отдавна тънеше в мрак. Някъде тихо бълбукаше вода по камъчета, припявайки кротко на прибоя отвън.
Кои ни настани на дебела рогозка около ниска масичка за гости в един от осветените кладенци. Със старомодна церемониалност ни поднесе обяд от корабния киберготвач, който, явно, все още работеше съвсем нормално. Освен печеното месо и паничките с варена юфка имаше чай от белотрев и плодове от растенията над нас – повивни сливи и дълги нанизи кошутски гроздовинки. Бразил се нахвърли върху храната с ентусиазма на човек, прекарващ по цял ден във водата. Аз хапвах по малко, колкото да проявя любезност. Гроздовинките обаче се оказаха удивително вкусни. Домакинът подчертано се въздържа от въпроси, докато приключим с обяда.
Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.
– Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.
– Аз… – Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. – Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…
Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.
Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.
Не, ти не би се разсмял.
Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…
Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.
Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.
Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.
– Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?
– Да. – Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. – Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.
– Тъй. – Той извърна глава с непроницаемо лице. После добави с мек глас: – Благодаря, Ковач-сан.
Тишина. Двамата с Бразил се спогледахме. Той се изкашля.
– Това зле ли е?
Кои въздъхна тихо, сякаш от болка.
– Не ни помага. – Той пак ни погледна и се усмихна печално. – Аз бях в Черните бригади. Батальон Тецу не беше част от тях, а отделен фронт.
Бразил сви рамене.
– Може да се е объркала.
– Да, може би.
Но очите на Кои си оставаха все тъй печални.
– А имената? – попитах аз. – Познати ли са ти?
Той поклати глава.
– Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… – Старецът сви рамене. – Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.
Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.
– Ах, мамка му.
Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.
– Изглеждаш обезсърчен, приятелю.
– Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.
Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.
– Знаете ли какъв ден идва след седмица? – попита спокойно той.
Ние примигахме насреща му.
– Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. – Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. – Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.
Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.
– Искаш да кажеш…
Кои се усмихна кротко.
– Приятелю мой, аз не знам. Може пък наистина да е това, според собствения ти доста мъгляв израз. Независимо дали е така или не, вече мога да ти кажа, че наистина ще го направим. Защото просто нямаме друг избор.
Точно това исках да чуя, но още не можех да повярвам, че Кои го каза. Докато пътувах на юг си мислех, че може да привлека Бразил и Видаура, евентуално още неколцина от най-запалените неоквелисти, които да застанат на моя страна, независимо от конкретните им желания. Но историята за информационния шрапнел, начинът, по който съвпадаше с подробностите от Ню Хок, и намекът, че идва от човек, който знае, който е бил там, после срещата с този дребен, сдържан човечец и неговия сериозен подход към градинарството и храната – всичко това ме тласкаше към ръба на зашеметяващата идея, че само съм си прахосал времето.
Едва не ми се зави свят от осъзнаването, че не е така.
– Помислете – каза Кои и сякаш нещо се промени в гласа му. – Може би този призрак на Надя Макита е точно това: призрак. Но нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига? Нима вече не принуди олигарсите да изпаднат в паника и да нарушат категоричните повели на своите земни господари? Как тогава ние да не го направим? Как да не изтръгнем от лапите им този обект на тяхната боязън и ярост?
Пак погледнах Бразил. Вдигнах вежда.
– Няма да е лесно да ги убедим – мрачно каза сърфистът. – Повечето бивши Бръмбарчета ще се бият, ако вярват, че отиват да освободят Квел. Ще убедят и останалите. Но не знам дали ще го сторят заради един разбуден призрак, колкото и да е отмъстителен, по дяволите.
Кои приключи с чиниите, взе салфетка и огледа ръцете си. Откри върху едната китка петно от гроздовинков сок и го изчисти с педантично усърдие. Без да откъсва очи от ръката си, той заговори:
– Ще поговоря с тях, ако желаеш. Но в крайна сметка, ако нямат собствени убеждения, дори и самата Квел не би ги приканила да се бият. Нито пък аз.
Бразил кимна.
