Текст книги "Разбудени фурии"

Глава 18

– Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.

Беше като молитва, като заклинание, сякаш някой от часове ми повтаряше напевно тия думи. Впрочем не бях сигурен дали бих могъл да не им се подчиня – лявата ми ръка бе вцепенена и изстинала като лед от китката до лакътя, а очите ми бяха като залепени. Имах чувството, че рамото ми е навехнато или изкълчено. Цялото ми тяло болезнено тръпнеше от остатъчния ефект на зашеметяващия изстрел. Мъчеше ме ужасен студ.

– Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се…

– Чух те и първия път, Обект 301. – Гърлото ми беше като задръстено. Закашлях се и с тревога усетих как ми се завива свят. – Къде съм?

Кратко колебание.

– Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.

– Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?

– Не – отвърна колебливо образът. – Изглежда наред. Но се държите само на нея.

Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща – събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.

– Ясно.

– Сега можете да отворите очи.

Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.

Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.

– Какво става, Обект? – дрезгаво попитах аз.

– Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който – доколкото можем да преценим функциите му – се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.

– Сектор за възстановяване? – Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. – И как действа системата?

– Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…

– Добре, добре. – Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. – Колко време съм бил в безсъзнание?

– Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.

Без майтап.

Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.

Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.

– Къде са другите?

– Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.

– Значи смятат, че съм паднал чак долу?

– Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.

– А Силви? Колежката ми?

– Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…

– Не сега. – Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. – Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?

– Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.

Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.

Лесна работа. Нищо и половина.

Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.

Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.

Ако…

Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.

Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.

– Желаете ли да уведомя аварийните служби?

Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина – из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.

Още една въздишка, още един поглед надо…

Не, мамка му, не гледай надолу!

После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.

Половин час по-късно напуснах необятния синкав сумрак на гнездото, все още обзет от неудържим импулс да избухна в маниакален кикот. Адреналиновото веселие ме съпровождаше през целия път надолу по конзолната опора, по паянтовата стълбичка на археолозите – трудна задача, когато владееш само едната си ръка, а и тя не е във форма – и после по стъпалата. Идиотски усмихнат, скочих на твърда земя и предпазливо се промъкнах между бараките, избухвайки в смях от време на време. Дори когато се върнах до нашата хижа, дори когато влязох и погледнах празното легло, където бях оставил Силви, усещах как сянката на усмивката продължава да трепка по устните ми, а смехът да напира лениво в корема ми.

Бях се разминал на косъм.

Освобождаването на пръстите от кабела не беше много забавно, но в сравнение с останалото представляваше истинска веселба. Веднъж освободена, лявата ми ръка увисна под раменната става, която ме болеше като прогнил зъб. Превърна се в безполезна тежест. Цяла минута псувах усърдно, докато събрах кураж да откача глезена, да се залюлея на дясната ръка и да използвам инерцията за тромав страничен отскок към шпила. Сграбчих го, задрасках с пръсти, открих, че поне тук марсианците са използвали материал с що-годе прилично триене, и задъхан се вкопчих в извития край. Останах така цели десет минути, притиснал буза към студената сплав.

След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.

Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.

Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.

Лесна работа.

По някое време станах и тръгнах към изхода.

В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.

Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.

На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.

Личеше, че много са бързали.

За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?

Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.

Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?

А най-вече се чудех какво ли ще стори той.

Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.

– Обект.

Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.

– Професор Тръпка?

– Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?

– Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…

– Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.

– Започвам.

Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.

– И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.

Той имаше великолепно тяло.

Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.

И много скъп, дори и за якудза.

Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.

Антон.

Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите – просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.

При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.

Антон и Черепите.

Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.

Отново си спомних суматохата между бараките и в гнездото. Сега изглеждаше напълно логична. Демилитски екип и група биячи от якудза, които взаимно си пречат. Страшно калпаво планиране за един емисар. В никакъв случай не бих допуснал подобна грешка на неговата възраст.

Какви ги дрънкаш? Току-що я допусна. Онова там си ти.

По гърба ми пробягаха тръпки.

– Обект, върни пак към спалнята. Моментът, когато я измъкват.

Дисплеят трепна и заигра. Жената с преплетената наелектризирана коса примига и се събуди върху смачканите чаршафи. Беше я събудил трясъкът на стрелба отвън. Очите й се разшириха, когато осъзна какво става. После вратата отхвръкна навътре и в стаята нахлуха едри фигури, които размахваха оръжия и крещяха. Когато видяха кого са намерили, крясъците отстъпиха място на лукав кикот. Отпуснаха оръжията, някой посегна към нея. Тя го удари в лицето. Избухна кратка борба, която приключи почти веднага – бързите й рефлекси не можеха да се мерят с численото им превъзходство. Завивките отхвръкнаха настрани, няколко точни удара улучиха бедрата и слънчевия възел. Докато тя лежеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх, един ухилен бияч я хвана за гърдите, пъхна другата си ръка между бедрата й и изразително разлюля бедра над нея. Двамата му колеги се разсмяха.

Гледах сцената за втори път. Въпреки това яростта избухна в мен като огън. Геконовите клетки в дланите ми оживяха и се раздвижиха.

Нов нападател изникна на прага, видя какво става и яростно изрева на японски. Биячът отскочи от жената на пода. Нервно се поклони и започна да мънка извинения. Новодошлият се приближи и жестоко го удари през лицето, после още веднъж и още веднъж. Биячът се сви до стената. Нови свирепи крясъци. Сипейки най-колоритните японски обиди, които бях чувал някога, новодошлият нареди да донесат дрехи на пленничката.

