Текст книги "Музей на страха"

Петнадесета глава

Вратата на архива остро изскърца, когато Нора я отвори. Никой не отговори на почукването й, а вратата бе отключена – очевидно нарушение на правилата. Много странно.

Мирисът на стари книги и документи, на гниене, с който изглежда бе проникнат целият музей, атакува ноздрите й. Писалището на Пък беше обляно в кръг светлина, отвъд който се издигаше стена от пълен мрак. Самият Пък не се виждаше никъде.

Нора погледна часовника си. Беше четири следобед. Бе дошла точно навреме.

Пусна вратата и тя бавно се затвори. Завъртя ключа и приближи към писалището, токчетата й потракваха по мраморния под. Регистрира се машинално – написа името си най-отгоре на новата отгърната страница. Писалището беше по-подредено от обикновено, по средата на зелената филцова подложка имаше само една бележка. Погледна я. „При трицератопса в дъното съм.“

Трицератопса, помисли си Нора, вгледана в мрака. Само Пък можеше непрекъснато да бърше праха от старите реликви. Но къде, по дяволите, беше трицератопсът? Не си спомняше да го е виждала. А и осветлението не бе запалено, за да го види. Огледа се. Нямаше и план на архива. Естествено.

Почувствала как я обзема раздразнение, тя тръгна към таблото с ключовете от слонова кост. Щракна няколко напосоки. Тук и там във вътрешността на архива пламнаха светлини. Хвърляха дълги сенки върху металните лавици. Най-добре е да ги включа всичките, рече си тя, и с опакото на ръката си прещрака цялата редица. Но дори когато светнаха всички лампи, архивът си оставаше странно тъмен – преобладаваха огромни „джобове“ от пълна тъмнина, а проходите между лавиците бяха здрачни.

Тя изчака, може би Пък щеше да я повика. Но не се чуваше нищо друго, освен далечно прокапване на тръбите на парното и съскането на вентилационната система.

– Господин Пък? – извика тихо тя.

Ехото от гласа й стихна. Никакъв отговор.

Извика отново, този път по-силно. Архивът беше толкова обширен, че се запита дали виковете й биха могли да се чуят до дъното му.

За миг си помисли дали да не се отбие друг път. Ала бележката на Пък беше много настоятелна.

Нора смътно си спомни, че при последното си идване бе виждала някакви вкаменени скелети. Може би щеше да намери трицератопса всред тях.

Пое с въздишка по един от проходите, заслушана в потракването на токчетата си по мрамора. В началото си проходът беше ярко осветен, но скоро потъна в полумрак. Удивително беше колко слабо осветено бе това помещение; в средата на проходите беше толкова тъмно, че човек би се нуждаел от фенерче, за да види експонатите по лавиците.

Под следващата лампа Нора се озова на кръстовище, от което тръгваха коридори под различни ъгли. Спря се и се замисли по кой да поеме. Тук е досущ като в приказката за Хензел и Гретел, помисли си тя. А аз тъкмо съм привършила трохите.

Спомни си, че проходът вляво от нея водеше към някакви препарирани животни. Но малкото лампи бяха изгорели и коридорът завършваше в мрак. Нора сви рамене и пое по следващия проход.

Да върви тук сама бе съвсем различно, отколкото преди – последния път бе тук с Пендъргаст и Пък. Мислеше си за Шотъм и не обърна голяма внимание на онова, което я окръжаваше. След като Пък показваше пътя, тя дори не си даде труда да забележи колко странни завои правеха тези проходи, под какви неочаквани ъгли се срещаха. Това бе възможно най-невъобразимият план, а необичайността му се подсилваше от огромните размери.

Мислите й прекъсна резкият завой на прохода наляво. След като зави тя неочаквано се натъкна на няколко африкански бозайника – жирафи, хипопотам, два лъва, антилопи гну, куду, воден бивол. Всички животни бяха обвити в найлон, което им придаваше призрачен вид.

Нора опря. Никакъв трицератопс. А проходите отново се разклоняваха в половин дузина направления. Тя избра един напосоки, зави веднъж, още веднъж и пак се озова на пресечка.

Това вече ставаше нелепо.

– Господин Пък! – извика силно.

Ехото от гласа й постепенно стихна. Съскането на вкарвания силом въздух по вентилационните тръби подсилваше тишината.

Нямаше повече време за губене. Ще дойде по-късно, но преди това ще телефонира, за да е сигурна, че Пък ще я чака зад писалището си. Или пък ще му каже да занесе онова, което искаше да й покаже, направо на Пендъргаст. Тя и без друго вече не работеше по случая.

Обърна се и тръгна на излиза от архива по най-прекия според преценката й път След няколко минути се спря до един носорог и няколко зебри. Изглеждаха като тромави часовои под вездесъщия найлон и излъчваха силна миризма на парадихлоробензин.

