Текст книги "Музей на страха"

Четвърта глава

Нора излезе от Ролс-ройса с неловкото чувство, че биеха твърде много на очи. Пендъргаст затвори вратата зад нея; изглеждаше спокойно безразличен на нелепия фон на елегантния автомобил, паркиран всред прахоляка и шума на голямата строителна площадка.

Прекосиха улицата и спряха пред висока ограда от телена мрежа. Отвъд нея щедрото следобедно слънце огряваше скелетните основи на редица стари сгради. Няколко големи, пълни с тухли самосвала обрамчваха площадката. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли и Нора видя две униформени ченгета, които надничаха през някаква дупка в неразрушена подпорна стена. Недалеч от тях стоеше група костюмирани бизнесмени. Строителната площадка бе обградена от изоставени жилища, които намигаха с празните си прозорци.

– На това място групировката „Мойгън-Феърхевън“ ще строи шейсет и пет етажна жилищна кула – каза Пендъргаст. – Около четири часа вчера са проникнали през онази стена, ей там. Един работник намерил черепа, който ви показах, в гробница зад стената. Заедно с още много, много други кости.

Нора погледна в указаната й посока.

– Какво е имало на това място преди?

– Каре от жилищни сгради, строени към края на деветдесетте години на XIX век. Както изглежда обаче, тунелът е бил построен преди тях.

Нора вече можеше да види, че багерът беше разкрил ясен профил. Старата подпорна стена се намираше под основите от деветнайсети век, а дупката в нейната основа определено бе част от по-стара постройка. На една страна бяха струпани някакви обгорели и изгнили старинни греди.

Докато вървяха покрай оградата, Пендъргаст се наведе към нея.

– Боя се, че нашето посещение тук може да се окаже проблематично и че разполагаме с твърде малко време. Тази площадка се е променила обезпокоително много през последните няколко часа. „Мойгън-Феърхевън“ са едни от най-енергичните предприемачи в този град. И разполагат със забележително голяма… ъ-ъ-ъ… мощ. Забелязвате ли, че наоколо няма представители на пресата? Полицията бе повикана много дискретно на място.

Той я поведе към затворената с верига врата в оградата, охранявана от ченге, на чийто колан се мандахерцаха белезници, радиостанция, палка, пистолет и муниции. Общото тегло на цялото това снаряжение дърпаше колана надолу и поради това коремът под синята му риза се издуваше свободно напред.

Пендъргаст спря пред вратата.

– Движение – рече ченгето. – Няма нищо за гледане, приятел.

– Тъкмо обратното – усмихна се Пендъргаст и показа картата си. Ченгето се наведе напред и се намръщи. Погледна лицето на агента, после отново документа, пак – лицето, и така няколко пъти.

– ФБР, а? – Повдигна колана си и снаряжението му издрънча.

– Да, това са трите букви – отвърна Пендъргаст и мушна портфейла си в джоба.

– А коя е спътничката ви?

– Археоложка. Възложено й е да изследва мястото.

– Археоложка ли? Изчакайте.

Ченгето прекоси бавно празния терен и спря до скупчилите се полицаи. Размениха няколко думи, след това един от тях се отдели от групата. Тичешком го последва облечен в кафяв костюм мъж. Беше нисък и набит, дебелата му гуша преливаше над тясната яка на ризата. Правеше прекалено големи крачки за късите си крака и поради това походката му беше прекалено пружинираща.

– Какво, по дяволите, означава това? – рече задъхано като приближи портата, обръщайки се към новодошлото ченге. – Не ми каза нищо за ФБР?

Нора забеляза, че новото ченге носеше на раменете си златните отличителни знаци на капитан. Имаше оредяла коса, жълтеникаво лице и присвити черни очи. Беше почти толкова дебел, колкото и мъжа в кафявия костюм.

Капитанът погледна Пендъргаст.

– Мога ли да видя картата ви?

Гласът му беше тих, напрегнат и висок.

Пендъргаст отново извади портфейла си. Капитанът го взе, разгледа документите и го върна през портата.

– Съжалявам, господин Пендъргаст, но нещата тук не са от компетенцията на ФБР, особено пък на нюорлеанския му офис. Знаете каква е процедурата.

