Текст книги "Музей на страха"

Арканиум

Есента бе преминала в зима – беше един от онези свежи, слънчеви дни в началото на декември преди да падне първият сняг, когато светът изглежда почти като кристален в съвършенството си. Нора Кели и Бил Смитбак вървяха уловени за ръце по „Ривърсайд драйв“. Нора погледна към реката. От горното й течение вече се носеха малки ледени късове. Като гравирани се очертаваха укрепленията на Ню Джързи, а сребристият мост „Джордж Вашингтон“ сякаш плуваше в безтегловност над реката.

Нора и Смитбак бяха намерили апартамент на авеню „Уест енд“ и Деветдесета. Когато Пендъргаст им позвъни и ги помоли да се срещнат на „Ривърсайд драйв“ 891, те решиха да извървят двете мили пеша, за да се насладят на хубавия ден.

За първи път след ужасното откритие на улица „Кетрин“ Нора усещаше как в живота й се завръща известен покой. Работата й в музея напредваше добре. Всички датировки с въглерод–14 на образците й от Юта се бяха върнали и потвърждаваха теорията й за връзката между анасазите и аптеките. В музея се проведе страхотна чистка, администрацията бе почти изцяло обновена – с изключение на Колъпи, който някак си бе успял да премине през изпитанията с непокътната, ако не и по-висока репутация и престиж. Всъщност Колъпи предложи на Нора важен административен пост, който тя учтиво отказа. Нещастният Роджър Бризбейн бе освободен – заповедта за ареста му бе отменена ден преди изборите, след като адвокатът му представи железни алибита за времето на трите папагалски убийства и ядосаният съдия изтъкна, че не съществуват никакви физически доказателства, които да го свързват с каквото и да е престъпление. Сега Бризбейн съдеше градските власти за неправомерен арест. Вестниците продължаваха да надават вой, че „Хирурга“ бил още на свобода. Кметът загуби изборите. Капитан Къстър бе разжалван до редови патрулен полицай.

Появиха се сума вестникарски статии за неочакваното изчезване на Антъни Феърхевън, ала спекулациите свършиха с рейда на данъчните власти в компанията му. След това всички приеха, че причина за изчезването му навярно са данъчни проблеми. Понесе се слух, че за последно Феърхевън бил забелязан на плажа някъде в Холандските Антили да си пие дайкирито и да чете „Уолстрийт джърнъл“.

Смитбак прекара две седмици в клиниката „Фивършам“, северно от Колд спринг, където раната му бе зашита и превързана. Оправи се учудващо бързо. Пендъргаст също прекара няколко седмици във „Фивършам“ и претърпя серия от операции на лакътя и корема. След това изчезна и нито Нора, нито Смитбак знаеха нещо за него. До това тайнствено обаждане.

– Още не мога да повярвам, че отново се връщаме там – рече Смитбак, докато вървяха на север.

– Хайде, Бил. Не си ли любопитен да разбереш какво иска Пендъргаст?

– Разбира се. Просто не виждам защо да не се срещнем някъде другаде. На някое по-уютно място. Да речем – в ресторанта на „Карлайл“.

– Убедена съм, че ще узнаем причината за това.

– Аз – също. Но ако ми предложи коктейл в някоя от онези стъкленици на Ленг, моментално си тръгвам.

Старата къща се появи в далечината, нагоре по „Драйв“. Дори на ярката слънчева светлина тя изглеждаше някак тъмна: огромно свърталище на духове, обрамчено от голи дървета; черните прозорци на горните й етажи, гледащи на запад, приличаха на кухи очни ябълки.

Нора и Смитбак спряха едновременно, сякаш по даден знак.

– Знаеш ли, разтреперват ми се мартинките само при вида на тази стара грамада – рече тихо Смитбак. – Да ти кажа, че когато Феърхевън ме просна на операционната и усетих как ножът се забива в…

– Бил, моля те – рече жално тя.

На Смитбак беше започнало да му харесва да я гощава с кървави подробности.

Той я прегърна през рамо. Беше облечен в синия костюм от „Армани“, но сега му беше малко възширок, слабата му фигура бе отъняла още повече след изпитанията. Лицето му беше бледо и изопнато, но палавото пламъче на старото чувство за хумор се бе върнало в очите му.

