Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 35 страниц)
Пета глава
Къстър се облегна назад в креслото си с прекалено висока облегалка и въздъхна. Беше дванайсет без четвърт в събота следобед и по всички правила на играта би трябвало да е в боулинг клуба и да пие бира с приятелчетата си. Та той беше шеф на участък, по дяволите, а не някой скапан детектив по убийствата. Защо ще го викат на работа в шибаната събота? Безсмислените глупости на отдела за връзки с обществеността. Цяла сутрин не прави нищо друго, освен да си седи на задника и да слуша шума на парното в радиатора. Чиста загуба на един хубав уикенд.
Поне Пендъргаст бе за известно време извън строя. Но какво точно целеше агентът? Когато попита О’Шонеси, онзи бе дяволски уклончив. Човек би очаквал полицай с досие като неговото да трупа точки, да знае чий задник да целува и кога. Е, на Къстър му бе дошло до гуша. Да дойде понеделник и ще му набие обръчите, ще му скъси каишката на това пале.
Интеркомът на писалището му избръмча и Къстър ядно натисна копчето:
– Какво, по дяволите, пък има сега? Нали казах никой да не ме безпокои?
– На линията е комисар Рокър, капитане – чу се грижливо неутралният глас на Нойс.
Господи и вси светии, това копеле, помисли си Къстър.
Треперещата му ръка увисна над премигващата лампичка на телефона. Какво пък искаше сега комисарят от него? Нима не бе направил всичко, което бяха поискали – кметът, шефът всички? Каквото и да бе станало, вината не беше негова.
Дебелият треперещ пръст натисна бутона.
– Къстър? – долетя до него сухият глас на комисаря.
– Какво има, сър? – изписка Къстър в неуспешен опит да намали височината на тона си.
– Твоят човек. О’Шонеси.
– Да, сър? Какво за О’Шонеси?
– Нещо тук предизвика любопитството ми. Защо точно той е изискал копие от доклада на съдебната медицина за останките, намерени на улица „Кетрин“? Ти ли си го упълномощил?
Гласът бе бавен, уморен.
Какво, по дяволите, бе замислил О’Шонеси? Мислите на Къстър запрепускаха бързо. Можеше да каже истината, да рече, че О’Шонеси не е спазил нарежданията му. Но така щеше да изглежда глупак – човек, който не може да ръководи хората си. А от друга страна, можеше и да излъже.
Лой избра втория, по-обичайния вариант.
– Господин комисар? – успя да сниши тона си до сравнително мъжки тембър. – Аз го упълномощих. Нали разбирате, не разполагахме тук с копие за архива си. Това си е формалност, нали разбирате, да туряме на всяка седморка чертичка и над всяко „и“ точка. Караме я по правилата, сър.
Последва кратко мълчание.
– Къстър, след като си толкова наясно с афоризмите, сигурно знаеш израза „да оставим кучето заровено“?
– Да, сър.
– Мислех си, че кметът даде ясно да се разбере: искаме точно това куче да си остане заровено.
По тона на Рокър можеше да се долови, че не е твърде очарован от решението на кмета.
– Да, сър.
– О’Шонеси не действа на своя глава, нали, Къстър? Да не би случайно да помага на онзи агент на ФБР, докато е на лечение, а?
– Той е солиден полицай, лоялен и послушен. Аз го накарах да вземе доклада.
– В такъв случай съм изненадан от теб, Къстър. Сигурно си наясно, че след като докладът постъпи в участъка, всяко ченге ще има достъп до него. Което означава, че сме на една крачка от това да го подхвърлим пред прага на „Ню Йорк таймс“.
– Съжалявам, сър. Не помислих за това.
– Искам този доклад – всяко копие от него – да ми бъде изпратено обратно. Лично. С куриер. Разбираш ли? Никакво копие не бива да остава в участъка.
– Тъй вярно, сър.
Господи, как по дяволите ще успее да го направи? Ще трябва да го вземе от онзи негодник О’Шонеси.
