Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 35 страниц)
– Да не би да ви се е случил инцидент?
– Може и така да се нарече.
О’Шонеси се озърна и видя тръгналата подир оттеглящия се Смитбак Нора. Никак не изглеждаше весела.
– Нора… – опита се отново да я заговори Смитбак.
Тя го застигна, изражението й бе яростно.
– Как можа! Информацията, която ти дадох, беше конфиденциална!
– Но, Нора, аз го направих заради теб. Не разбираш ли? Сега не могат да пипнат с пръст…
– Тъпанар такъв! Цялата ми кариера е съсипана! След случилото се в Юта, със закриването на Музея на Лойд, тази служба беше последната ми възможност. А ти я съсипа!
– Нора, ако само можеше да видиш нещата от моята гледна точка, щеше…
– Ти ми обеща! А аз ти се доверих! Господи, не мога да повярвам, прецакана съм отвсякъде. – Тя се огледа, след това се извърна към него с удвоена свирепост: – Да не би това да е някакво отмъщение, загдето не поисках да наемем общ апартамент?
– Не, не, Нора, тъкмо наопаки, исках да ти помогна. Кълна се, че в крайна сметка ще си ми благодарна за…
Горкичкият, изглеждаше съвсем безпомощен. На О’Шонеси му стана жал за него. Не ще и дума – беше влюбен в тази жена, а ето, че съвсем очевидно беше провалил всичко.
Тя изведнъж се обърна към Пендъргаст:
– А и вие също!
Пендъргаст повдигна вежди, след което остави внимателно блината си в чинията.
– Да се промъквате по този начин в музея, да отваряте брави, да възбуждате подозрения. Вие започнахте всичко това!
Пендъргаст се поклони.
– Най-дълбоко съжалявам, ако съм ви причинил някаква неприятност, доктор Кели.
– Неприятност ли? Та те ще ме разпънат на кръст! И всичко това да излезе в днешния вестник. Иде ми да ви убия. Всички до един!
Тонът й се беше повишил и хората започнаха да гледат към тях, а не към мъжа на подиума, който продължаваше да каканиже за класифицирането на големите маймуни.
След това Пендъргаст каза:
– Усмихнете се. Приятелят ни Бризбейн ни гледа.
Нора погледна през рамо и О’Шонеси проследи погледа й към подиума. Видя, че в тях се беше втренчил добре облечен мъж – висок, изтупан, със зализана назад черна коса. Не изглеждаше никак доволен.
Нора поклати глава и сниши глас.
– Господи, аз дори не трябваше да разговарям с вас. Просто не мога да повярвам в какво положение ме поставихте.
– Въпреки всичко, доктор Кели, аз и вие трябва да поговорим – рече тихо Пендъргаст. – Нека се срещнем утре вечер в седем в „Тен Рен тий енд Гинсенг къмпани“, на улица „Мот“, номер 75. Моля ви.
Нора го изгледа все още свирепа и се отдалечи.
Бризбейн веднага дотърча с дългите си крака и се изтъпани пред тях.
– Каква приятна изненада – рече той с хладен обертон в гласа. – Агентът от ФБР, полицаят и журналистът. Най-несветата троица, която някога съм виждал.
Пендъргаст склони глава.
– А вие как сте, господин Бризбейн?
– О, в най-добра форма.
– Радвам се да го чуя.
– Не си спомням да съм виждал имената ви в списъка с гостите. Особено вас, господин Смитбак. Как успяхте да се промъкнете през охраната?
Пендъргаст се усмихна и заговори тихо:
– Сержант О’Шонеси и аз сме тук по служба. А що се отнася до господин Смитбак – е, сигурен съм, че нищо не би му допаднало повече от това да го изхвърлите оттук. Какво по-добро продължение на днешната му статия в „Таймс“.
Смитбак кимна.
– Благодаря ви, така е.
Бризбейн не помръдваше, усмивката бе застинала върху лицето му. Погледна първо Пендъргаст, после – Смитбак. Забеляза изцапания смокинг на Смитбак.
– Майка ви не ви ли е казвала, че хайверът се поднася в устата, а не по реверите? – каза той, врътна се и тръгна.
– Идиот – прошепна Смитбак.
