Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 35 страниц)
Девета глава
Дорийн Холандър, от „Индиън федър лейн“ номер 21, Пайн крийк, Оклахома, остави съпруга си да похърква и мрънка на сън в хотелската им стая на двайсет и шестия етаж. Попи с поглед простора на Западния Сентръл парк и реши, че сега бе идеалният случай да разгледа водните лилии на Моне в музея „Метрополитън“. Искаше да хвърли едно око на прочутите картини още откакто ги бе видяла за първи път на плакат в дома на зълва си. Съпругът й, техник по поддържането в „Оклахома кабел“, не проявяваше ни най-малък интерес към изобразителното изкуство. Възможно беше той още да спи, когато тя се върне от музея.
Дорийн погледна в туристическата карта, предоставена услужливо от хотела, и с радост установи, че музеят се намира току до отвъдната граница на Сентръл парк. Съвсем близо пешком, нямаше нужда да взема скъпо такси. Дорийн Холандър обичаше да върви пеш, а и това щеше да бъде великолепен начин да „изгори“ двете виенски кифлички с масло и мармалад, които най-неразумно бе погълнала на закуска.
Тръгна, навлезе в парка през Портата на Александър Хумболт и закрачи енергично. Беше хубав есенен ден и високите сгради на Пето авеню блестяха над върховете на дърветата. Ню Йорк сити. Чуден град, стига да не ти се налага да живееш в него.
Пътеката се спусна надолу и тя се озова до брега на красиво езерце. Огледа се. Отляво ли щеше да е по-добре да го заобиколи, или отдясно? Погледна картата и реши, че пътят отляво ще бъде по-къс.
Тръгна отново, понесена от здравите си крака на селско момиче, дишайки дълбоко. Въздухът беше учудващо свеж, помисли си тя. По криволичещата алея край нея профучаваха велосипедисти и ролеристи. Скоро се озова пред ново разклонение. Главната алея извиваше на север, но имаше пътечка, която продължаваше направо през горичка – в нейната посока. Пак погледна картата си. Пътечката не бе нанесена, но тя можеше да усети кой път е по-добрият, още щом го види. Продължа направо.
Пътечката отново се разклони, после – пак, криволичеше безцелно нагоре-надолу по хълмчетата и край малките, обсипани с камънак „плешивини“. Тук-там още можеше да зърне през дърветата редицата небостъргачи по Пето авеню – служеха й за ориентир, показваха пътя й. Гората стана по-гъста. Чак тогава тя започна да забелязва хората. Беше необичайно. Млади мъже стояха с ръце в джобовете и сякаш очакваха нещо. Но какво? Изглеждаха приятни на вид, добре облечени и подстригани. Отвъд гората есенното утро разцъфваше в ярка светлина и тя не се боеше ни най-малко.
Продължи да крачи във все по-гъстата гора. Спря се да се справи с картата си, леко озадачена, и откри, че се намира в район, наричан „Криволиците“. Подходящо име, реши Дорийн. На два пъти установи, че се върти в кръг. Сякаш човекът, проектирал този малък лабиринт от пътеки, е искал хората да се изгубят.
Е, Дорийн Холандър трудно можеше да се изгуби. Не и в една нищо и никаква горичка в градски парк, след като в крайна сметка бе отрасла в провинцията и бе пребродила сума полета и гори в Източна Оклахома. Тази нейна разходка се превръщаше в малко приключение, а Дорийн Холандър обичаше малките приключения. Точно заради това, на първо място, бе домъкнала мъжа си в Ню Йорк: да изживее малко приключение. Дорийн се насили да се усмихне.
И това ако не е номер – оказа се, че за трети път се е завъртяла в кръг. С мрачна усмивка се консултира отново с картата си. Но на картата „Криволиците“ бяха отбелязани просто като голяма зелена маса. Огледа се. Навярно някой от добре изглеждащите мъже би могъл да я упъти.
Но тук гората ставаше по-тъмна и по-гъста. Въпреки това забеляза през дървесния покров два силуета. Приближи. Какво правеха там? Пристъпи, дръпна едно клонче настрани и се взря в пролуката. Взирането й постепенно премина в озадачено вторачване, а после лицето й се превърна в застиналата маска на ужаса.