– Къстър, имам странното чувство, че не разбираш докрай ситуацията, в която се намираме. Онова на улица „Кетрин“ няма нищо общо с криминалното разследване. То е история. Онзи доклад на съдебната медицина е собственост на „Мойгън-Феърхевън“. Там е частна собственост. Платили са за нея и Останките са били намерени на тяхна земя. Онези останки са били погребани почтено и анонимно в частно гробище с подходящите религиозни обреди, всичко това – уредено от „Мойгън-Феърхевън“. Въпросът е приключен. Следваш ли мисълта ми дотук?
– Да, сър.
– Сега… „Мойгън-Феърхевън“ е добър приятел на кмета – както кметът изрично ми подчерта – и господин Феърхевън работи много яко за преизбирането му. Но ако тази ситуация се задълбочи, възможно е Феърхевън да не бъде толкова ентусиазиран в подкрепата си. Може да реши да се оттегли и да изчака. Може дори да реши да подкрепи другия кандидат.
– Разбирам, сър.
– Добре. Сега си имаме работа с един психопат, дето му викат „Хирурга“, който кълца хората. Ще ти бъда много благодарен, капитане, ако съсредоточиш усилията си върху него. Всичко хубаво.
Чу се изщракване и връзката изведнъж прекъсна.
Къстър се надигна на стола, все още стиснал слушалката, цялото му свинеподобно тяло се тресеше. Преглътна, овладя треперещия си глас и натисна бутона на интеркома.
– Свържи ме с О’Шонеси. Опитай всичко – радио, аварийни честоти, клетъчни телефони, домашния му номер, всичко.
– Той не е на служба, капитане – каза Нойс.
– Не давам и пет пари къде е. Намери го!
– Слушам, сър.
Говорителят изпука и замлъкна.
Шеста глава
Нора взе шпаклата, клекна и се зае да измъкне една от старите тухли от стария под. Беше почти разпаднала се и пропита с вода, затова се натроши под инструмента. Тя бързо измъкна парчетата и подхвана съседните тухли. О’Шонеси стоеше над нея и гледаше. Работиха цяла нощ и до обяд на следващия ден разшириха изкопа на осем квадратни метра. Нора бе неописуемо уморена. Но това бе една задача, която искаше да изпълни сама.
След като научи за напредъка й Пендъргаст се застави да стане от болничното легло – въпреки протестите на уплашените лекари и сестри – и отиде сам на улица „Дойърс“. Сега лежеше близо до изкопа на ортопедичен дюшек, доставен от „Дъксиана“ Лежеше с кръстосани на гърдите ръце и затворени очи и почти не помръдваше. С черния си костюм и бледото си лице изглеждаше съвсем като мъртвец. По молба на Пендъргаст Проктър, шофьорът му, бе донесъл от апартамента в „Дакота“ някои вещи: масичка, лампа от „Тифани“, различни лекарства и мазила, френски шоколади, както и купчина съмнителни на вид книга и карти.
Почвата под пода на старата лаборатория на Ленг бе пропита с вода и миришеше лошо. Нора разчисти един квадратен метър от тухлената настилка и започна диагонален пробен изкоп. Оттук нататък не й оставаше много. Почти беше достигнала до водното равнище.
Натъкна се на нещо. Сръчно разчисти с метличката и се разкри ръждясал, почти изгнил чадър от деветнайсети век – само дръжката от китова кост бе останала непокътната. Внимателно разчисти около него, фотографира го на място, след това го извади и постави ръждясалите части върху пласт специална безкиселинна хартия за образци.
– Намерихте ли нещо? – попита Пендъргаст без да отваря очи. Дългата бяла ръка се протегна, взе един шоколадов бонбон и го лапна.
– Останки от чадър.
Тя работеше вече по-бързо. Пръстта беше по-рехава, по-разкаляна.
