Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 35 страниц)
Девета глава
Нора спря пред високия свод, издялан от камък с пясъчен цвят и със сиви жилки. Макар да бе почистван наскоро, готическият вход изглеждаше стар и отблъскващ. Напомняше на Нора за „Портата на предателя“ в лондонската кула „Тауър“. Едва ли не очакваше да види железните зъби на подвижна крепостна врата да се спускат от тавана, рицарите защитници на кулата да надничат от тесните амбразури, да димят готови котли с разтопена смола.
В основата на съседната стена, пред ниските железни перила Нора видя останките от наполовина изгорели свещи, изсъхнали цветя и стари снимки със строшени рамки. Изглеждаше почти като в храм. Чак тогава се сети, че тази арка трябва да е била мястото, където бе застрелян Джон Ленън, а дрънкулките наоколо бяха останки от приношенията на верните му почитатели. А и самият Пендъргаст бе намушкан недалеч от тук, на половин пресечка от входа. Вдигна глава нагоре. Готическата фасада на сградата „Дакота“ се издигаше високо, украсена със скосен покрив и каменни апликации. Тъмни облаци се плъзгаха над мрачните, потънали в сенки кули. Какво ужасно място за живеене, помисли си тя. Огледа се внимателно, проучваше околния пейзаж с предпазливост, която бе станала обичайна за нея след преследването в архива. Не забеляза никакви очевидни признаци за опасност. Тръгна към сградата.
До арката имаше голяма караулка от бронз и стъкло, в която стоеше вратарят, взрян с неумолимо изражение към седемдесет и втора улица, безмълвен и изпънат като гвардеец пред Бъкингамския дворец. Сякаш не забелязваше присъствието й. Но когато пристъпи под арката, той мигом се озова пред нея – учтив, но без да се усмихва.
– С какво мога да ви помогна? – попита той.
– Имам уговорка да посетя господин Пендъргаст.
– Името ви?
– Нора Кели.
Охранителят кимна, сякаш я бе очаквал.
– Югозападното фоайе – рече той, отстъпи встрани и й посочи пътя.
Докато преминаваше през тунела към вътрешния двор на сградата, тя забеляза, че пазачът се бе върнал в будката си и бе вдигнал телефонна слушалка.
Асансьорът миришеше на стара кожа и на лакирано дърво. Издигна се няколко етажа нагоре, след което бавно спря. Вратите се отвориха към коридор с една-единствена дъбова врата в дъното му. Вратата беше отворена. На прага й стоеше агент Пендъргаст, стройната му фигура беше като с ореол от приглушената светлина.
– Много се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Кели – рече той с напевния си тон и отстъпи встрани, за да й направи път да влезе.
Думите му бяха както винаги изключително любезни, ала в тона му се чувстваше умора и някаква мрачност. Все още не се е възстановил, помисли си Нора. Изглеждаше слаб, почти мъртвешки блед, лицето и ръцете му бяха по-бели отвсякога, ако това изобщо беше възможно.
Нора пристъпи във висока стая без прозорци. Огледа се с любопитство. Три от стените бяха боядисани в тъмнорозово, рамкирани с черни корнизи. Четвъртата стена бе изцяло от черен мрамор, по който от тавана до пода се стичаше тънък слой вода. В основата, където водата бълбукаше тихо в басейнче, плаваше китка лотосови цветове. Стаята бе изпълнена с тихия и приятен ромон на вода и с едва доловимия аромат на цветя. Наблизо имаше две черни лакирани масички. Върху едната от тях имаше обрасла с мъх тавичка, в която растяха няколко дръвчета „бонзай“ – изглеждаха като миниатюрни кленове. На другата, в прозрачен куб бе изложен череп на котка във фина рамка. Като приближи, Нора видя, че всъщност черепът беше резбован от цял къс китайски нефрит. Беше произведение на забележително, съвършено майсторство, камъкът бе толкова тънък, че почти прозираше черната тъкан в основата му.
На един от малките кожени дивани седеше сержант О’Шонеси, облечен цивилно. Ту кръстосваше крака, ту ги разкръстосваше, чувстваше се неуютно.
Пендъргаст затвори вратата и тръгна към Нора с ръце на гърба.
– Мога ли да ви предложа нещо? Минерална вода? „Лиле“? Шери?
– Нищо, благодаря.
– Тогава ви моля да ме извините за миг.
Пендъргаст изчезна през врата, почти невидима на фона розовата стена.
– Хубав апартамент – обърна се тя към О’Шонеси.
