Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 49

След това ми трябваше известно време, за да осъзная, че не сънувам отново. Гледката около мен вдъхваше същото опустошено, нереално чувство, както и детския кошмар, който бях преживял след зашеметяването. Отново лежах на кея във фермата на Сегешвар, но наоколо беше пусто и ръцете ми изведнъж се оказаха свободни. Бледа мъгла покриваше всичко и цветовете изглеждаха избелели. Гравиносилката търпеливо се рееше на същото място, но по типичната логика на кошмара сега в нея лежеше Вирджиния Видаура с мъртвешки бледо лице, ако не се брояха синините. На няколко метра навътре в Зоната по водата необяснимо горяха белезникави пламъци. Силви Ошима ги гледаше, седнала прегърбена и неподвижна като крилодер върху един нисък стълб за акостиране. Сигурно ме чу как залитам докато ставах, но не помръдна.

Дъждът най-сетне бе спрял. Из въздуха миришеше на изгоряло.

Залитайки, тръгнах напред и спрях до нея.

– Скапаният Григорий Ишии – каза тя, без да ме поглежда.

– Силви?

Най-сетне тя се обърна и вече нямаше нужда от потвърждение. Демилитската координаторка се беше завърнала. Стойката, погледът, гласът – всичко беше както преди. Тя се усмихна измъчено.

– Всичко е по твоя вина, Мики. Ти ми подхвърли мисълта за Ишии. Не можах да се отърва от нея. После си спомних кой е, трябваше да се върна обратно, за да го потърся. Да се разровя из пътищата, по които беше дошъл, по които беше дошла и тя. – Силви с усилие сви рамене. – Отворих пътя.

– Съвсем ме обърка. Кой е Григорий Ишии?

– Наистина ли не помниш? Учебникът по история за трети клас. Кратерът Алабардос.

– Главата ме боли, Силви, а навремето често бягах от час. Карай направо.

– Григорий Ишии е бил квелистки пилот на реактивен хеликоптер, останал с последните бранители на Алабардос. Онзи, който се опитал да измъкне Квел. Умрял заедно с нея, когато попаднали под удара на ангелския огън.

– Значи…

– Да. – Силви се разсмя съвсем тихичко. – Тя е онази, за която се представя.

– Тя… – Млъкнах и се озърнах наоколо, опитвайки да осъзная потресаващата истина. – Тя ли направи това?

– Не, аз го направих. – Силви сви рамене и побърза да се поправи. – Те го направиха по моя молба.

– Ти си повикала ангелския огън? Овладяла си орбитална станция?

По лицето й мина усмивка, но сякаш попътно закачи нещо болезнено.

– Да. Помниш ли какви глупости си дрънкахме, а накрая взех, че наистина го направих. Изглежда невъзможно, нали?

С всичка сила притиснах длан към лицето си.

– Силви, карай по-бавно, моля те. Какво е станало с хеликоптера на Ишии?

– Нищо. Искам да кажа, всичко е станало точно както си учил в училище. Ангелският огън го погълнал. Точно както пише в историята. – Тя говореше по-скоро на себе си, продължавайки да гледа през мъглата, която орбиталният удар бе оставил, след като изпари „Набучвател“ заедно с четири метра вода под него. – Не е както си мислехме, Мики. Ангелският огън. Той е енергиен лъч, но и нещо повече. Записващо устройство. Ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Унищожава каквото докосне, но и докоснатото променя енергията в лъча. Всяка отделна молекула, всяка елементарна частица я променя, макар и нищожно, и когато приключи, лъчът носи съвършения образ на онова, което е унищожил. След това съхранява образите. Нищо не се губи.

Разсмях се задавено и недоверчиво.

– Сигурно ме взимаш на подбив, по дяволите. Казваш ми, че през последните триста години Квелкрист Фолкънър е лежала в някаква си марсианска база данни?