– Капитан…?

– Къстър.

– Капитан Къстър, тук съм с доктор Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей, на която е възложено археологическото проучване. А сега, ако ни пуснете…

– Това е строителна площадка – намеси се мъжът в кафявия костюм. – В случай, че не сте забелязали, опитваме се да построим сграда. Вече изпратиха човек, който да огледа костите. Всемогъщи Боже, ние губим по четирийсет хиляди долара на ден, а сега и ФБР…

– А кой бихте благоволили да бъдете вие? – попита Пендъргаст мъжа с приятен тон.

Очите на онзи щъкаха непрекъснато.

– Ед Шенк.

– А, господин Шенк… – в устата на Пендъргаст името прозвуча като термина за някакъв вид груб инструмент. – И сте служител на „Мойгън-Феърхевън“?

– Началник на строежа.

Пендъргаст кимна.

– Радвам се, че се запознахме, господин Шенк.

Мигновено се обърна към капитана, пренебрегвайки напълно Шенк.

– А сега, капитан Къстър – продължи със същия благ тон, – да разбирам ли, че няма да отворите тази порта и да ни позволите да се заемем с работата си?

– Това е много важен проект за групировката „Мойгън-Феърхевън“ и за града. Работата се забавя и по най-високите етажи се безпокоят за това. Господин Феърхевън посети лично мястото вчера вечерта. Последното нещо, което биха желали, е ново забавяне. Не съм чувал нищо за участие на ФБР, не знам нищо за някакви археологически проучвания…

Той замлъкна. Пендъргаст бе извадил клетъчния си телефон.

– На кого се обаждате? – попита Къстър.

Пендъргаст не отвърна нищо, усмивката не слизаше от лицето му. Пръстите му пробягаха по миниатюрните клавиши със смайваща бързина.

Погледът на капитана се стрелна към Шенк, после се извърна.

– Сали? – заговори Пендъргаст по телефона. – Тук е агент Пендъргаст. Мога ли да говоря с комисар Рокър?

– Вижте сега… – започна капитанът.

– Да, моля те, Сали. Ти си истинско съкровище.

– Можем да обсъдим нещата вътре.

Чу се дрънчене на ключове. Капитан Къстър започна да – отключва портата.

– Ще ти бъда много благодарен, ако го прекъснеш и ме свържеш.

– Господин Пендъргаст, няма нужда – каза Къстър.

Портата се отвори широко.

– Сали? Ще ти позвъня по-късно – рече Пендъргаст и затвори телефона с щракване.

Мина през портата заедно с Нора. Без да се спира или да разговаря, агентът от ФБР прекоси засипаната с боклуци площадка, понесъл се в тръс право към дупката в тухлената стена. Отпървом слисани, другите го последваха със закъснение.

– Господин Пендъргаст, трябва да разберете, че… – капитанът се опитваше да го настигне.

Шенк ги следваше разярен като бик. Спъна се, изруга, но продължи пътя си.

С приближаването им към дупката, Нора забеляза бледата светлинка, която идваше отвътре. Изведнъж проблесна светкавица. Пауза, нова светкавица. Някой правеше снимки.

– Господин Пендъргаст – извика капитан Къстър.

Ала гъвкавият агент от ФБР вече се катереше по купчината отломки. Другите спряха тежко задъхани в основата й. Нора последва Пендъргаст, който вече бе изчезнал в черната дупка. Тя се спря пред нея и погледна надолу.

– Влезте – рече Пендъргаст с най-привлекателния си южняшки тон.

Тя се спусна по изпопадалите тухли на влажния под. Отново проблесна светкавица. Мъж в бяла лабораторна престилка се бе навел и изследваше нещо в малка сводеста ниша. Пред друга ниша се бе изправил фотограф с широколентов апарат с две синхронизирани светкавици.

Мъжът в бялата престилка се изправи и ги погледна през виещия се прахоляк. Имаше гъста, рошава, посивяла коса, която в съчетание с кръглите му очила с телени рамки му придаваше донякъде вид на стар революционер болшевик.

– Кои, по дяволите, сте вие, та да нахълтвате така? – извика мъжът и думите му отекнаха в гробницата. – Казаха ми, че никой няма да ме безпокои.