– Не го подценявайте – отвърна Пендъргаст. – Зад гърба му са „Мойген-Феърхевън“, музеят, а може би и кметът. И в никой случай не е идиот.
– Да де. Само че аз пък съм репортер на „Ню Йорк таймс“.
– Не правете грешката да си мислите, че дори това високо положение ще ви защити.
– … а сега без повече шумотевица, нека открием най-новото творение на музея – Залата на приматите…
О’Шонеси наблюдаваше как лентата на подиума бе прерязана с прекалено големите ножици. Чуха се вели ръкопляскания и всички се устремиха към отворените врати на новата зала. Пендъргаст го погледна.
– Да идем ли?
– Защо не?
Каквото и да направеха, щеше да е по-добро от това да си стоят на място.
– Без мен – рече Смитбак. – Виждал съм тук достатъчно изложби, та да ми стигнат за цял живот.
Пендъргаст се обърна и улови ръката на репортера.
– Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Скоро.
На О’Шонеси му се стори, че Смитбак едва доловимо трепна.
Малко след това минаха през вратите. Хората изпълваха просторна зала, която бе обрамчена с диорами на препарирани шимпанзета, горили, орангутани и разни други маймуни и лемури, изложени в естествената им среда. О’Шонеси с известна изненада установи, че диорамите бяха интересни, дори по своему красиви. Приличаха на магически прозорци, отворени към някакви далечни светове. Как бяха успели да го постигнат тези малоумници? Ами да, това, разбира се, не беше тяхно дело, а на уредниците и на художниците. Хората като Бризбейн бяха само ненужният баласт на борда. А той самият би трябвало да идва тук по-често.
Забеляза групичка хора да се събират пред един шкаф, в който бе изложено дюдюкащо шимпанзе, виснало от дървесен клон. Чуваха се приглушени разговори, лек смях. Не изглеждаше по-различен от другите шкафове, ала въпреки всичко бе привлякъл половината хора в залата. О’Шонеси се запита какво ли толкова интересно има в това шимпанзе. Огледа се. Пендъргаст бе в далечния ъгъл и разглеждаше с огромен интерес някаква маймунка с необичаен вид. Странен тип. Всъщност – малко плашещ, ако човек се замисли повечко.
Отиде да види витрината и застана зад тълпата. Долови още приглушени реплики, лек сподавен смях, няколко неодобрителни цъкалия с език. Някаква дама, отрупана с бижута, махаше с ръка да повика охраната. Когато хората осъзнаха, че е полицай, машинално му сториха път.
Тогава той забеляза, че към щанда бе прикрепен изпипан етикет. Беше красиво оформена дъбова табелка, върху която на черен фон беше изписано със златни букви:
РОДЖЪР С. БРИЗБЕЙН III
ПЪРВИ ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ
Тринадесета глава
Кутията бе изработена от твърдо дърво. Беше си стояла непокътната и непотребна десетилетия наред и бе покрита с дебел слой прах. Достатъчно обаче беше едно изтриване с мекия велурен парцал, за да се махне напластената с годините „утайка“, а с второто изтриване – да блесне дървото под нея в старовремската си богата и мека лъскавина.
След това парцалът премина към обшитите с бронз ъгли, излъска ги до блясък. После – към бронзовите панти, полирани и леко смазани. Най-накрая стигна до златната табелка, закрепена към капака с четири миниатюрни винтчета. Едва когато всеки сантиметър от кутията, всеки неин елемент бяха полирани до блясък, пръстите преминаха към ключалката – и треперещи леко от важността на мига, – я отвориха и вдигнаха капака.
Инструментите вътре блестяха в леглата си от тъмночервено кадифе. Пръстите пробягаха последователно по всички тях, докосваха ги леко, почти благоговейно, сякаш можеха да имат някакво целително въздействие. Както някога – и както щяха да да правят в бъдеще.
Първи беше големият нож за ампутиране. Острието му бе извито надолу, досущ като на всички американски ножове за ампутиране, произведени в промеждутъците между Революцията и Гражданската война. Всъщност този комплект беше произведен през 1840 година от „Уиганд и Сноудън“ от Филаделфия. Изящен комплект, произведение на изкуството.