– Страхотно.
Изведнъж ме обзе неудържимото желание да узная.
– Кои, а ти смяташ ли, че гоним призрак?
Той издаде тих звук, нещо средно между смях и въздишка.
– Всички гоним призраци, Ковач-сан. Как би могло да е другояче, след като днес живеем толкова дълго?
Сара.
Потиснах мисълта и се запитах дали Кои е забелязал как очите ми трепнаха болезнено за момент. С внезапен пристъп на параноя се запитах дали вече не знае отнякъде. Гласът ми загрубя.
– Не това те попитах.
Той примига и изведнъж пак се усмихна.
– Да, не беше това. Ти ме попита дали вярвам, а аз се отклоних от отговора. Прости ми. На Вчира Бийч евтината метафизика и евтината политика вървят ръка за ръка и много се търсят. Човек може да си изкарва от тях прехраната без много усилия, но после навикът трудно се изкоренява. – Той въздъхна. – Дали вярвам, че доживяхме завръщането на Квелкрист Фолкънър? С всяка фибра от тялото си копнея да го повярвам, но като всеки квелист съм длъжен да се придържам към фактите. А фактите не подкрепят онова, в което искам да вярвам.
– Значи не е тя.
– Не е правдоподобно. Но в един от своите по-безпристрастни мигове самата Квел е предложила резервна вратичка за подобни случаи. Ако фактите са срещу теб, казва тя, но не би понесъл да загубиш вярата си, то поне можеш да отложиш решението. Изчакай и виж.
– Струва ми се, че това означава категоричен отказ от всякакво действие.
Той кимна.
– Да, в общи линии. Но в случая вярата ми няма нищо общо с въпроса дали да действаме или не. Защото поне в едно вярвам: дори ако този призрак няма друга стойност, освен като талисман, времето му е днес и мястото му е сред нас. По един или друг начин промяната се задава. Харланитите знаят това не по-зле от нас и вече направиха своя ход. Остава само и ние да предприемем нашия. Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.
Тия думи продължиха да отекват в главата ми дълго след като оставихме Сосеки Кои да се подготвя и потеглихме с бръмбара обратно по Ивицата. А заедно с думите и един простичък въпрос. Простичкото убеждение в тях.
Нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига?
Но за мен не бе същото. Защото бях прегръщал този призрак и бях гледал как лунната светлина пълзи по пода на една планинска хижа, докато призракът потъва в съня, без да знае дали ще се събуди отново.
Ако можехме да я събудим, не исках аз да й кажа коя е. Не исках да съм там и да видя лицето й, когато разбере.
Глава 26
След това всичко тръгна бързо.
Има мисъл и има действие, бе казала някога младата Квел, заимствайки без колебание, както разбрах по-късно, от древните самурайски традиции на Харлановия свят. Не смесвайте едното с другото. Когато дойде време за действие, мисълта ви трябва вече да бъде напълно съзряла. Започне ли действието, няма да има място за нея.
Бразил се върна при другите и представи решението на Кои за свое. Надигна се мърморене от страна на някои сърфисти, които все още не ми бяха простили за Санкция IV, но това не трая дълго. Дори Мери Адо захвърли враждебността си като строшена играчка, когато стана ясно, че аз нямам пряка връзка с крайното решение. Сред лъчите на залеза и меките сенки в общата стая мъжете и жените от Вчира Бийч дадоха своето съгласие един по един.
Изглежда, разбуденият призрак наистина щеше да стигне.
Съставните части на нападението се сглобиха с бързина и лекота, която някои по-доверчиви души биха приели като божествена благосклонност или пръст на съдбата. За Кои това бе просто ходът на историческите сили, също тъй неоспорим, както законите на гравитацията или термодинамиката. Просто потвърждение, че времето е назряло и политическият казан кипи. Естествено, че ще прелее, естествено, че всичко ще се изсипе в една и съща посока – на пода. Къде другаде да отиде?
Казах му, че според мен е чист късмет, а той се усмихна безмълвно.
Така или иначе, всичко се уреди.