На трийсетина сантиметра по-надолу, в левия край на изкопа шпаклата й се натъкна на нещо твърдо. Заразчиства калта около него. После изведнъж отдръпна инстинктивно ръка. Беше се разкрил кичур коса върху гладкия купол на кафява кост.
Далечен гръм прониза тишината. Бурята все още вилнееше вън.
Чу как О’Шонеси тихо пое дъх.
– Да? – долетя веднага гласът на Пендъргаст.
– Открихме череп.
– Продължете да копаете, моля – тонът на Пендъргаст не издаде никакво учудване.
Работейки внимателно с четката, с разтуптяно сърце, Нора отстрани още пръст. Изпод нея бавно се появи лицевата част, след това двете очни кухини, в които още имаше слузеста, лепкава материя. Разнесе се отвратителна миризма и на Нора й се повдигна. Това не беше чист скелет на индианец анасази, погребан преди хиляда години в сух пясък.
Нора покри носа и устата си с тениската и продължи. Разкри се част от носовата кост, в отвора се виждаше извито парче хрущял. А когато се разкри горната челюст, проблесна метал.
– Моля, опишете – слабият глас на агент Пендъргаст наруши мълчанието в стаята.
– Почакайте още минутка.
Нора почисти с четката лицевите кости. След като лицето вече беше изцяло почистено, тя седна на петите си.
– Добре. Имаме череп на възрастен мъж, с остатъци от коса и част от меките тъкани, запазили са се вероятно поради анаеробната среда. Под горната челюст има два сребърни зъба, отчасти откъснати от челюстта, прикрепени към някакъв стар мост. Под тях, в устната кухина виждам чифт очила със златни рамки, едното им стъкло е непрозрачно, черно.
– Аха. Намерили сте Тинбъри Макфадън. – След кратка пауза Пендъргаст продължи: – Не трябва да спираме. Остава да се намерят Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърлей, членове на Академията и колеги на доктор Ленг. Двамата са имали нещастието Дж. К. Шотъм да им се довери. Малкият кръг се затваря.
– Това ми напомня… – прекъсна го Нора, – … сетих се нещо, докато копаех снощи. Първия път, когато помолих Пък да ми покаже материалите на Шотъм, той подхвърли, че напоследък Шотъм се радвал на доста голяма популярност. Тогава не обърнах внимание на думите му. Но след всичко, което се случи, започнах да се питам кой… – тук младата жена замлъкна.
– Кой е предприел това пътешествие преди нас – довърши мисълта й Пендъргаст.
Изведнъж се чу изтракването на бравата.
Всички погледи се устремиха към вратата.
Дръжката изхлопа, завъртя се веднъж, втори път.
Проехтяха силни удари по вратата, които отекнаха в малкия апартамент. След малка пауза последва нов залп от обезумели удари.
О’Шонеси вдигна глава, ръката му се спусна към револвера.
– Кой е?
Отвън се чу пронизителен женски глас.
– Какво става там? Какъв тази миризма? Какво прави там? Отвори!
– Това е госпожа Ли – въздъхна Нора, докато се изправяше. – Хазяйката.
Пендъргаст не помръдна. Бледосините му котешки очи се отвориха само за миг, след това отново се склопиха. Сякаш се гласеше да си подремне.
– Отвори! Какво става вътре?
Нора се изкатери от изкопа и отиде до вратата.
– Какъв е проблемът? – попита тя, опитвайки се да намери спокоен тон.
О’Шонеси застана до нея с изваден револвер.
– Проблем с миризма! Отвори!
– Тук няма никаква миризма – каза Нора. – Сигурно идва от другаде.
– Идва оттук, през този врата! Подушила снощи, а сега още по-лош, като излязла от апартамент. Отвори!
– Просто готвех, това е. Вземам уроци по готварство, но изглежда още не съм се усъвършенствала достатъчно, та…
– Това не миризма от готвене! Миризма – лайна! Този хубава апартамент! Ще викам полиция!
Последва ново яростно блъскане по вратата.
