Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 35 страниц)
Четвърта глава
Къстър остави Бризбейн да се поопържи в собствената си лой минута, две. След което се усмихна – едва ли не заговорнически – на юриста.
– Ще имате ли нещо против, ако…? – започна и кимна към чудатия стол от никелирани железа и стъкло пред писалището на Бризбейн.
Бризбейн кимна.
– Моля.
Къстър седна и се опита да нагласи туловището си в най-удобното положение, което столът би позволил. После отново се усмихна.
– Вие като че ли искахте да кажете нещо?
Вдигна единия си крак, опита се да го прехвърли връз другия, но странният наклон на стола го върна рязко на пода. Без да губи самообладание той отметна глава и повдигна въпросително вежди.
Но и Бризбейн бе възвърнал самообладанието си.
– Нищо. Просто си помислих, че онази шапка…
– Какво?
– Нищо.
– В такъв случай ми разкажете за маскените балове в музея.
– Музеят често организира празненства за събиране на средства. Откриване на зали, партита за големите дарители, неща от този сорт. От време на време – и маскен бал. Аз винаги се обличам по един и същи начин – като английски банкер, поел към Ситито. С бомбе, с раирани панталони, редингот.
– Разбирам. – Къстър погледна към чадъра. – А чадърът?
– Всеки носи черен чадър.
Сякаш върху емоциите му се бе спуснал воал. Юридически тренинг, не ще и дума.
– Откога притежавате тази шапка?
– Вече ви казах.
– А откъде я купихте?
– Чакайте да си спомня… в някакъв антикварен магазин във Вилидж. Или май в „Трайб-кей“. Мисля, че е на улица „Лиспинард“.
– Колко ви струва?
– Не помня. Трийсет-четирийсет долара. – За миг в спокойствието на Бризбейн сякаш се получи лека пробойна. – Вижте какво, защо се интересувате толкова от тази шапка? Маса хора носят бомбета.
Наблюдавай очите му. А очите изглеждаха като паникьосани. Очите изглеждаха като гузни.
– Наистина ли? – отвърна равнодушно Къстър. – Маса хора? Единственият човек, за който знам със сигурност, че носи бомбе в Ню Йорк, е убиецът.
За първи път се споменаваше думата убиец и Къстър съвсем леко натърти върху нея. Той наистина водеше играта красиво – като умел въдичар, хванал голяма пъстърва. Как му се искаше всичко това да бе записано на видео лента. Шефът би поискал да го види, може би да превърне записа в учебна касета за по-младите детективи.
– Нека се върнем към чадъра.
– Купих го… не мога да си спомня откъде. Непрекъснато купувам чадъри и ги губя.
Бризбейн сви рамене, но някак си вдървено.
– А останалата част от костюма?
– В килера е. Хайде, хвърлете един поглед.
Къстър не се съмняваше, че останалата част от костюма ще съвпада с описанието на черно, старомодно палто. Пренебрегна опита да бъде отвлечено вниманието му.
– Откъде го купихте?
– Мисля, че намерих панталона и палтото в онзи магазин за дрехи втора употреба до „Блумингдейлс“. Но просто не мога да се сетя за името му.
– Несъменено. – Къстър погледна изпитателно Бризбейн. – Странен избор на костюм за маскен бал, не намирате ли? Да се предрешите като английски банкер, искам да кажа.
– Не обичам да изглеждам смешен. Носил съм този костюм поне на половин дузина музейни празненства. Използвал съм го доста.
– О, не се съмнявам, че сте го използвали доста. Доста, наистина.
Къстър хвърли поглед към Нойс. Той бе възбуден, имаше някак си гладно изражение, сякаш щяха да му потекат слюнките. Той поне разбираше какво щеше да последва.
– Къде бяхте, господин Бризбейн, на 12 октомври между единайсет вечерта и четири часа на следващата сутрин?
Това бе времевата рамка, която съдебният лекар бе определил за смъртта на Пък.
Бризбейн изглежда се замисли.
– Чакайте да видим… Трудно е да си спомня.
