Текст книги "Разбудени фурии"

Епилог

От палубата на „Хайдушка щерка“ гледам как бреговата линия на Кошут се превръща в ниска черна ивица зад кърмата. Грозни, високи облаци се мержелеят на юг, където бурята броди над западния край на Зоната, губи сила в плитчините и умира. На север метеоролозите предсказват затишие и слънце. Джапаридзе смята, че може да ни откара до Текитомура в рекордно кратък срок и с радост би го направил, защото му платихме добре. Но един вехт товарен кораб на въздушна възглавница би привлякъл внимание, ако се устреми с всичка сила на север, а точно това не ни трябва в момента. Бавният, обичаен търговски ритъм със спирки по целия маршрут около Западното крайбрежие на Шафрановия архипелаг е далеч по-добро прикритие. А и всичко трябва да стане с времето си.

Знам, някъде из коридорите на властта в Милспорт се води разследване. Инспекторите от вътрешния отдел на Емисарския корпус са излъчени през междузвездното пространство и сега се ровят из оскъдните останки от тайната операция на Мураками. Но също като заглъхващата буря над Зоната, това разследване няма да ни докосне. Разполагаме с време, ако имаме късмет – с всичкото време на света. Вирусът Квалгрист упорито пълзи сред цялото население на планетата и неговата заплаха ще принуди Харлановия род да зареже аристократичните си тела и да се укрие в базите данни при своите прадеди. Вакуумът на власт след тяхното оттегляне ще засмуче останалите Първи семейства в политически водовъртеж, с който няма да се справят добре, после всичко ще почне да се разпада. Якудза, хайдуците и Протекторатът ще кръжат като гърбуни около ранен слонски скат, ще чакат края му и ще се дебнат взаимно. Но все още не са се раздвижили.

Така смята Квелкрист Фолкънър и макар че понякога ми звучи прекалено купешки, също като приказките на Сосеки Кои за хода на историята, склонен съм да се съглася с нея. Виждал съм го на други светове, понякога дори сам съм го предизвиквал, и нейните прогнози звучат правдоподобно. Освен това тя е видяла Разселването с очите си, а това я прави голям експерт по политическите промени на Харлановия свят. Във всеки случай има повече опит в това отношение от всички нас.

Странно е човек да бъде около нея. Не стига разбирането, че говориш с една историческа легенда отпреди векове – това усещане е на приливи и отливи, понякога едва доловимо, понякога толкова силно, че страх да те хване. А към всичко това се прибавя и нарастващата лекота, с която идва и си отива, сменяйки мястото си със Силви Ошима, също както Джапаридзе отива на мостика да замести първия помощник. Понякога го виждаш как става, сякаш по лицето й пробягва електрическа искра – после тя примигва и вече говориш с различна жена. Друг път не съм сигурен с коя от двете говоря. Налага се да разчитам на мимиката, да се вслушвам в ритъма на гласа.

Чудя се дали през идните десетилетия тази смяна на личностите няма да се превърне в обичайна човешка реалност. Ако съдя по онова, което ми казва Силви, напълно е възможно да стане така. Демилитските системи разполагат с почти неограничен потенциал. Вярно, с него биха се справили само силни хора, но така е било при всяка голяма крачка напред в знанието или технологията. Не можеш да влачиш старите модели, трябва да продължаваш, да изграждаш по-добри умове и тела. Инак Вселената ще връхлети като блатна пантера, за да те погълне.

Мъча се да не мисля за Сегешвар и останалите. Особено за другия Ковач. Малко по малко почвам отново да разговарям с Ядви, защото в крайна сметка не мога да я упрекна за стореното. А вечерта, когато напуснахме с „Хайдушка щерка“ пристанището на Нова Пеща, Вирджиния Видаура ми даде нагледен урок как се преодоляват тия неща. Чукахме се нежно, пазейки заздравяващото й лице, после тя цяла нощ плака и ми разказва за Джак Бразил Душата. Аз я слушах и попивах всяка дума, както преди век, когато стоях като новобранец пред нея. А на сутринта тя хвана разбудения ми член, напомпа го, лапна го, вкара го в себе си, пак се чукахме и после станахме да посрещнем новия ден. Оттогава не е споменавала Бразил, а когато аз го споменах, без да искам, тя примига, усмихна се и сълзите така и не бликнаха от очите й.

Всички се учим да потискаме тия неща, да живеем със загубата и да мислим за най-важното – как да променим нещо.

Оиши Еминеску веднъж ми каза, че няма смисъл да сваляме Първите фамилии, защото това само ще доведе Протектората и емисарите. Според него квелизмът би се провалил, ако по време на Разселването имаше емисари. Навярно е прав, дори и самата Квел се затруднява да докаже обратното, макар че прави усърдни опити, особено когато слънцето залязва над пламналия вечерен океан, а ние седим на палубата с чаши уиски в ръце.

Всъщност няма значение. Защото долу в резервната памет минутите се превръщат в месеци и там Силви и Квел се учат да разговарят с орбиталните. Силви смята, че докато стигнем в Текитомура, вече ще са успели. Вярва, че после ще могат да научат Оиши и може би още неколцина демилити.

И тогава ще бъдем готови.

Настроението на борда на „Хайдушка щерка“ е тихо и мрачно, но в него проблясва искрица надежда, с чийто непознат блясък все още се мъча да привикна. Борбата няма да бъде нито славна, нито безкръвна. Но почвам да си мисля, че имаме шанс за успех. Мисля си, че с малко късмет и ангелски огън ще заставим Първите фамилии да прогонят якудза и хайдуците, или поне да ги стегнат. Мисля си, че можем да отблъснем Протектората и емисарите, а после, ако нещо е оцеляло, да изпробваме квелистката демографска динамика.

И въпреки всичко вярвам – или може би се надявам, – че една орбитална платформа, която може едновременно да унищожи кораб с целия му екипаж и малките белезници върху две човешки ръце, която може едновременно да заличава и да записва, която може да прехвърля цели човешки съзнания – въпреки всичко вярвам, че същата система някой ден ще може да надникне в дълбините на океана Нуримоно и да намери две покрити с водорасли мозъчни приставки.

И да върне живот на онова, което крият.