– Отначало била объркана – прошепна Силви. – Толкова дълго бродила между крилете. Не разбирала какво я е сполетяло. Не знаела, че е презаписана. Мамка му, трябва да е била адски силна.

Опитах да си представя какво ли е било това виртуално съществуване в една система, създадена от чужди умове, но не успях. Само ме полазиха тръпки.

– И как се е измъкнала?

Силви ме погледна със странен блясък в очите.

– Орбиталните са я върнали.

– Я стига.

– Не, наистина. – Тя тръсна глава. – Не твърдя, че разбирам подробностите, знам само какво е станало. Те са видели нещо в мен, или може би в комбинацията от мен и командния софтуер. Някаква аналогия, нещо, което им се сторило, че разбират. Явно аз съм била идеалната матрица за това съзнание. Мисля, че цялата орбитална мрежа е единна система и от доста време се е опитвала да го направи. Цялото това странно поведение на миминтите в Ню Хок. Мисля, че системата се е опитвала да зареди натрупаните човешки личности, всички хора, които орбиталните са изпепелили в небето за последните няколко века, или поне каквото е останало от тях. Досега са се мъчили да ги натъпчат в ума на миминти. Горкият Григорий Ишии – той беше част от самоходката „Скорпион“, която унищожихме.

– Да, ти каза, че го познаваш. Когато бълнуваше в Драва.

– Не аз. Тя го познаваше и разпозна нещо в него. Едва ли е било останало много от личността на Ишии. – Тя потръпна. – В килиите определено не е съхранено много от него, в най-добрия случай куха черупка, и то не съвсем нормална. Но нещо разбудило спомените й, и тя нахлула в системата, опитвайки да се измъкне и да се справи. Затова цялата работа се разпадна. Аз не можах да устоя и тя изхвръкна от дълбоката памет като същинска експлозия.

Стиснах клепачи, мъчейки се да проумея.

– Но защо им е на орбиталните да го правят? Защо са започнали да зареждат?

– Казах ти, не знам. Може би не знаят какво да правят с човешките личности. Няма начин да са създадени за това. Може би са карали така век или два, после са взели да търсят къде да изхвърлят боклука. Миминтите разполагат с Ню Хокайдо през последните триста години, това е по-голямата част от тукашната история. Може да е ставало през цялото време, само че нямаше как да знаем преди инициативата Мечек.

Разсеяно се зачудих колко ли хора са загинали от ангелски огън през последните четиристотин години след заселването на Харлановия свят. Случайни жертви на пилотска грешка, политически затворници, изстреляни с гравитационни раници от Рилските зъбери и десетки други места за екзекуция по цялата планета, редките смъртни случаи, когато орбиталните нарушаваха правилата и унищожаваха извън обичайните си параметри. Запитах се колцина са стигнали до пълно безумие в марсианските бази данни, още колцина са се побъркали след безцеремонното им връщане в телата на миминти на Ню Хокайдо. И колко ли още остават.

Пилотска грешка?

– Силви?

Тя пак се беше загледала към Зоната.

– Какво?

– Беше ли в съзнание, когато те измъкнахме от Рила? Знаеше ли какво става около теб?

– Милспорт? Не съвсем. Само донякъде. Защо?

– Имахме престрелка с един щурмокоптер и орбиталните го унищожиха. Тогава си мислех, че пилотът неточно е преценил ъгъла на издигане, или пък орбиталните са се изнервили от фойерверките. Но ако той беше продължил да ни обстрелва, ти щеше да умреш. Мислиш ли…

Силви сви рамене.

– Може би. Не знам. Връзката не е много надеждна. – Тя размаха ръка наоколо и се разсмя малко смутено. – Разбираш ли, не мога да върша такива неща, когато си поискам. Както казах, трябва да ги помоля много любезно.

