Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 4

Събуди ме оглушителна шумотевица. Някой, твърде затънал в химическо опиянение, за да помни как се отваря врата, опитваше да приложи неандерталска тактика. Бам, бам, бам. Разтворих подпухналите си клепачи, примигах и с усилие се надигнах на дивана. Ядвига все още лежеше отсреща и изглеждаше напълно безчувствена. Тъничка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устните й към протритата белотревна тапицерия на дивана. Сноп ярка слънчева светлина нахлуваше през отсрещния прозорец и изпълваше въздуха в кухнята със златиста мъгла. Късно утро, ако не и пладне.

Мамка му.

Бам, бам.

Станах и по хълбока ми пробяга ръждива болка. Ефектът от ендорфините на Ор явно беше отминал, докато съм спал.

Бам, бам, бам.

– Кой шибаняк блъска? – викна някой иззад една от вътрешните врати.

Гласът накара Ядвига да се размърда върху дивана. Тя отвори едно око, видя ме да стоя над нея и стреснато зае някакво подобие на бойна стойка, после си спомни кой съм и се поотпусна.

– Вратата – казах аз и се почувствах пълен глупак.

– Да, да – изпъшка тя. – Чувам. Ако онзи скапаняк Ласло пак си е забравил кода, ще го сритам по топките.

Блъскането по вратата бе спряло, вероятно заради гласовете отвътре. Сега отново започна. Усетих как първите тръпки на главоболие се впиват в слепоочието ми като тъп трион.

– Някой няма ли да отвори, по дяволите? – изрева женски глас, но не ми се стори познат. Сигурно Кийока най-сетне се беше събудила.

– Отварям – кресна в отговор Ядвига и се запрепъва през хола. Тя понижи глас и промърмори: – А някой сети ли се да провери как стои въпросът с потеглянето? Не, разбира се. Добре де, добре. Идвам.

Натисна малкото табло и вратата се сгъна настрани.

– Да не би да страдаш от някаква скапана болест на опорно-двигателния апарат? – обърна се тя язвително към човека отвън. – Чухме те още след първите стотина… Хей!!!

Раздаде се шум от кратка схватка и Ядвига отскочи навътре, като се мъчеше да не падне. Човекът, който беше нанесъл удара, прекрачи след нея, огледа стаята с добре тренирано завъртане на главата, отбеляза присъствието ми с едва доловимо кимване и строго размаха пръст срещу Ядви. Имаше зловеща усмивка, разкриваща два реда модерни остри зъби, мътножълти масивни лещи за подсилено зрение и татуировка по скулите във формата на разперени криле.

Не ми трябваше кой знае какво въображение, за да се досетя какво предстои.

Юкио Хираясу прекрачи прага. Последва го втори бияч – абсолютно копие на онзи, който беше изблъскал Ядви. Само дето не се усмихваше.

– Ковач. – Юкио ме забеляза със закъснение. Лицето му беше застинало като маска на едва сдържан гняв. – Откъде се взе точно тук, мамка ти?

– Мислех си, че това е моята реплика.

С периферното зрение зърнах как лицето на Ядвига трепна съвсем лекичко, може би излъчваше вътрешен сигнал.

– Беше ти казано – повиши глас Юкио – да не се пречкаш, додето не бъдем готови да се заемем с теб. Да не създаваш неприятности. Толкова ли е трудно, по дяволите?

– Това ли са високопоставените ти приятели, Мики? – прозвуча лениво гласът на Силви откъм вратата отляво.

Наметната с халат, тя стоеше на прага и гледаше любопитно новодошлите. Усещането за близост ми подсказа, че зад мен са се появили Ор и още някой. Зърнах отразено движение в лещите на двете горили, забелязах и как леко се обтегнаха лицата им.

Кимнах.

– Би могло да се каже.

Юкио стрелна поглед към женския глас и се намръщи. Може би го объркваше името Мики, или просто се тревожеше от съотношението на силите – трима срещу петима.

– Знаеш кой съм – започна той. – Затова дай да не усложняваме…

– Нямам представа кой си, по дяволите – отсече спокойно Силви. – Но знам, че се натресе при нас без покана. Затова мисля, че ще е най-добре да си вървиш.