– ФБР – избълва Пендъргаст. Тонът му сега беше коренно различен – остър, строг, официален. Разтвори с плясък на кожата портфейла си и завря значката в лицето на мъжа.

– А-а-а – рече, заеквайки онзи, – разбирам.

Нора гледаше ту единия, ту другия, изненадана от очевидната способност на Пендъргаст да оценява мигновено хората и да ги манипулира съобразно преценката си.

– Бих ли могъл да ви помоля да напуснете това място, докато моята колежка доктор Кели и аз извършим своя оглед?

– Вижте сега, тъкмо съм по средата на работата си.

– Пипали ли сте нещо? – Въпросът прозвуча заплашително.

– Не… не много. Взех някои от костите…

– Взели ли сте някои от костите?

– В съответствие с моята отговорност да установя причината за смъртта…

– Пипали сте някои от костите? – Пендъргаст извади тънък бележник и златна писалка от джоба на сакото си, записа си нещо, клатейки възмутено глава. – Името ви, докторе?

– Ван Бронк.

– Записвам си го за разследването. А сега, доктор Ван Бронк, ако обичате да ни оставите да продължим.

– Слушам, сър.

Пендъргаст изгледа как съдебният лекар и фотографът с мъка се изкатериха и излязоха от тунела. След това се обърна към Нора и заговори тихо и бързо:

– Мястото е вече ваше. Издействах ни около час, може би дори по-малко, тъй че се възползвайте най-пълноценно.

– Най-пълноценно за какво? – попита изплашено Нора. – Какво би трябвало да сторя? Никога не съм…

– Обучена сте на неща, които аз не познавам. Огледайте мястото. Искам да знам какво е ставало тук. Помогнете ми да разбера.

– За един час? Нямам никакви инструменти, нямам къде да слагам пробите…

– И без друго вече сме твърде закъснели. Забелязахте ли, че са докарали тук капитана на полицейския участък? Както вече казах, „Мойгън-Феърхевън“ могат да упражнят огромно влияние. Това ще е единствената ни възможност. Необходима ми е максимум информация за минимум време. Изключително важно е.

Той й подаде писалката и бележника, след това извади от джоба си две тънки фенерчета и й подаде едното.

Нора го включи. Беше много мощно за размера си. Тя се озърна и за първи път огледа онова, което я заобикаляше. Беше хладно и тихо. На фона на единствения сноп светлина, струящ от назъбената дупка, танцуваха прашинки. Миришеше на гнилоч – на смесица от плесен и развалено месо. Въпреки това тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се съсредоточи. Археологията е бавна и методична дисциплина. А тук, изправена пред неумолимо цъкащия часовник, тя дори не знаеше откъде да започне.

Поколеба се още един миг. След това започна да скицира тунела. Беше около двайсет и четири метра дълъг, три метра висок в най-високата част на свода и зазидан в двата си края. Таванът бе прорязан от пукнатини. Прахът по пода бе наскоро разбутан и то прекалено много, за да е дело само на един съдебен медик. Нора се запита колко ли строители и полицаи вече се бяха мотали тук.

По протежение на двете стени се виждаха половин дузина ниши. Тя тръгна по мокрия под, скицираше, опитваше се да придобие цялостна представа за това място. Нишите също са били зазидани, но сега тухлите бяха махнати и подредени на купчини до всяка ниша. След като осветяваше всяка поредна ниша, тя на практика виждаше едно и също: разбъркани кости и черепи, късчета тъкани, части от стара плът, хрущяли и коси.

Озърна се през рамо. В другия край на тунела Пендъргаст правеше собственото си проучване, профилът му се очертаваше рязко на фона на снопа светлина, бързият му поглед се стрелкаше сякаш навсякъде. Изведнъж се наведе и се взря напрегнато не в костите, а в пода – вдигна нещо от праха.

След като завърши обиколката си Нора се зае да изследва по-внимателно първата ниша. Клекна пред нея и я огледа бързешком, опитвайки се да намери някаква закономерност в купчината кости, като се стремеше да пренебрегне доколкото е възможно миризмата.