И се засмя.
Къстър също се засмя.
– Не мога да си спомня какво съм правил онази вечер. Не и точно. След дванайсет или към един съм бил в леглото, разбира се. Но преди това… Да, спомних си. Бях си у дома онази вечер. Наваксвах с четенето.
– Сам живеете, нали, господин Бризбейн?
– Да.
– И няма кой да удостовери, че сте си били у дома? Хазяйка, например? Приятелка? Приятел!
Бризбейн се намръщи.
– Не, не, няма нищо подобно. Така че, ако това е всичко, което имате да…
– Един момент, господин Бризбейн. И къде казахте, че живеете?
– Не съм казал. На Девета улица, близо до „Юнивърсити плейс“.
– Хм. На не повече от дузина пресечки от „Томпкинс скуеър парк“. Където е станало второто убийство.
– Това е много интересно съвпадение, не ще и дума.
– Така е. – Къстър погледна през прозореца. Сентръл парк долу бе под мантията на мрака. – И несъмнено е съвпадение, че първото убийство е станало на един хвърлей място от тук – в „Криволиците“?
Бризбейн се смръщи още повече.
– Наистина, детектив, мисля, че стигнахме дотам, където въпросите свършват и започват спекулациите. – Изтегли се със стола назад, готвеше се да стане. – А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се заемем с въпроса за извеждането на хората ви от музея.
Къстър му даде знак да си седи на мястото и отново погледна към Нойс. Бъди готов.
– Има само още едно нещо. Третото убийство. – Той небрежно извади листче от бележника си. – Познавате ли Оскар Гибс?
– Да, мисля, че го познавам. Помощникът на господин Пък.
– Точно така. Според показанията на господин Гибс, на 12 октомври следобед вие и господин Пък сте имали малък… ъ-ъ-ъ… спор в архива. Станало е след като сте разбрали, че „Човешки ресурси“ не подкрепят препоръката ви Пък да бъде уволнен.
Бризбейн леко се изчерви.
– Аз не бих вярвал на всичко, което чуя.
Къстър се усмихна.
– Аз – също, господин Бризбейн. Повярвайте ми, аз – също. – Къстър си позволи си една дълга, възхитителна пауза.
– А сега, този господин Оскар Гибс твърди, че вие и Пък сте си крещели един на друг. Или по-скоро вие сте крещели на Пък. Бихте ли ми казали със свои думи за какво?
– Мъмрих господин Пък.
– За какво?
– За пренебрегване на нарежданията ми.
– Които бяха какви…?
– Да се придържа само към задълженията си.
– Да се придържа към задълженията си. А как точно се отклоняваше той от тях?
– Вършеше странична работа, помагаше на Нора Кели за външните й проекти, след като аз изрично…
Време беше. Къстър се втурна в настъпление.
– Според господин Оскар Гибс, вие (тук ще цитирам): викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни, че изобщо не му се е разминало. – Къстър свали листчето, погледна Бризбейн. – Точно тази дума сте използвали: „погребе“.
– Това е често използвана метафора.
– А след това, по-малко от двайсет и четири часа по-късно, трупът на Пък е намерен набучен на рогата на динозавър в архива. Една подобна операция изисква време, господин Бризбейн. Тя определено е извършена от човек, който е познавал много добре музея. Някой, който е имал допуск от охраната. Някой, който е можел да се движи из музея без да предизвика подозрение. Вътрешен човек, ако щете. Тогава Нора Кели получава фалшивата бележка, напечатана на машината на Пък, с която той ужким я моли да слезе в архива – там и тя е нападната, преследвана е с намерение да бъде убита. Нора Кели. Другият трън в петата ви. Третият трън, агентът на ФБР е бил в този момент в болница, нападнат от човек с бомбе.
Бризбейн го гледаше с невяра.
– Защо не сте искали Пък да помага на Нора Кели в нейните – как ги казахте – външни проекти?
Този въпрос бе посрещнат с мълчание.
– Какво сте се бояли, че ще открие? Че те ще открият?