После тя изведнъж се отдръпна назад, обърна се и закрачи обратно колкото можеше по-бързо. Сега всичко й беше ясно. Колко отвратително! Единствената й мисъл вече беше как да изчезне възможно най-бързо от това ужасно място. Желанието да види водните лилии на Моне се бе изпарило изцяло от съзнанието й. Не й се искаше да повярва, но всичко си беше истина. Не беше като да чуеш в телевизионното предаване „Клуб 700“, че Ню Йорк е олицетворение на съвременните Содом и Гомора. Тя се забърза, дъхът й започна да излиза на къси пресекулки, огледа се само веднъж.
Когато бързите стъпки я застигнаха, Дорийн не чу нищо и не очакваше нищо. След като нахлузиха стегнатата черна качулка върху главата й и неочакваното влажно зловоние на хлороформа атакува ноздрите й, последното видение в съзнанието й бе на изкривен лъч светлина, пронизващ обширна равнинна пустош, а в далечината се издигаше тънка струйка лют дим.
Десета глава
Достолепният д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад огромното тапицирано с кожа писалище от деветнайсети век и си мислеше за мъжете и жените, негови предходници на този царствен пост. В годините на най-голяма слава на музея – годините, да речем, когато това голямо писалище е било още ново, – директорите на музея са били истински мечтатели, едновременно и учени, и пътешественици. Бърд, Трокмортън, Андрюс… Тези имена трябваше сега да бъдат излети от бронз, С приближаването към по-скорошните обитатели на този величествен ъглов кабинет вниманието му намаля – злополучният Уинстън Райт и наследилата го за кратко Оливия Мириъм. Изпитваше огромно удовлетворение, че бе възстановил старото достойнство и великолепие на кабинета. Прокара длан по добре подстриганата си брада и, дълбоко замислен, докосна с показалец устните си.
И въпреки всичко, ето го – това упорито чувство на меланхолия.
Беше призван да направи жертви, за да спаси музея. Чувстваше се нещастен, че научните изследвания бяха изтласкани от галавечерите, от блестящите нови зали, от изложбите блокбастъри. „Блокбастър“ 55
събитие, проява с шумен успех; трепач – Б.пр.
[Закрыть] – колко отблъскващо звучеше думата. Но какво да се прави, това беше Ню Йорк в зората на двайсет и първия век и онези, които не играеха по правилата на играта, нямаше да оцелеят. Дори на великите му предшественици им се бе налагало да носят кръста си. Човек се превива под напора на времето. Музеят бе оцелял – това бе важното, това бе най-важното и единствено важното.
Мисълта му се спря върху неговото собствено забележително родословие: прапрачичо му Амейса Грийноф, приятелят на Дарвин и прочутият откривател на рибата с хитинов „кожух“ в Индокитай; пралеля му Филомина Уотсън и нейната плодотворна работа с диваците от Огнена земя; дядо му Гарднър Колъпи, забележителният херпетолог 66
специалист по влечугите. – Б.пр.
[Закрыть]. Замисли се и за собствената си вълнуваща работа по прекласифицирането на вида Pondigaeв разцвета на младостта си. Може би с известен късмет и с необходимото снизхождение от годините присъствието му в музея щеше да съперничи на великите директори от миналото. А може би и неговото име заслужаваше да бъде гравирано върху бронз в Голямата ротонда, та да го виждат всички.
Още не можеше да се отърси от обзелото го чувство на меланхолия. Тези тъй успокояващи спомени изглежда не помагаха. Чувстваше се не на място, старомоден и преуморен. Дори мислите за красивата му млада жена, с която се бе забавлявал тъй възхитително при тазсутрешната закуска, не успяха да прогонят това му чувство.
Погледът му обгърна кабинета камините от розов мрамор, продълговатите прозорчета на кулата, които гледаха към „Мюзиъм драйв“, дъбовата ламперия с вековната й патина, картините от Одюбон и Дьо Клефис. Огледа мислено и себе си: тъмния костюм със старомодна, почти свещеническа кройка, колосаният бял нагръдник, копринената папионка – символ на независимост в мислите и делата, обувките по поръчка и преди всичко – когато погледът му спря върху огледалото над лавицата на камината – симпатичното, дори интересно лице, макар и излъчващо известна суровост, което носеше товара на годините с толкова достойнство.