В тази ниша имаше три черепа. Не бяха свързани с гръбнака – явно са били отделени от тялото – ала гръдните кошове бяха цели, както и костите на краката – някои свити, но всичките добре запазени. Няколко прешлена бяха увредени по необичаен начин, разрязани, сякаш за да се разкрие гръбначният мозък. Зловещ кичур коса лежеше наблизо. Къса. Момчешка. Ясно бе, че труповете са били разчленявани на парчета и струпвани в нишата, в което имаше логика, като се има предвид размерът й. Би било неудобно да се набута цял труп в толкова ограничено пространство, но ако се разреже на части…

Преглъщайки с мъка, тя хвърли поглед на останките от дрехи. Те изглежда са били нахвърляни вътре отделно от разчленените трупове. Протегна ръка, спря я обичайната задръжка на археолога, сетне си спомни какво бе казал Пендъргаст. Внимателно започна да измъква парчетата от дрехи и кости, като на ум съставяше опис на действията си. Три черепа, три чифта обувки, три запазени гръдни коша, множество прешлени, най-различни по-дребни кости. Само един от черепите носеше белези, сходни с онези на черепа, шито й бе показал Пендъргаст. Но много от гръбнаците бяха разкрити по същия начин – от първия лумбален прешлен до кръстната кост. Продължи да сортира. Три чифта гащи; копчета, гребен, парчета хрущял и изсъхнала плът; шест чифта кости на крака, обувките – свалени от ходилата. Обувките са били нахвърляни отделно. „Ех, да имах торбички за проби“, помисли си тя. Изтръгна част от кичура коса с част от скалпа и я мушна в джоба си. Това беше лудост – мразеше да работи без подходящо оборудване. Целият й професионален инстинкт се бунтуваше срещу подобна прибързана, небрежна работа.

Насочи вниманието си към останките от облеклото. Беше бедняшко, грубо и много мръсно. Беше прогнило, но – също като костите – не носеше белези да е глозгано от гризачи. Напипа лупата си, вдигна и огледа по-внимателно парче от дреха. Множество въшки; умрели, разбира се. Имаше дупки, които изглеждаха като последица от износване, много кръпки. Обувките бяха очукани, някои с напълно изтрити кабари. Бръкна в джоба на един от панталоните – гребен, парче връв. Пребърка и други джобове – нищо. В третия панталон намери монета. Измъкна я, а тъканта се разтроши. Беше американски цент от 1877 година. Напъха набързо всичко в собствените си джобове.

Премина към следващата ниша и отново подреди и инвентаризира останките колкото е възможно по-бързо. Картината беше сходна: три черепа и три разчленени трупа с три комплекта дрехи. Пребърка джобовете на панталоните – изкривена карфица и още две монети, от 1880 и 1872 година. Погледът й се върна върху костите – и отново забеляза същите странни белези по гръбнаците. Вгледа се по-внимателно. Лумбалните прешлени, все лумбалните прешлени бяха разрязани внимателно – с почти хирургическа точност – след което бяха отворени. Мушна един от тях в джоба си.

Продължи нататък по тунела, изследваше нишите една по една и записваше наблюденията си в бележника на Пендъргаст. Във всяка ниша имаше точно по три трупа. Всичките разчленени по един и същи начин – при врата, раменете и бедрата. Няколко от черепите носеха същите дисекционни белези, които бе забелязала при екземпляра, който Пендъргаст й показа първи. Всички скелети бяха претърпели жестоки травми в долната част на гръбначния стълб. От беглия й оглед на черепната морфология следваше, че попадаха в една и съща възрастова граница – между тринайсет и двайсет и една години или приблизително толкова – бяха смесица от мъжки и женски екземпляри, като мъжките преобладаваха. Запита се какво ли бе открил съдебният лекар. Можеше да узнае това по-късно.

Дванайсет ниши, по три трупа във всяка от тях… Всичко това бе подредено твърде прецизно, твърде точно… Странно…При предпоследната ниша се спря. Върна се в средата на тунела, опитваше се да отхвърли изводите от видяното, стремеше се да се придържа само към фактите. При археологическите разкопки е много важно да спреш за миг, да замълчиш, да потиснеш разума и да се опиташ просто да усетиш мястото. Тя се огледа, опита се да забрави за неумолимия часовник, да отхвърли предубедеността си. Подземен тунел отпреди 1890 година, внимателно изградени ниши, трупове и дрехите на трийсет и шест млади мъже и жени. С каква цел е бил изграден? Хвърли поглед към Пендъргаст. Той още беше в далечния край, изследваше тухлената стена изчовъркваше с нож парче хоросан.