Тодор Мураками – изпарен. Томасели и Либек, Влад-Малъри и целият му екипаж, целият брониран корпус на „Набучвател“, стотиците кубически метри вода под него и дори – погледнах китките си и видях върху тях леки изгаряния – дори биологичните белезници, с които бяха вързали мен и Вирджиния. Всичко бе изчезнало за микросекунди в един безкрайно прецизен огнен дъжд от небето.

Помислих си какъв интелект трябва да има една машина, за да постигне това от височина петстотин километра над планетата, помислих си още, че може би има отвъден живот и неговите пазители обикалят над нас, а после си спомних малката спретната спалня във виртуалния свят и веруюто на Отрицателите с отлепеното ъгълче върху вратата. Пак погледнах Силви и поне донякъде разбрах какво става в нея.

– Какво е усещането? – тихо попитах аз. – Да разговаряш с тях.

Тя изсумтя раздразнено.

– А ти как си мислиш? Усещането е като религия, сякаш всичките тъпотии на майка ми изведнъж са се претворили в реалност. Не е разговор, а по-скоро… – Тя размаха ръка. – Нещо като споделяне, като разтапяне на границата, която те превръща в това, което си. Не знам. Може би като секс, като хубав секс. Но не… Ах, мамка му, не мога да ти го опиша, Мики. Сама не вярвам, че се случи наистина. Да. – Тя се усмихна кисело. – Сливане с Божеството. Само че хора като майка ми биха побягнали с писъци от центъра за свръхзареждане, ако наистина се сблъскат с нещо подобно. Пътят е мрачен, Мики. Аз отворих вратата и софтуерът знаеше какво да прави после, искаше да ме отведе натам, това му е работата. Но е мрачно и студено. Оставя те гол. Разголен докрай. Има нещо като криле да те завият, но са студени, Мики. Студени и грапави, миришат на вишни и горчица.

– Но орбиталните ли говорят с теб? Или смяташ, че отвътре ги управляват марсианци?

Тя ме изненада с още една крива усмивка.

– Това вече ще е нещо, нали? Да разгадаеш великата тайна на нашето време. Къде са марсианците, какво е станало с всички тях?

За един дълъг миг усетих как образът се разлива из мен. Нашите крилати, хищни предшественици излитат в небето с хиляди и чакат ангелския огън да блесне и да ги преобрази, да ги превърне в пепел, за да се преродят във виртуалния свят над облаците. Може би дори прииждат на поклонение от всички други свои светове, сбират се за мига на безвъзвратния преход.

Тръснах глава. Това бяха просто идеи от школата на Отрицателите с лек примес на извратени християнски митове за саможертва. Не се опитвай да прехвърляш нашия културен човешки багаж върху същества, в които няма нищо човешко.

– Прекалено е лесно – казах аз.

– Да. И аз така си помислих. Както и да е, онзи орбитален, с когото говоря… усещам го като машина, също като миминтите или софтуера. Но да, вътре все още има марсианци. Каквото е останало от Григорий Ишии, непрекъснато бъбри за тях, ако изобщо успееш да изкопчиш дума от него. И мисля, че Надя ще си спомни нещо подобно, когато се поотдалечи от това. Мисля, че когато го стори, когато накрая си спомни как е излязла от тяхната база данни, за да попадне в главата ми, тогава ще може наистина да разговаря с тях. И в сравнение с това сегашната ни връзка ще е като африкански тамтами пред морзовата азбука.

– Мислех, че тя не знае как да използва командния софтуер.

– Не знае. Засега. Но аз мога да я науча, Мики.

По лицето на Силви Ошима се изписа странно спокойствие. Не я бях виждал такава през целия ни престой в Неразчистеното и след това. Напомняше ми лицето на Николай Нацуме в манастира на Отрицателите, преди ние да дойдем и да разрушим всичко – усещане за цел, неподвластна на човешките съмнения. Влагане на душа във всичко, което вършиш – нещо, което не бях изпитвал след Иненин и не вярвах да изпитам отново. Усетих как в душата ми трепна болезнена завист.

