Текст книги "Музей на страха"

Четиринадесета глава

Образът, който се появи в лъча на нориното фенерче беше толкова неочакван, толкова ужасяващ, че тя инстинктивно се отдръпна назад, пусна скалпела и хукна. Единственото й съзнателно желание бе да увеличи разстоянието между себе си онази ужасна гледка.

Но до вратата се спря. Мъжът – трябваше да го смята за мъж – не я следваше. Всъщност той се тътреше както и преди, като зомбиран, без да си дава сметка за присъствието й. С трепереща ръка тя отново насочи фенерчето към него.

Дрехите висяха върху тялото му на дрипи, кожата му бе раздрана, кървяща, сякаш в резултат на обезумяло разчесване. Скалпът бе разкъсан, кожата висеше на парцали там, където бе откъсната от черепа. Пръстите на дясната му ръка стискаха кичури окървавена коса, а епидермата на самата ръка бе обелена слой подир слой, за да разкрие изсъхнала като пергамент плът. Устните му се бяха издули до нелепи размери, приличаха на тъмнокафяви банани, покрити с белези. Между тях се подаваше напуканият му почернял език. Клокочещ звук извираше дълбоко от гърлото му, а при всеки опит да поеме дъх или да издиша езикът потреперваше. През дупките на разкъсаната му риза Нора виждаше разлютени циреи на гърдите и корема, от които се процеждаше бистра течност. Под мишниците имаше гъсти колонии пришки, като малки червени ягоди, някои от които – като при бързо прожектирани диапозитиви – се подуваха с бясна скорост; докато гледаше една от тях се пръсна с отвратителен пукот, а на мястото й веднага се появиха нови бързо подуващи се мехури.

Но онова, което порази най-много Нора, бяха очите. Едното бе два пъти по-голямо от нормалния си размер, потънало в кръв, невероятно изпъкнало от очната си ябълка. То потрепваше и се въртеше на всички посоки, без да вижда нищо. Другото пък, тъкмо обратното – беше почерняло и сгърчено, неподвижно, потънало дълбоко в орбитата си.

Нора потрепери отново от отвращение. Това сигурно беше някоя от трагичните жертви на „Хирурга“? Но какво бе станало с нея? Какво страховито мъчение бе претърпяла?

Докато я гледаше като омагьосана, фигурата спря и сякаш за първи път я забеляза. Главата се вдигна и кървясалото око комай я фиксира. Тя напрегна мускули, готова да побегне. Но този миг отмина. Фигурата потрепери силно от глава до пети, след това отпусна глава и отново пое пътя си заникъде.

Отклони лъча на фенерчето от отвратителната сцена, повдигаше й се. Но по-лошо от гнусната гледка беше неочакваното разпознаване. Стана за миг, когато кървясалото око срещна погледа й – тя познаваше този мъж. Колкото и нелепо да бе деформирано сега, тя си спомни, че бе виждала това характерно лице и преди – излъчващо сила, самоувереност; то се появи от лимузината пред строителната площадка на улица „Кетрин“.

Шокът беше толкова силен, че дъхът й спря. Видя с ужас, че фигурата се връщаше назад. Какво бе сторил „Хирурга“ с него? Можеше ли тя да му помогне с нещо?

Но още докато си го помисли, вече знаеше, че нищо не можеше да помогне на този мъж. Свали фенерчето от гротескния силует, който се тътреше бавно и безцелно и се отдалечаваше от нея към стая отвъд лабораторията.

Насочи лъча на фенерчето напред. И тогава малко встрани от лъча забеляза Пендъргаст.

Той беше в съседната стая, легнал на хълбок, потънал в кръв. Изглеждаше мъртъв. Близо до него на пода лежеше голяма ръждясала брадва. А до нея – обърнат пън за екзекуции.

Потисна вика си и изтича през свода, съединяващ двете помещения и приклекна до него. За нейна изненада агентът от ФБР отвори очи.

– Какво стана? – извика тя. – Добре ли сте?

Пендъргаст се усмихна леко.

– Никога не съм бил по-добре, доктор Кели.

Тя освети локвата кръв и аленото петно, което покриваше предницата на ризата му.

– Но вие сте ранен!