– Още не сте видели и половината. Откъде толкоз пари?
– Бил Сми… един мой бивш познат каза, че били наследени от старо семейно богатство. Спечелени от фармацевтиката или нещо подобно.
– Хм.
Потънаха в мълчание, заслушани в шепота на водата. След няколко минути вратата се отвори отново и Пендъргаст надникна през нея.
– Бихте ли били тъй любезни да дойдете с мен? – попита той.
Последваха го в дълъг и тъмен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаваха, бях затворени, но Нора зърна библиотека – пълна с подвързани с кожа томове и нещо, което й заприлича на клавесин от розово дърво – както и тясна стая, чиито стени бяха покрити с маслени картини, по четири-пет една над друга, в тежки златни рамки. Друга стая без прозорци имаше стени от оризова хартия, а подът й бе застлан с килими татами. Беше почти без никакви мебели – и като всички останали стаи – потънала в полумрак. Пендъргаст ги въведе в обширна, с висок таван стая с тъмна, изящно резбована махагонова ламперия. В дъното й голямо място заемаше богато украсена мраморна камина. Три големи прозореца гледаха към Сентръл парк. Цялата стена вдясно бе заета от подробна карта на Манхатън от деветнайсети век. В средата на стаята имаше голяма маса. Върху найлонова покривка върху нея се намираха няколко неща: две дузини стъклени парчета, буца въглища, ръждив чадър и продупчен трамваен билет.
Нямаше къде да се седне. Нора се отдръпна от масата, докато Пендъргаст я обиколи няколко пъти, досущ като акула, преследваща плячката си. След това спря и погледна първо Нора, а после – О’Шонеси. В погледа му се четеше напрегнатост; някаква обсебеност, която тя намери за смущаваща.
Пендъргаст се обърна към голямата карта, отново с ръце на гърба. Гледа безмълвно секунда-две, след това заговори – тихо, едва ли не на себе си:
– Знаем къде е вършил своите дела доктор Ленг. Но сега сме изправени пред още по-труден въпрос. Къде е живеел? Къде се е криел докторът на този пренаселен остров? Благодарение на доктор Кели, разполагаме с няколко улики, за да стесним кръга на търсенето си. Трамвайният билет, който изровихте, е бил за Уестсайдския трамвай. Затова е логично да допуснем, че доктор Ленг е живеел в Уест сайд.
Той се обърна към картата и с червен флумастер начерта линия по Пето авеню, разделяйки по дължина Манхатън надве.
– Въглищата притежават уникален химически „подпис“ на примесите си, в зависимост от това къде са добити. Тази бучка е изкопана от отдавна нефункционираща мина край Хадънфийлд, Ню Джързи. В Манхатън е имало само един дистрибутор на тези въглища – „Кларк и синове“. Тяхната територия на доставки се е простирала от 110-а до 139-а улица.
Пендъргаст начерта две успоредни линии, прекосяващи Манхатън – едната на 110-а, другата на 139-а улица.
– Разполагаме с чадъра. Той е направен от коприна. Коприната е мека на пипане тъкан, но под микроскоп се вижда груба, почти назъбена фактура. Когато вали, в коприната се набиват частици – особено цветен прашец, полен. Микроскопските изследвания на чадъра показаха, че той е силно импрегниран с прашец от растението Trismegegistus gonfalonii,по-известно като блатна трева. Растяла е в блатата из цял Манхатън, но към 1900 година районът й се е ограничил до блатистите места покрай бреговете на река Хъдсън.
Той начерта червена линия по „Бродуей“, след това посочи малкия квадрат, който се оформи.
– Ето защо е разумно да предположим, че нашият доктор Ленг е живеел западно от тази линия, на не повече от една пряка от Хъдсън.
Той затвори флумастера и погледна отново Нора и О’Шонеси.
– Някакви забележки дотук?
– Да – каза Нора. – Казахте, че „Кларк и синове“ са доставяли въглища в този район на града. Но защо намерихме тази бучка в лабораторията му в центъра?
– Ленг е работил тайно в лабораторията си. Не е могъл да поръча да му доставят въглища там. Затова сигурно е пренасял малки количества от къщата си.
– Разбирам.
Пендъргаст продължи да я гледа изпитателно.
– Нещо друго?
Въпросът му бе посрещнат с мълчание.
– Тогава можем да приемем, че нашият доктор Ленг е живеел на „Ривърсайд драйв“ между 110-а и 139-а улица, или на една от уличките между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Тук трябва да съсредоточим търсенето си.