– Значи ще станеш демилитски сенсей, Силви? Това ли е планът?

Тя нетърпеливо махна с ръка.

– Не говоря за преподаване в реалния свят. Говоря за нея. Долу, в резервната памет, мога да увелича темпото, да превърна минутите в месеци и да й покажа как да го направи. Не е като лов на миминти, софтуерът изобщо не е създаден за тази цел. Едва сега го осъзнавам. В сравнение с това цялото ми време в Неразчистеното прилича на полусън. А това тук – сякаш за него съм родена.

– Не говориш ти, а софтуерът, Силви.

– Да, може би. И какво от това?

Не намерих отговор. Загледах се към гравиносилката, където Вирджиния Видаура бе заела мястото на Силви. Пристъпих по-близо и имах чувството, че нещо ме тегли натам като въже, впито във вътрешностите ми.

– Ще се оправи ли?

– Да, така мисля. – Силви уморено се изправи от стълба. – Твоя приятелка, а?

– Ъ-ъ-ъ… нещо такова.

– Е, тая синина по лицето й не ми харесва. Май има пукната кост. Наместих я колкото се може по-внимателно, включих системите, но те вероятно само ще я упоят – за всеки случай. Засега нямат диагноза. Ще трябва…

– Какво?

Обърнах се да я подканя да продължи и видях малкия сив контейнер да описва дъга из въздуха. Нямах време да стигна до Силви, нямах време за каквото и да било, освен да се хвърля презглава над гравиносилката, търсейки оскъдното й прикритие. Военен модел „Цзян“ – трябваше поне да е бронебойна. Паднах от другата страна и се проснах на кея, сплитайки ръце над главата си.

Гранатата избухна със странно приглушен звук, от който в главата ми нещо изпищя. Ударната вълна ме блъсна и частично засегна слуха ми. В тишината, изпълнена с тихо звънтене, аз скочих на крака. Нямах време да се проверявам за рани. Изръмжах, оголих зъби и се завъртях срещу него, докато той излизаше от водата в края на кея. Нямах оръжие, но излязох иззад носилката сякаш бях въоръжен до зъби.

– Бърза реакция – подвикна той. – Мислех си, че ще ударя и двама ви.

Дрехите му бяха мокри от плуването, на челото му имаше дълга драскотина, измита и розова, но юначната поза на смуглия носител си оставаше все същата. Черната коса бе все тъй дълга и падаше на чорлави кичури до раменете. Не изглеждаше въоръжен, но ми се усмихна широко.

Силви лежеше сгърчена между водата и носилката. Не виждах лицето й.

– Ще те убия, мамка ти – изрекох студено аз.

– Да, ще се опиташ, старче.

– Знаеш ли какво направи? Мамка ти, имаш ли представа кого уби току-що?

Той поклати глава с подигравателно съжаление.

– Май наистина ти е изтекъл гаранционният срок, а? Мислиш ли, че ще се върна при Харлановия род с труп, когато мога да им доставя жив носител? Не за това ми плащат. Беше зашеметяваща граната, последната, за съжаление. Не чу ли гърмежа? Трудно е да го сбъркаш, ако напоследък си припарвал до бойно поле. А, ти сигурно не си припарвал. Ударната вълна зашеметява, а вдишаните молекулярни шрапнели поддържат това състояние. Няма да се свести поне до довечера.

– Недей да ми четеш лекции по бойно въоръжение, Ковач. Аз бях на твое място, по дяволите, и се отказах заради нещо по-интересно.

– Тъй ли? – В изненадващо сините му очи блесна гняв. – И какво беше? Долнопробна престъпност или евтина революционна политика? Казват, че си се пробвал и в двете поприща.

Предпазливо направих крачка напред и го видях как зае бойна стойка.

– Каквото и да ти казват, видял съм цял век изненади в повече от теб. И сега завинаги ще ти ги отнема.

