Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 35 страниц)
– Обзалагам се, че е така. Е, като стана дума за връзки, защо не опитахте отново да позвъните на онзи свой приятел – комисар в полицията? Той сигурно би ви подкрепил.
Ролсът зави плавно по „Ийст ривър драйв“ с едва доловимо мъркане на двигателя си.
– Комисар ли? – Пендъргаст премигна, обръщайки се към нея. – Нямам честта да познавам такъв.
– Тогава на кого телефонирахте?
– На собствения си апартамент – отвърна той и съвсем леко се усмихна.
Пета глава
Уилям Смитбак младши се бе изправил доста самоуверено на входа на „Кафе дез артист“. Новият му костюм от тъмносиня италианска коприна прошумоля, докато оглеждаше приглушено осветената зала. Опитваше се да изглежда както винаги – изправен, като глътнал бастун, с величествена аристократична осанка. Костюмът от „Армани“ му струваше малко състояние, но като застана на този вход, той усети, че си струваше парите. Чувстваше се изтънчен, възпитан, донякъде приличащ на Том Уулф – макар, разбира се, да не посмя да прибегне до цялата „униформа“ с бялата шапка и всичко останало. Меката копринена носна кърпичка се подаваше елегантно от джобчето му, макар и да изглеждаше донякъде прекалено пищно. Но нали в крайна сметка беше прочут автор – е, почти прочут – ако последната му проклета книга беше се изкачила само с още две места нагоре, щеше да попадне в списъка, – та затова можеше да си позволи подобни изцепки. Обърна се с небрежна, както си мислеше, елегантност и вдигна вежди към метр д’отела, който веднага се насочи усмихнат към него.
Смитбак обичаше този ресторант повече от всички останали в Ню Йорк. Определено не беше моден, тъкмо обратно – беше старомоден и предлагаше превъзходна храна. Тук нямаше да намерите обичайните посетители на „Тауър“ или „Тънъл“, както обикновено ставаше през 2000 година. А стенописът на Хауърд Чандлър Кристи добавяше към впечатлението точното количество кич.
– Господин Смитбак, колко мило от ваша страна, че дойдохте тази вечер. Вашата партньорка току-що пристигна.
Смитбак кимна важно. Да те познава метр д’отелът на първокласен ресторант – това означаваше много за него, макар че никога нямаше да си го признае. За това му бяха потрябвали няколко посещения и няколко сръчно пуснати двайсетачки. Но онова, което свърши работа, бе положението му във вестник „Ню Йорк таймс“.
Нора Кели го очакваше, седнала в ъгловото сепаре. Както винаги, само като я зърна, усети лекото електричество на удоволствието да пробягва по тялото му. Макар че тя беше в Ню Йорк вече над година, все още запазваше свежия си вид на пришелка, който го възхищаваше. А и, както изглежда, изобщо не бе изгубила тена си от Санта Фе. Странно, бяха се запознали при възможно най-лошите обстоятелства: археологична експедиция в Юта, при която и двамата едва не загинаха. Тогава обаче тя му даде ясно да се разбере, че го смята за високомерен и противен. А ето ги сега – две години по-късно, почти готови да заживеят заедно. А Смитбак не можеше изобщо да си представи да бъде разделен от нея и за един ден.
Той се мушна в сепарето и се усмихна. Нора изглеждаше както винаги страхотно – косата й с меден цвят се лееше върху раменете, тъмноватите зелено-кафяви очи блещукаха на светлината на свещите, луничките, пръснати по носа й добавяха усещането за нещо хлапашко. Погледът му се спря на дрехите й. Виж, тук имаше много още да се желае. Господи, та тя беше направо мръсна.
– Няма да повярваш какъв ден имах – рече тя.
– Хм.
Смит поправи вратовръзката си и се обърна едва-едва, за да даде възможност на светлината да улови елегантно скроените рамене на костюма му.
– Кълна се, Бил, няма да повярваш. Но внимавай, всичко, което ще ти кажа, остава помежду ни.