Продължиха пътя си и пресякоха 137-а улица. Ето я подходната алея, все още отчасти затрупана от довеялите купища боклуци. Смитбак спря отново и Нора видя как погледът му пробяга по фасадата на сградата към един строшен прозорец на втория етаж. При цялата му демонстрация на кураж и непукизъм, лицето на журналиста пребледня за миг. След това продължи решително пътя си, следвайки Нора към задната порта. Почукаха.

Мина минута, после – две. Най-сетне вратата изскърца, отвори се и пред тях застана Пендъргаст. Носеше дебели гумени ръкавици, а елегантният му черен костюм бе покрит с прах от мазилка. Без да изрече и дума за поздрав, той се извърна и те го последваха по тихите кънтящи коридори към библиотеката. По коридорите бяха монтирани преносими халогенни лампи, които хвърляха студена бяла светлина върху стените на старата къща. Но дори и при наличието на светлина Нора потрепери от страх, докато вървеше отново по тези коридори. Лошата миризма на гниене я нямаше, заместена от лекия мирис на миещи препарати. Интериорът бе неузнаваем: имаше стени със свалени ламперии, шкафовете зееха отворени, водопроводните и газопроводните тръби бяха разкрити или премахнати, от пода бяха изтръгнати дъски. Изглеждаше така, сякаш къщата е била разбита по време на невероятно изтощително претърсване.

В библиотеката всички чаршафи бяха свалени от скелетите и препарираните животни. Осветлението тук беше по-мъждиво, но Нора забеляза, че половината лавици бяха изпразнени, а на пода имаше грижливо подредени купчинки от книги. Пендъргаст си проправи път между тях към огромната камина в дъното на стаята и тогава – най-сетне – се обърна към двамата си гости.

– Доктор Кели – рече той и й кимна. – Господин Смитбак, радвам се, че изглеждате добре.

– Този ваш доктор Блум е колкото хирург, толкова и артист – отвърна Смитбак с малко скована сърдечност. – Надявам се да му дадат ордена на синия кръст. Макар че още не съм видял сметката, която ще ми изпрати.

Пендъргаст леко се усмихна. Последва кратко мълчание.

– Е, защо ни поканихте тук, господин Пендъргаст? – попита Нора.

– Вие двамата преминахте през ужасно изпитание – отвърна Пендъргаст и свали тежките ръкавици. – По-голямо, отколкото човек би трябвало да преживее. Чувствам се до голяма степен отговорен за това.

– Е, нали за това са завещанията – отвърна шеговито Смитбак.

– През последните седмици научих някои неща. На твърде много хора вече не може да се помогне – Мери Грийн, Дорийн Холандър, Манди Еклънд, Райнхарт Пък, Патрик О’Шонеси. Но за вас двамата… помислих си, че може би ако чуете истинската история – история, която никой друг не трябва да узнае – това може да ви помогне да прогоните демоните от душите си.

Последва нова кратка пауза.

– Продължете – рече Смитбак с коренно различен тон.

Пендъргаст погледна Нора, после – Смитбак, сетне – отново Нора.

– Още от детството си Феърхевън е бил обсебен от идеята за безсмъртие. По-големият му брат е починал на шестнайсет годишна възраст от синдрома Хъчинсън-Гилфорд.

– Малкият Артър – намеси се Смитбак.

Пендъргаст го погледна с изненада.

– Точно така.

– Синдромът на Хъчинсън-Гилфорд ли? – попита Нора. – Никога не съм чувала за него.

– Болестта е известна и като прогерия. След нормално раждане детето започва да старее изключително бързо. Растежът спира. Косата побелява и опадва, разкривайки изпъкнали вени. Обикновено нямат вежди и мигли, а очите стават прекалено големи за черепа. Кожата потъмнява и се сбръчква. Дългите кости се трошат от липса на калций. Най-общо казано, когато достигне юношество, тялото на детето вече е като на старец. Става податливо на атеросклероза, инсулти и инфаркти. Точно от инфаркт е починал Артър Феърхевън, когато е бил на шестнайсет години.