Личен състав:
Сините бръмбарчета. Те вече почти не съществуваха като едно общо цяло, но имаше предостатъчно бивши членове, за да се оформи ядро, отговарящо приблизително на легендата. Новаците, привлечени през изминалите години от гравитационното привличане на легендата, допълваха бройката и се лепваха към ядрото, приемайки общото име. След още години някои от тях бяха спечелили доверието на Бразил. Беше ги виждал на сърфа, беше ги виждал и да се бият. И най-важното – беше видял у всички тях способността да приемат максимата на Квел и да водят нормален живот, когато въоръжената борба не е наложителна. Събрани заедно, новите и старите представляваха истинска квелистка ударна сила – по-добра би могла да се намери само с машина на времето.
Въоръжение:
Безгрижно зарязаният военен катер в задния двор на Кои символизираше една обща тенденция, срещана надлъж и нашир из цялата Ивица. Сините бръмбарчета не бяха единствените закононарушители от тежката категория, потърсили убежище на Вчира Бийч. Онова, което привличаше Бразил и нему подобните към вълните, се проявяваше и като неудържим стремеж за прекрачване на закона в десетина различни области. Изворград гъмжеше от бивши разбойници и революционери, и явно никой от тях не желаеше да зареже играчките си завинаги. Разтръскаш ли чаршафите на Мици Харлан, почват да се ръсят шишенца и сексиграчки. Разтръскаш ли Ивицата – почват да се ръсят оръжия.
Планиране:
Повечето от хората на Бразил не държаха на тия неща. Рилските зъбери се славеха почти толкова, колкото и старият щаб на тайната полиция на булевард Шимацу, разрушен някога до основи от участничката в Черните бригади Ифигения Деме, когато се опитали да я разпитат в мазето и задействали имплантираните в нея ензимни експлозиви. Желанието да сторим същото и в Рила тръпнеше като почти осезаемо напрежение из въздуха в къщата. Трябваше ни известно време, за да убедим най-буйните глави сред новопокръстените Бръмбарчета, че един щурм срещу Зъберите ще е чисто самоубийство, и то безкрайно по-безсмислено от това на Деме.
– Не мога да ги упрекна – каза Кои и миналото му на боец от Черните бригади изведнъж зазвуча в напрегнатия му тон. – Твърде отдавна чакат за шанса да накарат някого да си плати.
– Не и Даниъл – натъртих аз. – Той има едва двайсет години живот.
Кои сви рамене.
– Яростта срещу неправдата е като горски пожар – прехвърля всички прегради, дори и тия между поколенията.
Престанах да газя и го погледнах. Усещах, че е способен да се увлече. Сега и двамата бяхме легендарни морски великани, нагазили до колене във виртуалния океан между островите и рифовете на Милспортския архипелаг в мащаб 1:2000. Сиера Трес бе помолила за услуга някакви познати хайдуци и те ни осигуриха достъп до подробния топографски модел на една фирма за морско инженерство, чиито търговски дейности едва ли биха издържали по-задълбочена полицейска проверка. Не бяха твърде доволни от услугата, но така става, когато си много гъст с хайдуците.
– Виждал ли си някога истински горски пожар, Кои?
Защото определено не се срещат особено често на един свят с деветдесет и пет на сто океан.
– Не. – Той махна с ръка. – Беше метафора. Но съм виждал какво става, когато неправдата най-сетне отприщи възмездието. Не се свършва скоро.
– Да, знам.
Загледах се към водите на Южния Пролив. Картата възпроизвеждаше и миниатюрен водовъртеж, който бълбукаше, съскаше и дърпаше краката ми под повърхността. Ако дълбочината беше в същия мащаб, както останалата част от виртуалната карта, течението сигурно щеше да ме повали.
– Ами ти? Виждал ли си горски пожар? Може би на някоя друга планета?
– Да, виждал съм два или три. На Лойко дори помогнах да подпалят един. – Продължавах да се взирам във водовъртежа. – По време на Пилотския бунт. Много от повредените им машини паднаха в Екатерининските гори и пилотите месеци наред водиха оттам партизанска война. Трябваше някак да ги изкараме. Тогава бях емисар.