Сега вече Смитбак се почувства леко засегнат. Тя не само че не забеляза новия му костюм, но и напомнянето, че разговорът им не е за публикуване, бе ненужно.
– Нора, всичко помежду ни си остава между нас…
Тя не го изчака да довърши.
– Първо, онзи мръсник Бризбейн отряза бюджета ми с десет процента.
Смитбак издаде някакви съчувствени звуци. На музеите непрекъснато не им достигаха средства.
– А след това намерих онзи странен тип в кабинета си.
Смит издаде друг звук и едва забележимо премести лакътя си до чашата си за вода. Сега вече сигурно щеше да забележи тъмната коприна на фона на белия мъх на покривката.
– Разлистваше книгите ми, държеше се така, сякаш кабинетът е негов. Приличаше на собственик на погребално бюро, облечен в черен костюм, с невероятно бяла кожа. Не беше албинос, а просто много бял.
В съзнанието на Смитбак започна да се надига усещането за deja vu 22
вече видяно (фр.) – Б.пр.
[Закрыть],но той го отхвърли.
– Каза, че бил от ФБР, замъкна ме в центъра, на една строителна площадка, където били открили…
Усещането му изведнъж се възвърна.
– ФБР ли каза?
Няма начин. Не можеше да бъде той.
– Да, от ФБР. Специален агент…
– Пендъргаст – довърши вместо нея Смитбак.
Сега вече беше ред на Нора да се изненада.
– Познаваш ли го?
– Дали го познавам? Пиша за него в книгата си за музейните убийства. Споменава се в онази моя книга, за която та каза, че си я чела.
– О, да де, добре. Добре.
Смитбак кимна, прекалено заинтригуван, за да се възмути. Пендъргаст не се е завърнал в Манхатън за светски посещения. Този човек се появяваше само там, където имаше неприятности. Или може би той самият винаги носеше неприятностите със себе си. И в двата случая Смитбак се молеше Богу да не са неприятности като последния път.
Сервитьорът се появи и взе поръчките им. Смитбак, който предварително си беше наумил да вземе едно малко сухо шери, поръча мартини. Пендъргаст. О, Господи! Колкото и да му се възхищаваше, никак не съжаляваше, когато го видя да се изнася с черния си костюм обратно към Нови Орлеан.
– Е, разкажи ми за него – рече Нора и се облегна назад.
– Той е… – Смитбак замлъкна, изведнъж усетил нехарактерната за себе си неспособност да намери подходящите думи. – Той е нестандартен. Очарователен аристократ от Юга, много пари, наследствено богатство от фармацевтиката или нещо подобно. Наистина не знам какви са взаимоотношенията му с ФБР. Изглежда е свободен да си пъха носа навсякъде, където си поиска. Работи сам и го смятат за много, много добър професионалист. Познава сума важни личности. Що се отнася до самия него, не знам нищо. Пълна загадка. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Господи, та аз дори не знам малкото му име.
– Не може да е толкова могъщ. Днес го прецакаха.
Веждите на Смитбак се извиха нагоре.
– Какво стана? Какво искаше той?
Нора му разказа за бързото си посещение в гробницата в изкопа на строежа. Приключи, точно когато пристигнаха кнедлите им от кучешко грозде и черни трюфели.
– „Мойгън-Феърхевън“ – рече Смитбак и заби вилицата си дълбоко в сметановия сос, за да се понесе след това божественият аромат на мускус и гъста гора. – Не бяха ли те същите, дето си навлякоха неприятности, загдето събориха онези едностайни апартаменти без разрешение – и там още живееха хора?
– Онзи блок с едностайни жилища на Първа източна ли? Мисля, че са те.
– Гадна пасмина.
– Феърхевън се появи с дългата си лимузина, тъкмо когато ние си тръгвахме.
– Аха. С Ролс, нали така каза?
Смитбак не се сдържа и се разсмя. Когато разследваше музейните убийства, Пендъргаст се движеше с обикновен Буик. Биещият на очи Ролс трябва да означаваше нещо – всичко, което Пендъргаст правеше, имаше своя логика.
– Е, поне сте се возили класно. Но това не ми звучи като нещо, от което Пендъргаст би се заинтересувал.