По лицето му се изписа смайване.

– Точно така, върви на майната си – добави Ядвига.

Тя вдигна ръце в нещо средно между бойна стойка и подигравателен жест на капитулация.

– Ядви… – започнах аз, но нещата вече бяха стигнали твърде далеч.

Ядвига изпъчи брадичка и замахна напред с явното намерение да изблъска единия бияч през вратата. Все тъй ухилен, той се пресегна насреща й. Ядви отскочи невероятно бързо, гмурна се под ръката му и го повали с хватка от джудо. Някой зад мен извика. После Юкио най-спокойно измъкна мъничък черен квантов бластер и простреля Ядви.

Тя падна като вкаменена сред бледия проблясък на изстрела. Из хола се разнесе мирис на изгоряло месо. Времето спря.

Вероятно се бях хвърлил напред, защото вторият бияч ме спря. Лицето му беше изкривено от смайване, а в ръцете си стискаше два пистолета „Сегед“. Аз застинах и вдигнах пред себе си разперени длани. Поваленият му колега се опита да стане от пода и се препъна в останките на Ядви.

– Добре. – Юкио огледа всички в хола, размахвайки бластера най-вече към Силви. – Стига толкова. Не знам какво става тук, по дяволите, но вие…

Силви рязко изрече една-единствена сричка:

– Ор!

В тясното помещение отново прокънтя гръмотевица. Този път блясъкът бе ослепителен. За миг зърнах преплетени ивици бял пламък, които прелетяха край мен, разклониха се и пронизаха Юкио, бияча пред мен и човека, все още опитващ да се надигне от пода. Онзи отпред разпери ръце, сякаш прегръщаше пламъка, който го обля от гърдите надолу. Устата му зина широко. В лещите му лумнаха заслепяващи пъстроцветни отражения.

Огънят изгасна, за миг настана непрогледен мастилен мрак и из очите ми затанцуваха призрачни изображения с виолетови тонове. Примигах, за да ги прогоня, вкопчих се в подробностите.

Първият бияч лежеше на пода пред мен, разрязан на две димящи половини, продължавайки да стиска с вдървени ръце двата сегеда. Прекомерно мощният заряд бе запоил пръстите му за пистолетите.

Другият така и не бе успял да се изправи. Отново лежеше до Ядви, само че вече от гърдите нагоре нямаше нищо.

В Юкио зееше грамадна дупка, която бе унищожила кажи-речи всичките му вътрешни органи. От горната част на идеално овалния отвор стърчаха овъглени ребра, а отдолу се виждаха плочките на пода като в специален ефект от евтин сензофилм.

Из хола изведнъж се разнесе воня на изпразнени черва.

– Е, май наистина действа.

Ор мина край мен и сведе очи към касапницата, която явно бе негово дело. Все още беше гол до кръста и аз видях отстрани на гърба му отворените бластерни гнезда. Приличаха на масивни рибешки хриле, а по ръбовете им все още трептеше нагорещен въздух. Той прекрачи право към Ядвига, коленичи и установи:

– Тесен лъч. Унищожил е сърцето и по-голямата част от десния дроб. Тук с нищо не можем да й помогнем.

– Някой да затвори вратата – нареди Силви.

Военният съвет протече стремглаво. Новите ми познати имаха зад гърба си няколко години оперативна работа като сплотен екип и общуваха със светкавични стенографски жестове, комбиниращи нормалната реч с международния жаргон и концентрираната символика. Включих емисарската интуиция на пълна мощ, за да схващам поне отчасти за какво става дума.

– Да съобщим? – заинтересува се Кийока, стройна жена в специално отгледан маорски носител. Тя не откъсваше поглед от трупа на Ядвига и хапеше устни.

– На? – Ор бързо направи към нея жест с палеца и малкия пръст. С другата ръка изрисува по лицето си въображаема татуировка.

– О. Ами той?

Силви изкриви някак странно лицето си и направи жест с ниско сведени ръце. Не проумях веднага, но предположих какво иска да каже и се намесих:

– Те дойдоха заради мен.

– Да бе, няма майтап. – Ор ме гледаше с открита неприязън. Бластерните гнезда върху гърдите и гърба му се бяха затворили, но като гледах масивната мускулеста фигура, не ми беше трудно да си представя как се разтварят за нов залп. – Хубави приятелчета си имаш.