– Брат му е бил свидетел как безсмъртието се свива в пет или шест години на ужас. И никога не успял да го преживее. Всички се боим от смъртта, но за Алтъни Феърхевън този страх се превръща в идея фикс. Записва се да учи медицина, но след две години го изключили за предприети от него някакви неразрешени опити. Още не съм разбрал от какво естество са били те. Тъй че по традиция влязъл в семейния бизнес с недвижими имоти. Ала здравето си останало негова мания. Експериментирал със здравословни храни, с диети, витамини, хранителни добавки, германски водолечения, финландска димна сауна. Обнадежден от християнското обещание за вечен живот, станал крайно религиозен – ала когато молитвите му не получавали отговор, започнал да разпределя залозите си, допълвайки религиозния си плам с не по-малко силен и необясним интерес към науката, медицината и естествената история. Превърнал се в голям благодетел на няколко съмнителни изследователски института, както и на медицинския факултет на Колумбийския университет, на Смитсъновия институт и, разбира се, на Нюйоркския природонаучен музей. Основал и клиниката „Малкия Артър“, където наистина се върши сериозна работа по редките заболявания на децата.

– Не сме сигурни кога точно е узнал за Ленг. Ровил се е много време в архива на музея, следвайки една или друга посока на изследвания. И в даден момент е попаднал на информация за Ленг. Открил две критично важни информации – за същината на експериментите на Ленг и за местонахождението на първата му лаборатория. Ето го най-сетне човекът, който твърдял, че е успял да удължи живота си. Можете да си представите как е реагирал Феърхевън. Трябвало да открие какво е постигнал онзи човек и дали наистина е успял. Ето защо се е наложило Пък да умре: само той знаел за посещенията на Феърхевън в архива. Само той е знаел какво изучава Феърхевън. Това не е било проблем, докато не намерихме писмото на Шотъм; но после вече е станало неизбежно Пък да бъде премахнат. Дори едно случайно негово споменаване за посещенията на Феърхевън в архива щеше да го свърже директно с Ленг. И би го превърнало в главния заподозрян. Като ви е подмамил там, долу, в архива, доктор Кели, Феърхевън се надявал да убие с един куршум два заека. Вие самата се оказахте необичайно опасна и ефективна за него.

Но аз избързвам. След като Феърхевън открил върху какво е работил Ленг, следващият въпрос бил дали е успял, с други думи – дали Ленг е още жив. Затова започнал да го издирва. Когато аз самият започнах да издирвам местонахождението на Ленг, често имах чувството, че някой е вървял по следите пред мен, при това не много отдавна.

В крайна сметка Феърхевън открил къде е живял някога Ленг. Отишъл в къщата му. Представете си екзалтацията му, когато разбрал, че моят прапрачичо е още жив – когато осъзнал, че Ленг наистина е успял в опита си да удължи живота. Ленг притежавал онази тайна, която Феърхевън толкова силно желаел.

Опитал се да накара Ленг да разкрие тайната си. Но както знаем, Ленг бил изоставил крайния си проект. И сега аз знам защо. След като проучих документите в лабораторията му, разбрах, че Ленг е прекратил изведнъж работата си към първи март 1954 година. Дълго време се чудих защо точно на тази дата. И се сетих. Това бе датата на „Касъл Браво“.

– „Касъл Браво“ ли? – повтори Нора.

– Първата термоядрена бомба, взривена над атола Бикини. Мощността й достигнала петнайсет мегатона, а огненото кълбо на взрива – четири мили в диаметър. Ленг бил убеден, че с изобретяването на термоядрената бомба човечеството и без друго ще се самоунищожи далеч по-ефективно, отколкото това би могъл да стори той. Напредъкът на технологиите бил решил проблема вместо него. Затова изоставил изследванията си за съвършената отрова. Можел да остарее и да умре спокойно, убеден, че е въпрос на време мечтата му земята да бъде излекувана от човешката чума ще бъде изпълнена.

И така, когато Феърхевън го открил, Ленг не бил вземал еликсира от дълго време – всъщност от март 1954 година. Бил остарял. Може би дори е искал да умре. Във всеки слух чай отказал, дори и след най-жестоки мъчения, да разкрие формулата си. Феърхевън стигнал твърде далеч в старанията си и го убил.

