Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 30

Харлановден.

Или по-точно неговото навечерие – строго погледнато, празниците щяха да почнат едва след полунощ, а дотогава имаше още цели четири часа. Но дори и толкова рано, докато сетните лъчи на залеза още тлееха по западния небосклон, подготовката беше отдавна в разгара си. Из центровете на Ню Канагава и Данчи сигурно вече буйстваха холографски зрелища и маскаради, а баровете сервираха на специални празнични цени с държавни субсидии. Една от тайните на успешната тирания е да знаеш кога и как да отпуснеш каишката на поданиците, а в това отношение Първите фамилии бяха ненадминати майстори. Дори и тези, които ги ненавиждаха, трябваше да признаят, че стигне ли се до улични празненства, няма по-добри от Харлан и роднините му.

Долу в Тадаймако царуваше по-спокойно, но все пак празнично настроение. Работата в търговското пристанище бе спряла около пладне и сега групички пристанищни работници седяха по надстройките на товарните кораби, прехвърляха от ръка на ръка лули и бутилки и се озъртаха с очакване към небето. На повечето яхти в спортното пристанище също купонясваха, тук-там веселбата се прехвърляше и към кейовете. От всички страни гърмеше шарена музикална смес, а с напредването на вечерта заблестяха палубите и мачтите, напръскани с илуминиев прах в зелено и розово. Отнесен от вятъра прах мъждукаше по водата между корпусите.

На две яхти от тримарана, който се канехме да откраднем, някаква руса хубавица с оскъдни дрешки замаяно ми помаха с ръка. Предпазливо надигнах за поздрав пурата „Еркесеш“ (също крадена), като се надявах тя да не приеме това за покана на борда. Иса бе пуснала долу в салона музика, за която се кълнеше, че е последен писък на модата, но това бе само прикритие. Под звуците на мелодията не ставаше нищо друго освен проникване в бордовата охранителна система на тримарана „Островитянин“. Неканените гости, желаещи да се включат в купона, щяха да срещнат дулото на шрапнелен пистолет „Калашников“ в ръцете на Сиера Трес или Джак Бразил.

Тръснах пепелта от пурата и тръгнах към креслата на кърмата, опитвайки да изглеждам на мястото си. Из стомаха ми се процеждаше смътно напрежение, малко по-настоятелно, отколкото изпитвах обикновено пред акция. Не ми трябваше много фантазия, за да разбера защо. По лявата ми ръка пълзеше въображаема болка.

Адски не ми се щеше да изкачвам Рилските зъбери.

Вечно тоя скапан късмет. Целият град празнува, а аз цяла нощ ще се катеря по двеста метра отвесна скала.

– Здрасти.

Озърнах се и видях откъм кея да ми се усмихва лъчезарно блондинката с оскъдните дрешки. Леко залиташе върху прекалено високите си токчета.

– Привет – предпазливо отвърнах аз.

– Нещо не ми е познато лицето ви – заяви тя с пиянска прямота. – Ако бях виждала тоя разкошен корпус, щях да го запомня. Обикновено не хвърляте котва тук, нали?

– Да, права сте. – Потупах с длан перилата. – За пръв път сме в Милспорт. Пристигнахме едва преди два дни.

Казвах чистата истина, поне що се отнася до „Островитянин“ и истинските му собственици. Те бяха две заможни семейства от Охридските острови, забогатели от държавна разпродажба на местни навигационни системи, и идваха в Милспорт за пръв път от десетилетия. Идеален избор, който Иса измъкна от пристанищната база данни заедно с всичко друго, необходимо, за да проникнем на борда на трийсетметровия тримаран. В момента и двете семейства лежаха безчувствени в един хотел в Тадаймако, и двама ентусиазирани млади революционери от свитата на Бразил имаха грижата да си останат в същото състояние през близките два дни. Сред хаоса на празненствата едва ли някой щеше да се сети за тях.

– Имате ли нещо против да се кача да поразгледам?

– Ами… много добре, само че се каним да потеглим. След няколко минути ще излезем в Пролива да гледаме фойерверките.