Нора погледна към Пендъргаст, който лежеше спокойно, като призрак, със затворени очи. Обърна се към О’Шонеси.
– Нали търси полиция – рече той и сви рамене.
– Но ти не си с униформа.
– Значката ми е у мен.
– Какво ще й кажеш?
Думкането продължаваше.
– Истината, разбира се.
О’Шонеси отиде до вратата, отключи я и я отвори.
Ниската и яка хазяйка се появи на прага. Погледът й се стрелна покрай О’Шонеси, забеляза гигантската дупка на пода във всекидневната, купчините пръст и подредените зад тях тухли, изкопаната горна част от скелет. Върху лицето й се изписа дълбок ужас.
О’Шонеси отвори портфейла си, за да покаже значката, но жената изглежда не го забеляза. Беше като парализирана от дупката в пода и от черепа, който й се хилеше от дъното.
– Госпожо… Ли беше, нали? Аз съм сержант О’Шонеси от Нюйоркската полиция.
Дамата все още гледаше зяпнала изкопа.
– В този апартамент е било извършено убийство – рече делово О’Шонеси. – Трупът е бил закопан под пода. Правим разследване. Знам, че за вас е шокиращо. Съжалявам, госпожо Ли.
Жената като че ли най-сетне го забеляза. Обърна се бавно, погледна го първо в лицето, след това погледна значката и пистолета му.
– Ка-а-а-кво?
– Убийство, госпожо Ли. Във вашия апартамент.
Тя отново се вторачи в голямата дупка. Вътре в нея скелетът си лежеше мирно, загърнат в пръстената си мантия. Горе Пендъргаст лежеше без да помръдва, с все още кръстосани на гърдите ръце, в почти същата поза на покой.
– А сега, госпожо Ли, ще ви помоля да се приберете тихичко, във вашия апартамент. И да не казвате на никого за това. Няма да се обаждате никому. Заключете вратата си. Не отваряйте на никого, освен ако ви покажат това – О’Шонеси вдигна значката си близо до лицето й. – Разбрахте ли, госпожо Ли?
Тя кимна безмълвна, очите й продължаваха да са ококорени.
– Качете се сега горе. Трябват ни двайсет и четири часа пълно мълчание. После, разбира се, ще дойде голяма група полиция. Лекари, съдебни медици – пълна бъркотия. Тогава можете да говорите. Но засега – той вдигна пръст пред устните си и изигра пантомимно едно преувеличено „Ш-ш-ш-ш-т“
Госпожа Ли се обърна и се затътри по стълбите. Движенията й бяха бавни, като на лунатичка. Нора чу как вратата горе се отваря и затваря. А сетне се възцари отново тишина.
Пендъргаст отвори едно око. Погледна О’Шонеси, после – Нора.
– Отлично се справихте двамата – каза с тих глас. Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.
Седма глава
Когато патрулната кола с капитан Шърууд Къстър зави към улица „Дойърс“, капитанът се взря през предното стъкло в шумната групичка репортери. Не бяха много на брой, но отдалеч виждаше, че са от най-гадните.
Нойс спря колата до бордюра, Къстър отвори вратичката и измъкна туловището си на улицата. С приближаването му към къщата, репортерите започнаха да му подвикват. А там беше и най-гадният – Смитбът ли, или както там му беше името – който се караше с униформения полицай, застанал на входните стълби.
– Не е честно! – викаше той с все сила, а лизнатият му кичур коса се люлееше на темето. – Щом пуснахте него, трябва да пуснете и мен!
Полицаят не му обърна внимание, а се отдръпна, за да направи път на Къстър да премине през жълтата лента опасваща местопрестъплението.
– Капитан Къстър! – извика репортерът и се обърна към него: – Комисар Рокър отказа да разговаря с пресата. Вие бихте ли коментирали случая, моля?
Къстър не отговори. Комисарят, помисли си. Самият комисар беше тук. Щеше здравата да си изпати. Да оставим точно това куче заровено – това му беше казал той. Къстър не само бе разлаял кучето, но то го беше захапало за задника.
