Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 43

Името му беше Влад Цепеш и очевидно идваше не от блатната растителност, а от някакъв полузабравен народен герой, живял в предколониалните времена. Беше мършав и блед, тялото му напомняше някакъв евтин и млад вариант на Джак Бразил Душата с бръсната глава, отхвърлен още на етапа на прототип. Нещо ми подсказваше, че тялото е негово собствено, първият му носител, и в такъв случай едва ли беше по-стар от Иса. По бузите му имаше белези от акне, които той опипваше от време на време, и трепереше цял от свръхдоза тетрамет. Прекалено много жестикулираше и се смееше, а в някой предишен етап на младия си живот бе пострадал от тежък удар, разцепил черепа му на слепоочието. Назъбената пукнатина беше запълнена с червеникавочерна пластична сплав, която блестеше под слабото осветление на борда на пиратския кораб и придаваше на лицето му демоничен вид, каквато несъмнено бе целта на операцията. Мъжете и жените на палубата около него бързаха да му сторят път, когато минеше с трескава крачка, а в очите им се четеше искрено уважение.

Ако не се брои белегът, хлапакът толкова много приличаше на мен и Сегешвар, че чак сърцето ме заболя.

Както можеше да се очаква, корабът носеше името „Набучвател“ и се движеше с пълна скорост право на север, прегазвайки препятствия, които по-малки машини биха заобиколили.

– Налага се – обясни лаконично Влад, когато нещо изхрущя под бронирания корпус. – Всички те търсят на ивицата, и то не много добре, мен ако питаш, щото не са те намерили, нали така? Ха! Както и да е, адски много време загубиха, а клиентите ми май са под пара, нали ме разбираш.

За имената на клиентите си оставаше ням като гроб, което е истински подвиг, когато си надрусан с тетрамет.

– Виж какво, и бездруго скоро ще пристигнем – изкиска се той и мускулите по лицето му заиграха. – Защо да се тревожиш?

Поне в това отношение казваше истината. Само час след като се качихме на борда, „Набучвател“ намали скоростта и предпазливо се приближи до прогнилите руини на някаква балираща станция насред пущинака. Свързочникът на пиратите подаде серия кодови сигнали и хората в станцията очевидно имаха декодираща апаратура. След малко свързочникът вдигна глава и кимна. Влад стоеше с блеснали очи пред бордовото табло и раздаваше заповеди като псувни. „Набучвател“ плъзна настрани, после изстреля към вечбетонните колони съединители, които се забиха със сух трясък и притеглиха кораба към пристана. Светнаха зелени светлини и от палубата към кея се спусна мостче.

– Хайде, да тръгваме.

Влад припряно ни изведе от мостика и всички заедно минахме през страничния люк, охранявани от двама надрусани с тетрамет разбойници, по-млади и по-нервни дори от самия него. Прекосихме със забързана крачка мостчето и малкия кей. Наоколо стърчаха изоставени кранове, обрасли с мъх там, където се беше олющило антибактериалното покритие, валяха се ръждиви парчета от машини, дебнещи да одерат пищяла на някой непредпазлив минувач. Отминахме останките и продължихме към отворената врата на кула с поляризирани прозорци – някогашно работно място на дежурния по кей. Нагоре водеха две груби метални стълбички със стоманена площадка по средата, която задрънча и се разклати застрашително, когато стъпихме върху нея.

От стаята на върха се лееше мека светлина. Затаих дъх и влязох заедно с Влад. Никой не се бе опитал да ни вземе оръжията, а и наемниците на Влад бяха въоръжени до зъби, но все пак…

Спомних си пътуването с „Ангелски огън“, усещането за връхлитащи събития, твърде бързи, за да се справя с тях ефективно, и на свой ред леко потръпнах в полумрака. Прекрачих в кулата, сякаш вътре ме чакаше битка.

После всичко се сгромоляса.

– Здрасти, Так. Как върви вендетата напоследък?

Тодор Мураками, строен и самоуверен, с къса военна подстрижка, облечен в маскировъчен костюм и бойно яке, стоеше с ръце на кръста и се усмихваше. На бедрото му висеше интерфейсен пистолет „Калашников“, от обърнатата ножница отляво на гърдите му стърчеше с дръжката надолу емисарски нож. На масата между нас имаше малка анджирска лампа, портативен дисплей и холографска карта на източните покрайнини на Белотревната зона. Всичко – от оборудването до усмивката – направо вонеше на емисарска операция.