Пендъраст я погледна, бледосините му очи бяха леко забулени.

– Да, боя се, че ще имам нужда от вашата помощ.

– Но какво се случи? Къде е „Хирурга“?

Очите на Пендъргаст сякаш се проясниха малко.

– Не го ли видяхте… не мина ли покрай вас?

– Какво? Мъжът, целият покрит с язви? Феърхевън? Той ли е убиецът?

Пендъргаст кимна.

– Господи! И какво му се е случило?

– Отровен е.

– Как?

– Пипа някои от предметите в тази стая. Внимавайте да не последвате примера му. Всичко, което виждате тук, е експериментална система за отравяне. Когато вземаше в ръце различни оръжия, Феърхевън несъмнено е поел чрез кожата си доста силен коктейл от отрови – невротоксини и други бързодействащи отровни вещества.

Той сграбчи ръката й със своята хлъзгава от кръвта ръка.

– Смитбак?

– Жив е.

– Слава Богу!

– Ленг бе започнал да го оперира.

– Знам. Стабилизиран ли е?

– Да, но не знам за колко време. Трябва да го отведем – него и вас – веднага в болница.

Пендъргаст кимна.

– Имам един познат лекар, който може да уреди всичко.

– Но как ще излезем оттук?

Пистолетът на Пендъргаст лежеше на пода близо до него и той се протегна да го вземе, като направи лека болезнена гримаса.

– Моля ви да ми помогнете да се изправя. Трябва да се върнем в операционната, да проверим състоянието на Смитбак и да спрем моето кървене.

Тя му помогна да стане на крака. Пендъргаст залитна, опря се тежко на ръката й.

– Осветете за миг нашия приятел, ако обичате – рече той.

Нещото, което бе представлявало Феърхевън, се тътреше покрай една от стените. Налетя на голям дървен шкаф, спря, върна се, тръгна пак напред, сякаш не можеше да преодолее препятствието. Пендъргаст го изгледа, след което се обърна.

– Повече не представлява заплаха – прошепна той. – Да се връщаме горе колкото е възможно по-скоро.

Поеха по обратния път през подземните помещения.

Пендъргаст спираше от време на време да си почине. Мъчително бавно се изкачиха по стълбите.

Смитбак лежеше на масата в операционната все още в безсъзнание.

Нора прегледа набързо мониторите – жизнените параметри бяха слаби, но стабилни. Литровата торбичка с физиологичен разтвор беше почти празна и тя я смени с трета. Пендъргаст се наведе над журналиста, дръпна чаршафите и го прегледа. След малко отстъпи назад и рече простичко:

– Ще оцелее.

Нора почувства огромно облекчение.

– А сега аз самият се нуждая от малко помощ. Помогнете ми да сваля сакото и ризата си.

Нора развърза сакото от кръста на Пендъргаст, след това му помогна да свали ризата. Видя раната с неправилна форма в хълбока, обрамчена с кървава коричка. От разтрошения му лакът течеше още кръв.

– Докарайте онази количка с хирургическите инструменти – рече той и я посочи със здравата си ръка.

Нора докара количката с подноса върху нея. Забеляза, че торсът му, макар и строен, бе изваян от силни мускули.

– Вземете и онези клампи ей там, моля ви – Пендъргаст почисти кръвта от раната, след това я поля с бетадин.

– Не искате ли нещо за болката? Знам, че има…

– Няма време.

Пендъргаст пусна кървавата марля на пода и насочи прожектора към раната си.

– Трябва да зашия тези кървящи места, преди да съм отслабнал съвсем.

Нора го гледаше как преглежда раната.

– Снемете тази светлина малко по-ниско, моля. Така, така е по-добре. А сега, бихте ли ми подали онези клампи?

Макар Нора да имаше здрави нерви, веднага й се догади, като гледаше как Пендъргаст бърника из раната си. След малко остави клампата, взе скалпел и направи къс разрез, перпендикулярен на раната.

– Да не би да възнамерявате да се оперирате сам?

Пендъргаст поклати глава.

– Не, това е само едно бързо и несръчно усилие да спра кървенето. Но трябва да стигна до тази коремна вена, която поради напрягането ми, за съжаление се е отдръпнала навътре.