Пръстите се плъзнаха по гладкия кръг на „тигровото око“ – опал, който намигаше загадъчно на меката светлина върху триона за кости, после погалиха един след друг тънкия хирургически нож, форцепса за кости, форцепса за тъкани. Най-сетне се спряха върху големия трион. Погладиха го по дължина, след това го извадиха от гнездото му. Беше красавец – дълъг, внушителен, с удивително остър резец. Както и на останалите инструменти, дръжката му беше от слонова кост и каучук; чак през осемдесетте години на деветнайсети век, когато Листер публикува статията си за микробите, започнаха да стерилизират всички хирургични инструменти. Оттогава нататък всички дръжки и ръкохватки вече се правеха от метал – порестите материали се превърнаха в рядкост за колекционерите. Жалко, наистина; старите инструменти изглеждаха толкова по-красиви.
Добре, че поне тук нямаше да има нужда от стерилизация.
В кутията имаше два тавички. С огромно почитание пръстите извадиха горната – комплекта за ампутация, – за да се разкрие още по-голямата красота на долния комплект, за неврохирургия. До далеч по-елегантните триончета лежаха инструментите за трепанация. А всички те бяха обрамчени от най-голямото съкровище – медицинският трион, дълга, тънка метална лента с изострени и наточени зъби, с дръжки от слонова кост от двете страни. Той всъщност принадлежеше към инструментите за ампутация, но поради голямата си дължина му бе отредено място в долната тавичка. Точно това бе инструментът, който човек ще използва, когато от значение е времето, а не изтънчеността. Беше ужасяващ на вид. Но беше и красив в съвършенството си.
Пръстите пробягаха по всички инструменти. След това горната тавичка бе внимателно положена на мястото й.
От близката маса взе тежък кожен каиш и го постави пред отворената кутия. Пръстите втриха малко масълце върху каиша – бавно, без никакво бързане. Важното беше изобщо да не се бърза. Бързането винаги води до грешки, до хвърлени нахалост усилия.
Най-накрая пръстите се върнаха към кутията, избраха един нож, подложиха го под светлината. А след това – бавно, с обич – положиха лезвието върху кожения каиш и полека, полека започнаха да го движат по него. Каишът едва ли не замърка под движенията на източвания инструмент.
Щеше да отнеме доста време да се наточат всички остриета от хирургическия комплект. Но пък, от друга страна, имаше достатъчно време.
Всъщност, не разполагаше с нищо друго, освен с време.
III. В уречения час
Първа глава
Пол Карп не можеше да повярва, че наистина ще стигне до желаното. Най-сетне. Вече беше на седемнайсет и най-накрая щеше да чука.
Той поведе момичето навътре в „Криволиците“. Това беше най-дивата, най-малко посещаваната част на Сентръл парк. Не беше най-доброто място, но трябваше да свърши работа.
– Защо просто не отидем у вас? – попита момичето.
– Моите са си у дома. – Пол я прегърна и я целуна. – Не се безпокой, тук е страхотно.
Лицето й пламтеше, чуваше дишането й. Потърси с поглед напред най-тъмното, най-уединеното местенце, което можеше да намери. Бързешком, тъй като не искаше да изпусне момента, той свърна от павираната пътека и се мушна в най-гъстите рододендронови храсти. Тя го следваше с радост. При самата мисъл за предстоящото по тялото му пробяга тръпка. Рече си, че тук само изглеждаше пусто. Непрекъснато имаше хора.
Проби си път в най-гъстия храсталак. Въпреки че есенното слънце бе виснало ниско в небето, покровът от явори, лаврови храсти и азалии създаваше някакъв призрачен полумрак. Опита се да убеди сам себе си, че е уютно, почти романтично.
Най-сетне стигнаха до едно скрито местенце – дебел килим от мирт, обрамчен с тъмни храсти. Тук никой нямаше да ги види. Бяха съвсем сами.
– Пол? Ами ако някой бандит…
– Никой бандит няма да ни види тук – отговори бързешком той, взе момичето в обятията си и го целуна. То отвърна, отначало колебливо, после по-пламенно.
– Сигурен ли си, че това място е безопасно?
– Разбира се. Съвсем сами сме.