– Не очакваше точно това, а? – добави той, след като не му отговорих. Заобиколи масата и протегна ръка. Погледнах я, после пак вдигнах очи към лицето му, без да помръдвам.

– За какъв дявол си се домъкнал тук, Тод?

– Заел съм се с доброволен обществен труд, представяш ли си? – Той отпусна ръка и погледна през рамото ми. – Влад, слез с момчетата си да чакаш долу. Отведи и онова хлапе.

Усетих как Ядви настръхна зад мен.

– Тя остава, Тод. Иначе просто няма да има разговор.

Той сви рамене и кимна на новите ми престъпни приятели.

– Както искаш. Но ако чуе каквото не трябва, ще се наложи да я убия за нейно добро.

Това беше стара шега от Корпуса и аз едва удържах усмивката си. Макар и съвсем слабо, почувствах същата носталгична тръпка, както когато водех Видаура към леглото си във фермата на Сегешвар. Същото смътно учудване защо изобщо напуснах.

– Последното беше шега – уточни той за Ядви, докато другите трополяха надолу по стълбите.

– Да, досетих се. – Ядви мина край мен, застана до прозореца и надникна към спрелия долу „Набучвател“. – Е, Мики, Так, Ковач или който си там в момента. Би ли ме запознал със своя приятел?

– Да, извинявай. Тод, това е Ядвига. Както навярно знаеш, тя е от демилитите. Ядви, това е Тодор Мураками, мой бивш колега от… от едно време.

– Аз съм емисар – небрежно подхвърли Мураками.

За нейна чест Ядви почти не трепна. Стисна протегнатата му ръка с леко недоверчива усмивка, после се облегна на наклонените навън стъкла и скръсти ръце.

Мураками схвана намека.

– Сигурно се питате какво става.

Кимнах.

– Да, за начало.

– Мисля, че вероятно можеш да се досетиш.

– Аз пък мисля, че вероятно можеш да престанеш с увъртането и да ми кажеш направо.

Той се усмихна и докосна с пръст слепоочието си.

– Извинявай, лош навик. Ето какъв ми е проблемът. Според добре осведомени източници изглежда, че подготвяш малко революционно движение. Може би достатъчно, за да катурне Първите фамилии.

– Източници?

Нова усмивка. Не отстъпваше нито на крачка.

– Точно така. Източници.

– Не знаех, че Корпусът е ангажиран тук.

– Няма такова нещо. – Част от емисарското му хладнокръвие се изпари, сякаш с това признание бе загубил някаква важна позиция. Той се навъси. – Както казах, върша доброволен обществен труд. За ограничаване на пораженията. Знаеш не по-зле от мен, че не можем да си позволим едно неоквелистко въстание.

– Тъй ли? – Този път аз се усмихнах. – От чие име говориш, Тод? От името на Протектората? От името на Харлановия род? Или на някоя друга тайфа свръхбогати мръсници?

Той раздразнено махна с ръка.

– Говоря за всички нас, Так. Наистина ли мислиш, че тази планета се нуждае от ново Разселване? От нова война?

– За война са нужни две страни, Тод. Ако Първите семейства решат да приемат неоквелистките идеи, да извършат реформи, тогава… – Разперих ръце. – Тогава изобщо не виждам причина за въстание. Може би трябва да поговориш с тях.

Той се навъси.

– Защо говориш така, Так? Само не ми казвай, че и ти си се вързал на тия глупости.

Помълчах.

– Не знам.

– Не знаеш? Що за скапана политическа философия е това?

– Изобщо не е философия, Тод. Просто усещане, че може би на всички ни е писнало. Че може би е време да изгорим всички тия мръсници.

Той се намръщи.

– Не мога да го позволя. Съжалявам.

– Тогава защо си губиш времето, вместо просто да призовеш гнева на емисарите?

– Защото не искам Корпуса тук, мамка му. – За миг по лицето му се изписа отчаяние. – Аз съм родом от тук, Так. Това е моят дом. Мислиш ли, че искам да видя как се превръща в поредната Адорасион? В поредната Шария?