Замлъкна за миг, стиснал зъби, направи нов малък разрез, след това бръкна в раната с голям инструмент, приличащ на пинсети.

Нора потрепери, опита се да мисли за нещо друго.

– Как ще се измъкнем оттук? – попита тя по-скоро себе си, без да очаква отговор. Но Пендъргаст промълви:

– През подземните тунели. – Пое си дъх и продължи: – Проучванията ми разкриха, че в този район на „Ривърсайд“ някога е живял речен разбойник. Съдейки по размера на подземията, сега вече съм сигурен, че тук е била резиденцията му. Забелязахте ли великолепната гледка към Хъдсън, която къщата има?

– Не – рече преглъщайки Нора. – Не мога да кажа, че съм я видяла.

– Разбираемо, тъй като пречиствателната станция на Норт ривър сега закрива голяма част от гледката – рече Пендъргаст, докато измъкваше клампираната вена. – Но преди сто и петдесет години къщата е разполагала с панорамна гледка към долен Хъдсън. В началото на осемнайсети век речните пирати се срещали доста често. Промъквали се незабелязани по реката след мръкване, за да отвлекат закотвени кораби или да заловят пътници и да търсят откуп. – Замълча, за да огледа „оперативното поле“ и да издуха ситните капчици пот, избили по горната му устна. – Ленг трябва да е знаел това. Голямо подземие е било първото нещо, което му е било необходимо в една къща. Ето защо съм убеден, че ще намерим път към реката през подземията. Подайте ми онзи саморазгражащ се конец, моля. Не този, по-дебелия, 4–0. Благодаря ви.

Нора потръпна вътрешно, докато Пендъргаст лигираше вената.

– Добре – рече той след малко, махна клампата и остави конеца настрани. – Тази вена причиняваше най-голямо кръвотечение. Не мога да сторя нищо за далака си, който очевидно е перфориран, затова само ще обгоря по-малките източници на кървене и ще затворя раната. Бихте ли ми подали електрообгорителя, моля? Да, това е.

Нора взе уреда – тясна синя писалка в края на кабел, с два бутона – „срязване“ и „обгаряне“ – от едната му страна. Подаде го на агента. Той отново се надвеси над раната си. Чу се остро изпукване, след това – друго, по-дълго, а във въздуха се издигна тънка струйка дим. Нора извърна поглед.

– Каква е била крайната цел на Ленг? – попита тя. Струваше й се, че като отвлича вниманието му с въпросите си, той някак си ще изпитва по-малка болка.

Пендъргаст не отговори веднага.

– Енок Ленг е искал да излекува човешката раса – отвърна той, все още наведен над раната си. – Искал е да я спаси.

В първия миг на Нора й се стори, че не го беше чула добре.

– Да спаси човечеството ли? Но той е убивал хора. Маса хора.

– Така е.

Ново изпукване.

– И как да го спаси?

– Като го елиминира.

Нора отново го погледна.

– Това е бил величественият проект на Ленг: да отърве земята от човечеството, да спаси расата от самата нея, от собствената й непригодност. Търсел е безупречната отрова, затова тези стаи са пълни с химикали, растения, отровни насекоми и влечуги. Аз, разбира се, разполагах с доста косвени доказателства отпреди: отровните вещества върху стъклените парченца, които вие изровихте от старата лаборатория на Ленг, например. Или гръцкият надпис в герба на къщата. Забелязахте ли го?

Нора кимна унесено.

– Това са последните думи на Сократ, след като изпил фаталната отрова. „Крито, дължа на Асклепий един петел, не забравяй да платиш дълга ми.“ Още едно нещо, за което трябваше да се сетя по-рано. – Той обгори още един кръвоносен съд. – Чак когато видях стаята, пълна с оръжия, направих връзката й осъзнах мащаба на плановете му. Тъй като създаването на съвършената отрова не било достатъчно, трябвало да създаде система за пренасянето й – начин, по който тя да обхване цялото земно кълбо. Чак тогава за мен придобиха смисъл другите, по-странни и необясними части от колекцията му – дрехите, оръжията, прелетните птици, пренасяни по въздуха спори и всичко останало. Сред другите неща, докато правел проучванията си за тази система, той събирал всякакви отровени вещи – дрехи, оръжия, аксесоари. А по-голямата част от тях били заразени с отрова от него – ненужни опити с всякакви видове отрови.