Обърна се към писалището с лека въздишка. Може би новината на деня беше причината да е толкова мрачен. Лежеше върху бюрото – разпростряла се в печатно слово – тази проклета статия, написана от същото отвратително приятелче, което бе причинило толкова много беди на музея през деветдесет и пета. Беше се надявал, че по-ранното изнасяне на изобличителните материали от архива ще потуши нещата. Но ето, че сега трябваше да се занимава и с това писмо. Откъдето и да го погледнеше, то носеше потенциала на истинско бедствие. Собственият му персонал – замесен; агент на ФБР души наоколо; Феърхевън, един от най-големите им поддръжници – подложен на обстрел. Главата на Колъпи се замая. Ако всичко това не бъде овладяно, може да хвърли сянка върху собствените му владения, или дори по-лошо…
Не отивай на това място, възпря се Фредерик Уотсън Колъпи, но миг след това се успокои. Щеше да се справи. Дори най-лошите беди могат да бъдат предотвратени с подходящото – каква бе модната думичка? – а, да, с подходящото извъртане. Да. Точно от това се нуждаеше тук – от деликатно и изкусно приложено извъртане. Музеят няма да реагира – мислеше си той, – по обичайния си мекушав начин. Музеят няма да заклейми разследването; няма да протестира срещу ровенето в архивите му, няма да осъди безотговорните действия на агента на ФБР; няма да отхвърли отговорността, няма да увърта или да прикрива. Нито пък ще се притече на помощ на най-големия си поддръжник Феърхевън. Поне не и явно. И все пак, много можеше да бъде свършено на тъмно, тъй да се каже. Можеше стратегически да се подхвърли някоя дума тук и там, да се дадат или да се оттеглят уверения, да се прехвърлят пари насам-натам. Нежно. Много нежно.
Той натисна бутона на интеркома си и произнесе с благ тон:
– Госпожо Сърд, бихте ли били така добри да съобщите на господин Бризбейн, че бих искал да го видя, когато му е удобно?
– Да, доктор Колъпи.
– Благодаря ви много, госпожо Сърд.
Пусна бутона и се облегна назад. След това грижливо сгъна „Ню Йорк таймс“ и го прибра в кутията с надпис „за действия“ в ъгъла на писалището си. И за първи път, откакто бе излязъл тази сутрин от спалнята си, той се усмихна.
Единадесета глава
Нора Кели знаеше за какво я викат. Беше видяла, разбира се, статията в сутрешния вестник. Всички в музея, а може би и цял Ню Йорк, говореха само за нея. Знаеше какъв ефект щеше да има статията върху човек като Бризбейн. Чакаше цял ден да я повика и сега, в пет без десет, най-накрая го стори. Беше изчакал до пет без десет. Не ще и дума – за да я изнерви. Запита се дали това не означаваше, че ще й даде само десет минути, за да напусне музея. Не би я учудило.
На вратата на Бризбейн липсваше табелката с името му. Тя почука и секретарката я покани да влезе.
– Моля седнете – рече мършавата възрастна жена, която очевидно беше в лошо настроение.
Нора седна. Проклет да си Бил, помисли си тя. Какво ли си е въобразявал? Вярно, беше импулсивен човек – имаше склонност да действа преди да е включил в действие мозъчната си кора – но това вече беше прекалено. Ще му разкатае фамилията, както се изразяваше баща й. Ще му отреже топките, ще ги върже на ремък и ще ги носи на кръста си като тежестите на ласо. Тази служба беше толкова важна за нея – а ето, че той на практика й беше подписал заповедта за уволнение. Как можа да постъпи така с нея?
Телефонът на секретарката иззвъня.
– Можете да влезете – кимна й по-възрастната жена.