– Много благородно от твоя страна. – Ядви отлепи гръб от прозореца, пристъпи към масата и опипа дисплея. Там, където пръстите й проникнаха в полето, заиграха пурпурни и червени искри. – И какъв е бойният план, господин Умиротворител?

Погледът му заигра между двама ни и накрая спря върху мен.

– Въпросът е уместен, Тод.

Той се поколеба за момент. Спомних си за мига, когато трябваше да откача вцепенените си пръсти от кабела под марсианското гнездо в Текитомура. Тодор се откъсваше от емисарската вярност и фактът, че аз съм напуснал Корпуса, само още повече усложняваше положението.

Накрая той изръмжа и разпери ръце.

– Добре. Ето сензационната новина. – Той вдигна пръст срещу мен. – Твоят приятел Сегешвар те продаде.

Примигах.

– Няма начин, по дяволите.

Мураками кимна.

– Да, знам. Хайдушка вярност, нали? Задължен ти е. Само че, Так, трябва да се запиташ, на кого точно е задължен.

Ах, мамка му.

Той видя как проумявам и пак кимна.

– Да, и това знам. Виждаш ли, Такеши Ковач е спасил живота на Сегешвар преди два века обективно време. Старият Радул има дълг, но, явно, не вижда причина да го изплаща повече от веднъж. И твоят по-млад и по-свеж двойник сключи споразумение точно на тази основа. Рано тази сутрин хората на Сегешвар изловиха почти всичките ти плажни революционери. Щяха да хванат и теб, Видаура и демилитката, ако не бяхте тръгнали още в ранни зори по някаква работа в Ивицата.

– А сега? – Последните упорити искрици надежда. Изгасих ги и зачаках истината с каменно лице. – Хванаха ли Видаура и останалите?

– Да, спипаха ги на връщане. Държат всички, докато Аюра Харлан-Цурока пристигне с екип чистачи. Ако се беше върнал с другите, сега щяхте да сте под ключ заедно. Тъй. – Бърза усмивка, вдигната вежда. – Май ми дължиш една услуга.

Усетих как яростта ме изпълва като дълбока въздишка, като прилив. Оставих я да бушува в мен, после грижливо я изгасих като недопушена пура от морски коноп и я запазих за по-късно. Остави всичко друго! Мисли!

– Откъде знаеш всичко това, Тод?

Той небрежно махна с ръка.

– Нали ти казах, тукашен съм. Полезно е да имаш улични връзки. Знаеш как става.

– Не, не знам как става. Кой е шибаният ти източник, Тод?

– Не мога да ти кажа.

Свих рамене.

– Тогава и аз не мога да ти помогна.

– И просто зарязваш всичко? Сегешвар те продаде и ще му се размине? Приятелите ти от плажа ще умрат? Я стига, Так.

Поклатих глава.

– Уморих се да водя чужди битки. Бразил и неговите хора сами забъркаха тая каша, нека сами си я сърбат. А Сегешвар няма къде да избяга. Ще го намеря.

– Ами Видаура?

– Какво Видаура?

– Тя беше наша преподавателка, Так.

– Точно така, наша. Бягай да я спасиш.

Само емисар би го забелязал. Дори не беше тръпка, само помръдване на милиметър, може би и по-малко. Но Мураками бе вдигнал бялото знаме.

– Не мога да го направя сам – тихо каза той. – Не познавам отвътре двореца на Сегешвар, а при това положение ще ми трябва цял взвод емисари, за да го превзема.

– Тогава викни Корпуса.

– Знаеш какво ще означава това за…

– Тогава ми кажи кой ти е скапаният източник.

– Да – подхвърли подигравателно Ядви в настаналата тишина. – Или просто го покани от съседната стая.

Тя ме погледна в очите и кимна към затворената метална врата в дъното на стаята. Пристъпих натам и Мураками едва се удържа да не ми прегради пътя. Вместо това хвърли свиреп поглед към Ядви.

– Извинявай – каза тя и докосна челото си с пръст. – Усет за информационни потоци. Стандартно оборудване на инфоспец. Твоят приятел оттатък използва телефон и доста се движи. Струва ми се изнервен.

Усмихнах се на Мураками.

– Е, Тод. Ти решаваш.

Напрежението трая още една-две секунди, после той въздъхна и посочи вратата.

– Моля. Рано или късно щеше да се досетиш и сам.