– Боже мой – рече Нора. – Какъв шантав план!

– Планът определено е бил амбициозен. План, чието изпълнение изисквало време, равно на няколко човешки живота. Ето защо разработил своя… хм… метод за удължаване на живота.

Пендъргаст остави внимателно електрообгорителя настрани. Беше страшно пребледнял и видимо изтощен. Но самообладанието му беше неимоверно.

– Не забелязах тук следи от средства за затваряне на рани – рече той. – Очевидно Феърхевън не се е нуждаел от такива. Ако ми подадете онази марля и лейкопласта, ще затворя раната временно, докато може да получи необходимото внимание. И отново ще ми бъде необходима вашата помощ.

Нора му подаде поисканите неща, след това му помогна да превърже раната.

– Успял ли е да открие съвършената отрова? – попита тя.

– Не. Съдейки по състоянието на лабораторията му, той се е отказал около 1950 година.

– Защо?

– Не знам – отвърна Пендъргаст, докато облепяше с лейкопласт външната рана. Върху лицето му отново се завърна загриженото изражение, което тя бе забелязала по-рано. – Много е странно. И за мен е голяма загадка.

След като превръзката бе готова, Пендъргаст се изправи. Следвайки инструкциите му, Нора му помогна да направи от разкъсани чаршафи примка за врата, върху която да вдигне ранената си ръка, след това му помогна и да облече ризата си.

Пендъргаст отново се обърна към Смитбак, огледа неподвижното му тяло, погледна показанията на мониторите в челото на масата. Провери пулса му, прегледа и превръзките, които Нора бе направила. Разрови се из шкафовете, извади спринцовка и инжектира съдържанието й в тръбичката с физиологичен разтвор.

– Така ще се чувства по-добре, докато не се измъкнете оттук и не вдигнете по тревога моя лекар – рече той.

– Аз ли? – втрещи се Нора.

– Скъпа доктор Кели, някой трябва да наблюдава Смитбак. Не можем да го преместим сами. С моята превързана ръка и с рана в хълбока, боя се, че няма да съм в състояние да отида където и да е, камо ли да греба.

– Не разбирам.

– Скоро ще разберете. А сега, моля ви, помогнете ми да слезем отново по онези стълби.

Нора хвърли последен поглед към Смитбак и помогна на Пендъргаст да слязат по стълбите към каменното подземие с безбройните сбирки. Сега, като знаеше предназначението им, те й изглеждаха още по-ужасни.

В лабораторията Нора намали ход. Насочи лъча светлина към стаята с оръжията отвъд нея и видя Феърхевън, неподвижен, седнал в единия ъгъл. Пендъргаст му хвърли един поглед и се запъти към тежката врата в дъното. Отвори я. Зад нея имаше друго спускащо се надолу стълбище, далеч по-грубо, очевидно издълбано в естествената кухина на земята.

– Накъде водят тези стълби? – попита Нора като стигнаха до тях.

– Ако не греша – към реката.

Спуснаха се по стълбището, посрещнати от надигащата се срещу тях миризма на плесен и влага. Долу стълбището завършваше с каменен кей в тунел, потъващ в мрака с плясък на вълнички. Върху кея лежеше обърната с кила нагоре старинна дървена лодка.

– Леговището на речния пират – каза Пендъргаст, след като Нора освети с наоколо с фенерчето. – Оттук се е промъквал към Хъдсън да напада корабите. Ако лодката е още мореходна, ще можете да излезете на реката.

Нора погледна към скифа.

– Можете ли да гребете?

– Много ме бива в тази работа.

– Добре. Мисля, че ще намерите изоставено пристанище за малки съдове на няколко преки по течението на реката. Намерете колкото е възможно по-бързо телефон и позвънете на 645–7884; това е номерът на шофьора ми Проктър. Обяснете му какво се е случило. Той ще дойде да ви вземе и ще уреди всичко, включително и лекаря за Смитбак и за мен.

Нора обърна гребната лодка и я спусна на вода. Беше стара и поразсъхната, течеше, но, изглежда, щеше да издържи.