Нора влезе във вътрешния кабинет. Бризбейн стоеше пред огледало, поставено в единия край на писалището си и си връзваше папийонка. Беше с черни панталони със сатенен кант и с колосана риза с перлени копчета. На стола му бе метнат смокинг. Нора спря до вратата и зачака, но Бризбейн не каза нищо, нито пък даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. Тя го гледаше как сръчно прехвърля единия край на връзката върху другия и го промушва през образувалата се примка.
Най-сетне той заговори:
– През последните няколко часа научих доста неща за вас, доктор Кели.
Нора не отвърна нищо.
– За катастрофално завършилата ваша експедиция в Югозападната пустиня, например, при която под съмнение са били поставени вашите качества на водач и дори на учен. И за някой си Уилям Смитбак. Не знаех, че сте в толкова близки отношения с този Уилям Смитбак от „Таймс“.
Последва нова пауза, през която той подръпна двата края на папийонката. Докато го правеше, проточи врат. Източи го от яката на ризата – мършав и блед, досущ пилешки.
– Разбрах, доктор Кели, че сте вкарали в архива на музея хора, които не са от персонала – в грубо нарушение на правилата на тази институция.
Той стегна връзката и я донагласи.
– Освен това сте се занимавали с несвойствена дейност в работно време, като сте помагали на онзи агент на ФБР. И пак – в грубо нарушение на правилата.
Нора знаеше, че ще е безполезно да напомня на Бризбейн, че той самият, макар и с неохота, бе разрешил тази й дейност.
– И накрая, нарушение на правилата на музея е да се контактува с пресата без преди това да се съгласува първо с отдела за връзки с обществеността. Има достатъчно основания за тези правила, доктор Кели. Те не са само някакви си бюрократични наредби. Свързани са със сигурността на музея, с целостта на неговите колекции и архиви и – особено – с неговата репутация. Разбирате ли за какво става дума?
Нора погледна Бризбейн, но не можеше да измисли какво да му отговори.
– Вашето поведение предизвика сериозно безпокойство тук.
– Вижте какво – рече тя, – ако сте решили да ме уволнявате, давайте да приключваме.
Бризбейн най-сетне я погледна, розовото му лице изобрази престорена изненада.
– Кой е споменавал нещо за уволнение? Не само, че няма да ви уволним, но ви забраняваме да напускате.
Нора го погледна изненадана.
– Доктор Кели, вие оставате в музея. В крайна сметка вие сте героинята на деня. С доктор Колъпи сме на едно мнение по въпроса. Не можем и да си помислим да ви пуснем – не и след тази възвеличаваща ви и обслужваща интересите ви статия. Не, вие сте здраво бронирана. Засега.
Нора слушаше и изненадата й бавно се превръщаше в гняв.
Бризбейн потупа папийонката си, огледа се за последен път в огледалото и се обърна.
– Всичките ви права са прекратени. Никакъв достъп до основните колекции и до архива.
– Ще мога ли да ползвам тоалетната?
– Никакви контакти с хора извън музея по въпроси, касаещи музея. И особено – никакви контакти с агента от ФБР или с онзи журналист, Смитбак.
Няма нужда да се безпокоиш за Смитбак, помисли си вече вбесената Нора.
– Знаем всичко за Смитбак. Там, долу, има негово досие, дебело една педя. Както сигурно ви е известно, преди няколко години той е написал книга за музея. Това е станало преди аз да дойда тук и не съм я чел, но дочух, че едва ли може да му донесе Нобеловата награда. И оттогава е персона нон грата тук.
Фиксира я със студените си и немигащи очи.
– Междувременно, всичко си остава постарому. Ще присъствате ли на откриването на новата Зала на приматите?
– Не бях го планирала.
– Започнете да го планирате. В крайна сметка вие сте нашата служителка на седмицата. Хората ще искат да ви видят, да ви чуят. Всъщност музеят ще пусне съобщение до пресата за нашата героична доктор Кели, в което междувременно ще се споменава колко отговорен пред обществото е музеят, какви дългогодишни традиции има в безкористната си дейност за града. Вие, разбира се, ще отклонявате всички въпроси по темата като казвате, че цялата ви работа е абсолютно конфиденциална. – Бризбейн взе сакото от стола и изискано го облече, махна някакво косъмче от рамото си и приглади безупречната си коса. – Сигурен съм, че ще намерите що-годе прилична рокля в гардероба си. Ще се радвам, ако не е някоя от онези смахнати одежди, които се радват напоследък на такъв успех на баловете на музея.