Докато Ковач се върне от преследването на самия себе си, вече я бяха облекли и настанили на стол в средата на хола. Ръцете й лежаха кръстосани в скута – полицейската лепенка, която ги свързваше една с друга, не се виждаше. Човекът от якудза стоеше с оръжие в ръка на безопасно разстояние от нея. Кандидат-любовникът се цупеше обезоръжен в ъгъла с подпухнала буза и разцепена устна. Ковач плъзна бърз поглед по разкрасената му физиономия и веднага се завъртя към човека до себе си. Последва тих разговор, който микрокамерите не успяха да доловят ясно. Ковач кимна и погледна жената пред себе си. В стойката му се четеше странно колебание.

После той пак се завъртя към вратата на хижата.

– Антон, влез, ако обичаш.

Координаторът на Черепите прекрачи в стаята. Когато жената го видя, устата й се изкриви.

– Скапан продажен боклук.

Антон подви устни, но не каза нищо.

– Мисля, че се познавате.

Но в гласа на Ковач се долавяше лек въпрос и той продължаваше да гледа жената пред себе си. Силви завъртя поглед към него.

– Да, познавам тоя мръсник. И какво? Цялата работа е свързана с теб, нали, тъпако?

Той се вторачи в нея и аз се напрегнах на стола. За пръв път гледах тази част и не знаех какво ще направи. Какво бих направил аз на тази възраст? Търсейки отговора, умът ми полетя назад през десетилетията, затлачени с ярост и насилие.

Но той само се усмихна.

– Не, госпожице Ошима. Вече нищо не е свързано с мен. Вие сте пратка, която трябва да доставя в добро състояние, това е всичко.

Някой промърмори нещо, друг се изкиска. Все още мобилизираната ми неврохимия долови грубовата шега на тема пратки. В дисплея моят млад двойник застина. Погледът му се стрелна към мъжа с пукнатата устна.

– Ти. Ела тук.

Онзи не искаше. Виждаше се по стойката му. Но той беше член на якудза, а при тях всичко опира до престижа. Вирна глава, погледна Ковач в очите и пристъпи към него с широка усмивка. Ковач го изгледа безизразно и кимна.

– Покажи ми дясната си ръка.

Продължавайки да го гледа в очите, биячът наклони глава на една страна. Жестът беше подчертано предизвикателен. Той вдигна длан с протегнати, леко извити пръсти. Извъртя глава на другата страна, гледайки Ковач все тъй втренчено и високомерно.

Ковач се раздвижи светкавично като скъсано буксирно въже.

Сграбчи протегнатата ръка за китката и я извъртя надолу, блокирайки с тяло възможностите на противника да реагира. После я изпъна право напред, а свободната му ръка описа дъга над двете борещи се тела. От бластера в нея със съскане излетя ярък лъч.

Биячът изпищя и ръката му пламна. Бластерът вероятно беше включен на малка мощност – от такова разстояние лъчевото оръжие трябваше да изпари тъканите по цялата ширина на лъча. Този обаче само изгори кожата и плътта, оставяйки овъглени кости и сухожилия. Ковач подържа нещастника още малко, после го отхвърли настрани с лакътен удар в слепоочието. Биячът рухна на пода, стискайки под мишница обгорената си ръка, и по панталоните му се разля широко влажно петно. Ридаеше неудържимо.

Ковач овладя дишането си и се озърна из стаята. Видя само каменни физиономии. Силви бе извърнала глава. Имах чувството, че усещам мириса на изгоряла плът.

– Ако не се опитва да бяга, няма да я докосвате, няма да разговаряте с нея. Отнася се до всички. Ясно? Както стоят нещата в момента, струвате по-малко от мръсотията под ноктите ми. Докато се върнем в Милспорт, тази жена ще е божество за вас. Ясно ли е?

Мълчание. Шефът на групата от якудза изрева на японски. Раздаде се утвърдително мърморене. Ковач кимна и се обърна към Силви.

– Госпожице Ошима, последвайте ме, ако обичате.

За момент тя се втренчи в него, после стана и го последва към изхода. Хората от якудза тръгнаха подир тях, оставяйки водача си и човека на пода. Водачът се вгледа в ранения бияч, после жестоко го изрита в ребрата, заплю го и си излезе.

Отвън натовариха тримата, които бях убил в гнездото, на сгъваема гравитационна носилка. Шефът прати един от хората си да я кара, после застана начело в охранителната фаланга около Ковач и Силви. След тях тръгна носилката, а най-отзад вървяха Антон и четиримата оцелели от Черепите. Външните камери на обекта проследиха малката колона, докато изчезна надолу по пътеката към Текитомура.

Прегърнал изгорената си ръка, на петдесет метра след тях се тътреше изгоненият бияч, който бе дръзнал да посегне на Силви Ошима.

Гледах го и се мъчех да проумея.

Мъчех се да открия смисъла.

Все още се мъчех, когато Обект 301 ме попита дали съм приключил, или искам да видя още нещо. Разсеяно отговорих, че не искам. В главата ми емисарската интуиция вече вършеше каквото трябва.

Подпалваше предварителните ми убеждения, за да изгори до основи.