Тези проходи не й изглеждаха познати. А и май не беше наближила изхода.

В един миг почувства как я обзема страх. Отърси се от него с пресилен смях. Трябваше да стигне до жирафите и оттам да се върне по същия път, по който бе дошла.

Обърна се и стъпи в локвичка вода. Вдигна шава и една капка я плесна по челото. Кондензат от тръбите над нея. Поклати глава и продължи.

Но изглежда не можеше да намери пътя към жирафите.

Започваше да става смешна. Беше се ориентирала в пустини и джунгли без всякакви пътища. Как би могла да се изгуби в музей посред Ню Йорк?

Огледа се и осъзна, че бе изгубила чувство за ориентация. При всичките тези завиващи под всякакви ъгли проходи, с тези мъждиво осветени пресечки, бе невъзможно да се прецени къде се намираше изходът. Трябваше да…

Изведнъж замръзна на място и се заслуша напрегнато. Тихо почукване. Трудно беше да се установи откъде идва, но беше наблизо.

– Господи Пък! Вие ли сте?

Нищо.

Напрегна слух и долови отново лекото почукване. Просто някъде капе вода, помисли си. Но дори и да бе така, изпита още по-силно нетърпение да намери пътя към вратата.

Избра напосоки един проход и пое бързешком по него, токчетата й загракаха ускорено по мрамора. Лавиците от двете страни на прохода бяха отрупани с кости, подредени като клони, всяка със завързан накрая й пожълтял етикет. Етикетите шумоляха, раздвижени от преминаването й. Това място беше като крипта. В тази тишина, в мрака и сред таласъмски образци, беше трудно човек да не се сети за серията от страховити убийства, извършени само преди няколко години точно в това подземие. Все още в трапезарията за персонала се шушукаше и се носеха слухове за тях.

Проходът завършваше с още един завой.

По дяволите, изруга наум Нора и огледа дългите редици от лавици, които чезнеха в мрака. Отново я обзе страх, този път й беше по-трудно да го потуши. А после отново и отново чу – или й се струваше, че чува – шум зад гърба си. Този път не бе почукване, а стърженето на подметка по камъка.

– Кой е там? – извика тя и се завъртя на пета. – Господин Пък?

Не се чуваше нищо, освен съсъка на пара и тупкащите по пода калки.

Тя отново тръгна, този път малко по-бързо, повтаряше си да не се бои; че шумовете произтичат от непрестанното движение и наместване на старата, грохнала сграда. Самите коридори сякаш бяха живи и я наблюдаваха. Тракането на токчетата й бе непоносимо.

Зави зад поредния ъгъл и стъпи в нова локва вода. Дръпна се отвратена. Защо не вземаха никакви мерки за тези стари тръби?

Отново погледна локвичката. Водата беше черна, мазна – не, изобщо не беше вода. На пода бе изтекло масло или може би някакъв химически консервант. Имаше странна, кисела миризма. Но не виждаше да е изтекла от където и да е: беше заобиколена от лавици с препарирани птици с разтворени човки и широко отворени очи, с разперени криле.

Каква бъркотия, помисли си тя и обърна скъпата си обувка „Бали“ настрани, за да установи, че мазноватата течност бе замърсила подметката и част от шева. Това място беше истински позор. Извади голяма носна кърпа от джоба си – необходимо „снаряжение“, когато работиш в прашен музей – и избърса ръба на обувката. И тогава замръзна на място. На белия фон на кърпата течността не беше черна. Беше тъмно и лъщящо червена.

Пусна кърпата и направи неволно крачка назад, сърцето й се разтуптя. Погледна локвата, след което се вторачи, обзета от внезапен ужас. Беше кръв – много кръв. Огледа се като обезумяла – откъде идваше кръвта? Дали бе изтекла от някой експонат? Но локвата сякаш просто си седеше там – голяма локва кръв по средата на прохода. Нора вдигна глава, но не видя нищо – само неясно очерталия се в полумрака таван на десетина метра над нея, оплетен в тръби.

След това чу нещо, което отново й прозвуча като стъпка и през лавицата с най-различни експонати зърна някакво движение. След това отново настъпи тишина.

Но тя определено бе чула нещо. Давай, действай! – диктуваха й инстинктите.

Нора се обърна и пое бързо по дългия проход. Дочу нов шум – бързи стъпки? Шумолене на дрехи? Спря се и се вслуша. Не долови нищо друго, освен тихото капане от тръбите. Опита се да надзърне през отворите тук и там между експонатите на лавиците. Имаше истинска стена от буркани с образци – свити на кравай змии във формалдехид, и тя се напрегна да види нещо отвъд тях. Стори й се, че вижда някакъв силует от другата страна – голям и черен, разкривен от стъклениците. Направи стъпка… и силуетът направи стъпка. Сега вече беше сигурна.