– И какво ще стане, ако откажа? Ако не се съглася да участвам във вашата програмка?
Бризбейн щракна копчетата на ръкавелите си и отново се обърна към нея. Погледът му обаче се измести към вратата и Нора го проследи.
На прага бе застанал със скръстени ръце самият доктор Колъпи. Слабоватата фигура на директора предизвикваше страховито, почти зловещо чувство, когато той тихичко се понасяше из залите на музея, облечен строго официално, с профила си на англикански пастор, с изправената си и отблъскваща стойка. Колъпи, произхождащ от славен род на джентълмени – учени и изобретатели, имаше енигматично поведение, говореше винаги тихо и никога не бе повишавал тон. На всичкото отгоре той притежаваше старинна къща на авеню „Уест енд“, в която живееше с великолепната си нова съпруга, четирийсет години по-млада от него. Отношенията им бяха предмет на безкрайни коментари и неприлични спекулации.
Днес обаче доктор Колъпи почти се усмихваше, пристъпи напред. Ъгловатите черти на бледото му лице изглеждаха по-меки от обичайното, дори беше донякъде оживен. Взе ръката й между сухите си длани, погледна я отблизо в очите и Нора усети леко и напълно неочаквано вълнение. Тя изведнъж съзря онова, което и онази млада съпруга сигурно е видяла – много жизнен мъж, скрит зад обикновено непроницаема фасада. Сега вече Колъпи наистина се усмихна – и когато го стори, все едно, че се включи рефлекторен отоплител. Нора се почувства окъпана в излъчването на чар и енергичност.
– Познавам работата ти, Нора, и я следя с огромен интерес. Да се предположи, че големите руини в каньона Чако са били строежи, повлияни от ацтеките, ако не и тяхно дело – това е важно, а може би и фундаментално откритие.
– Ами, тогава…
Той стисна леко ръката й да замълчи.
– Не знаех за съкращенията в бюджета за вашия отдел, Нора. Всички трябва да затягаме коланите, но може би сме го сторили малко безразборно.
Нора не можа да се сдържи и да не погледне Бризбейн; беше напълно изключил, изражението му – непроницаемо.
– За щастие сме в състояние да възстановим финансирането ви, а освен това и да ви осигурим осемнайсетте хиляди, необходими за онези жизненоважни датировки с въглерод–14. Аз самият имам личен интерес към тази тема. Никога няма да забравя как като дете посетих онези великолепни руини в Чако със самия доктор Морис.
– Благодаря ви, но…
Той отново леко стисна ръката й.
– Моля ви, не ми благодарете. Господин Бризбейн бе така добър да ми обърне внимание върху тази ситуация. Работата, която вършите тук, е важна; тя ще донесе престиж на музея; а аз лично бих искал да сторя всичко, за да я подкрепя. Ако имате нужда от още нещо, обадете ми се.
Много нежно пусна ръката й и се обърна към Бризбейн.
– Трябва да отида да подготвя малката си реч. Благодаря ви.
След миг бе вече изчезнал.
Нора погледна Бризбейн, но лицето му представляваше непроницаема маска.
– Сега вече знаете какво ще стане, ако се включите в програмата – обади се той. – Не бих искал да се впускам в подробности какво би се случило, ако откажете.
Бризбейн се обърна към огледалото и се огледа за последен път.
– До довечера, доктор Кели – рече меко той.
Дванадесета глава
О’Шонеси последва Пендъргаст по постланите с червени пътеки стълби към огромните бронзови порти на музея, сигурен, че всички са вперили поглед в него. Чувстваше се като абсолютен тъпанар в полицейската си униформа. Спусна небрежно лявата си ръка към дръжката на пистолета си и с удоволствие отбеляза как най-близкият облечен в смокинг мъж му хвърля боязлив поглед. Поуспокои се и от факта, че щеше да получи надница и половина за това префърцунено шоу – а да вземеш надница и половина от капитан Къстър никак не бе за изхвърляне.