– Но въпреки всичко, това означава стотици, може би хиляди жилищни сгради – рече О’Шонеси.
– Хиляда триста и пет, ако трябва да бъдем точни. Което ме води към стъклените парчета.
Пендъргаст безшумно направи нов кръг около масата, след което взе с пинсета с облицовани с гума крайчета едно от стъклените парчета и го вдигна към светлината.
– Анализирах останките по това стъкло. То е било грижливо измито, но със съвременните методи могат да се открият микроскопични остатъци. В тази стъкленица имаше много странна смесица от химикали. Намерих подобни и върху парчетата, които взех от пода на костницата. Доста плашеща смес, когато човек започне да я разбива на съставките й. Имаше един рядък органичен химикал – 1,2 алумино-фосфоцианид – чиито съставки биха могли да се закупят само в пет аптеки в тогавашния Манхатън, между 1890 и 1918 година, когато Ленг е използвал лабораторията си в центъра на града. Сержант О’Шонеси свърши голяма работа да установи местонахождението им.
Той отбеляза с маркера пет точки върху картата.
– Нека първо да предположим, че доктор Ленг е купувал химикалите от най-удобната аптека. Както виждате, такава до лабораторията му в центъра няма, значи нека приемем, че е купувал химикалите в близост до дома си. Така можем да елиминираме тези две аптеки в Ийст сайд. Така остават три в Уест сайд. Но едната е твърде далеч, тъй че можем да елиминираме и нея. – Той зачерта с кръстчета три от петте точки. – Така ни остават тези двете. Въпросът е коя от двете?
Въпросът му отново срещна мълчание. Пендъргаст остави стъкленото парченце и обиколи отново масата, след което спря отново пред картата.
– Не е купувал от нито една от двете. – Замълча за миг и продължи: – Тъй като 1,2 алумино-фосфоцианидът е опасна отрова. Човек, който я купува, може да привлече вниманието. Затова нека предположим, че е купувал от аптеката, най-отдалечена от местата, които е посещавал: къщата му, музеят, лабораторията в центъра. Място, където няма да го познаят. Определено това трябва да е била тази – аптеката на „Източна дванайсета“ улица. Аптека „Ню Амстердам“. – Загради с кръгче мястото. – Ето, оттук Ленг е купувал химикалите си.
Пендъргаст се обърна и закрачи напред-назад пред картата.
– Истински късмет е, че аптеката „Ню Амстердам“ още е в бизнеса. Може да има архиви, дори някакви предавани спомени. – Обърна се към О’Шонеси. – Ще ви помоля да разследвате. Посетете мястото и проверете старите им архиви. След това, ако е необходимо, потърсете в квартала стари хора. Действайте като при полицейско разследване.
– Слушам, сър.
Последва кратко мълчание. След това Пендъргаст заговори отново:
– Убеден съм, че доктор Ленг не е живеел на някоя от улиците между „Бродуей“ и „Ривърсайд драйв“. Живеел е на самата „Ривърсайд драйв“. Това ще ограничи търсенето ни от над хиляда до по-малко от сто сгради.
О’Шонеси се вторачи в него.
– Откъде знаете, че Ленг е живеел на „Драйв“?
– Внушителните къщи са били все на „Ривърсайд драйв“. Още могат да се видят там, повечето разбити на малки апартаменти или изоставени, но са си там – поне някои от тях. Нима допускате Ленг да е живеел на някоя странична уличка, в жилище, типично за средната класа? Този човек е разполагал с много пари. Доста време мислих за това. Той не би искал дом, който да бъде засенчен след време от друг строеж. Искал е светлина, здравословен приток на чист въздух и приятна гледка към реката. Гледка, която никога няма да бъде заслонена. Знам, че е мислел така.
– Но откъде го знаете? – попита Пендъргаст.
Нора изведнъж схвана за какво ставаше дума.
– Защото е очаквал да прекара там много, много време.
В хладната и просторна стая се възцари дълго мълчание.
Върху лицето на Пендъргаст бавно се появи нехарактерна за него усмивка.
– Браво – рече той.
Отиде до картата и начерта червена линия по „Ривърсайд драйв“ от 139-а до 110-а улица.
– Ето, тук трябва да търсим доктор Ленг.
Изведнъж настъпи неловко мълчание.
– Искате да кажете – да търсим къщата на доктор Ленг – рече О’Шонеси.
– Не – отвърна Пендъргаст преднамерено бавно. – Имам предвид доктор Ленг.