– Нима? – Той презрително изсумтя. – Е, ако всички водят към това, което си днес, може би ще ми направиш услуга. Защото каквото и ми се случи, едно не искам – да съм като теб. По-добре сам да си пръсна приставката, отколкото да застана на твое място.

– Тогава защо не го направиш? Ще ми спестиш излишен труд.

Той се разсмя. Мисля, че искаше да изрази презрение, но не се справи много добре. В смеха се долавяше нервност и твърде много емоция. Той махна с ръка.

– Човече, направо се изкушавам да те пусна. Толкова ми е жал за теб.

Поклатих глава.

– Не разбираш. Аз няма да те пусна да се върнеш с нея при Харлан. Всичко свърши.

– Определено свърши, мамка му. Не мога да повярвам как тотално си си прецакал живота. Само се погледни, по дяволите.

– Ти ме гледай. Това е последното, което ще видиш, тъпо копеле.

– Не ставай мелодраматичен, старче.

– О, мислиш си, че това е мелодрама?

– Не. – Този път той се справи добре с презрителната нотка. – Прекалено е жалко дори за мелодрама. Това е като в живота на зверовете. Ти си като някакъв куц стар вълк, който вече не може да остане в глутницата и е принуден да се влачи след нея, да се надява на къс месо, което никой друг не иска. Мамка му, не мога да повярвам, че си напуснал корпуса, човече. Не мога да повярвам, по дяволите.

– Да, мамка ти, щото нищо не си видял – креснах аз.

– Да, щото ако го бях видял, нямаше да се случи. Мислиш ли, че аз щях да се издъня така жестоко? Просто да си тръгна досущ като татко, мътните да го вземат?

– Хей, майната ти!

– Ти ги заряза по същия начин, скапаняк. Напусна Корпуса и заряза живота им.

– Не знаеш какво говориш, по дяволите. Трябвах им точно колкото някоя скапана мрежеста медуза в плувен басейн. Аз бях престъпник.

– Точно така, беше. Какво, медал ли да ти дадем?

– А ти какво би направил? Хайде да те видим. Ти си бивш емисар. Знаеш какво означава това, нали? Забрана да заемаш държавна или военна служба, а в корпорациите не те допускат над средно ниво. Никакъв достъп до банкови кредити. Като си толкова умен, по дяволите, как щеше да разиграеш такива карти?

– Изобщо нямаше да напусна.

– Нищо не си видял, мътните да те вземат.

– Е, добре. Какво бих направил като бивш емисар? Не знам. Но едно знам със сигурност, мамка му, нямаше да свърша като теб след почти двеста години. Сам, разорен и зависим от Радул Сегешвар и тайфа скапани сърфисти. Знаеш ли, че те проследих до Рад още преди да стигнеш при него? Знаеш ли?

– Знам, разбира се.

За момент той се запъна. В гласа му нямаше и следа от емисарско самообладание, беше твърде ядосан.

– Добре, а знаеш ли, че пресметнахме почти всеки твой ход след Текитомура? Знаеш ли, че аз разположих засадата в Рила?

– Да, там май се справи много добре.

Нов изблик на гняв изкриви лицето му.

– Няма значение, по дяволите, защото така или иначе имахме Рад. Бяхме се застраховали от самото начало. Според теб защо се измъкнахте толкова лесно?

– Ами, може би защото орбиталните свалиха щурмокоптера, а вие се оказахте скапани некадърници и не успяхте да ни проследите в Северния ръкав.

– Майната ти. Да не мислиш, че сме си давали много зор? Знаехме къде отиваш, мой човек, знаехме от самото начало. От самото начало ни беше в ръцете, по дяволите.

Стига. Твърдата топка на решението се стегна в гърдите ми и ме тласна напред с вдигнати ръце.

– Добре тогава – тихо казах аз. – Остава ни само да приключим. Мислиш ли, че ще се справиш без чужда помощ?