Колите пристигаха една подир друга по „Мюзиъм драйв“ и разтоварваха красиви и недотам красиви хора. Плюшени въжета ограждаха малка групичка от фотографи и журналисти. Проблясъците на светкавиците бяха малко и с големи промеждутъци. Една камионетка с логото на местна телевизионна станция вече си събираше техниката и си тръгваше.
– Това откриване на новата Зала на приматите е доста по-скромно от другите, на които съм присъствал – рече Пендъргаст, след като се огледа. – Предполагам, че се дължи на умора от празненствата. Напоследък музеят доста ги зачести.
– Примати ли? И всичките тези хора се интересуват от маймуни?
– Мисля, че мнозина от тях са тук, за да наблюдават приматите извън изложбените щандове.
– Много смешно.
Минаха през портите и пресякоха Ротондата. Допреди два дни О’Шонеси не бе влизал в музея от дете. Но ето ги динозаврите – както си бяха изглеждали винаги. А отвъд тях – слонското стадо. Червените пътеки и плюшените въжета ги водеха напред, към вътрешността на сградата. По маршрута се бяха разположили усмихнати млади дами и ги направляваха с кимане и с жестове. Много хубави млади дами, рече си О’Шонеси и реши, че няма да е лошо да направи едно посещение в музея, когато не е на служба.
Минаха през Африканската зала, през масивната й врата, обкована със слонски бивници, и се озоваха в обширната зала за приеми, изпълнена с безброй масички с обредни свещи. Покрай едната стена се бе проточил огромен бюфет, отрупан с храна, а в двата му края имаше добре заредени питейни барове. В дъното на залата бе издигнат подиум, зает от струнен квартет; който стържеше прилежно виенски валс. О’Шонеси слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Звучаха ужасно. Добре поне, че не се упражняваха върху Пучини.
Залата бе почти празна.
До вратата стоеше мъж с маниакален вид и с огромна табелка с името си под белия карамфил на петлицата. Той забеляза Пендъргаст и разтърси ръката му, почти обезумял от благодарност.
– Хари Медоукър, шеф на отдела за връзки с обществеността. Благодаря ви много, че дойдохте, сър, благодаря ви. Мисля, че новата зала ще ви хареса.
– Моята специалност е маймунското поведение.
– Ами да – рече О’Шонеси с най-заплашителния си тон.
Онзи се наведе напред и заговори с възможно най-негостоприемния си тон:
– Това е частно събитие, господин полицай. Съжалявам, но трябва да си тръгнете. Нямаме нужда от външни охранители…
– О, така ли? Знаеш ли, Хари, тук съм по разследването на дребното проблемче с онова музейно кокаиново кръгче.
– Музейно кокаиново кръгче ли? – Медоукър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.
– Полицай О’Шонеси – долетя да ушите му мекото предупреждение.
О’Шонеси потупа онзи по рамото.
– Нито дума. Представете си как пресата ще се нахвърли върху темата. Помислете си за музея, Хари.
Оставиха Хари разтреперан и побледнял като стена.
– Гадно ми става, когато не уважават хората в синьо – рече О’Шонеси.
В следващия миг Пендъргаст го изгледа сериозно. След това кимна към бюфета.
– Правилата може и да забраняват пиенето по време на служба, но не забраняват да се хапват блини с черен хайвер.
– Блини с к’во?
– Малки елдени хапки, намазани с масло и покрити с черен хайвер. Възхитителни са.
О’Шонеси потръпна.
– Не обичам сурови рибешки яйца.
– Подозирам, че никога не сте опитвал истинското нещо, сержант. Пробвайте. Ще ви се сторят по-изкусителни дори от ария на валкириите, уверявам ви. Но има още и пушена есетра, гъши дроб, шунка по пармски и стриди от река Дамарискота. Музеят винаги спретва отлични софри.
– На мен ми стига свинско между две филии.
– Това може да се вземе и от онзи продавач с количката на ъгъла на седемдесет и седма и „Сентръл парк уест“.