– Ясно. – Не долових в гласа му никаква реакция. – И свърши ли работа?
– Да, за известно време. Определено избихме доста то тях. Но както сам казваш, подобна съпротива оцелява поколения наред.
– Да. А пожарът?
Погледнах го и се усмихнах мрачно.
– Доста време трябваше да го гасят. Слушай, Бразил греши за тази пролука. Щом отминем носа ето тук, има пряка видимост към охранителните радари на Ню Канагава. Погледни. А от другата страна е пълно с рифове. Не можем да минем оттук, ще ни направят на парчета.
Той прецапа към мен и погледна.
– Да, ако ни очакват.
– При всяко положение очакват нещо. Познават ме, знаят, че ще дойда да я измъкна. Мамка му, разполагат със самия мен. Стига им само да ме попитат… да попитат него, и онзи ситен боклук ще им каже какво да очакват.
Чувството за измяна бе болезнено и огромно като нещо, изтръгнато от гърдите ми. Като Сара.
– В такъв случай няма ли да им каже да дойдат тук? – тихо попита Кои.
– Не ми се вярва. – Отново повторих разсъжденията, с които се качих на „Хайдушка щерка“ в Текитомура. Надявах се и на глас да прозвучат също тъй убедително. – Той е твърде млад, за да знае за връзките ми с Бръмбарчетата, а те не разполагат с никаква информация. Познава Видаура, но за него тя все още е преподавателка от Корпуса. Няма представа с какво може да се занимава сега тя, или какви връзки сме имали след службата. Онази Аюра ще му даде всичко, с което разполагат за мен, може би и за Вирджиния. Но не разполагат с много, а и малкото, което имат, е подвеждащо. И двамата сме емисари, знаем как да си прикриваме следите и сме разпръсквали заблуждаваща информация около всеки свой ход.
– Много благоразумно.
Вгледах се в сбръчканото лице, но не открих следи от ирония. Свих рамене.
– Това ни е вградено. Обучени сме да изчезваме безследно на светове, които почти не познаваме. Да го сториш там, където си израснал, е детска игра. Ония гадове не разполагат с друго, освен неясен слух и престъпните кръгове, и данни за няколко присъди. Твърде оскъдна информация за начало, особено когато трябва да претърсиш цял свят без възможности за въздушно разузнаване. А има едно нещо, което той си мисли, че знае за мен – смята, че ще бягам от Нова Пеща като от чума.
Потиснах изблика на семейни чувства, който ме бе жегнал и на „Хайдушка щерка“. Въздъхнах.
– В такъв случай къде ще те търси?
Кимнах към модела на Милспорт пред нас, разстлан върху нагъсто разположени островчета и платформи.
– Мисля, че вероятно ме търси там. Когато съм на Харлановия свят, винаги идвам в Милспорт. Това е най-голямата градска среда на планетата, там е най-лесно да изчезнеш, ако познаваш града добре, и само проливът го дели от Рила. Ако бях емисар, щях да съм там. Укрит на удобна дистанция за удар.
За момент необичайната перспектива от птичи поглед ме замая, докато гледах отвисоко пристанищата и улиците, и мъглявите спомени от разпокъсаните десетилетия сливаха новото със старото в един общ, смътно познат образ.
И той е някъде там.
Я стига, няма начин да бъдеш сигурен в…
Той е някъде там като антитяло, идеално приспособено за борба срещу натрапника, когото търси, за когото кротко разпитва из потока на градския живот, подкупва, заплашва, притиска, пречупва и върши всички други неща, които и двамата с него сме изучили тъй добре. И докато го върши, диша с пълни гърди, живее за собствената си мрачна радост като някакъв преобърнат наопаки вариант на житейската философия на Джак Бразил по прякор Душата.
В паметта ми изплуваха думите на Плекс.
В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…
Замислих се за връзките си през последната година, за хората, които можеха да попаднат под удар.