Пол се огледа за последен път, полегна върху тревата и я притегни към себе си. Отново се целунаха. Пол мушна ръка под блузата й и тя не го спря. Почувства как дишането й се ускори, гърдите й се завълнуваха бързо-бързо. Птиците вдигаха врява над главите им, а миртът ги обгръщаше като дебел зелен килим. Беше много хубаво. Пол си помисли, че това бе страхотен начин да го направи. Имаше да разказва после. Но най-важното бе, че щеше да се случи. Приятелите му нямаше повече да му се присмиват – последният девственик в горните класове на училището „Хоръс ман“.
Той я притисна нетърпеливо и разкопча няколко копчета.
– Не натискай толкова силно прошепна момичето и се извъртя. – Земята е корава.
– Извинявай.
Отместиха се малко встрани върху гъстия мирт в търсене на по-удобно място.
– Сега пък някакво клонче ми убива на гърба.
Тя изведнъж се сепна.
– Какво?
– Счу ми се шумолене.
– От вятъра е.
Пол се отмести още малко и отново се прегърнаха. Усещаше пръстите си дебели и несръчни, докато дърпаше ципа на панталона й и доразкопчаваше блузата. Гърдите й се разлюляха освободени и при вида им – той усети, че се възбужда още повече. Положи длан върху голата й диафрагма и я плъзна надолу. Нейната далеч по-опитна ръка го изпревари и го улови първа. Усетил нежното й стискане, той изпъшка и я тласна напред.
– Ох. Почакай. Това клонче още ми убива.
Тя се изправи до седнало положение, задъхана, русите й коси се плиснаха върху раменете. Пол също седна, желанието се бе смесило с разочарование. Виждаше сплесканата трева там, където бяха лежали. Миртът бе смачкан и той видя очертанията на светлата клонка. Мушна ръка в мирта, хвана я и я дръпна ядно, опита се да я измъкне.
Нещо обаче не беше наред – на пипане беше странно, студено, меко и когато излезе изпод мирта, той видя, че изобщо не беше клон, а ръка. Листата се разпиляха и разкриха бавно, сякаш с нежелание, останалата част от тялото. Пръстите му се отпуснаха и ръката падна върху зеленината.
Момичето изпищя първо. Отдръпна се пълзешком, изправи се, препъна се, пак се изправи и затича, с разкопчан цип на джинсите с плющяща около тялото му блуза. Пол също се бе изправил, но чуваше единствено шума от трошащите се под стъпките й клонки. Всичко се бе случило толкова бързо, че сякаш беше някакъв сън. Усети как страстта му стихва заменена от облялата го вълна на ужаса. Обърна се да хукне. Но се спря и погледна потресен назад, ръководен от някакъв импулс да се увери дали всичко това бе истина. Пръстите бяха отчасти свити и бялата кожа бе изкаляна. А в мрачината по-нататък, под гъстия храсталак лежеше останалата част.
Втора глава
Доктор Бил Даусън се облегна на мивката и се вгледа без особен интерес в грижливо изрязаните си нокти. Още един, след това – обяд. Слава Богу. Чаша кафе и сандвич в магазина за деликатеси на ъгъла. Не беше съвсем сигурен за сандвича; може би синкавата кожа на последния труп го накара да си помисли за бекон. Във всеки случай доминиканецът зад щанда в магазина бе превърнал правенето на сандвичи в изкуство. Даусън почти можеше да усети хрупкавата салата, вкуса на доматения резен върху майонезата…
Сестрата донеса картона и той вдигна глава. Черната й коса беше късо подстригана, имаше стегнато тяло. Хвърли поглед на картона без да го вземе и й се усмихна.
– Какво имаме тук? – попита.
– Убийство.
Въздъхна подсилено и извъртя очи.
– Колко станаха за днес – четири? Сигурно са открили ловния сезон. Огнестрелна рана ли е?
– Не. Множество прободни рани. Намерила са я в Сентръл Парк в „Криволиците“.
Той кимна.
– Там ги изхвърлят, нали? Представям си. – Страхотно. Още едно шибано убийство. Погледна часовника си. – Докарай го, ако обичаш.
Изгледа излизащата сестра. Хубавка, много хубавка. Завърна се след минута с количка, покрита със зелен чаршаф.
Той не пристъпи към трупа.
– Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно днес, а?
Сестрата се усмихна.
– Не мисля, че идеята е добра, докторе.