– О, фантастично. Знаете ли, много ми се иска да дойда. – Тя предизвикателно изви бедро към мен. – Фойерверките направо ме подлудяват. Прихваща ме нещо такова, как да кажа…

– Хей, скъпи. – Нечия ръка се плъзна около кръста ми и буйна пурпурна коса ме погъделичка под брадичката. Иса се беше промъкнала до мен, облечена само с изрязан бански костюм и няколко потресаващи бижута по тялото. Тя изгледа стръвно блондинката. – Коя е новата ти приятелка?

– А, още не сме… – Аз въпросително насочих ръка към гостенката.

Русата жена стисна устни. Може би от вродено чувство за конкуренция или пък заради презрителния поглед във фосфоресциращите очи на Иса. А може би просто изпитваше праведно възмущение, виждайки петнайсетгодишно момиче да се върти около двойно по-стар мъж. Вярно, презареждането създава какви ли не щури комбинации, но когато човек има пари за яхта като „Островитянин“, не е принуден да ги преживява. Ако чуках момиче, което изглеждаше на петнайсет, значи или наистина беше на петнайсет, или исках да изглежда така, което в крайна сметка е горе-долу едно и също.

– Май ще е по-добре да се връщам – каза жената и се завъртя малко несигурно. Отдалечи се с достойнство, доколкото бе възможно на тия идиотски токчета.

– Да – подвикна след нея Иса. – Позабавлявай се. Може пак да се видим.

– Иса! – промърморих аз.

Тя се ухили отдолу нагоре.

– Да, какво?

– Пусни ме и бягай да облечеш нещо, по дяволите.

Двайсет минути по-късно потеглихме и напуснахме пристанището, водени от насочващия лъч. Гледането на фойерверки от Пролива не беше кой знае колко оригинална идея, тъй че далеч не бяхме единствената яхта, плаваща от пристанището на Тадаймако в тази посока. Засега Иса стоеше на вахта долу в навигаторската кабина и оставяше навигационните програми да ни водят. Щяхме да се измъкнем по-късно, когато започнеше зрелището.

В предния салон ние с Бразил разопаковахме оборудването. Маскировъчни леководолазни костюми, доставени от Сиера Трес и нейните познати хайдуци, оръжия от стотиците лични арсенали на Вчира Бийч. Специално разработеният от Иса за акцията софтуер беше вграден в общите процесори на костюмите заедно с най-модерна система за кодирана радиовръзка, която тя бе откраднала направо от фабриката днес следобед. Никой нямаше да я потърси в близките два дни, също като собствениците на „Островитянин“.

Стояхме и гледахме натрупаното оборудване, блестящата чернота на изключените костюми, нащърбените и изподраскани оръжия. На пода от огледално дърво едва имаше място за всичко.

– Също както в доброто старо време, а?

Бразил сви рамене.

– Няма стара вълна, Так. Всяка вълна е нова. Да гледаш назад е най-голямата грешка на тоя свят.

Сара.

– Спести ми шибаната си плажна философия, Джак.

Оставих го в салона и минах отзад да видя как се справят Иса и Сиера Трес. Усетих го как ме проследи с поглед, а бледата сянка на раздразнението ме съпроводи по коридора и нагоре по трите стъпала към закрития мостик.

– Здрасти, скъпи – подметна Иса, щом ме видя.

– Престани.

– Както речеш. – Тя се ухили нагло и хвърли поглед към Сиера Трес, която се облягаше на страничната стена. – Преди малко май не те дразнеше толкова.

– Преди малко беше… – Махнах с ръка и се отказах да споря. – Костюмите са готови. Някакви вести от другите?

– Всички са на линия, гледай. Зелени светлини по цялото табло. Засега друго не ни и трябва. Почнат ли да ни търсят, значи сме се издънили. Повярвай ми, засега липсата на новини е добра новина.

Завъртях се неловко в тясната кабина.

– Безопасно ли е да се кача на палубата?

– Да, разбира се. Корабът е чудесен, има генератори на защитни полета по перилата. Включила съм ги на частично замъгляване откъм външната страна. Ако наоколо има любопитковци като оная твоя приятелка, ще видят в обектива само неясно петно.

– Добре.