Благодарение на О’Шонеси.
На вратата го вписаха в дневника и Къстър влезе вътре, следван по петите от Нойс. Бързо се спуснаха към партерния апартамент. Навън още се чуваше гласът на протестиращия репортер.
Първото нещо, което Къстър забеляза с влизането си в апартамента, беше една голяма дупка и купчина пръст. Там бяха обичайните фотографи, прожектори, съдебният лекар. Там беше и комисарят.
Той вдигна глава и забеляза Къстър. По лицето му пробяга яден спазъм.
– Къстър! – извика комисарят и му кимна да приближи.
– Да, сър.
Къстър преглътна и тихо скръцна със зъби. Край.
– Поздравления.
Къстър замръзна на място. Сарказмът на Рокър бе лош знак. И на всичкото отгоре – пред всички.
Вдърви се.
– Съжалявам сър, всичко това е извършено без разрешение от начало до край и аз лично ще…
Комисарят го прегърна през рамо и го притегли по-близо до себе си. Къстър усети в дъха му миризмата на застояло кафе.
– Къстър?
– Да, сър?
– Моля те, само слушай – прошепна му комисарят. – Не говори. Не съм тук, за да слушам извинения. Дошъл съм, за да ти възложа ръководството на това разследване.
Това наистина бе лош знак. И преди беше ставал жертва на сарказма на комисаря, но не и чак дотам. Никога.
Къстър премигна.
– Наистина много съжалявам, сър, но…
– Ти не ме слушаш, капитане. – Все още прегърнал го през рамо, комисарят отведе Къстър по-далеч от представителите на пресата – към дъното на тесния апартамент. – Разбрах, че твоят човек О’Шонеси има нещо общо с тези разкопки.
– Да, и аз най-строго ще го порицая…
– Капитане, ще ме оставиш ли да довърша?
– Да, сър.
– Кметът ми се обажда два пъти тази сутрин. Много е доволен.
– Доволен ли?
Къстър не беше сигурен дали това беше нова саркастична забележка, или нещо още по-лошо.
– Доволен, да. Колкото повече вниманието се отклонява от тези нови папагалски убийства, толкова е по-доволен. Новите убийства действат зле на рейтинга. Благодарение на това откритие, ти си сега ченгето на деня. Поне за кмета.
Мълчание. На Къстър му стана ясно, че Рокър не споделя напълно доброто мнение на кмета.
– Сега всичко изяснено ли е, капитане? Разследването отсега нататък се ръководи официално от теб.
– Какво разследване?
Къстър се почувства напълно объркан. Нима започваха официално разследване и на онези стари убийства?
– Разследването на „Хирурга“. – Рокър махна пренебрежително с ръка към огромната дупка с нейните скелети. – Това е нищо. Само археология. Това не е разследване.
– Да, точно така. Благодаря ви, сър – каза Къстър.
– Не благодари на мен, а на кмета. Негово е… ъ-ъ-ъ… предложението ти да поемеш случая.
Рокър отдръпна ръка от рамото на Къстър. Отдръпна се и изгледа капитана от глава до пети – дълъг, оценяващ поглед.
– Мислиш ли, че ще справиш, капитане?
Къстър кимна. Вдървеността му постепенно взе да изчезва.
– Първото правило в занаята е да се ограничат пораженията. Тези стари убийства ще ти дадат ден, а може би два дни отдих, преди общественото внимание да се насочи отново към „Хирурга“. Кметът може и да се радва, че тези стари убийства привличат вниманието, но, честно казано, аз не се радвам. Те ще дадат на убиеца папагал нови идеи, ще го нахъсят. – Посочи с палец зад рамото си. – Доведох Брайс Хариман. Познаваш ли го?
– Не.
– Той първи публикува темата за папагалските убийства. Трябва да го държим винаги под око. Ще му дадем ексклузивно интервю, но винаги ще контролираме онова, което ще узнава. Разбрано ли е?