Бризбейн едва отвори уста:
– Аз… аз…
Сега вече Къстър заби ножа.
– Защо избрахте този папагалски подход, господин Бризбейн? Да не би да е продиктуван от нещо, което сте открили в архива? То ли ви накара да го направите? Да не би Пък да е бил близо до разкриването на нещо?
В този момент Бризбейн най-сетне успя да проговори. Скочи на крака.
– Чакайте сега, една минутка…
Къстър се обърна:
– Сержант Нойс?
– Да? – отвърна нетърпеливо Нойс.
– Сложете му белезници.
– Не! – ахна Бризбейн. – Глупак такъв, правиш ужасна грешка…
Къстър се надигна с мъка от неудобния стол – не се получи плавното движение, както би искал – и започна гръмко да му изрежда правата:
– Имате право да мълчите…
– Това е оскърбление…
– … имате право на адвокат…
– Няма да го допусна!
– … имате правото…
Избоботи докрай стандартния текст, заглушавайки протестите на Бризбейн. Гледаше как радостният Нойс щраква белезниците му. Това бе арестът, който му бе доставял най-голямо удовлетворение досега. Всъщност това бе най-добрата полицейска работа, която бе свършил през живота си. Готова да се превърне в легенда. Години наред щяха да разказват историята за това как капитан Къстър щракнал белезниците на „Хирурга“.
Пета глава
Пендъргаст пое отново по „Ривърсайд“, черното му сако бе разкопчано и пешовете му се развяваха в манхатънската нощ. Нора подтичваше подире му. Мислите й се върнаха към Смитбак, затворен в някоя от тези мрачни сгради. Опита се да прогони образа му от съзнанието си, но той продължаваше да се връща отново и отново. Усещаше почти физическа болка от безпокойството си за онова, което може би се случваше – онова, което може би вече се бе случило.
Запита се как е могла да му се ядосва толкова много. Вярно, през повечето време той бе невъзможен – импулсивен, суетен, все търсещ някакъв скрит замисъл, винаги подозиращ интрига, вечно забъркан в неприятности. И въпреки всичко, именно тези негови слабости сега й се струваха трогателни. Спомни си как се бе предрешил на клошар, за да й помогне да вземе старата рокля от изкопа; как бе дошъл да я предупреди след като Пендъргаст бе намушкан. Появяваше се винаги, когато ставаше напечено. А тя се бе държала ужасно грубо с него. Но вече беше прекалено късно да се извинява. Едва потисна хлипа на най-горчивото си разкаяние.
Вървяха покрай обзетите от разруха и тление, някога елегантни къщи, сега превърнати в убежища за наркомани. Пендъргаст оглеждаше внимателно всяка от тях, но ги отхвърляше с леко поклащане на глава.
Нора се замисли за миг и за Ленг. Струваше й се невъзможно да е още жив, притаил се в някоя от тези руини. Огледа отново булеварда. Трябваше да се съсредоточи, да се опита да познае коя точно бе неговата къща. Където и да живееше, би трябвало къщата да е комфортна. Човек, живял над сто и петдесет години, би трябвало да държи изключително на удобствата. Но несъмнено, погледната отвън, тя трябваше да създава впечатлението на необитавана. И щеше да бъде почти непристъпна – Ленг не би допуснал нежелани посетители. Това бе идеалният район за такава къща: занемарена, ала някога елегантна; външно овехтяла, а вътре – удобна за живеене; със заковани врати и прозорци; много уединена.
Бедата се състоеше в това, че твърде много постройки наоколо отговаряха на тези критерии.
И тогава, на ъгъла на 138-а улица Пендъргаст изведнъж закова на място. Обърна се бавно срещу поредната изоставена къща. Беше голяма, рушаща се резиденция, груба сянка,на отминало величие, издигната навътре от улицата, с която я свързваше малък пасаж. Досущ като много други подобни сгради, първият етаж и на тази бе със здраво обковани с ламарина капаци на прозорците и вратите. Приличаше на поне дузина други сгради, които бяха подминали. Ала въпреки това Пендъргаст я наблюдаваше тъй напрегнато, както Нора не го бе забелязвала да гледа друга сграда.