Излязох от мостика, отидох до кърмата и се качих на средната, после на горната палуба. Толкова далече на север вълнението в Пролива беше съвсем слабо и тримаранът почти не се люшкаше. Минах отпред до откритото кормило, седнах в едно от креслата и извадих нова пура „Еркесеш“. Долу имаше цяла кутия с овлажнител, тъй че собствениците сигурно можеха да се лишат от няколко бройки. Революционна политика – всички трябва да правим жертви. Около мен яхтата тихичко скърцаше. Небето бе притъмняло, но Дайкоку висеше ниско над Тадаймако и обливаше морето в синкаво сияние. Ходовите светлини на другите кораби стояха неподвижно, навигаторските програми грижливо ги бяха разделили на безопасни дистанции. Над водата глухо долитаха басови ноти откъм трептящите брегови светлини на Ню Канагава и Данчи. Празненството беше в разгара си.

На юг Рила се извисяваше над морето и от това разстояние изглеждаше стройна като хладно оръжие – мрачно, криво острие, обгърнато в мрак, нарушаван само от светлинките на цитаделата над върха.

Гледах и пушех мълчаливо.

Той е там горе.

Или някъде из града да те търси.

Не, там е. Поне в това бъди реалист.

Добре де, там е. Тя също. И Аюра е там, ако искаш да знаеш, и стотина-двеста от най-отбраните членове на Харлановия род. За тия неща ще мислиш, когато се добереш до върха.

Под лунната светлина покрай нас мина пиротехнически шлеп, бързащ да заеме позиция за изстрелване по-навътре в Пролива. Задната палуба беше отрупана с купища пакети, мрежи и бутилки хелий. По парапетите покрай предната настройка се бяха струпали силуети, които размахваха ръце и изстрелваха в нощта сигнални ракети. Докато се разминавахме, оттам долетя пресеклив вой на сирена, изпълняваща грубо подобие на Харлановия химн.

Честит рожден ден, мръснико.

– Ковач?

Беше Сиера Трес. Не бях усетил кога се е приближила, което говореше много или за нейните умения да се промъква, или за моята липса на съсредоточеност. Надявах се да е първото.

– Добре ли си?

Позамислих се.

– Не ти ли изглеждам добре?

Тя отвърна с лаконичен жест и седна на съседното кресло. Дълго време мълча и ме гледа.

– Е, какво става с хлапето? – попита накрая Сиера. – Копнеж по отдавна загубената младост, а?

– Не. – Врътнах палец на юг. – Скапаната ми, отдавна загубена младост е нейде там и се мъчи да ме убие. С Иса не става нищо. Не съм някакъв шибан педофил.

Ново дълго мълчание. Пиротехническият шлеп се отдалечи в сумрака. Разговорите с Трес винаги бяха толкова мудни. При други обстоятелства това би ме подразнило, но сега, в покоя преди полунощ, ми се стори удивително освежаващо.

– Според теб откога са пуснали онзи вирус подир Нацуме?

Свих рамене.

– Трудно е да се каже. Питаш дали е било дългосрочно следене, или капан, заложен специално за нас?

– Да, ако предпочиташ.

Тръснах пепелта и се загледах в огънчето на пурата.

– Нацуме е легенда. Вярно, полузабравена, но аз го помня. Значи го помни и моят двойник, нает от Харланитите. Той вероятно вече знае, че съм разпитвал из Текитомура и съм разбрал, че държат Силви в Рила. Знае и какво ще направя, щом имам тази информация. За другото трябва само мъничко емисарска интуиция. Ако е надушил – да, тогава може би е заръчал да пуснат вирусни псета подир Нацуме в очакване да се покажа. С възможностите, които има в момента, не би било трудно да се съставят две фиктивни личности с фалшиви препоръки от някой друг манастир на Отрицателите.

Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.

– Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.

Сиера мълчеше и гледаше напред.

– В крайна сметка изводът е един и същ – каза тя.

– Да, така е. Знаят, че идваме. – Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. – Не знаят точно къде и как, но ни очакват.

Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.

– Предполагам, че на Санкция IV е било трудно – каза по някое време тя.

– Правилно предполагаш.

Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.

– Адо те упреква – каза Сиера. – И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги те е харесвал.

– Е, аз съм симпатяга.

По устните й трепна усмивка.

– Така изглежда.

– Това пък какво означава?

Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.

– Видях те, Ковач.

– Къде си ме видяла?

– Видях те с Видаура.

Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.

– И хареса ли ти видяното?

– Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.

– Да. – Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. – Не беше работна закуска.

Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.

– Бразил знае ли? – попитах аз.

Сега бе неин ред да вдигне рамене.