– Защо?
– Казах ви и преди. Не излизам с лекари. Особено пък с онези, с които работя.
Той кимна, свали очилата си от челото и се ухили.
– Но аз съм твоят духовен приятел, нали не си забравила?
Тя се усмихна.
– Едва ли.
Забеляза обаче, че бе поласкана от интереса му. По-добре обаче ще е да не насилва нещата, не и в наши дни. С всичките тези приказки за сексуален тормоз и тъй нататък.
Въздъхна и се оттласна от мивката. Сложи си чифт нови ръкавици.
– Включи видеокамерите – каза на сестрата, докато се приготвяше.
– Добре, докторе.
Взе картона.
– Тук пише, че имаме бяла жена, идентифицирана като Дорийн Холандър, на 27 години, от Пайн крийк, Оклахома. Идентифицирана от съпруга й.
Прегледа останалата част от първия лист. След това окачи картона на количката, вдигна хирургическата си маска и с помощта на сестрата премести трупа върху обшитата със стоманена ламарина маса за аутопсия.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. До вратата стоеше висок, слаб мъж. Лицето и ръцете му изглеждаха съвсем бледи на фона на черния костюм. Зад мъжа стоеше униформено ченге.
– Да? – попита Даусън.
Мъжът приближи и отвори портфейла си.
– Специален агент Пендъргаст, доктор Даусън. А това е сержант О’Шонеси от нюйоркската полиция.
Даусън го изгледа от глава до пети. Това бе крайно необичайно. А и в този мъж имаше нещо много странно: тази толкова светлоруса коса, този тъй южняшки акцент.
– И?
– Мога ли да огледам?
– Делото на ФБР ли е?
– Не.
– Къде е разрешението ви?
– Нямам такова.
Даусън въздъхна с раздразнение.
– Знаете правилата. Не можете да гледате за нищо на света.
Агентът от ФБР пристъпи крачка напред, наближи твърде много и това не се понрави на доктора. Едва потисна импулса си да отстъпи.
– Вижте, господин Пендъргаст, снабдете се с необходимата документация и елате пак. Става ли?
– Ще отнеме много време – отвърна мъжът на име Пендъргаст. – Ще ви забави прекалено. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да гледам.
В тона му имаше нещо, което звучеше далеч по-твърдо отколкото предполагаха сладкият като мед акцент и благите слова. Даусън се поколеба.
– Вижте, с цялото ми уважение…
– С цялото ми уважение, доктор Даусън, не съм в настроение да си разменям любезности с вас. Заемете се с аутопсията.
Тонът вече беше леден. Даусън си спомни, че видеокамерата беше включена. Хвърли крадешком поглед към сестрата.
Имаше усещането, че не е далеч от унижението. Това нямаше да бъде никак хубаво и по-късно можеше да доведе до неприятности. В крайна сметка онзи беше от ФБР. А и той в някаква степен се беше застраховал: беше заявил, че е необходимо оня да има разрешение.
Даусън въздъхна.
– Добре, Пендъргаст. Облечете със сержанта работни престилки.
Изчака да се върнат, след това отмахна с рязко движение чаршафа. Трупът лежеше по гръб – руса коса, млада, свежа жена. Хладното време през предната нощ бе предотвратило разложението. Даусън се наведе към микрофона и започна описанието си. Човекът от ФБР оглеждаше трупа с интерес. Но Даусън забеляза, че униформеният полицай започна да се чувства неловко, пристъпваше от крак на крак, стиснал здраво устни. Последното нещо, което би желал, беше някой да му се издрайфа в залата.
– Ще се справи ли? – попита Даусън Пендъргаст, като кимна към полицая.
Пендъргаст се обърна.
– Не е необходимо да гледате всичко това, сержант.
Ченгето преглътна, погледна трупа, после – Пендъргаст, после – отново трупа.
– Ще бъда във фоайето.
– На излизане изхвърлете престилката в кофата – рече Даусън със саркастично удовлетворение.
Пендъргаст изпроводи с поглед излизащия полицай. След това се обърна към Даусън.
– Предлагам преди да направите Y-разреза да обърнете трупа по корем.
– И Защо?
Пендъргаст кимна към картона.
– Страница втора.