Но за Феърхевън съществувала още една възможност. Старата лаборатория на Ленг, където можел да открие жизненоважна информация – под формата на човешки останки и особено пък в дневника на Ленг. А Феърхевън знаел къде е била лабораторията – под „Музея на Шотъм“. Разбира се, парцелът бил застроен с жилищни сгради. Но Феърхевън бил в състояние да купи земята и да разруши сградите – в името на обновяването на града. Строителите, с които разговарях, споменаха, че присъствието на Феърхевън по време на изкопите на основите биело на очи. Той влязъл втори в костницата, след като работникът, който открил костите, избягал изплашен. Няма съмнение, че е открил там дневника на Ленг. По-късно могъл да изследва на спокойствие, останките, намерени в тунела. Включително и костите – и това, без съмнение, обяснява защо следите по старите и по новите трупове са толкова сходни.

И така, Феърхевън вече разполагал с дневниците на Ленг. Започнал да се опитва да повтаря експериментите на Ленг с надеждата да открие посоката, в която Ленг бил поел. Но опитите му са били аматьорски, разбира се, не бил схванал същността на истинската работа на Ленг.

Разказът на Пендъргаст прекъсна и старата къща потъна в дълбока тишина.

– Не мога да повярвам – рече накрая Смитбак. – Когато го интервюирах, Феърхевън изглеждаше толкова самоуверен, толкова спокоен. Толкова… толкова с ума си.

– Лудостта приема много скрити форми – отвърна Пендъргаст. – Обсебеността на Феърхевън е била дълбока, прекалено силна и само очаквала да избие на повърхността. А и човек може да стигне до портите на ада еднакво лесно и с малки, и с големи крачки. Феърхевън е смятал, че формулата за удължаването на живота е била предопределена за него. След като отнел живота на Ленг, той започнал да смята себе си за Ленг – за онзи Ленг, какъвто би трябвало да бъде. Възприел е външния му вид, начина на обличане. И тогава започнаха папагалските убийства. Но те бяха съвсем различни от онова, което полицията си въобразяваше. Убийства, които, между другото нямат нищо общо с вашата статия, господин Смитбак.

– Защо се опита да убие вас? – попита Смитбак. – Това е бил голям риск. Изобщо не можах да разбера причината.

– Феърхевън беше човек, който мислеше много, много далновидно. Ето защо е постигнал такъв успех в бизнеса – и, разбира се, това е една от причините толкова да се страхува от смъртта. Когато успях да намеря адреса на Мери Грийн, той е осъзнал, че е само въпрос на време да открия и къщата на Ленг. Няма значение дали съм вярвал, че Ленг е жив, или не – той е знаел, че щом се добера до къщата на Ленг, всичките му усилия ще отидат на вятъра. Ще се разкрие връзката между съвременния убиец, известен като „Хирурга“, и стария убиец на име Ленг. Същото се отнася и за Нора. Тя бе попаднала на гореща следа; бе посетила дъщерята на Макфадън, има археологическия опит, който на мен ми липсва. Ясно му е било, че е само въпрос на време да разберем къде е живял Ленг. Не е можел да си позволи да ни остави да продължим.

– А О’Шонеси? Защо уби и него?

Пендъргаст склони глава.

– Никога няма да си го простя. Изпратих О’Шонеси да изпълни една, както ми се струваше, безопасна поръчка – да провери аптеката „Ню Амстердам“, откъдето Ленг е купувал химикалите си преди много години. Както изглежда, О’Шонеси имал там късмета да открие някакви стари счетоводни книги, в които били описани продажбите от двайсетте години. Казвам късмет, но се е оказа тъкмо обратното. Не осъзнавах, че Феърхевън е бил нащрек и е следял всяка наша стъпка. Когато е разбрал, че О’Шонеси не само е знаел откъде Ленг е купувал химикалите си, но е успял и да открие някакви стари книги – които биха могли да бъдат безкрайно полезни, а в същото време и опасни в ръцете му, – той трябвало да го убие незабавно.

– Горкият Патрик! – рече Смитбак. – Каква ужасна смърт.

– Ужасна, много ужасна наистина – рече тихо Пендъргаст, а болката бе изписана прекалено силно върху лицето му. – И отговорността за нея лежи изцяло върху моите плещи. Той беше добър човек и добър полицай.

Докато гледаше редиците подвързани с кожа книги, проядените от червеигоблени и лющещите се тапети, Нора потрепери.

– О, Господи – прошепна най-сетне тихо Смитбак, – и като си помисля, че не мога да публикувам нищо от това. – Сетне погледна Пендъргаст. – И какво се случи с Феърхевън?