За един дълъг миг се гледахме мълчаливо и в очите ни постепенно изплува готовност за неизбежната битка. После той връхлетя срещу мен.

Убийствени удари към слабините и гърлото, свързани в светкавична атака, която ме отблъсна почти два метра назад, преди да я удържа. Отбих първия удар надолу с едната ръка, за втория се приведох дотолкова, че само ме закачи по челото. В същия миг моят контраудар избухна право нагоре, в основата на гърдите му. Той залитна, опита се да заклещи ръката ми с любимата си хватка от айкидо, която познавах тъй добре, че едва не се разсмях. Изтръгнах се от хватката и замахнах с изпънати пръсти срещу очите му. Той изящно отметна глава назад и ме нападна със страничен ритник в ребрата. Беше твърде висок и не достатъчно бърз. Сграбчих ходилото и свирепо го завъртях. Той се преметна във въздуха и използва инерцията за ритник в главата с другия крак. Улучи ме в лицето, но аз вече се отдръпвах, за да не поема цялата сила на удара. Изтървах крака му и за момент погледът ми се отклони настрани. Докато той падаше на земята, аз залитнах към гравиносилката. Тя се люшна върху полето и ме удържа. Тръснах глава, за да прогоня замайването.

Боят не се оказа тъй див, както очаквах. Двамата бяхме уморени и неизбежно разчитахме на вградените системи в носителите си. И двамата допускахме грешки, които при други обстоятелства щяха да бъдат смъртоносни. А може би сами не знаехме какво точно правим тук, сред тихата, мъглива нереалност на пустия кей.

Подготвителите вярват…

Замисленият глас на Силви долу в резервната памет.

Всичко отвън е илюзия, сенчест свят, създаден от древните богове като детска люлка за нас, докато изградим своя собствена реалност и се свръхзаредим в нея.

Утешителна мисъл, нали?

Плюх и си поех дъх. Отдръпнах се от заобления капак на носилката.

Ако си позволиш да й вярваш.

На кея пред мен той се изправяше на крака. Налетях бързо, преди още да се е опомнил, вложих цялата сила, която ми бе останала. Той усети и се завъртя да ме пресрещне. Ритник, отбит с вдигнато коляно, юмруци, блокирани с кръстосани ръце пред главата и гърдите. Стрелнах се по инерция покрай него и той ме последва, замахвайки с лакът към тила ми. Паднах долу, преди да ме засегне сериозно, търкулнах се и размахах ръце в опит да го подкося. Той отскочи с танцова стъпка, намери време за хищна усмивка й пак връхлетя.

За втори път тази сутрин чувството ми за време изчезна. Бойното обучение и напрегнатата нервна система на модела „Ейшундо“ забавиха всичко наоколо до едва доловимо пъплене, до безкрайно забавени кадри на падащия над мен крак и оголените в усмивка зъби.

Престани да се смееш, скапаняк!

Лицето на Сегешвар се криви от яростта на вековна обида, после от отчаяние, когато моите подигравки разкъсват бронята, която е изградил около себе си за двеста години живот сред насилието.

Мураками с шепа кървави приставки свива рамене срещу мен като мое собствено отражение.

Майка ми, сънят и…

… и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода…

… обгръща ме вълна от ярост…

… скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата…

… ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия…

… сенчест свят…

Кракът му се стовари над мен. Това сякаш продължи цяла вечност. В последния момент се търкулнах към него. Той вече нямаше накъде да отстъпва. Ударът падна върху вдигнатото ми рамо и наруши равновесието му. Аз продължих да се търкалям и той залитна. За мой късмет настъпи нещо върху кея. Неподвижното тяло на Силви. Препъна се и падна по гръб.