– Защо не?
– Обектът е невероятен, но е на възраст над сто години. Откъде накъде ФБР или която и да е правоохранителна агенция ще се интересува от толкова древно място на престъплението?
– Това не е обичайно местопрестъпление. Три дузини млади хора, убити, разчленени и зазидани в подземно скривалище. Това е едно от най-големите серийни убийства в историята на Съединените щати.
Сервитьорът се върна и положи чиния пред Смитбак – бифтек алангле с черен пипер.
– Хайде, Нора – рече той и вдигна нетърпеливо ножа си. – Убиецът е отдавна мъртъв. Това е историческа рядкост. Ще стане страхотна статия за вестника – само като си помисли човек, – но аз въпреки всичко не разбирам защо ФБР ще проявява интерес?
Той усети как Нора го изгледа сърдито.
– Бил, всичко това е между нас, забрави ли?
– Та това е почти праисторическо, Нора, а ще излезе сензационен материал. Как би могло евентуално да навреди…
– Не е за печат! Смитбак въздъхна.
– Само ме пусни за първия изстрел, Нора. Когато му дойде времето.
Нора се усмихна самодоволно.
– Винаги получаваш първия изстрел, Бил. Знаеш го.
Смитбак се изкиска и отряза едно крехко парченце от бифтека си.
– Е, и какво намери там долу?
– Не много. Някои неща из джобовете им – няколко стари монети, гребен, карфици, въженце, копчета. Онези хора са били бедни. Взех един прешлен, проба от коса и… – тя се поколеба. – Имаше и още нещо.
– Изплюй камъчето.
– В подплатата на роклята на едно от момичетата имаше зашито парче хартия. На пипане ми се стори като писмо. Не мога да престана да мисля за него.
Смитбак се наведе напред.
– И какво пишеше в него?
– Наложи се да върна роклята на мястото й преди да съм я разгледала по-подробно.
– Искаш да кажеш, че още е там?
Нора кимна.
– И какво ще правят с нещата?
– Съдебният лекар взе костите, но казаха, че ще приберат всичко останало в торбички. А аз придобих усещането, че горят от желание да изгубят следите на всичко в някой склад. Колкото по-бързо се отърват от нещата, толкова по-малка е възможността обектът да бъде обявен за археологическа ценност. Била съм свидетелка как предприемачите съсипват даден обект, само за да са сигурни, че когато археолозите пристигнат, няма да намерят нищо за изследване.
– Това е незаконно, нали така? Не би ли трябвало да спрат, ако е толкова важно?
– Ако обектът, го няма, как можеш да докажеш, че е бил важен? Всеки ден в Америка предприемачите разрушават десетки подобни археологически обекти.
Смитбак промърмори нещо от категорията „справедливо възмущение“ и продължи с бифтека си. Умираше от глад. Никой не умееше да приготви бифтек така, както го правеха в „Кафе дез артист“. А и порциите бяха прилични, като за зрели мъже, а не като онези боклуци от модните заведения с миниатюрните им порцийки храна, плеснати по средата на огромни бели чинии и олигавени в сос…
– И защо момичето ще зашива писмо в роклята си?
Смитбак вдигна глава, отпи глътка от червеното си вино и лапна още една хапка от бифтека.
– Може би е любовно писмо?
– Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че може да се окаже важно. Най-малкото ще е нишка към това, какви са били тези хора. В противен случай, след като дрехите им бъдат изнесени и унищожени, е възможно никога да не узнаем. – Тя го гледаше сериозно, без да се докосне до чинията си. – По дяволите, Бил, това е археологически обект.
– Може би вече съсипан, както сама каза.
– Беше към края на работния ден. Аз мушнах роклята дълбоко в нишата.
– Тогава навярно са я изхвърлили заедно с останалите неща.
– Не вярвам. Набутах я в една цепнатина в дъното на нишата. А и те бързаха. Възможно е да са я пропуснали.
Смит забеляза блясъка в пъстрите очи на Нора. Беше му познат отпреди.