– Най-накрая го сполетя онова, от което се боеше най-много – смъртта. В знак на почит към Алън Едгар По, зазидах горкия нещастник в една от подземните ниши. И тялото му никога повече няма да изплува на повърхността.

Тези думи бяха посрещнати с кратко мълчание.

– Какво възнамерявате да сторите с тази къща и с всичките тези сбирки?

Устните на Пендъргаст се разтеглиха в уморена усмивка.

– След един мъчителен процес на наследявания, тази къща и нейното съдържание в крайна сметка станаха моя собственост. Може би някой ден част от тези колекции ще се озоват като анонимно дарение в най-големите музеи на света, но това няма да стане скоро.

– А какво е станало с къщата? Тя е сякаш обърната наопаки.

– Това ме води към последната молба, която бих искал да отправя към вас двамата.

– И тя е…?

– Да дойдете с мен.

Те последваха Пендъргаст по виещите се коридори към задната входна врата. Пред нея Ролс-ройсът на Пендъргаст тихичко мъркаше на празни обороти, абсолютно не на място в тази окаяна обстановка. Пендъргаст отвори вратичката.

– Къде отиваме?

– В гробището „Портите на рая“.

Пътуването от Манхатън през заоблените хълмове на Уестчестър отне половин час. През цялото това време Пендъргаст не каза нищо и не помръдна, потънал изцяло в мислите си. Най-сетне стигнаха до потъмнелите метални порти и се заизкачваха по леко възвишение. Отвъд него имаше втори хълм, зад него – трети: обширен град на мъртвите, изпълнен с бели мраморни паметници и тежки, елегантни гробници. Колата спря в далечния край на гробището.

Пендъргаст слезе и ги поведе по покрита с безупречно подстригана трева пътека към редица скорошни гробове. Дълги, замръзнали купчини пръст, подредени с геометрична точност, без надгробни камъни, без цветя и каквито и да е отличителни знаци, с изключение на по един железен прът на всеки гроб. Върху всеки прът бе прикрепена алуминиева рамка, в която бе поставено картонче, вече избеляло и плесенясало, с изписан върху него протекъл от влагата номер.

Вървяха покрай редицата нови гробове, докато не стигнаха до номер 12. Пендъргаст спря до него, склони глава със сключени ръце, сякаш се молеше. Зад гърба му лъчите на унилото зимно слънце пронизваха извитите клони на дъбовете, а хълмът тънеше в мъгла.

– Къде се намираме? – попита Смитбак и се огледа. – Чии са тези гробове?

– Феърхевън е погребал тук трийсет и шестте скелета от улица „Кетрин“. Много хитър ход. Да се вземе разрешение от съда за ексхумация е дълъг и труден процес. Това е било най-доброто решение, ако изключим кремацията, но в този случай законът не я позволява. Той искал никой да няма достъп до тези скелети.

Пендъргаст посочи с ръка.

– Този гроб, номер 12, е мястото, където най-сетне е намерила покой Мери Грийн. Починала, но не и забравена.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади парче хартия, нагънато като акордеон. То леко потреперваше на слабия ветрец. Протегна го над гроба като че правеше някакво жертвоприношение.

– Какво е това?

– Арканиумът.

– Какво?

– Формулата на Ленг за удължаване на човешкия живот. Усъвършенстваната формула. Тя вече не е изисквала да се използват хора за донори. Това е причината, поради която е спрял да убива през 1935 година.

Слисаните Нора и Смитбак се спогледаха.

– В крайна сметка Ленг е успял да я постигне. Докъм края на двайсетте години това не е било възможно. Едва тогава получил достъп до определени синтетични опиати и други биохимични експериментални съединения. При наличието на тази формула той нямал нужда от повече жертви. Ленг не е обичал да убива. Той е бил учен; за него убиването е било просто тъжна необходимост. За разлика от Феърхевън, който определено се е наслаждавал на убийствата. Смитбак се бе вторачил недоверчиво в хартийката.

– Нима искате да ми кажете, че държите в ръцете си формулата на вечния живот?

– Няма такова нещо като „вечен живот“, господин Смитбак. Поне не и на този свят. Курсът на лечение би увеличил продължителността на живота. С колко? И аз не знам точно. Най-малко със сто години, може би – и с повече.

– Къде я намерихте?