– Да, сър.
– Добре. Той е добро момче, готов е да угоди. Чака там, отпред. Не забравяй да ограничаваш разговора до старите кости и до това местопрестъпление. Нищо за „Хирурга“ или за новите убийства. Обществото може и да ги свързва, но не и ние, в никакъв случай.
Къстър се обърна към всекидневната. Но Рокър протегна ръка и го спря.
– Още нещо, капитане. След като свършиш с Хариман, се заеми с този твой нов случай. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не ти е необходим още един, нов труп, нали така? Както вече казах, имаш известно време. Възползвай се от него.
– Слушам, сър.
Рокър продължи да го гледа изпод свъсените си вежди. След това изсумтя, кимна и даде знак на Къстър да тръгне преди него.
Всекидневната изглеждаше още по-претъпкана отпреди, ако това изобщо беше възможно. По знак на комисаря един висок, строен мъж пристъпи от сенките, хвърляни от прожекторите; беше е очила в рогови рамки, с пригладена коса, със сако от туид, синя риза и мокасини с пискюли.
– Господин Хариман? – рече Рокър. – Запознайте се с капитан Къстър.
Харимън раздруса по мъжки ръката на Къстър.
– Радвам се да се запозная лично с вас, сър.
Къстър отвърна на ръкостискането. Въпреки инстинктивното си недоверие към пресата, това почтително поведение на човека му се понрави. Сър. Кога за последен път някой от пресата се бе обръщал към него със „сър“?
Погледът на комисаря се плъзна от единия към другия.
– А сега, ако ме извините, капитане, ще трябва да се върна на площад „Полиция“, номер едно.
Къстър кимна.
– Разбира се, сър.
Изгледа как широкият гръб на комисаря изчезва през вратата.
Изведнъж пред Къстър се появи Нойс с протегната ръка.
– Позволете ми аз пръв да ви поздравя, сър.
Къстър раздруса отпуснатата му ръка. След това се обърна към Хариман, който се усмихваше изпод роговите си рамки, безупречно завързаната му вратовръзка елегантно се спускаше от закопчаната догоре яка. Тъпанар, не ще и дума. Но много полезен тъпанар. На Къстър му хрумна, че даването на ексклузивно интервю на Хариман щеше да посмачка малко фасона на онзи досаден репортер, чийто глас още се чуваше да вдига врява отвън. Ще го забави, ще отърве задниците им от него поне за известно време. Усети прилив на одобрение – колко бързо навлизаше в тази ся нова отговорност.
– Капитан Къстър? – рече мъжът, извадил бележник.
– Да?
– Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Къстър направи великодушен жест.
– Давайте.
Осма глава
О’Шонеси влезе в преддверието на кабинета на капитана и машинално се огледа за Нойс. Беше съвсем наясно защо го беше извикал Къстър. Чудеше се дали темата за двестате долара на проститутката ще бъде извадена отново, както ставаше винаги, когато проявяваше известна независимост, неприятна за всеки блюдолизец. Обикновено не би обърнал внимание на това; години наред бе тренирал да не обръща внимание. Каква ирония на съдбата – помисли си той, – че всичко това щеше да се стовари отгоре му точно сега, когато се бе заел с разследване, на което наистина държеше.
Нойс се появи иззад ъгъла, дъвчеше дъвка, носеше наръч документи, а постоянно влажната му долна устна висеше и разкриваше редица кафеникави зъби.
– А, ти ли си? – рече той.
Пусна купчината на писалището си, отпусна се с удоволствие на стола си и след това се наведе към говорителя.
– Тук е – извика в него.
О’Шонеси седна и погледна Нойс. Винаги дъвчеше тези гадни дъвки със старомоден аромат на виолетки, любим на вдовици и алкохолици. Преддверието вонеше от тях.