Даусън го взе, отгърна първата страница. Значителни разкъсвания, дълбоки порезни рани… Както личеше, момичето бе намушквано неколкократно под кръста. Или нещо по-лошо. Както винаги, от полицейския рапорт бе трудно да се разбере какво точно се е случило от медицинска гледна точка. На местопрестъплението не е имало съдебен лекар. Явно случаят е бил е нисък приоритет. Не са я сметнали за кой знае какво тази Дорийн Холандър.
Даусън остави картона.
– Сю, моля те, помогни ми да я обърнем.
Обърнаха трупа, за да се разкрие гърбът. Сестрата ахна и отстъпи назад.
Даусън също се вторачи изненадан.
– Изглежда така, сякаш е починала на операционната маса по средата на операция за отстраняване на тумор в гръбначния стълб.
Да не би да се бяха объркали отново там, долу? Миналата седмица – при това на два пъти – му бяха пращали несъвпадаща с труповете документация. Но Даусън веднага забеляза, че това не бе свързано с болница деяние. Не и с тази кал и с листата, стърчащи от прясната рана, която заемаше цялата област около кръста.
Това беше необичайно. Наистина необичайно.
Взря се по-отблизо и започна да описва раната за пред камерата, опитваше се да прикрие изненадата в тона си.
– При първи оглед това не прилича на случайно намушкване, разсичане или порезните рани, описани в рапорта. Изглежда като… като дисекция. Срезът – ако е срез – започва на около двайсет и пет сантиметра под лопатката и на петнайсетина сантиметра над талията. Както изглежда, отстранена е цялата опашна част – cauda equina – от лумбален прешлен номер едно до кръстната кост.
В този момент агентът от ФБР изведнъж вдигна глава и го погледна.
– Дисекцията включва филум терминале. – Даусън се наведе по-близо. – Сестра, почистете ето тук.
Сестрата почисти Мръсотията около раната. В помещението се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от шума на камерата и на смиващите се в дренажния канал на масата клонки и листа.
– Гръбначният стълб – по-точно опашната му част – липсва. Бил е отстранен. Дисекцията се простира периферно до неврофорамена и обратно. Сестра, обмийте лумбални прешлени от едно до пет.
Сестрата бързо обми посочената област.
– При дисекцията… ъ-ъ-ъ… е отстранена кожата, подкожната тъкан и окологръбначната мускулатура. Както изглежда, бил е използван самозадържащ се ретрактор. Виждам белезите ето тук, тук и тук – той внимателно посочи местата заради камерата.
– Гръбначните израстъци и пластове са отстранени заедно със сухожилния флавум. Външната обвивка на мозъка (дурата) е на място. Има разрез по дължина на дурата от лумбален прешлен едно до кръстната кост, който позволява да бъде отстранен мозъкът. Изглежда като много… хм… много професионално направен срез. Сестра, стереомикроскопът.
Сестрата докара поставения на колелца голям микроскоп. Даусън бързо огледа гръбначните израстъци.
– Изглежда са използвани тесни щипци за отстраняване на израстъците и обвиващите пластове от дурата.
Изправи се и избърса с ръкав челото си. Това не беше стандартната дисекция, която човек обикновено прави в медицинския колеж. По-скоро приличаше на неврохирургическа операция, практикувана при лекциите за напредналите в невроанатомията. Сети се за агента от ФБР Пендъргаст. Погледна го, за да види как възприема всичко това. Беше виждал сума шокиран народ на аутопсиите, но сега нямаше нищо подобно: мъжът изглеждаше не толкова шокиран, колкото мрачен като самата смърт.
Агентът заговори:
– Докторе, мога ли да ви прекъсна с няколко въпроса?
Даусън кимна.
– Тази дисекция ли е причина за смъртта?
Даусън изобщо не се бе замислял за това. Потрепери.
– Ако субектът е бил жив, когато е сторено това, да, това е била причината за смъртта му.
– В кой момент?
– Веднага щом е бил направен срез на дурата, гръбначната течност би трябвало да изтече. Само това е достатъчно да причини смъртта.
Той отново огледа раната отблизо. Изглежда операцията е предизвикала доста силно кървене от епидуралните вени и някои от тях бяха отстранени – индикация за травма приживе. Ала онзи, който бе извършил дисекцията, не бе работил около вените така, както би сторил хирург при жив пациент, а направо ги беше разрязал. Операцията, макар и извършена с голямо умение, очевидно е била направена много набързо.