Върна се отново към нишата, като внимателно отбеляза положението на всяка кост, на всяко парче дреха. Два чифта бричове, в джобовете им – нищо. Рокля: мръсна, окъсана, трогателна. Вгледа се в нея по-отблизо. Рокля на момиченце – малко, слабичко. Взе лежащия наблизо череп.

Принадлежеше на млада жена, на може би шестнайсет-седемнайсет годишна девойка. Обля я вълна на ужас – току под черепа беше купчинката коса, дълги златисти кичури, все още свързани с розова дантелена панделка. Огледа черепа – същата лоша хигиена на зъбите. На шестнайсет години, а зъбите й вече бяха започнали да загниват. Панделката беше копринена и далеч по-качествена от роклята; сигурно е била гордостта й. Този проблясък на чисто човешко чувство я накара да замръзне на място.

Докато се опитваше да бръкне в джоба, нещо изшумоля в пръстите й. Хартия. Опипа роклята, разбра, че хартията изобщо не бе в джоба, а бе зашита в подплатата. Започна да издърпва роклята от нишата.

– Намерихте ли нещо интересно, д-р Кели?

Гласът на съдения лекар я сепна. Ван Бронк. Тонът му бе променен – сега звучеше високомерно. Надвеси се над нея.

Тя се огледа. Погълната от работата си, не бе чула кога се е завърнал. Пендъргаст беше до входа на костницата и настойчиво спореше с някакви униформени лица, които надничаха отгоре.

– Ако можете да наречете всичко това интересно – рече тя.

– Знам, че не сте от съдебните лекари, значи сте съдебен експерт на ФБР.

Нора се изчерви.

– Не съм доктор по медицина. Археоложка съм.

Веждите на д-р Ван Бронк отхвърчаха нагоре, а лицето му разцъфна в язвителна усмивка. Имаше перфектно оформена малка уста, сякаш изрисувана от някой ренесансов художник.

– Аха. Не сте доктор по медицина. Май не съм доразбрал колегата ви. Археология. Колко хубаво.

Не й отпуснаха цял час; не разполагаше дори и с половин.

Мушна роклята обратно в нишата и я набута в прашната пукнатина в дъното й.

– А вие, докторе, открихте ли нещо интересно? – попита тя с възможно най-небрежен тон.

– Ще ви изпратя доклада си – отвърна той. – Но едва ли бих могъл да очаквам да го разберете. С всичкия този професионален жаргон, нали разбирате?

Той се усмихна и този път в усмивката му нямаше и капка дружелюбност.

– Аз още не съм приключила тук – каза тя. – Когато свърша, с удоволствие ще си побъбря с вас.

Тя понечи да поеме към последната ниша.

– Можете да продължите с изследванията си след като изнеса човешките останки.

– Няма да изнасяте нищо, докато не съм ги изследвала.

– Кажете им го на тях – рече той и кимна през рамо. – Не знам откъде сте придобили впечатлението, че това е археологическа площадка. За щастие всичко вече се изясни.

Нора видя група полицаи да се спуска в гробницата. Носеха тежки сандъци за доказателствен материал. Тунелът скоро се изпълни с какофония от ругатни, сумтене и високи гласове. Пендъргаст не се виждаше никъде.

Последни влязоха Ед Шенк и капитан Къстър. Къстър я забеляза и тръгна към нея, проправяйки си предпазливо път около купчините тухли, последван от двама лейтенанти.

– Доктор Кели получихме заповед от нашето командване – рече той бързешком на висок тон. – Можете да съобщите на шефа си, че той здравата се е объркал. Това е необичайно място на престъпление, но не е от значение за днешните правоохранителни органи, особено пък за ФБР. То е на възраст над сто години.

А трябва и да се строи нова сграда – помисли си Нора и хвърли поглед към Шенк.

– Не знам кой ви е наел, но със задачата ви е приключено. Ще отнесем човешките останки в офиса на съдебната медицина Всичко останало ще бъде етикетирано и прибрано в торби.