Той бавно зави зад ъгъла на 138-а. Нора го последва без да го изпуска из очи. Агентът от ФБР вървеше бавно, навел глава, само от време на време стрелваше с поглед сградата. Продължиха до ъгъла на „Бродуей“. Когато завиха зад него, Пендъргаст произнесе:
– Тази е.
– Откъде разбрахте?
– От герба, издялан върху щита над вратата. Три аптекарски топки върху клонка бучиниш. – Махна с ръка. – Извинете ме, че ще оставя обясненията за по-късно. Следвайте ме. И бъдете много, много внимателна.
Продължиха да обикалят карето, докато не стигнаха до пресечката на „Ривърсайд драйв“ и 137-а. Нора гледаше сградата със смесица от любопитство, опасения и чиста проба страх. Беше голяма, четириетажна постройка, изградена от камък и тухли, която заемаше цялото пространство между две пресечки. Дворът пред фасадата й бе заграден с ограда от ковано желязо, ръждясалите изострени шипове бяха обвити в бръшлян. Градината зад нея отдавна не съществуваше, превзета от буренак, храсти и боклуци. Подходна алея обикаляше задната част на сградата и излизаше на 138-а улица. Прозорците на първия етаж бяха здраво заковани, но поне един от прозорците на втория бе строшен. Тя се взря в герба, за който бе споменал Пендъргаст. Видя трите топки, клонката бучиниш. Надпис на гръцки обикаляше ръба му.
Порив на вятъра изшумоля в голите клони на дърветата в двора; отразената лунна светлина, плъзгащите се в небето облаци трепкаха върху стъклата на горните етажи. Къща, обитавана от духове – така изглеждаше.
Пендъргаст приведен пое по подходната алея, Нора го следваше отблизо. Агентът ритна настрани някакъв боклук и, след като бързешком се огледа, застана до солидната дъбова врата в дълбоката сянка под свода й. На Нора й се стори, че Пендъргаст само погали бравата, след което вратата безшумно се отвори на добре смазаните си панти.
Бързо се мушнаха вътре. Пендъргаст затвори вратата и Нора чу изщракването на ключалката. Тъмнината бе непрогледна. Стояха без да помръднат, опитваха се да доловят някакви шумове отвътре. Старата къща бе безмълвна. След минута се появи тънкият жълт лъч на заслоненото фенерче на Пендъргаст, който обходи стаята, в която бяха попаднали.
Намираха се в малко предверие. Подът бе от полиран мрамор, а стените бяха с тапети от тежка, кадифена материя. Всичко бе покрито с прах. Пендъргаст не помръдваше, насочил лъча към серия отпечатъци – част от които от обувки, а друга част – от стъпки по чорапи. Гледа ги толкова дълго – така както студент по изкуствата изучава някой стар майстор, – че Нора започна да усеща как я обзема непреодолимо нетърпение. Най-сетне тръгна – бавно прекоси стаята и пое по късо коридорче, което водеше до голям и дълъг вестибюл. Беше облицован с много красиво, тъмно дърво, а ниският таван бе изящно оформен в стил, смесица от готика и суров аскетизъм.
Залата бе пълна с най-различни предмети, чието предназначение Нора не можеше да схване – странни масички, шкафове, големи кутии, железни клетки, необикновени апарати.
– Склад на магьосник – прошепна Пендъргаст в отговор на неизречения й въпрос.
Прекосиха вестибюла, преминаха под свод и се озоваха в голям приемен салон. Тук Пендъргаст отново спря да проучи редицата от следи, които прекосяваха на няколко пъти настлания с паркет под.
– Сега вече бос – чу го да си говори сам. – И този път е тичал.
Набързо обходи огромното пространство с лъча на фенерчето си. Нора видя удивително разнообразие от находки: изправени скелети, вкаменелости, шкафове със стъклени врати, пълни с чудати и ужасяващи артефакти, скъпоценни камъни, черепи, метеорити, блещукащи във всички цветове на дъгата бръмбари. Лъчът на фенерчето пробяга бързо по всичко това. Въздухът бе наситен с миризмата на паяжини, кожа и на стара мушама, която прикриваше друга, далеч по-неприятна миризма.