В залата се бяха появили още хора, но все пак публиката беше рехава. О’Шонеси последва Пендъргаст към масите с храна. Избегна купчините с лепкавите сиви рибешки яйца. Взе няколко парчета шунка, отряза си резен от питката сирене бри и си направи няколко малки сандвича. Шунката беше суховата, а сиренето биеше на амоняк, но като цяло сандвичите се ядяха.
– Имали сте среща с капитан Къстър, нали? – попита Пендъргаст. – Как мина?
О’Шонеси поклати шава, дъвчейки.
– Не дотам добре.
– Предполагам, че е имало някой и от кабинета на кмета.
– Мери Хил.
– А, мис Хил. Разбира се.
– Капитан Къстър искаше да знае защо не съм им казал за дневника, защо не съм им казал за роклята, защо не съм им казал за бележката. Но всичко това го имаше в доклада ми – който Къстър не беше чел – и затова в крайна сметка оцелях след срещата.
Пендъргаст кимна.
– Благодаря ви за помощта за този доклад. Ако го нямаше, щяха отново да ме сапунисат.
– Какъв странен израз. – Пендъргаст погледна зад рамото на О’Шонеси. – Сержант, бих искал да ви запозная с един стар мой познат. Уилям Смитбак.
О’Шонеси се обърна и видя дългурест, несръчен на вид мъж до бюфета, с щръкнал, лизнат, неподвластен на гравитацията кичур коса. Беше облечен в смокинг, който не му стоеше добре, и изглеждаше напълно погълнат от това да натовари върху чинията си колкото може повече храна за колкото е възможно по-малко време. Той погледна към тях и като забеляза Пендъргаст видимо трепна. Огледа се неловко, сякаш търсеше възможен изход. Но агентът от ФБР се усмихваше окуражително и мъжът на име Смитбак тръгна предпазливо към тях.
– Агент Пендъргаст – каза Смитбак с носовия си баритон. – Каква изненада!
– Наистина. Господин Смитбак, намирам ви в добро здраве. – Улови ръката на Смитбак и я разтърси. – Колко години минаха?
– Доста – отвърна Смитбак така, сякаш изминалото време не бе достатъчно. – Какво правите в Ню Йорк?
– Имам апартамент тук. – Пендъргаст пусна ръката му и изгледа писателя от глава до пети. – Виждам, че сте се издигнали до „Армани“, господин Смитбак. Далеч по-добра кройка от онези конфекции от Четиринайсета улица, с които се носехте. Но когато сте готов да предприемете истинска крачка напред в шивачеството, бих ли могъл да ви препоръчам „Бриони“ или „Ерменджилдо Дзеня“?
Смитбак отвори уста да отговори, но Пендъргаст продължи напевно:
– Междувременно се чух с Марго Грийн. Тя е в Бостън и работи за корпорацията „Джийн Дайн“. Помоли ме да ви поздравя.
Смитбак отново зяпна, сетне затвори уста.
– Благодаря ви – успя да рече най-накрая. – А… лейтенант Д’Агоста? Във връзка ли сте с него?
– Той също замина на север. Сега живее в Канада и пише полицейски романчета под псевдонима Камбъл Дърк.
– Трябва да си взема някоя от книгите му.
– Още не е преуспял – не като вас, господин Смитбак, – но трябва да кажа, че книгите му са четивни.
Смитбак вече се бе посъвзел.
– А моите не са, така ли?
Пендъргаст склони глава.
– Честно да си кажа, не съм чел нито една. Бихте ли ми препоръчали специално някоя от тях?
– Много смешно – отвърна Смитбак, намръщи се и се огледа. – Чудя се дали Нора ще дойде тук.
– Значи вие сте авторът на онази статия, така ли? – попита О’Шонеси.
Смитбак кимна.
– Вдигна малко шум, не мислите ли?
– Определено привлече всеобщо внимание – добави сухо Пендъргаст.
– И така би трябвало. Сериен убиец от деветнайсети век, който отвличал и обезобразявал безпомощни хлапета от приютите в името на някакъв експеримент да удължи собствения си жалък живот. Знаете ли, давали са „Пулицър“ и за по-незначителни теми.
Сега вече прииждаха повече хора и равнището на шума се повишаваше.