Бързо се оттегли назад задъхана и тъмният силует последва движенията й. Изглежда я следеше от съседния проход, може би я дебнеше да стигне единия или другия му край. Можеше да види и да чуе силуета – толкова близо вече – който също се движеше, поддържайки нейното темпо.

– Господин Пък? – рискува да извика тя с треперещ глас.

Отговор не последва.

Нора изведнъж се усети, че тича. Стрелна се по прохода, спринтирайки с най-голяма скорост.

Пред нея зееше дупка – там, където двата прохода се събираха в един. Трябваше да я подмине, да изпревари онзи в съседния проход.

Профуча през дупката и за частица от секундата зърна големия черен силует, в чиято облечена в ръкавица ръка проблесна метал. Спринтира към следващия проход, премина през още една празнина и се спусна отново по прохода. При следващата пресечка зави рязко надясно по друг проход. Избра напосоки нов и затича по него в полумрака пред себе си.

Наполовината път до следващата пресечка се спря с разтуптяно сърце. Беше тихо и в един миг я обля вълна на облекчение – беше успяла да се изтръгне от преследвача си.

И веднага долови шум от дишане от съседния проход.

Облекчението й се изпари тъй бързо, както се беше и появило. Не беше успяла да го надбяга. Независимо какво правеше, накъде тичаше, той продължаваше да я следва от съседния проход.

– Кой си ти? – попита накрая.

Чу се леко шумолене на дреха, а после – почти беззвучен смях.

Нора се огледа наляво и надясно, мъчеше се да потисне паниката, отчаяно се опитваше да измисли кой е най-прекият път към изхода. Тези лавици бяха покрити с купчини от сгънати кожи, сухи като пергамент, с отвратителната воня на гнилоч. Нищо не й изглеждаше познато.

На около седем метра пред себе си зърна празнота в лавиците от другата, противоположната страна на преследвача й. Спринтира и се мушна в процепа, след това хукна обратно по съседния проход. Спря, наведе се, зачака.

През няколко прохода от нея се чуваха стъпки, приближаваха, после отново се отдалечаваха. Явно я беше изгубил.

Нора се обърна и тръгна колкото е възможно по-тихо, крадешком, по проходите, опитваше се да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между себе си и преследвача си. Но накъдето й да свърнеше, колкото и бързо да тичаше, винаги когато спреше да поеме дъх, чуваше стъпките – бързи, неумолими, които изглежда поддържаха темпото й.

Трябваше да установи къде се намира. Ако продължеше да бяга безцелно, той в крайна сметка щеше да я докопа.

Огледа се. Този проход стигаше до стена. Беше стигнала до края на помещението на архива. Сега поне можеше да следва стената и да си проправи път към изхода.

Все така приведена тя пое колкото бе възможно по-бързо, вслушана напрегнато за шум от стъпки, докато погледът й бързешком оглеждаше полумрака пред нея. Изведнъж нещо зейна пред нея от мрака – беше черепът на трицератопса, поставен на стената. Очертанията му бяха смътни на слабото осветление.

Усети как я облива вълна на облекчение. Пък би трябвало да е някъде тук; натрапникът не би се осмелил да нападне и двама им.

Понечи да извика тихо. Но изведнъж се спря, когато се вгледа по-внимателно в неясните очертания на динозавъра. Имаше нещо странно – силуетът не беше наред. Придвижи се предпазливо напред към него. И тогава пак спря изведнъж.

Там, набит върху роговете на трицератопса лежеше отпуснат труп, гол от кръста нагоре, с висящи ръце и крака. Три кървави рога се подаваха от гърба на мъжа. Изглеждаше така, сякаш трицератопсът бе промушил човека и го бе вдигнал на роговете си.

Нора отстъпи назад. Съзнанието й бързо възприемаше подробностите сякаш някъде отдалеч: оплешивяващата глава с кичури сива коса; отпуснатата кожа, съсухрените ръце. Там, където роговете бяха пробили тялото в кръста, плътта представляваше една дълга, зееща рана. Кръвта се събираше в основата на роговете, спускаше се в ручейчета по торса и капеше върху мрамора.

„Аз съм при трицератопса отзад“.

Отзад.

Нора чу вик и в следващия миг осъзна, че се бе изтръгнал от собственото й гърло.

Слепешком се оттласна и побягна, залитна веднъж, втори, трети път и отново се понесе по проходите толкова бързо, колкото я държаха краката. И тогава изведнъж се озова в задънена улица. Завъртя се и се опита да потърси път обратно – и точно там, препречил дъното на коридора стоеше силует в старинно облекло с бомбе.

Нещо бляскаше в ръкавиците му.