Ченгетата стоварваха сандъците за веществените доказателства върху влажния под и тунелът заехтя от кухите и тъпи удари. С гумени ръкавици на ръцете съдебният лекар започна да изважда кости от нишите и да ги поставя в сандъците; дрехите и другите лични вещи отделяше настрани. Гласовете се размесваха с вдигнатия прах. Лъчите на фенерчетата кръстосваха мрака. Обектът за изследване се съсипваше пред очите й.

– Бихте ли искали моите хора да ви съпроводят на излизане, госпожице? – попита капитан Къстър с престорена вежливост.

– Мога и сама да си намеря пътя – отвърна Нора.

Слънчевата светлина я ослепи за миг. Тя се закашля, пое глътка свеж въздух и се огледа ролсът още бе паркиран отсреща, а облегнатият на него Пендъргаст я очакваше.

– Този полицейски капитан беше прав, нали? – рече тя. – Това място е извън вашата юрисдикция.

Той бавно сведе глава, по лицето му се изписа безпокойство. Нора усети как гневът й се изпарява Агентът извади от джоба си копринена кърпичка и попи потта на челото си. Лицето му неусетно за нея си възвърна обичайното непроницаемо изражение, докато заговаряше:

– Понякога няма време, за да се мине по каналния ред. Ако бяхме чакали до утре, обектът вече нямаше да съществува. Виждате колко бързо действат „Мойгън-Феърхевън“. Ако обектът беше обявен за ценен от археологическа гледна точка това би ги забавило със седмици. Нещо, което те, разбира се, не можеха да си позволят да се случи.

– Но то наистина има археологическа стойност! Пендъргаст кимна:

– Разбира се. Но битката вече е загубена, доктор Кели. Както и очаквах.

Сякаш като доказателство за това един голям жълт багер изрева, моторът му се закашля и изръмжа. От фургоните и кабините на пикапите заизлизаха строители. Сините сандъци започнаха да се появяват от тунела, товареха ги в линейка. Багерът се наклони и тежко пое към дупката, кофата му се заиздига и от стоманените й зъби се посипа пръст.

– Какво открихте? – попита Пендъргаст.

Тя не отговори веднага. Дали трябваше да му каже за хартията, зашита в роклята? Можеше да няма никакво значение, а освен това вече я нямаше.

Тя откъсна бързешком изписаните листчета от бележника и му го върна.

– Ще ви запиша общите си наблюдения тази вечер – рече Нора. – По всичко личи, че лумбалните прешлени на жертвите са били нарочно отваряни. Прибрах тайно един от тях.

Пендъргаст кимна:

– В праха имаше множество стъклени парченца. Взех няколко за анализ.

– Освен скелетите, в нишите намерих няколко монети от 1872, 1877 и 1880 година. – И няколко дреболии в джобовете им.

– Това определя 1880 като terminus post quernза обекта прошепна Пендъргаст сякаш на себе си. – Жилищата са били построени през 1897 година. Това е нашият terminus ante quern.Значи, имаме най-малко 17-годишен времеви „прозорец“, през който трябва да се е случила цялата тази… м-м-м… история.

Дълга черна лимузина с блеснали на слънцето затъмнени стъкла се плъзна зад тях. От нея излезе висок мъж в елегантен тъмносив костюм, последван от още неколцина мъже. Огледа обекта, като погледът му за миг прониза Пендъргаст. Имаше продълговато тясно лице с широко раздалечени очи, черна коса и толкова високи и ъгловати скули, че би могло да се приеме, че са били издялани с брадвичка.

– А ето го и самият господин Феърхевън, дошъл лично да се увери, че няма да има повече неочаквани забавяния – рече Пендъргаст. – Мисля, че това е намек да си тръгваме.

Отвори вратичката за Нора, след това се качи в колата.

– Благодаря ви, доктор Кели – рече той и даде знак на шофьора си да тръгва. – Утре ще се видим отново. Този път, надявам се, в по-официална обстановка.

Докато излизаха от трафика на Долен Ийст сайд, Нора се обърна към него:

– Откъде все пак научихте за този обект? Открили са го едва вчера.

– Имам си връзки. Най-полезното нещо в моя занаят.