Десет минути по-късно капитанът се появи на вратата, вдигна панталона си и напъха ризата вътре. Друсна брадичка по посока на О’Шонеси в знак, че е готов за него.
О’Шонеси го последва в кабинета му. Капитанът потъна тежко в креслото си. Облещи очи към О’Шонеси с поглед, който би трябвало да изразява твърдост, но издаваше само злоба.
– Иисусе Христе, О’Шонеси. – Поклати глава насам-натам, а бузите му се размахаха като на ловна хрътка. – Господи, мили Боже!
Последва мълчание.
– Дай ми доклада.
О’Шонеси пое дълбоко дъх.
– Не мога.
– К’во искаш да кажеш с това „не мога“?
– Вече не е у мен. Дадох го на специален агент Пендъргаст.
Капитанът се вторачи в О’Шонеси в продължение на поне една минута.
– Дал си го на онзи шибаняк?
– Да, сър.
– Мога ли да попитам защо?
О’Шонеси не отговори веднага. Истината беше, че не иска да го отстранят от разследването. Харесваше му да работи с Пендъргаст. Много му харесваше. За първи път от години насам се улавяше, че се буди нощем и мисли за случая, опитва се да слепи заедно парченцата от мозайката, мислеше за нови посоки в разследването. Но въпреки това нямаше намерение да целува ничии задници. Да става каквото ще.
– Той го поиска. За разследването си. Вие ми наредихте да му помагам и аз направих точно това.
Бузите на онзи продължаваха да се друсат.
– О’Шонеси, мисля, че бях съвсем ясен, че трябва да се правиш, че му помагаш, а не да му помагаш.
О’Шонеси се направи на изненадан.
– Струва ми се, че не съм ви разбрал така, сър.
Капитанът скочи от стола си и изрева:
– Много добре разбираше за какво става дума!
О’Шонеси не отстъпи, изобрази изненада и озадаченост.
– Не, сър, не мисля.
Бузите вече се тресяха от ярост.
– О’Шонеси, ти, безсрамен, малък… – Кътлър се спря, преглътна, отпита се да се овладее. Над дебелата му горна устна изби пот. Пое дълбоко дъх. Отстранявам те временно от работа.
По дяволите.
– На какво основание?
– Не ми пробутвай тези номера. Знаеш защо. За неизпълнение на мои преки заповеди, за работа на своя шава за оня агент на ФБР, за подкопаване на департамента – да не говорим, че си се замесил в онези разкопки на улица „Дойърс“.
О’Шонеси много добре знаеше, че откритието бе добре дошло за Къстър. То бе намалило за известно време натиска върху кмета, а кметът се бе отблагодарил на Къстър, като му възложи ръководството на разследването.
– Сър, в работата си като свръзка със специален агент Пендъргаст следвах процедурата.
– Как ли не! Държа ме на тъмно за всяка негова стъпка, въпреки безкрайните си шибани рапорти, които непрекъснато пишеше, след като много добре знаеше, че нямам време да ги чета. Заобиколи ме при сдобиването си с онзи доклад. Господи, О’Шонеси, дадох ти достатъчно възможност, а ти ме прецака.
– Ще подам жалба в профсъюза, сър. А освен това искам да заявя официално, че като католик съм дълбоко обиден от вашето ругателско споменаване на нашия Спасител.
Последва слисано мълчание и О’Шонеси забеляза, че Къстър е на път да изгуби напълно самообладание. Капитанът запелтечи, преглътна, сви и отпусна юмруци.
– Що се отнася до полицейския профсъюз – рече Къстър с напрегнат, висок тон, – доведи ги. А пък за другото – не си мисли, че можеш да се направиш на по-голям светец от мен, престорено набожно говедо. А сега давай тук значката и ютията си – той потропа по писалището – и веднага изнасяй ирландския си задник от участъка. Иди си у дома и си свари картофи и зеле. Отстранен си временно, докато се произнесе вътрешният отдел след разследването си. Още едно разследване на вътрешния отдел, бих добавил. Ще поискам освобождаването ти от полицията. С това твое досие няма да е особено трудно да го защитя.