– Разрязани са били голям брой вени, но само най-големите, онези, чието кървене би попречило на работата, са били зашити. Субектът трябва да е починал от кръвозагуба преди разреза на дурата, в зависимост от това колко бързо… онзи е работил.
– Но субектът е бил жив, когато операцията е започнала?
– Така изглежда. – Даусън едва преглътна. – Но както по всичко личи, не е било направено никакво усилие субектът да остане жив по време на дисекцията.
– Бих препоръчал изследвания на кръвта и тъканите, за да се разбере дали субектът е бил упоен.
Лекарят кимна.
– Това влиза в стандартните процедури.
– По ваше мнение, докторе, доколко професионална е дисекцията?
Даусън не отговори. Опитваше се да сложи в ред мислите си. Цялата тази работа имаше потенциала да се превърне в нещо голямо и неприятно. Засега несъмнено щяха да се опитат да не шумят, да запазят колкото е възможно по-дълго информацията извън полезрението на нюйоркската преса. Но всичко щеше да излезе наяве – винаги излизаше – и след това щяха да се намерят сума хора, които да подложат действията му на съмнение. Най-добре щеше да бъде да намали темпото, да я кара стъпка по стъпка. Това не бе просто поредното убийство, както пишеше в полицейското сведение. Слава Богу, че още не бе започнал фактическата аутопсия. Трябваше да бъде благодарен на агента на ФБР за това.
Обърна се към сестрата:
– Повикай Джоунс с голямоформатната камера и с камерата за микроскопа. Искам да присъства и втори съдебен лекар. Кой е на повикване?
– Доктор Лофтън.
– Необходимо ми е да дойде до половин час. Бих искал да се консултирам и с нашия неврохирург – доктор Фелдмън. Помоли го да дойде колкото е възможно по-скоро.
– Добре, докторе.
Обърна се към Пендъргаст.
– Не съм сигурен, че мога да ви допусна да останете тук без някакво официално позволение.
За негова изненада мъжът изглежда прие това.
– Разбирам, докторе. Смятам, че тази аутопсия е в сигурни ръце. Лично аз видях достатъчно.
Аз също, помисли си Даусън. Сега вече беше сигурен, че това бе дело на хирург. И от тази мисъл му призля.
О’Шонеси стоеше във фоайета Чудеше се дали да си купи кафе от автомата, но реши да не го прави. Определено се чувстваше объркан. Ужким се смяташе за кораво, язвително нюйоркско ченге, а се измъкна като мокра връв. Само дето не си издрайфа червата направо върху пода в залата за аутопсии. Гледката на онова голо момиче на масата, синьо и изпоцапано, с подпухнало младо лице, с отворена уста, с коса, от която стърчаха клечки и листа… Той потръпна от оживялата картина.
Освен това изпитваше силен гняв към онзи, който го бе сторил. Не беше ченге по убийствата и никога не бе искал да бъде, дори в началото на кариерата си. Не можеше да понася кървища. Но собствената му балдъза живееше в Олкахома. И беше на възрастта на това момиче. Сега вече чувстваше, че би понесъл всичко необходимо, за да заловят този убиец.
Пендъргаст се плъзна през стоманените врага като дух. Не погледна към О’Шонеси. Сержантът го последва на крачка, излязоха от сградата и мълчаливо се качиха в очакващата ги кола.
Нещо определено бе развалило настроението на Пендъргаст. Той и без друго си беше мрачен, но толкова навъсен досега не беше го виждал. О’Шонеси нямаше представа защо Пендъргаст толкова се интересуваше от новото убийство, та прекъсна работата си по убийствата от деветнайсети век. Но му се стори, че моментът не беше удобен да го пита.
– Ще оставим сержанта в участъка – нареди Пендъргаст на шофьора. – А след това можеш да ме откараш у дома.
Пендъргаст се облегна в коженото кресло. О’Шонеси се извърна и го погледна.
– Какво стана? – успя да попита. – Какво видяхте?
Пендъргаст гледаше през прозореца.
– Злото.
Не каза нищо повече.