– Ще се погрижите за Бил докато ме няма, нали? – попита тя.

Пендъргаст кимна, отражението на водата заигра по лицето му.

Тя слезе предпазливо в лодката.

Пендъргаст пристъпи напред.

– Доктор Кели – рече тихо той. – Има още едно нещо, което трябва да ви кажа.

Тя вдигна глава от лодката и го погледна.

– Властите не трябва в никакъв случай да узнаят какво има в тази къща. Убеден съм, че някъде зад тези стени се намира формулата за удължаване на човешкия живот. Нали разбирате?

– Разбирам – отвърна Нора след кратко мълчание.

Гледаше го изумена, след като важността на казаното започна да прониква в съзнанието й. Тайната на удължаването на живота – все още й се струваше неправдоподобно. Невероятно.

– Трябва също така да призная, че имам и лични причини това да остане тайна. Не искам името Пендъргаст да се опозорява допълнително.

– Ленг е бил ваш прародител.

– Да. Мой прапрачичо.

Нора кимна и сложи веслата. Това бе древно разбиране за фамилната чест; но тя вече знаеше, че Пендъргаст не принадлежеше само на своето време.

– Лекарят ми ще евакуира Смитбак в частна болница, където няма да задават неудобни въпроси. Аз, разбира се, също ще претърпя операция там. Няма да е нужно да споменаваме пред властите за нашето приключение.

– Разбирам – повтори тя.

– Хората ще се чудят какво се е случило с Феърхевън. Но аз много се съмнявам, че полицията ще го идентифицира като „Хирурга“, или пък ще направи връзка с къщата на булевард „Ривърсайд драйв“ 891.

– Тогава убийствата на „Хирурга“ ще останат неразкрити. Мистерия.

– Да. Но неразкритите убийства са най-интересни, не смятате ли? А сега повторете, моля, телефонния номер, който ви казах.

– Шест-четири-пет, седем-осем, осем-четири.

– Чудесно. А сега, моля побързайте, доктор Кели.

Тя отблъсна лодката от кея, обърна се да погледне още веднъж Пендъргаст. Лодката й подскачаше на вълничките.

– Още един въпрос? Как, за Бога, успяхте да се освободите от онези вериги? Беше като магия.

Видя в сумрака как устните на Пендъргаст се разтеглиха в нещо като усмивка.

– То си беше магия.

– Не разбирам.

– Магията и фамилията Пендъргаст са синоними. В моя род има магьосници от десет погаления насам. Буквално сме затънали в магията. Антоан Ленг Пендъргаст не е правел изключение – всъщност той е бил един от най-талантливите в семейството. Сигурно забелязахте сценичните приспособления в трапезарията. Да не говорим за фалшивите стени, тайните панели, вратите-капани. Без да съзнава това, Феърхевън е завързвал жертвите си с оковите, предназначени за различни трикове. Разпознах ги веднага – оковите „Америкън Гито“ и веригите „Бийн призън“, с фалшиви нитове, които всеки фокусник може да свали с пръсти или със зъби, веднага щом бъде окован. За човек, който знае тайната им, те са толкова сигурни, колкото да те вържат със скоч.

И Пендъргаст се засмя тихичко, сякаш на себе си.

Нора му махна с ръка и загреба, плясъкът на водата отекваше в ниската каменна пещера. След малко стигна до задръстен с водорасли проход между два камъка – тесен, колкото да мине лодката. Мина през него и изведнъж се озова в просторните води на Хъдсън. Над нея се издигаше огромната маса на пречиствателната станция Норт ривър, а голямата блещукаща арка на моста „Джордж Вашингтон“ се мержелееше на север. Нора пое дълбоко хладния, свеж въздух. Още не можеше да повярва, че са останали живи.

Обърна се да погледне към отвора, през който току-що бе преминала. Изглеждаше като купчина сплетени водорасли около няколко струпани балвана – нищо повече.

Наблегна на греблата, пред нея изплува силуетът на изоставеното малко пристанище на фона на блестящите небостъргачи на Среден Манхатън, и тогава й се стори, че още дочува едва доловимия смях на Пендъргаст, носен от среднощния ветрец.