Отидох до вратата, открих бутона за отваряне и го натиснах. Някъде в сградата забуча механизъм. Вратата плъзна нагоре на бавни, колебливи тласъци. Приведох се под нея.

– Добър вечер. Е, кой от вас е доносникът?

Четири лица се обърнаха към мен, четири фигури в черно се завъртяха и щом ги зърнах, нови късове от мозайката се наместиха в главата ми с шум, наподобяващ шума на вратата. Трима бяха обикновени биячи – двама мъже и една жена – и кожата по лицата им лъщеше неестествено от спрея, с който прикриваха татуировките си. Подобен кратковременен вариант не би издържал един по-внимателен преглед. Но както бяха навлезли дълбоко в територията на хайдуците, поне щеше да им спести необходимостта да се бият на всеки новопещенски ъгъл.

Четвъртият, който държеше телефона, беше по-стар, но се отличаваше и по характерната горда стойка. Кимнах с разбиране.

– Танаседа, предполагам. Гледай ти.

Той леко се поклони. Всичко беше по правилата – и външният вид, и старомодните изискани маниери. Нямаше лицева татуировка, защото на неговото ниво му се налагаше често да посещава Първите фамилии, където тя би предизвикала неодобрение. Но ясно се виждаха гордите белези от премахването й без модерна хирургическа техника. Прошарената му черна коса беше вързана отзад на къса опашка, за да разкрие още по-добре белезите и да подчертае високите скули. Очите под веждите бяха кафяви и студени като полирани камъчета. Гледаше ме със същата сдържана усмивка, с която би посрещнал и смъртта, ако дойдеше да го посети.

– Ковач-сан.

– Каква е твоята игра, мой човек?

Биячите колективно настръхнаха при тази проява на неуважение. Без да им обръщам внимание, аз се озърнах към Мураками.

– Навярно ти е известно, че той държи да ме умъртви истински, колкото се може по-бавно и болезнено.

Мураками погледна Танаседа в очите.

– Това може да се уреди – промърмори той. – Нали, Танаседа-сан?

Танаседа отново се поклони.

– Бях осведомен, че макар да сте замесен в смъртта на Хираясу Юкио, не носите цялата отговорност за това.

– И какво? – Свих рамене, за да прогоня надигащия се гняв, защото единственият начин да узнае тази дребна подробност беше чрез виртуален разпит на Ор, Кийока или Ласло, след като моят по-млад двойник му е помогнал да ги убие. – При вас рядко има значение кой точно носи цялата вина.

Жената от охраната изръмжа гърлено. Танаседа я усмири с леко мръдване на ръката, но погледът му към мен далеч не бе тъй любезен, както гласът.

– Стана ми известно също така, че притежавате мозъчното записващо устройство на Хираясу Юкио.

– А.

– Така ли е?

– Е, ако си въобразявате, че ще ви позволя да ме претърсите, можете да…

– Так. – Гласът на Мураками изглеждаше ленив, но не беше. – Дръж се прилично. Взел ли си приставката на Хираясу или не?

За миг се задържах в повратния миг и почти се надявах да опитат със сила. Мъжът вляво от Танаседа трепна и аз му се усмихнах. Но те бяха твърде добре обучени.

– Не е у мен – казах аз.

– Но можеш да я доставиш на Танаседа-сан, нали?

– Да, бих могъл, стига да имам стимул.

Ново гърлено ръмжене, този път и от тримата биячи.

– Ронин – изсъска през зъби единият.

Погледнах го в очите.

– Точно така, мой човек. Без господар. Затова внимавай в картинката. Няма кой да ме усмири, ако не ми допаднеш.

– Нито пък от кого да дочакате помощ, ако ви притиснат в ъгъла – отбеляза Танаседа. – Ще бъдете ли така любезен да оставите тия детинщини, Ковач-сан? Говорите за стимули. Без сведенията, които доставих, сега щяхте да бъдете в плен заедно с колегите си и да очаквате екзекуция. Освен това предложих да отменя собствената си заповед за вашето елиминиране. Нима това не е достатъчно, за да върнете една мозъчна приставка, която така или иначе не ви трябва?

Усмихнах се.

– Баламосваш ме, Танаседа. Не го правиш заради Хираясу. Много добре знаеш, че той е въздух под налягане.