– Няма начин, Нора – рече бързешком. – Мястото сигурно се охранява. Навярно е по-осветено от театрална сцена. Изобщо не си го и помисляй.
Знаеше, че в следващия миг щеше да го помоли да я придружи.
– Трябва да дойдеш с мен. Тази вечер. Това писмо ми трябва.
– Ти дори не знаеш дали е писмо. Може да е квитанция от пералнята.
– Бил, дори квитанция от пералнята ще бъде важна улика.
– Могат да ни арестуват.
– Не, няма да те арестуват.
– Какво искаш да кажеш с това „ти“?
– Аз ще отвлека вниманието на пазача, докато ти се прехвърлиш през оградата. Можеш да се преоблечеш така, че да не биеш на очи. – Очите на Нора засвяткаха още по-силно. – Да! Можеш да се предрешиш, да речем, като бездомен клошар, който просто се ровичка из боклука. Ако те уловят, в най-добрия случай ще те прогонят.
Смитбак беше ужасен.
– Аз? Клошар?! Няма начин. Ти ще бъдеш клошарят.
– Не, Бил, това няма да сработи. Аз ще трябва да съм проститутката.
Набученият на вилицата къс от бифтека застина на половината път към устата на Смитбак.
Нора му се усмихна сладко:
– Току-що заля със сос цялата предница на прекрасния си италиански костюм.
Шеста глава
Нора надникна иззад ъгъла към улица „Хенри“, потрепервайки леко. Нощта бе хладна, а оскъдната й минипола и сребристата найлонова блузка не можеха да я стоплят. Помисли си, че единствено тежкият грим добавяше някаква достоверност на образа й. В далечината се чуваше трафикът от площад „Чатъм“, а наблизо се мержелееше огромният, черен и зловещ силует на Манхатънския мост. Беше почти три часът сутринта и улиците на Долен Ийст сайд бе пуст.
– Какво виждаш? – попита зад гърба й Смитбак.
– Мястото е доста добре осветено. Виждам обаче само един пазач.
– Какво прави?
– Седи си, пуши и чете романче с меки корици.
Смитбак се намръщи. Оказа се потискащо лесно да бъде посветен в скитничеството.
Ъгловатото му тяло бе загърнато в лъскава черна мушама, под нея носеше риза на карета, чифт мръсни дънки, беше обул охлузени маратонки. В гардероба му имаше достатъчно богат избор от стари мръсни дрехи. Предрешаването се довършваше от малко сажди по лицето, малко зехтин по косата, плюс пет найлонови плика с мръсно бельо на дъното.
– Как изглежда?
– Едър и гаден.
– Стига, де.
Смитбак не беше в настроение за шеги. Така както бяха облечени, не можаха да спрат такси в Горен Уест сайд и се принудиха да вземат метрото. Никой не й направи предложение, но беше обект на маса зазяпвания, последвани от погледи към Смитбак, чието послание беше ясно: какво търси високоплатено момиче на повикване с този скитник? Дългото пътуване с две прехвърляния не подобри настроението на Смитбак.
– Този твой план е доста уязвим – мрънкаше той. – Сигурна ли си, че ще се справиш?
Изражението му бе маска на раздразнението.
– И двамата имаме клетъчни телефони. Ако се случи нещо, ще пищя, че ме убиват, а ти ще звъннеш на 911. Но не се безпокой, той няма да прави бели.
– Ще бъде твърде зает да зяпа циците ти – рече мрачно Смитбак. – С тази блузка все едно си гола.
– Повярвай ми, мога да се погрижа за себе си. Не забравяй, че роклята е в предпоследната ниша вдясно. Опипай задната стена, да намериш процепа. След като се измъкнеш навън ми се обади. Хайде, тръгваме.
Тя излезе на уличното осветление и тръгна по тротоара към входа на строителната площадка, токчетата й остро потракваха по настилката, гърдите й се полюшваха. Когато наближи, тя спря, бръкна в златистата си чантичка и направи пресилена гримаса. Вече усещаше погледа на пазача върху тялото си. Изпусна червилото си, наведе се да го вдигне – целта беше той да огледа добре какво има под роклята й – и докосна устните си. След това отново се разрови в чантичката си, изруга и се огледа. Погледът й спря върху пазача. Той я зяпаше, книгата лежеше забравена в скута му.