– Какво е това? – попита Нора.
– „Музеят на чудатостите“ на Ленг.
В лявата ръка на Пендъргаст се бе появил пистолет. Сега вонята бе по-силна – сладникава, мазновата, тя изпълваше въздуха като мъгла, полепваше по косата, по крайниците, по дрехите й.
Той предпазливо тръгна напред, лъчът играеше по най-различни предмети в помещението. Някои от предметите бяха разкрити, но повечето – зачохлени с платна. Покрай стените бяха подредени стъклени шкафове и Пендъргаст пое към тях, лъчът на фенерчето му ги осветяваше един подир друг. Стъклото проблясваше, когато лъчът спираше върху него; тъмните сенки, хвърляни от предметите вътре, се отдръпваха като живи.
Изведнъж лъчът се закова на място. Нора видя как бледото лице на Пендъргаст изгуби и малкото цвят; който обикновено имаше. Отначало той просто се вторачи без да помръдва, дори сякаш не дишаше. След това бавно приближи сандъка. Лъчът на фенерчето потрепваше, докато вървеше. Нора го последва, питаше се какво бе въздействало тъй наелектризиращо на агента.
Този стъклен сандък не беше като останалите. В него нямаше скелет, препариран ловен трофей или някое резбовано божество. Зад стъклото се виждаше фигурата на мъртъв мъж, чиито ръце и крака бяха оковани с груби железни белезници и окови, сякаш взети от някоя музейна експозиция. Мъжът беше облечен в черно, с редингот от деветнайсети век и панталони на райе.
– Кой…? – успя да прошепне Нора.
Ала Пендъргаст беше като парализиран, не чуваше нищо, лицето му бе като вкаменено. Цялото му внимание бе приковано към изложения мъртвец. Светлината безмилостно шареше по трупа. Спря се задълго върху един детайл – бледа ръка, със сгърчена и съсухрила се плът. От разкъсаната гниеща плът стърчеше кокалче на пръст.
Нора се взря в оголеното кокалче – обагрено в червено и жълтеникаво на фона на пергаментовата кожа. Повдигна й се, когато осъзна, че на ръката й липсваха всичките нокти; всъщност кранчетата на пръстите представляваха кървави пънчета, пробити от стърчащите кости.
След това – бавно и неумолимо – светлината тръгна нагоре по трупа. Лъчът премина върху копчетата на редингота, върху колосания нагръдник и едва тогава спря върху лицето.
Беше мумифицирано, сбръчкано, съсухрено. Въпреки това обаче беше удивително добре запазено, всичките му черти бяха тъй добре моделирани, сякаш бяха издялани от камък. Изсъхналите, сбръчкани устни бяха разтворени, сякаш се усмихваха, и разкриваха две редици хубави зъби. Само очите ги нямаше – зейналите очни ябълки бяха като бездънни кладенци, в които не можеше да проникне никаква светлина.
Стори й се, че откъм вътрешността на черепа се дочу кухо, приглушено шумолене.
Проникването дотук в къщата вече бе изпълнило Нора с ужас. Но сега съзнанието й напълно блокира от още по-жесток шок: шокът на разпознаването.
Тя машинално се обърна към Пендъргаст, изгубила дар слово. Той не помръдваше, широко отворените му очи бяха вторачени в трупа. Каквото и да бе очаквал да открие, то във всеки случай не беше тъкмо това.
Отмести ужасена погледа си отново към трупа. Дори смъртта не можеше да я разколебае. Трупът имаше същата мраморно бяла кожа, същите фини черти, същите тънки устни и орлов нос, същото високо и гладко чело и изтънчена брадичка, същата мека и много светла коса – като Пендъргаст.