Тодор Мураками, ако все още се мотаеше наоколо без конкретна задача. Дали моят млад двойник го познаваше? С Мураками постъпихме в Корпуса почти по едно и също време, но отначало почти не се познавахме – чак до Земята на Нкрума и Иненин. Дали онзи Ковач щеше да се досети за връзката ни? Дали би успял да спечели в една игра срещу Мураками? И което е по-съществено, дали Аюра би допуснала своето двойно заредено творение да припари до действащ емисар. Би ли посмяла?
Вероятно не. А Мураками имаше зад гърба си целия Корпус и знаеше как да се пази.
Иса.
Ах, мамка му!
Петнайсетгодишната Иса, носеща образа на корава светска жена като модно яке от кожа на блатна пантера върху истинската си същност – крехко, добре възпитано хлапе, израснало сред останките от средната класа на Милспорт. Надарена с ум като бръснач и също тъй крехка. Като измислено копие на малката Мито, точно преди да постъпя в Емисарския корпус. Ако онзи откриеше Иса…
Спокойно, следите ти са прикрити. Тя те е виждала само в Текитомура. И да хванат Иса, няма да разберат нищо.
Но…
Само толкова отделих за съчувствието – колкото трае един удар на сърцето. И усещането за това се надигна в мен като хладна погнуса.
Но той ще я премаже, ако му се изпречи на пътя. Ще мине през нея като ангелски огън.
Дали? Щом тя ти напомня за Мито, навярно и с него ще бъде същото, нали? Сестричката е една и за двама ви. Това няма ли да го спре?
Няма ли?
Надникнах в мътилката от спомени за работата си в Корпуса… и не знаех какво да отговоря.
– Ковач!
Гласът долетя от небето. Примигах и откъснах поглед от моделираните улици на Милспорт. Над главите ни Бразил висеше във въздуха на виртуалното пространство, облечен с оранжеви плажни шорти и частично закрит от въображаем облак. С това телосложение и дългата коса, развяна от стратосферните ветрове, приличаше на някакво пакостливо второразрядно божество. Махнах му с ръка.
– Джак, трябва да дойдеш и да погледнеш северното направление. Не ми се вярва да…
– Няма време за това, Так. Трябва да излезеш. Веднага.
Усетих, че гърдите ми се стягат.
– Какво има?
– Компания – отвърна загадъчно той и изчезна сред бял проблясък.
Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп, морски архитекти и инженери по хидродинамика“ се намираха в северната част на Изворград, където Ивицата почваше да се прелива в курортни комплекси и плажове с безопасен прибой. При нормални обстоятелства хората на Бразил за нищо на света не биха стъпили там, но сега успяваха доста умело да се слеят с туристическите тълпи. Само човек, търсещ съзнателно типичните признаци на сърфист, би ги забелязал под просташката шарения на плажните облекла, които използваха за маскировка. В трезвото обкръжение на звукоизолираната заседателна зала, десет етажа над крайбрежния булевард, те изглеждаха като първоначален пристъп на някаква екзотична антикорпоративна инфекция.
– Свещеник ли, мамка му? Някакъв си скапан свещеник?
– Боя се, че да – каза Сиера Трес. – Очевидно сам, което, доколкото знам, не е обичайно за Новото откровение.
– Освен ако са заимствали трикове от шарийските мъченически бригади – мрачно уточни Вирджиния Видаура. – Свещени солови акции за премахване на неверници. Какви си ги вършил, Так?
– Лично е – смънках аз.
– Че кога не е било лично? – Видаура направи гримаса и огледа другите от компанията. Бразил сви рамене, а Трес както винаги се въздържа от емоции. Но Адо и Кои изглеждаха напрегнати и сърдити. – Так, мисля, че имаме правото да знаем какво става. Това може да застраши всичко, над което работим.
– Няма нищо общо с онова, над което работим, Вирджиния. Не ни засяга. Ония брадати мръсници са прекалено тъпи и некадърни, за да ни навредят.