– По дяволите! Забравила съм си цигарите в бара – усмихна му се ослепително Нора.
– Ето – рече онзи и се надигна бързо. – Вземете една от моите.
Тя пристъпи с рамо напред и прие цигарата през дупка в заключената с верига телена порта и се обърна гърбом към площадката. Молеше се Смитбак да действа бързо.
Пазачът извади запалка, опита се да я мушне през портата, но не успя.
– Само минутка, да отключа тая врата.
Тя зачака с цигара в ръка.
Вратата се отвори и той щракна запалката. Нора приближи, наведе се над пламъчето и пое дима с надеждата да не се закашля.
– Благодаря.
– Няма защо – отвърна пазачът.
Беше млад, сламенорус, нито дебел, нито слаб, малко заспал на вид, не беше кой знае колко як и определено бе смутен от присъствието и. Добре.
Без да помръдва тя дръпна още веднъж от цигарата и каза:
– Хубава нощ.
– Сигурно ви е студено.
– Малко.
– Ето, вземете това.
С галантен жест пазачът свали якето си и го наметна върху раменете й.
– Благодаря.
Пазачът изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Нора знаеше, че е привлекателна; знаеше също, че тялото й, след всичките години прекарани с раница в пустинята, не изглежда никак зле. Прекаленият грим й внушаваше някакво чувство за безопасност. Беше сигурна едно на милион, че пазачът не би могъл после да разпознае археоложката от Нюйоркския природонаучен музей. По някакъв – странен начин облеклото й я караше да се чувства дръзка, нахална и доста секси.
Дочу далечно изтрополяване; Смитбак трябва да се бе прехвърлил през оградата.
– Всяка вечер ли работиш тук? – попита бързешком.
– Пет нощи седмично – отвърна пазачът, адамовата му ябълка сякаш вибрираше. – След като строежът вече започна. Вие – ъ-ъ-ъ тук някъде ли живеете?
Тя кимна неопределено в посока към реката.
– А ти?
– В „Куинс“.
– Женен ли си?
Тя забеляза как ръката му, на която преди това бе мярнала брачна халка се плъзна зад кобура на пистолета.
– Не, не и аз.
Тя кимна и дръпна отново от цигарата. Зави й се свят. Как могат хората да ги пушат тези неща? Искаше й се Смитбак да побърза.
Усмихна се, пусна фаса на земята и го размаза с крак.
Пакетът мигновено се появи отново.
– Още една?
– Не – отвърна тя. – Опитвам се да ги намаля.
Забеляза, че погледът му опипваше ластичната й блузка, мъчеше се да го прави незабележимо.
– В бар ли работите? – попита той и се изчерви.
Неудобен въпрос. Нора долови нов шум – от падащи тухли.
– Нещо такова – отвърна тя и загърна по-плътно раменете си с якето му.
Той кимна. Изглеждаше вече малко по-смел.
– Мисля, че сте много привлекателна – рече бързешком, сякаш изстреля думите.
– Благодаря – каза Нора.
Господи, та това беше работа за половин минута. Защо се бавеше толкова Смитбак?
– Ще бъдете ли ъ-ъ-ъ… свободна по-късно?
Тя нарочно го изгледа бавно от глава до пети.
– Среща ли искаш да си чукнем?
– Да, да, разбира се.
Последва нов, по-силен шум, издрънча телената ограда. Дали Смитбак се бе прехвърлил обратно? Пазачът се обърна натам.
– Каква среща? – попита Нора.
Пазачът отново насочи погледа си към нея, вече не се опитваше да скрие щъкащия си насам-натам поглед. Нора се чувстваше като гола. Чу се ново издрънчаване. Пазачът се обърна отново и този път забеляза Смитбак. Трудно можеше да не го види: увиснал най-отгоре на оградата, опитваше се да освободи закачилата се мушама.
– Ей! – извика пазачът.