– Едва ли щеше да има насилие, ако Ядви не беше прибързала. Беше недоразумение.

– Недора… мамка му. – Очите на Ор се разшириха. – Ядви е мъртва, гадино.

– Всъщност не е мъртва – възразих упорито аз. – Можете да изрежете приставката и…

– Да я изрежем? – Думите прозвучаха убийствено кротко. Той пристъпи по-близо и надвисна над мен. – Искаш да кълцам приятелката си?

Възстановявайки по памет разположението на стоманените бластерни гнезда, аз се досетих, че дясната страна на тялото му е почти изцяло изкуствена и петте гнезда се зареждат от енергиен блок в долната част на гръдния кош. Благодарение на последните постижения в нанотехнологията човек можеше да насочва на неголеми разстояния мощни енергийни заряди както си иска. Насочващите нанофрагменти летяха като сърфисти по ударната вълна, засмукваха енергия и придърпваха лъча настрани според зададените при изстрела данни.

Мислено си отбелязах, ако някога вляза в сблъсък с него, да нападам отляво.

– Съжалявам. Просто в момента не виждам друго решение.

– Ти…

– Ор. – Силви замахна с длан настрани. – Преценка, място, време. – Тя поклати глава. Нов знак, палец и показалец, разделени с пръстите на другата ръка. По изражението й предположих, че същевременно предава данни по вътрешната мрежа на екипа. – Скривалище, същото. Три дни. Кукловодство. Разчистване, огън, веднага.

Кийока кимна.

– Разумно, Ор. Лас? О.

– Да, можем да го направим. – Ор не беше напълно увлечен в обсъждането. Все още кипеше от гняв и говореше бавно. – Да, струва ми се. Добре.

– Оборудване? – попита Кийока и отброи нещо на пръсти, после леко склони глава. – Скутер?

– Не, има време. – Силви раздвижи длан хоризонтално. – Ор и Мики. Лесно. Ти карай на празен ход. Това, това, може би и това. Долу.

– Ясно. – Кийока извъртя очи нагоре и наляво, за да прегледа на ретиналния си екран данните, които й подаваше Силви. – Лас?

– Още не. Ще ти дам знак. Тръгвай.

Смуглата жена изчезна обратно в стаята си, след секунда отново се появи, навличайки торбесто сиво яке и излезе от апартамента. Позволи си един сетен поглед към трупа на Ядвига, после изтича надолу.

– Ор. Резачка. – Силви врътна палец към мен. – Гевара.

Гигантът ми хвърли още един убийствен поглед и отиде до голям сандък в ъгъла, от който извади вибрационен нож с масивно острие. Върна се и застана пред мен, държейки оръжието така, че неволно настръхнах. Бях готов да го нападна и ме удържа само очевидното – Ор не се нуждаеше от нож, за да ми види сметката. Физическата ми реакция навярно бе очевидна, защото гигантът изсумтя презрително. После завъртя ножа и ми го подаде с дръжката напред.

Поех го.

– Аз ли да се заема?

Силви пристъпи до трупа на Ядвига и огледа изпитателно раните.

– Да, искам да изрежеш приставките на двамата си приятели. Мисля, че имаш опит в това отношение. С Ядви не се занимавай.

Примигах от изненада.

– Ще я изоставите ли?

Ор пак изсумтя. Жената го погледна и направи спирален жест. Той въздъхна глухо и се прибра в стаята си.

– Ядви е моя грижа. – Лицето й беше посърнало и далечно, унесено в някакви дълбини, за които не можех да се досетя. – Ти се захващай да режеш. И междувременно би ли ми казал кого точно очистихме?

– Дадено. – Пристъпих да трупа на Юкио и го преобърнах по гърди, или по-точно каквото беше останало от тях. – Това е Юкио Хираясу. Дребна риба от местната якудза, но изглежда, че е син на голяма клечка.

Ножът оживя с бръмчене в ръката ми и дразнещите вибрации стигнаха чак до раната в ребрата. Изтръпнах като от скърцане по стъкло, но прогоних усещането, притиснах с длан черепа на Юкио и започнах да режа гръбнака. Повдигаше ми се от смесените миризми на изпражнения и овъглена плът.