Светкавично се изправих на крака, прескочих Силви и този път го изненадах, преди да се надигне. Нанесох му свиреп удар отстрани по главата. От разкъсания скалп бликна кръв. Нов удар, преди да успее да се преметне. Още кръв шурна от размазаните устни. Той омекна, замаяно се надигна нагоре и аз се стоварих с цялата си тежест върху дясната ръка и гърдите му. Той изпъшка и ми се стори, че чух пращене на кост. Замахнах с отворена длан към слепоочието му. Главата му се отметна, миглите запърхаха. Отметнах ръка за сабления удар, който щеше да смачка ларинкса.

… сенчест свят…

Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение.

Това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.

Вторачих се в него. Той едва шаваше, лесно можех да го убия.

Гледах го.

Самоненавист…

Сенчест свят…

Майка ми…

Изневиделица отново видях как вися с мъртва хватка под марсианското гнездо в Текитомура. Парализиран и неподвижен. Видях как ръката ми стиска кабела, за да ме удържи. Да ме опази жив.

Държи ме на място.

Видях се как разхлабвам хватката пръст след пръст, за да дойде движението.

Станах.

Пуснах го и отстъпих назад. Продължих да го гледам, опитвайки да осъзная какво бях сторил току-що. Той примига.

– Знаеш ли – казах аз и гласът ми заяде като ръждива панта. – Знаеш ли какво, майната ти. Ти не беше на Иненин, не беше на Лойко, не беше на Санкция IV или Хън Хоум. Какво разбираш, по дяволите?

Той изплю кървава храчка. Стана и избърса разцепените си устни. Аз се разсмях мрачно и поклатих глава.

– Знаеш ли какво, дай да видим ти как ще се справиш. Мислиш, че можеш да избегнеш моите издънки? Давай тогава. Опитай се, мамка му. – Отстъпих настрани и махнах с ръка към редицата катери край кея. – Все някой трябва да не е пострадал чак толкова много. Избери си с какво да потеглиш. Засега никой няма да те търси, използвай преднината.

Той се изправи сантиметър по сантиметър. Погледът му не се откъсваше от очите ми, ръцете му трепереха от напрежение, готови да отблъснат нов удар. Може пък и да не бях му счупил ръката. Пак се разсмях и този път прозвуча по-добре.

– Сериозно. Дай да те видим как ще управляваш моя скапан живот по-добре. Дай да те видим няма ли да свършиш като мен. Бягай.

Все още недоверчив, със сурово лице, той мина покрай мен.

– Ще го сторя. Не виждам как бих могъл да се справя по-зле.

– Тогава бягай, мамка му. Махай се оттук, мътните да те вземат. – Вкопчих се в пресния гняв, в желанието пак да замахна и да сложа край веднъж завинаги. Натъпках всичко това обратно надолу. Гласът ми звучеше спокойно. – Не стой тук да ми се перчиш, дай да те видим наистина как ще се справиш.

Той ми хвърли още един плах поглед, после тръгна към края на кея, където катерите не бяха пострадали толкова зле.

Аз гледах след него.

На десетина метра от мен той спря и се обърна. Стори ми се, че понечи да вдигне ръка.

И течен лъч от бластерен огън прекоси кея. Улучи го в главата и гърдите, изпепелявайки всичко по пътя си. За момент той остана прав, напълно унищожен от гърдите нагоре, после димящите останки от тялото му рухнаха настрани, прекатуриха се от кея, отскочиха от носа на най-близкия катер и с тих плясък потънаха във водата.

Нещо ме бодна под ребрата. Тих звук се надигна в гърлото ми и спря зад стиснатите зъби. Завъртях се с голи ръце към посоката, откъдето бе долетял изстрелът.

Ядвига излезе през вратата на балиращата станция. Отнякъде беше докопала плазмафрага на Мураками или друг, досущ като него. Държеше го опрян на бедрото си. Над стърчащата цев още трептеше нажежен въздух.

– Предполагам, че нямаш нищо против – подвикна тя през ветреца и мъртвешката тишина наоколо.

Затворих очи и останах да стоя така, дишайки много дълбоко.

Не ми помогна.