– Тъпи или не – изтъкна Кои, – един от тях е успял да те проследи дотук. И сега разпитва за теб на нос Кем.
– Чудесно. Отивам да го убия.
Мери Адо поклати глава.
– Не. Няма да идеш сам.
– Хей, това си е мой проблем, Мери.
– Так, успокой се.
– Спокоен съм, мамка му!
Крясъкът ми потъна в звукоизолацията като болка, облекчена от ендорфин. Дълго време всички мълчаха. Мери Адо подчертано се загледа през прозореца. Сиера Трес вдигна вежда. Бразил съсредоточено зяпаше пода. Намръщих се и опитах отново. По-кротко.
– Момчета, това си е мой проблем и бих искал да го уредя лично.
– Не – намеси се Кои. – Няма време. Вече изгубихме два дни за подготовка, повече не можем да си позволим. Отсрочките са недопустими. Личната ти вендета ще трябва да изчака.
– Няма да отнеме повече от…
– Казах не. Така или иначе, утре сутрин твоят брадат приятел ще те търси съвсем не където трябва. – Бившият командос от Черните бригади се завъртя и престана да ми обръща внимание, както правеше понякога Видаура, ако се представяхме зле на тренировките в Корпуса. – Сиера, ще трябва да ускорим времето във виртуалната симулация. Макар че не ми се вярва да има големи възможности за това.
Трес сви рамене.
– Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.
– Добре. – Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. – Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива – картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.
Трес кимна и изтича към вратата.
– Отивам да кажа на Туджман да се заеме.
Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.
– А сега предлагам за няколко минути да си избистрим главите, защото почнем ли веднъж, ще останем във виртуална среда, докато приключим. С малко късмет ще можем да свършим до довечера в реално време и да си тръгнем. И още нещо, Ковач. Това е само мое лично мнение, но смятам, че дължиш обяснение поне на част от нас.
Изгледах го с внезапен прилив на неприязън към тая негова историческа надменност, която едва благоволяваше да ме забележи.
– Безкрайно си прав, Сосеки. Това е твое лично мнение. Би ли го задържал за себе си?
Вирджиния Видаура се изкашля.
– Так, мисля, че трябва да слезем да пийнем по чаша кафе или нещо такова.
– Да, не би било зле.
Хвърлих на Кои един последен втренчен поглед и се отправих към вратата. Видях как Видаура и Бразил се спогледаха, сетне тя ме последва навън. Не си казахме нищо, докато слизахме с прозрачния асансьор през осветеното централно пространство. Някъде на половината път зърнах как в един голям остъклен кабинет Туджман крещи беззвучно на спокойната Сиера Трес. Явно, искането за виртуална среда с ускорено време не се посрещаше много добре.
Асансьорът ни свали във вътрешно дворче, отворено от едната страна, откъдето долитаха шумовете на улицата. Прекосих фоайето, излязох сред тълпите туристи по булеварда и махнах на едно минаващо автотакси. Докато то се спускаше пред мен, Вирджиния Видаура ме сграбчи за ръката.
– Накъде си се запътил?
– Знаеш накъде.
– Не. – Тя стисна по-здраво. – Никъде няма да ходиш. Кои е прав, не можем да си го позволим.
– Няма да отнеме чак толкова време, че да се тревожиш.
Опитах се да тръгна към отворения люк на автотаксито, но нямаше как да го сторя без ръкопашен бой. А боят с Видаура не беше за препоръчване. Раздразнено се завъртях към нея.
– Вирджиния, пусни ме.
– Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…
– Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…
Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.
– Дотук беше – каза тя. – Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.
– Какво има за разказване?
Тя ми се усмихва иззад масата от огледално дърво. Лицето не е каквото го помня – с няколко години по-младо е, да не говорим за другото – но в новия носител долавям отзвуци от онова тяло, което умря пред очите ми под град от куршуми преди един цял живот. Същите дълги крайници, същият провиснал отстрани кичур гарвановочерна коса. И нещо в начина, по който накланя глава, за да отметне кичура от дясното си око. В начина, по който пуши. Все още пуши.