– А другият? – попита Силви.

– Долнопробен бияч. За пръв път го виждам.

– Струва ли си да го вземем?

Свих рамене.

– По-добре, отколкото да го оставите тук. Можеш да го хвърлиш през борда, като преполовите пътя до Ню Хок. А този тук, на твое място бих го задържал за откуп.

Тя кимна.

– Така си и мислех.

Ножът сряза последните милиметри гръбнак и бързо хлътна в шията отдолу. Изключих го, хванах по-здраво и започнах нов разрез два прешлена по-надолу.

– Става дума за хора от висшите кръгове на якудза, Силви. – Усетих как из корема ми плъзва хлад, като си спомних телефонния разговор с Танаседа. Семпаят бе сключил сделка с мен само защото държеше Юкио да остане жив и здрав. И недвусмислено бе изтъкнал какво ще последва в противен случай. – С дебели връзки в Милспорт, вероятно и с Първото семейство. Ще ви подгонят с всички налични сили.

Очите й бяха неразгадаеми.

– Ще подгонят и теб.

– За мен не бери грижа.

– Много щедро от твоя страна. Но… – Тя помълча, защото Ор се появи в хола, вече напълно облечен, кимна отсечено и излезе навън. – Мисля, че ще се справим с това. В момента Ки изтрива електронните ни следи. След половин час Ор може да изпепели всичко в апартамента. Няма да им остане нищо освен…

– Силви, говорим за якудза.

– Нищо освен очевидци, периферни видеоданни, а и ние след около два часа вече ще сме на път за Драва. – В гласа й изведнъж нахлу дръзка гордост. – Нито якудза, нито Първите семейства, нито дори шибаните емисари. Никой не смее да се закача с миминтите.

Както става обикновено, дързостта й бе неуместна. Първо, преди шест месеца бях узнал от един стар приятел, че командването на Емисарския корпус е наддавало за контракта по разчистването на Ню Хокайдо – просто предложението не било достатъчно евтино, за да задоволи новооткритата вяра на Мечек и неговото правителство в неограничения пазарен механизъм. Спомних си презрителната усмивка по костеливото лице на Тодор Мураками, докато си подавахме лулата от ръка на ръка, пътувайки с ферибота от Акан за Ню Канагава. Ароматен дим в мразовития зимен въздух над Пролива и далечен глух тътен откъм водовъртежа. Мураками беше оставил късо подстриганата си емисарска коса да расте и вятърът откъм морето я полюшваше леко. Не биваше да е тук и да разговаря с мен, но емисарите трудно приемат някой да им казва какво да правят. Знаят си цената.

Хей, майната му на Лео Мечек. Казахме му колко ще струва. Чий е проблемът, ако не може да си го позволи? Иска от нас да икономисваме и да застрашаваме живота на емисари, та да може да върне на Първите семейства още малко от данъците, дето ги плащат. Майната му. Не сме тукашни, мътните да го вземат.

Ти си тукашен, Тод, изтъкнах аз. Роден и израснал в Милспорт.

Знаеш какво имам предвид.

Знаех какво има предвид. Местните правителства нямат власт над Емисарския корпус. Емисарите отиват там, където са нужни на Протектората, а повечето местни правителства се молят и на Господа, и на дявола да не закъсат дотам, че Корпусът да довтаса при тях. Последствията от една емисарска интервенция могат да бъдат крайно неприятни за всички засегнати.

И изобщо целият предлаган подход е погрешен, по дяволите. Тодор пусна облаче дим над перилата. На никого не сме по джоба, никой не ни се доверява. Не схващаш накъде бия, нали?

Мислех, че става дума за намаляване на режийните разходи, докато си седите на задниците без текуща оперативна задача.

Тъй ли? Кога е било такова чудо?

Чух че в момента било доста спокойно. След Хън Хоум, искам да кажа.

Хей, приятел. Той ми подаде лулата. Вече не си в екипа. Помниш ли?

Помнех.

Иненин!

Той гръмва из покрайнините на паметта като свалена мародерна бомба, избухваща надалече, но не чак толкова, че да е безопасно. Червен лазерен огън и писъци на хора, умиращи, докато вирусът Роулингс разяжда умовете им.