Шеста глава
Къстър огледа заподозрения – вече бе започнал да го нарича така – с дълбоко задоволство. Той стоеше в собствения си кабинет, с ръце, заключени зад гърба му с белезници, с кривната вратовръзка и омачкана бяла риза, разрошен, с тъмни потни петна под мишниците. Как наистина се срутват величията. Държал се бе дълго, поддържаше високомерната си, нетърпелива фасада. Но сега очите му бяха зачервени, устните му трепереха. Не можеше да повярва, че това би могло да се случи именно с него. Дължеше се на въздействието на белезниците, помисли си Къстър, уповавайки се на опита. Много пъти беше виждал подобни реакции и преди, и то на хора, далеч по-корави от Бризбейн. Имаше нещо в студеното стягане на белезниците около китките ти, в осъзнаването на факта, че си арестуван, безпомощен – хванат, – което хората не можеха да понесат.
Истинската, чистата полицейска работа бе свършила – сега оставаше само да се съберат всички малки съпътстващи улики, работа, която можеха да свършат и по-нискостоящите от екипа му. А самият Къстър можеше да се оттегли от сцената.
Погледна към Нойс и видя възхитата, изписана върху дребното му, кучешко лице. След това се обърна към заподозрения:
– Е, Бризбейн, всичко си идва на мястото, нали?
Бризбейн го погледна с нищо неразбиращи очи.
– Убийците винаги си мислят, че са по-умни от всички останали. Особено пък – от полицията. Но когато човек се замисли, Бризбейн, изобщо не си действал умно. Да държиш, например, костюма си за предрешаване тук, в кабинета си. А и всичките тези свидетели. Да се опитваш да криеш доказателства, да ме лъжеш колко пъти си ходил в архива. Да убиваш хора толкова близо до местоработата или до жилището си. Списъкът може да бъде продължен, нали?
Вратата се отвори и униформен полицай подаде на Къстър някакъв факс.
– А ето, че пристигна и още една малка подробност. Да, малките факти могат да се окажат много неудобни. – Зачете се във факса. – Аха. А сега вече знаем откъде си получил медицинските си познания, Бризбейн – учил си медицина през първата си година в „Йейл“. – Подаде факса на Нойс. – После си се прехвърлил към геологията. А след това – към правото.
Къстър поклати отново глава, сякаш не можеше да повярва в безкрайната глупост на престъпниците.
Бризбейн най-сетне намери сили да проговори:
– Не съм убиец! Защо ще убивам всичките тези хора?
Къстър сви рамене, философски примирен.
– Същият въпрос ти зададох и аз. Но защо изобщо убиват серийните убийци? Защо е убивал Джак Изкормвача? Или Джефри Дамър? Това е въпрос, на който трябва да отговорят психиатрите. Или може би Господ Бог.
Бедната след тези реплики той се обърна към Нойс.
– Свикай пресконференция за полунощ. На площад „Полиция“, номер едно. Не, почакай, нека я направим на стълбището на музея. Обади се на комисаря, на пресата. И най-важното – обади се на кмета на личния му номер в резиденцията „Грейси“. Това ще е едно от обажданията, на което ще се зарадва, че го измъква от леглото. Кажи им, че сме арестували „Хирурга“.
– Слушам, сър – отвърна Нойс, завъртя се кръгом и тръгна.
– Господи, какъв ще е отзвукът… – Гласът на Бризбейн бе висок, задавен. – Капитане, ще се погрижа да ти отнемат значката за всичко това…
Задави се от ярост и страх и не можа да продължи.
Къстър обаче не го слушаше. Беше замислил нов гросмайсторски ход.
– Почакай! – извика на Нойс. – Нека кметът бъде наясно, че ще е звездата на шоуто. Ще го оставим той да съобщи новината.
След като вратата се затвори, мислите на Къстър поеха отново към кмета. Изборите бяха след седмица. Тази помощ щеше да му дойде много добре. Да го остави той да направи съобщението, беше хитър, много хитър ход. Носеха се слухове, че след изборите длъжността на комисаря щяла да стане вакантна. А, в крайна сметка, никога не беше прекалено рано човек да започне да се надява.