– Остави го – рече бързешком Нора. – Някакъв клошар.
Смитбак се бореше да се освободи. Сега се опитваше да съблече мушамата, но само се заплете още повече.
– Не би трябвало да е там! – каза пазачът.
За съжаление този тип се отнасяше сериозно към работата си.
Пазачът сложи ръка върху пистолета си.
– Ей, ти! – извика по-силно. – Ей! – и направи крачка към журналиста.
Смитбак се бореше отчаяно с мушамата.
– Понякога го правя и без пари – каза Нора.
Пазачът се завъртя на пета към нея, очите му бяха широко разтворени, скитникът бе моментално забравен.
– Наистина ли?
– Разбира се. Защо не? За готино момче като теб…
Той се ухили като идиот. Сега вече Нора забеляза, че ушите му стърчаха настрани. Какъв хлапак, толкова да му се иска да изневери на жена си. И без пари при това.
– Сега ли? – попита той.
– Много е студено. Утре.
Тя долови раздиращия звук на скъсано, глухо изтопуркване и приглушена ругатня.
– Утре ли? – изглеждаше съсипан. – Защо не сега? У вас.
Тя свали якето и му го подаде.
– Никога у дома.
Пазачът пристъпи към нея.
– Има един хотел на ъгъла.
Той протегна ръка, опита се да я прегърне през кръста.
Тя леко отскочи назад и отново се усмихна. В този момент клетъчният й телефон иззвъня. С огромно облекчение го отвори.
– Задачата е изпълнена – долетя гласът на Смитбак. – Можеш да се махаш от онзи тъпанар.
– Разбира се, господин Макнали – отвърна топло тя. – Звучи прекрасно. Ще се видим там.
Изобрази шумна целувка по телефона и го затвори с изщракване.
Обърна се към пазача.
– Съжалявам. Работа.
Отстъпи още крачка назад.
– Почакай, хайде, нали каза, че… – в тона му се прокрадна нотка на отчаяние.
Тя отстъпи още няколко крачки назад и затвори портата пред лицето му.
– Утре. Обещавам.
– Не, почакай!
Тя се обърна и закрачи бързо по тротоара.
– Хей, хайде, почакайте! Госпожо!
Отчаяните му призиви отекваха в близките жилищни сгради.
Нора зави зад ъгъла. Смитбак я чакаше и я прегърна набързо.
– Последва ли те онзи тъпанар?
– Давай да вървим.
Затичаха по тротоара, Нора залиташе на високите си токове. Завиха зад далечния ъгъл и прекосиха улицата, след това спряха задъхани и се ослушаха. Пазачът не беше ги последвал.
– Господи – изпъшка Смитбак и се облегна на стената. – Мисля, че си строших ръката, като паднах от онази проклета ограда.
Протегна ръка. Мушамата и ризата му бяха разкъсани, а от дупката се подаваше кървящият му лакът.
Нора го огледа.
– Добре си. Взе ли роклята?
Смитбак потупа по мръсната си торба.
– Страхотно.
Смитбак се огледа.
– Никога няма да намерим такси в този район – изстена той.
– И да се появи, няма да спре. Да не си забравил как изглеждаме? Дай ми мушамата си. Замръзвам.
Смитбак я загърна. Спря се и се ухили.
– Изглеждаш някак… секси.
– Спести си го.
Тя закрачи към метрото.
Смитбак заподскача подире й. На входа на метростанцията той спря.
– Какво ще кажеш да излезем, госпожо? – рече похотливо. – Ей, госпожо, моля те!
Имитираше последните отчаяни молби на пазача.
Нора го погледна. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки, лицето му беше още по-мръсно, миришеше на прах и плесен. Не би могъл да изглежда по-смешен.
Не можа да сдържи усмивката си.
– Ще ти струва сума мангизи. Аз съм мацка от висока класа.
Той се ухили.
– Диаманти. Перли. Зелени гущери. Нощни танци в пустинята под койотската луна. Всичко, което пожелаеш, бейби.
Тя го улови заръка.
– Е, това вече е моят тип мъжага.