– Американското археологическо дружество настоява за разследване защо мястото е било разрушено. Разбрах, че и Съюзът на строителите също задава въпроси. При наближаващите избори кметът е принуден да заеме отбранителна позиция. Както можете да допуснете и „Мойгън-Феърхевън“ не се радват особено. А като говорим за вълка…
– Какво? – попита Смитбак, очевидно слисан от неочакваната забележка.
– Самият Антъни Феърхевън – отвърна Пендъргаст и кимна към входната врата.
О’Шонеси проследи погледа му. Застаналият на входа на залата мъж беше далеч по-младолик, отколкото бе очаквал; здравеняк, с физиката на колоездач или алпинист – жилав, атлетичен. Смокингът лягаше върху раменете и гърдите му леко, като излят, сякаш се беше родил с него. Но още по-изненадващо беше лицето. Беше открито, честно лице, а не мутрата на алчен и хищен строителен предприемач, какъвто го беше обрисувал Смитбак в статията си в „Таймс“. И тогава се случи най-изненадващото: Феърхевън погледна към тях, забеляза, че го гледат и им се усмихна широко, преди да продължи пътя си в залата.
Говорителите на озвучителната уредба изхриптяха; „Приказките от Виенската гора“ изведнъж секнаха. На подиума някакъв човек изпробваше микрофоните. Оттегли се и всред публиката се възцари мълчание. След малко друг, официално облечен мъж се качи на подиума и отиде до микрофоните. Изглеждаше сериозен, достоен, интелигентен, благороден, спокоен. Накратко казано – беше всичко онова, което О’Шонеси ненавиждаше.
– Кой е този? – попита той.
– Достопочтеният доктор Фредерик Колъпи – отвърна Пендъргаст. – Директорът на музея.
– Жена му е на двайсет и девет години – прошепна Смитбак, – можете ли да повярвате? Истинско чудо е, че успява да… – чакайте, ето я.
Той посочи към млада и изключително привлекателна жена, която бе застанала встрани. За разлика от останалите дами, които сякаш до една се бяха облекли в черно, тя носеше смарагдовозелена дълга рокля и подхождаща й елегантна диамантена тиара. Комбинацията беше умопомрачителна.
– О, Господи – въздъхна Смитбак, – каква мацка!
– Дано мъжът й да държи на нощното си шкафче електродите за в случай на инфаркт – промърмори О’Шонеси.
– Мисля да ида и да му дам телефонния си номер. Да му предложа да го отменя една нощ, в случай, че старикът се позадъха…
– Добър вечер, дами и господа – започна Колъпи. Гласът му беше тих, дрезгав, нетрепващ. – Когато бях младеж, предприех прекласифициране на класа Pondigae,големите маймуни…
Равнището на шума в залата спадна, но не изчезна съвсем. Хората тук повече ги интересува да хапнат и да пийнат, отколкото да слушат как някой им говори за маймуните, помисли си О’Шонеси.
– И тогава се сблъсках с проблем: къде е мястото на човечеството? Дали принадлежим на Pondigaeили не? Дали принадлежим към рода на големите маймуни, или сме нещо по-специално? Това беше въпросът, пред който бях изправен…
– Ето я и доктор Кели – каза Пендъргаст.
Смитбак се обърна с живо, изпълнено с очакване изражение на лицето. Но високата, с медноруса коса дама мина покрай него без изобщо да го погледне и се насочи към масата с храната.
– Хей, Нора! Цял ден се мъча да се свържа с теб!
О’Шонеси видя как писателят хукна подире й, а след това се зае със сандвича си с шунка и сирене. Доволен беше, че не му се налагаше да върши всичко това, за да си изкарва прехраната. Как издържаха? Да се мотаеш, да бъбриш безцелно с напълно непознати хора, които никога повече няма да видиш, да се опитваш да проявиш някакъв интерес към блудкавите им доводи, и всичко това – на фона на велеречие и тъпотии. Струваше му се невъобразимо, че има хора, които харесват подобни празненства.
– И нашите най-близки живи роднини…
Смитбак вече се връщаше. Реверите му бяха изцапани с рибешки яйца и сладолед. Изглеждаше поразен.