Шефът на якудза сякаш се стегна още повече и впи поглед в мен. Все още нямах представа защо го притискам и какво точно очаквам.

– Хираясу Юкио е единственият син на брат ми. – Думите прозвучаха в пространството между нас съвсем тихо, почти шепнешком, но изпълнени със сдържана ярост. – Това е дълг, който един южняк едва ли е в състояние да разбере.

– Мамка му – възкликна смаяно Ядви.

– А ти какво очакваше, Ядви? – Аз се изкашлях тихо. – В крайна сметка той е най-обикновен престъпник, не по-различен от скапаните хайдуци. Просто друга митология и същата тъпа мания за древна чест.

– Так…

– Недей да се месиш, Тод. Дай да извадим нещата на открито, където им е мястото. Това е политика и няма нищо чисто. Нашият Танаседа изобщо не се тревожи за своя племенник. Хираясу е просто странична печалба. Тревожи го, че губи хватка, бои се да не го накажат за издънка при опит за шантаж. Вижда как Сегешвар иска да се сприятели с Аюра Харлан и изпада в ужас, че хайдуците ще докопат парче от глобалната баница в замяна на верността си. И всичко това братовчедите му от Милспорт ще трупнат най-вероятно на неговия праг заедно с къс меч и инструкция, която гласи: забий ето тук и завърти ето така. Нали, Тан?

Както очаквах, биячът отляво не издържа. Тънко като игла острие изхвръкна от десния му ръкав. Танаседа кресна нещо и той застина. Очите му бяха готови да ме изпепелят, а ръката му побеля върху дръжката на ножа.

– Видя ли – казах му аз. – Самураят без господар няма такива проблеми. Никой не го държи на каишка. Ако си ронин, не си принуден да гледаш как честта се продава в името на политическата облага.

– Мамка му, Так, няма ли да млъкнеш? – изстена Мураками.

Танаседа пристъпи покрай треперещия от гняв телохранител. Гледаше ме с присвити очи, като че бях някакво отровно насекомо, което трябва да се изследва отблизо.

– Кажете ми, Ковач-сан – тихо попита той, – нима в крайна сметка желаете да умрете от ръката на моята организация? Да не би да търсите смъртта?

Няколко секунди го гледах в очите, после издадох презрителен звук.

– Ти дори не можеш да си представиш какво търся, Танаседа. Не би го познал, дори ако ти отхапе патката. А ако по някакво чудо се натъкнеш на него, ще потърсиш начин да го продадеш.

Погледнах към Мураками, чиято ръка бе застинала върху дръжката на калашника. Кимнах.

– Добре, Тод. Видях твоя доносник. Влизам в играта.

– Значи имаме споразумение? – попита Танаседа.

Вдъхнах дълбоко и пак се обърнах към него.

– Кажи ми само едно. Откога Сегешвар се е споразумял с моя двойник?

– О, има доста време. – Не можех да преценя дали в гласа му звучи злорадство. – Мисля, че вече от няколко седмици знае за съществуването на двама ви. Вашият двойник много активно проверяваше старите връзки.

Спомних си появата на Сегешвар на вътрешното пристанище. Гласа му по телефона. Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена и старото саке. Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил. Питах се дали още тогава не е правел своя избор, дали не се е наслаждавал на рядката възможност да решава накъде да насочи дълга си.

Ако бе тъй, аз определено сам бях провалил шансовете си в конкуренцията с моя по-млад вариант. И предната вечер Сегешвар съвсем ясно ми даде да разбера, едва ли не ми го каза право в очите.

Ако е забавление, значи ще е без теб. Не помня да сме се забавлявали заедно поне от петдесет години насам. Станал си същински северняк, Так.

Както казах…

Знам, знам. Северняк си наполовина. Само че като беше млад, Так, гледаше да не ти личи.

Дали това не беше неговото сбогуване?

Трудно е да ти угоди човек, Так.

Дали пък не мога да те заинтересувам с отборни спортове? Искаш ли да дойдеш в гравитационния гимнастически салон с Илза и Маюми?

За една-единствена секунда в мен се надигна тиха, стара печал.

Гневът я стъпка. Вдигнах очи към Танаседа и кимнах.

– Племенникът ти е заровен под една плажна къща, южно от нос Кем. Ще нарисувам карта. А сега ми дай каквото имаш.