Леко потръпнах и засмуках лулата. Тодор усети това с финия си емисарски усет и побърза да смени темата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност.

Да. Аз го изгледах мрачно. Откъде чу?

Той сви рамене.

Оттук-оттам. Знаеш как става. Защо пак отиваш на север?

Виброножът отново проряза плът и мускул. Изключих го и се заех да вадя изрязаното парче гръбнак от врата на Юкио Хираясу.

Син на високопоставен шеф от якудза – мъртъв и без приставка. Благодарение на Такеши Ковач, защото каквото и да сторех, вече така щеше да се тълкува. Танаседа щеше да жадува за кръв. Вероятно и Хираясу старши. Може би разбираше очевидното – че синът му е един надут неудачник, но не ми се вярваше. А дори да го знаеше, всички неписани правила и закони на якудза в Харлановия свят щяха да го принудят да отмъсти. Така е в организираната престъпност. Хайдуците на Радул Сегешвар в Нова Пеща или якудза на север и юг, всичките са еднакви, по дяволите. Скапани наркомани, обвързани с кръвна клетва.

Война с якудза.

Защо пак отиваш на север? Погледнах отрязаното парче гръбнак и кръвта по ръцете си. Не това имах наум, когато преди три дни хванах кораба на въздушна възглавница за Текитомура.

– Мики? – За миг не осъзнах на кого говорят. – Хей, Мики, добре ли си?

Вдигнах глава. Силви ме гледаше с нескрита тревога. Насилих се да кимна.

– Да, добре съм.

– Е, смяташ ли, че можеш малко да ускориш? Ор ще си дойде скоро и ще иска да започне.

– Дадено. – Обърнах се към другия труп. Ножът пак забръмча. – Все още съм любопитен какво смяташ да правиш с Ядвига.

– Ще видиш.

– Малки фокуси, а?

Тя мълчаливо пристъпи до прозореца и се загледа към светлината и глъчката на новия ден. После, докато аз почвах втория разрез, пак се обърна към хола.

– Защо не дойдеш с нас, Мики?

Ръката ми трепна и ножът потъна до дръжката.

– Какво?

– Ела с нас.

– В Драва?

– Само недей да ми казваш, че ще имаш по-добър шанс срещу якудза тук, в Текитомура.

Издърпах ножа и довърших разреза.

– Трябва ми ново тяло, Силви. С това тук не мога да застана срещу миминтите.

– Ами ако има начин да ти го уредя?

– Силви. – Аз изпъшках от усилието да изтръгна парчето кост. – Къде, по дяволите, ще ми намериш ново тяло на Ню Хокайдо? Там едва може да се живее. Къде ще намериш медицинската апаратура?

Тя се поколеба. Аз замръзнах неподвижно – емисарската интуиция изведнъж се разбуди и ми подсказа, че има нещо.

– Последния път, когато бяхме там – бавно изрече Силви, – открихме правителствен команден бункер в хълмовете източно от Шопрон. Кодираните ключалки бяха твърде сложни, за да се справим за времето, с което разполагахме, пък и бяхме твърде на север, а там е много гадна територия на миминтите, но все пак навлязох достатъчно, за да направя най-общ оглед. Има напълно оборудвана медицинска лаборатория с апаратура за презареждане и клонингови хладилни камери. Около две дузини носители, с бойна биотехника, доколкото успях да преценя.

– Е, звучи логично. Там ли смяташ да откараш Ядвига?

Тя кимна.

Огледах замислено парчето гръбнак в ръката си и назъбената рана, от която беше излязло. Помислих си какво ще ми сторят ония от якудза, ако ме спипат в този носител.

– За колко време отивате?

Силви сви рамене.

– За колкото трябва. Носим запаси за три месеца, но миналия път си изпълнихме нормата за половината време. Ако искаш, можеш да се върнеш и по-рано. От Драва непрекъснато има кораби.

– А сигурна ли си, че ония машини в бункера все още действат?

Тя се ухили и тръсна глава.

– Какво?

– Говорим за Ню Хок, Мики. Там всичко продължава да действа. Точно това му е проблемът на скапаното място.