– Нямам представа. Ти каза ли му?

– Не.

– А тя?

И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.

Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.

Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.

Мамка му, беше си много реално, докато го правехме.

Да, но когато свърши, ти беше все тъй набъбнал от хормони и сперма, както в началото. Не беше по-реално от ония неща, дето си ги фантазираше за нея като зелен новобранец.

Хей, и тя взе участие.

След малко Сиера стана и се протегна.

– Видаура е забележителна жена – подхвърли загадъчно тя и се отдалечи към кърмата.

Малко преди полунощ Иса прекъсна връзката с автоматичния контрол на транспорта из Пролива и Бразил пое кормилото на открития мостик. Обикновените фойерверки вече избухваха из целия небосвод над Милспорт като внезапно изникващи зелени, златисти и розови холограми. Почти всяко островче и всяка платформа разполагаше със свой арсенал, а на по-големите парчета суша като Канагава, Данчи и Тадаймако батареите бяха във всеки парк. Дори някои кораби в Пролива се бяха запасили – над няколко от най-близките яхти се издигаха на пиянски зигзаги пъстроцветни фойерверки, други използваха за целта сигнални ракети. По общия радиоканал сред музика и празнични шумове някакъв тъп репортер описваше всичко това.

„Островитянин“ леко се разлюля, когато Бразил увеличи скоростта и се насочихме през вълните на юг. Вече бяхме навътре в Пролива и по вятъра долиташе фината мъгла от водни капчици, вдигана от водовъртежа. Отначало ги усетих върху лицето си като паяжина, сетне станаха тежки и влажни и се посипаха като сълзи.

После започнаха истинските фойерверки.

– Гледай – възкликна Иса с грейнало лице и за момент през нейната маска на хлапашка самоувереност надникна искрено детско вълнение. Заедно с всички нас беше излязла на палубата, защото за нищо на света не би пропуснала началото на фойерверките. Тя кимна към радарното табло. – Първите тръгнаха. Излитане!

На дисплея видях множество точки северно от нашата позиция в Пролива. До всяка от тях тревожно мигаше изрисувана червена мълния, знак за въздушен обект. Като типична играчка на богаташ, „Островитянин“ разполагаше с изобилие от инструменти, които показваха дори височината на засечените обекти. Гледах как числата край всяка точка постепенно нарастват и в гърдите ми неволно заигра тръпка на страхопочитание. Наследство на Харлановия свят – не можеш да израснеш на тази планета, без да усетиш тръпката.

– Ето че отрязаха въжетата – весело ни уведоми коментаторът. – Балоните се издигат. Виждам…

– Трябва ли да го слушаме? – попитах аз.

Бразил сви рамене.

– Ако искаш, намери канал, по който да не предават същата глупост. Аз не можах.

В следващия миг небето се разцепи.

Грижливо натоварен с експлозивен баласт, първият грозд хелиеви балони бе достигнал четиристотинметровата граница. С нечовешка точност и бързина най-близката орбитална платформа го забеляза и посегна към него с дълъг пръст от ангелски огън. Той разкъса мрака, проряза купестите облаци в западното небе, озари с внезапен син блясък назъбените планински масиви около нас и за част от секундата докосна всеки отделен балон.

Баластът избухна. Над Милспорт се изсипа пъстроцветен дъжд.

Тътенът на раздрания въздух по пътя на огнения лъч се разнесе величествено над архипелага.

Дори коментаторът млъкна.

Някъде на юг втори грозд се издигна до границата. Орбиталната платформа стреля отново, нощта пак се превърна в синкав ден. От небето пак заваля пъстър дъжд. Прогореният въздух нададе рев.

Балоните вече излитаха от всички стратегически точки в Милспорт и от шлеповете в Пролива. Безброй примамки за погледите на странните, чужди машини в небето. Трепкащите лъчи от ангелски огън се сляха в една непрестанна, блуждаеща огнена показалка, която замахваше от небето под всевъзможни ъгли и леко близваше всеки нарушител, достигнал четиристотин метра височина. Гръмотевиците станаха оглушителни. Проливът и брегът край него се превърнаха в серия от ярки неподвижни картини. Радиопредаването заглъхна.

– Време е – каза Бразил.

Усмихваше се.

Осъзнах, че и аз се усмихвам.