Нямаше накъде да ходи, освен нагоре. Без изобщо да се замисли тя се обърна, улови се за ръба на една лавица и се закатери.

Силуетът я последва по прохода, черното наметало се издуваше подире му.

Нора бе опитна алпинистка. Не бяха забравени годините, прекарани като археоложка в Юта, катеренето към пещерните жилища на индианците анасази. За минута стигна до последната лавица, която се залюля и изпъшка под неочакваната тежест. Обърна се отчаяна и се улови за първото нещо, което й се мярна – оказа се препариран сокол, – и отново погледна надолу.

Мъжът с черната шапка вече беше отдолу, катереше се, а лицето му бе скрито от мрака. Нора се прицели и замахна.

Соколът се удари в рамото му и отхвърча без да причини никаква вреда.

Тя се огледа, отчаяно търсеше нещо друго. Кутия с хартия, още една препарирана птица, още кутии. Хвърли едната, после другата – никакъв ефект. Бяха прекалено леки и не подействаха.

А мъжът продължаваше да се изкачва.

Тя изхлипа ужасена, прекрачи най-горната лавица и започна да се спуска от другата страна. Изведнъж между лавиците се появи ръка в ръкавица и я сграбчи за блузата. Нора изпищя и се отскубна. Блесна стомана и тънко острие профуча край лицето й, само на сантиметри от окото. Тя се залюля встрани в мига, в който острието изписа нова блестяща арка към нея. В дясното й рамо изведнъж изригна болка.

Тя извика, пусна се. Падна на крака и уби силата на удара като се претърколи встрани.

Мъжът от другата страна на лавиците бързо започна да се спуска надолу. Сега вече слизаше направо през лавиците, събаряше и изригваше стъкленици и кутии с образци.

Тя отново хукна с все сили накъдето й видят очите от проход към проход.

Изведнъж от мрака пред нея се появи едър силует. Беше космат мамут. Нора веднага го позна – беше го виждала и преди, когато беше тук с Пък.

Но в коя посока бе изходът? Докато се оглеждаше, Нора осъзна, че никога нямаше да успее да стигне до него – преследвачът й щеше да я настигне след броени секунди.

Тя изведнъж разбра, че й оставаше да направи само едно.

Стигна до ключовете за осветлението в края на прохода и с рязко движение ги изключи, след което прилежащите коридори отново потънаха в мрак. Бързо и пипнешком се мушна под боцкащия корем на мамута. Ето го – дървеният лост. Дръпна го и тайната вратичка се отвори.

Опитвайки се да вдига колкото е възможно по-малко шум, тя се намъкна в горещия, лепкав търбух, след което вдигна вратичката.

Зачака. Вътре в мамута. Въздухът вонеше на гнилоч, на прах и плесен.

Чу няколко остри изщраквания. Светлините отново бяха запалени. През малка дупчица в гърдите на животното проникваше лъч светлина – това бе „шпионката“ за цирковия работник.

Нора погледна навън, опитваше се да овладее пресекливото си дишане, да прогони паниката, която заплашваше да я съкруши. Мъжът с бомбето стоеше на метър и половина от нея, обърнат гърбом. Той бавно се завъртя на 360 градуса – оглеждаше се и се ослушваше напрегнато. Държеше в ръце много странен инструмент: две полирани дръжки от слонова кост, свързани с тънък и гъвкав стоманен трион с малки зъбци. Приличаше на някакъв страховит старинен хирургически инструмент. Той го сви и стоманата се изви и проблесна.

Погледът му спря върху мамута. Пристъпи към него, лицето му бе засенчено. Сякаш знаеше къде бе скрита тя. Нора се напрегна, готова да се бори докрай.

И тогава изведнъж – както бе тръгнал към нея – той изчезна.

– Господин Пък? – чу се някакъв вик. – Господин Пък, тук съм! Господин Пък?

Беше Оскар Гибс.

Нора чакаше, прекалено ужасена, за да помръдне. Гласът приближи и най-сетне Оскар Гибс се появи иззад ъгъла на прохода.

– Господин Пък, къде сте?

Нора посегна с трепереща ръка надолу, отключи вратичката и се спусна от търбуха на мамута. Гиос се обърна, отскочи назад и се спря, зяпнал.

– Видя ли го? – попита с хриптящ глас Нора. – Видя ли го?

– Кого? Какво правите тук? Ей, ама вие кървите!

Нора погледна рамото си. Там, където я бе резнал скалпелът, кървавото петно се уголемяваше.

Гибс приближи.

– Вижте, не знам какво правите тук, нито какво става, но нека да ви отведа в лекарския кабинет. Става ли?

Нора поклати глава.

– Не, Оскар, трябва да повикаш веднага полиция. Господин Пък… – гласът й потрепери и секна за миг, – господин Пък е убит. А убиецът е тук. В музея.