О’Шонеси знаеше, че това не беше празна заплаха. Извади револвера и значката си и ги пусна последователно върху писалището.
– Това ли е всичко, сър? – попита с възможно най-леден тон.
С удоволствие забеляза как лицето на Къстър отново потъмнява от гняв.
– Всичко ли? Малко ли ти е? Почвай да си събираш партакешите, О’Шонеси! Знам едно заведение на „Макдоналдс“ в Южен Бронкс, където търсят за охранител бивш полицай за кучешката смяна.
Докато си тръгваше, О’Шонеси забеляза как Нойс го съпровожда с очи, навлажнени от подлизурско удовлетворение.
Спря се на стълбите на участъка, заслепен за миг от слънчевата светлина. Помисли си колко пъти се бе тътрил нагоре-надолу по тези стълби, поел на поредното безсмислено патрулиране, или да изпълни поредната безсмислена бюрократична задача. Стори му се странно – въпреки всичко усещаше известно съжаление. Пендъргаст и разследването ще трябва да минат без него. Но въздъхна, сви рамене и слезе по стълбите. Кариерата му бе свършена и толкоз.
За негова изненада една позната кола – Ролс-ройс модел „Сребърен призрак“ – бе паркирана с работещ двигател до бордюра. Вратата се отвори от невидима фигура в дъното на купето. О’Шонеси приближи, наведе се и надникна.
– Отстраниха ме от работа – съобщи той на човека на задната седалка.
Облегналият се назад Пендъргаст кимна.
– За доклада ли?
– Аха. А и онази моя грешка отпреди пет години не бе от полза.
– Колко жалко! Извинете ме за ролята ми в това нещастие. Но влезте, ако обичате. Не разполагаме с много време.
– Не чухте ли какво казах?
– Чух. Отсега нататък ще работите за мен.
О’Шонеси се спря на място.
– Всичко е уредено. Книжата вече се движат, докато си говорим. От време на време имам нужда да се консултирам със… ъ-ъ-ъ… специалисти. – Пендъргаст потупа снопче листа върху седалката до него. – Всичко е изписано тук. Можете да подпишете документите в колата. Ще се отбием в офиса на ФБР в центъра, за да ви направят снимка за служебната карта. Е, не е полицейска значка, но върши почти същата работа.
– Съжалявам, господин Пендъргаст, но трябва да знаете, че се започва вътрешно…
– Знам всичко. Влезте, моля.
О’Шонеси се качи в колата, затвори вратичката и усети леко замайване.
Пендъргаст посочи документите.
– Прочетете ги, няма да намерите неприятни изненади. Петдесет долара на час, гарантирани минимум трийсет часа на седмица, осигуровки и всичко останало.
– Защо правите всичко това?
Пендъргаст го погледна благо.
– Защото видях, че се издигнахте до равнището на предизвикателството; Необходим ми е човек, който има смелостта да отстоява убежденията си. Видях ви как действате. Познавате района, улиците, можете да разговаряте с хората по начин, който аз не владея. Вие сте един от тях. Аз не съм. Освен това не мога да работя сам по това дело. Необходим ми е човек, който е наясно с византийските номера на Нюйоркското полицейско управление. А вие проявявате съчувствие. Не забравяйте, че съм гледал онзи запис. И това съчувствие ще ми е нужно.
О’Шонеси посегна да вземе документите, все още като замаян. Спря се.
– При едно условие – рече той. – Вие знаете много повече от онова, което споделяте. А аз не обичам да работя на тъмно.
Пендъргаст кимна.
– Напълно сте прав. Време е да поговорим. Това ще е следващата ни работа, когато приключим с документите. Става ли?
– Става.
О’Шонеси взе документите и бързо ги прегледа.
Пендъргаст се обърна към шофьора:
– Площад „Федерален“, моля ви, Проктър. И по-бързо.