– Беше скрита в къщата. Както си и знаех. Бях убеден, че Ленг не би я унищожил напълно. Би запазил едно копие за себе си. – Вътрешната борба у Пендъргаст сякаш се прояви още по-силно в изражението му. – Трябваше да я открия. Ако беше попаднала в нечии ръце… – не довърши думите си той.

– Прегледахте ли я?

Пендъргаст кимна.

– Е, и?

– Включва доста елементарна биохимия, използват се химикали, с които човек може да се сдобие във всяка добра аптека. Представлява органичен синтез, който всеки що-годе талантлив абсолвент химик може да извърши в една добре обзаведена лаборатория. Има обаче един номер, оригинален трик, поради който тя едва ли ще бъде преоткрита от незапознат с работата на Ленг учен – поне в обозримото бъдеще.

Последва кратка пауза.

– Вие какво ще… ние какво… ще правим с нея? – едва успя да попита през дъх Смитбак.

Сякаш в отговор на въпроса му се чу остро изщракване. В лявата ръка на Пендъргаст се виеше малко пламъче – то излизаше от тънка златна запалка и жълтееше в сумрака. Без да каже нищо той поднесе огънчето към края на хартийката.

– Почакайте! – и извика Смитбак и се втурна напред. Вдигнал високо горящата хартия, Пендъргаст изкусно се извърна настрани и избегна опита му да я сграбчи.

– Какво правите? – извика завъртелият се отново към него Смитбак. – За Бога, дайте ми тази…

Старото, свито на акордеонен мех листче вече бе наполовина изгоряло, черната пепел се къдреше и се чупеше, а люспи от нея падаха върху замръзналата земя на гроба.

– Спрете! – изохка Смитбак и отново пристъпи напред. – Помислете добре! Не можете…

– Аз вече съм помислил – отвърна Пендъргаст. – През последните шест седмици на това разследване не правих нищо повече от това да размишлявам. За мой безкраен срам тази формула е била извадена на бял свят от член на фамилията Пендъргаст. Колко хора са загинали за нея – колко юноши и девойки като Мери Грийн, – това историята никога няма да узнае. И точно аз, който успях да я открия, съм длъжен да я унищожа. Повярвайте ми – това е единственият начин. Нищо, създадено чрез толкова страдания, не бива да има правото на живот.

Пламъчето достигна края на листчето; Пендъргаст разтвори пръсти и неизгорялото ъгълче се превърна в пепел по пътя си към земята. Пендъргаст леко натисна пепелта в пръстта на гроба на Мери Грийн. Когато отстъпи назад, в кафеникавата пръст бе останало само малко черно петно.

Последва кратко, изпълнено с потрес мълчание.

Сетне Смитбак се улови с ръце за главата.

– Не мога да повярвам. Нима ни доведохте тук, само за да видим това?

Пендъргаст кимна.

– Но защо?

– Защото онова, което току-що сторих, бе прекалено важно, за да го извърша сам. Това бе действие, което изискваше свидетели – дори и само заради историята.

Нора се вгледа в лицето на Пендъргаст и забеляза, че от него още не бяха изчезнали следите на напрегнатата вътрешна борба – на бездънна мъка и на изтощен дух.

Смитбак нещастен поклати глава.

– Съзнавате ли какво направихте? Току-що унищожихте най-големия скок в развитието на медицината, постиган някога.

Агентът от ФБР заговори отново, този път с тих глас, почти шепнешком:

– Не можете ли да разберете? Тази формула би унищожила света. Ленг е разполагал с отговора на проблема си, стискал го е в ръце. Ако бе разпространил формулата, това щеше да бъде краят на света. Само че му е липсвала обективността да прозре това.

Смитбак не отвърна нищо.

Пендъргаст го погледна за миг, после сведе очи към гроба. Раменете му сякаш увиснаха.

Нора стоеше по-назад, гледаше и слушаше без да изрече и дума. Сега заговори изведнъж:

– Разбирам ви. Знам колко трудно е било решението ви. Но мисля, че въпреки всичко постъпихте правилно.

Докато тя говореше, погледът на Пендъргаст си оставаше забит в земята. Сетне той бавно надигна глава и погледът му срещна нейния. Може би беше само плод на въображението й, но след думите й мъката, изписана върху лицето му, сякаш бе намаляла почти незабележимо.

– Благодаря ви, Нора – рече тихо той.