V. Конска опашка
Първа глава
Уилям Смитбак се настани с тежка въздишка в очуканото дървено сепаре в дъното на кръчмата „Бларни Стоун“. Разположена точно срещу южния вход Нюйоркския музей, таверната беше любимо място за служителите на музея. Бяха прекръстили заведението на „Костите“ заради увлечението на собственика да кове кости от всякакъв размер, форма и животински видове върху всяка свободна повърхност. Шегобийците от музея обичаха да твърдят, че ако полицията вземе костите за изследване, половината от случаите на безследно изчезнали в града ще бъдат веднага разнищени.
В миналото Смитбак бе прекарал много дълги вечери тук, с бележниците си и с опръскания с бира лаптоп, работеше по различни книги: книгата му за убийствата в музея; продължението й за клането в метрото. Тук винаги се беше чувствал у дома си – беше като убежище от несгодите на света. Ала тази вечер дори „Костите“ не му носеха утешение. Спомни си една фраза, която бе прочел някъде – май беше от Брендън Биън – да изпитваш толкова силна жажда, че тя да хвърля сянка. Точно така се чувстваше.
Това бе най-лошата седмица от живота му – като се почне с ужасните отношения с Нора и се свърши с безполезното му интервю с Феърхевън. А на всичкото отгоре шибаният „Поуст“ – чрез стария му съперник Брайс Харимън, – го бе прецакал на два пъти. Първо за убийството на туристката в Сентръл парк, а после и за костите, намерени на улица „Дойърс“. Това по право беше негова тема. И как онзи пикльо Харимън бе успял да вземе ексклузивно интервю? Та той самият не можеше да вземе такова интервю от собственото си гадже, за Бога! Кого ли познаваше Хариман? И като се сети как той, Смитбак, бе оставен навън с всички останали репортерчета, а Харимън го посрещнаха като кралска особа, дадоха му възможност за репортаж „от мястото на събитието“… Господи, как му се пиеше.
Сервитьорът с висналите уши дойде – навъсените му черти бяха почти толкова познати на Смитбак, колкото и собствените му.
– Както обикновено ли, господин Смитбак?
– Не. Имате ли от онова, петдесетгодишното уиски „Глен Грант“?
– На цена трийсет и шест долара – отвърна снизходително сервитьорът.
– Донеси ми. Искам да пийна нещо, което е толкова старо, колкото стар се чувствам самият аз.
Келнерът се стопи в тъмната, задимена атмосфера. Смитбак погледна часовника си и раздразнено се огледа. Закъсня с десет минути, но, както изглежда, О’Шонеси закъсняваше с повече. Ненавиждаше хора, които закъсняват повече от самия него, почти толкова, колкото мразеше и хора, които идваха точно навреме.
Сервитьорът се материализира отново, понесъл чашка с един пръст кехлибарена течност на дъното й. Постави я почтително пред Смитбак.
Той я поднесе под носа си, завъртя я, вдъхна опияняващия аромат на шотландски малц, дим и изворна вода, която, както твърдяха шотландците, е текла през торф и върху гранит. Вече се чувстваше по-добре. Докато оставяше чашката си, вида Бойлън, собственикът, да подава през бара чаша тъмна бира с ръка, която сякаш бе резбована от парче тютюн за дъвчене. А до Бойлън стоеше току-що влезлият и озъртащ се О’Шонеси. Смитбак му помаха и отклони погледа: си от евтиния полиестерен костюм, който направо искреше, въпреки слабото осветление и цигарения дим. Как може уважаващ себе си човек да облече такъв костюм?
– Самият той – рече Смитбак в несполучлив опит да имитира ирландски акцент при приближаването на О’Шонеси.
– Тъй вярно – отвърна полицаят, докато сядаше в дъното на сепарето.
Сервитьорът се появи отново като фокусник, кланяйки се почтително.
– Същото и за него – рече Смитбак и добави: – нали знаеш, от 12-годишното.
– Разбира се – отвърна келнерът.
– Какво е то? – попита О’Шонеси.
– „Глен Грант“. Чисто малцово шотландско уиски. Най-доброто в света. Аз черпя.
О’Шонеси се ухили.
– Ти к’во, искаш да задавиш един презвитерианец-оранжист с такава гадост? То е все едно да слушаш Верди в превод. Предпочитам „Пауърс“.
– Този боклук? Повярвай ми, ирландското уиски става само за почистване на омаслени двигатели, не и за пиене. Ирландците произвеждат по-добри писатели, шотландците – по-добро уиски.
Сервитьорът се отдалечи и скоро се върна с втора чашка. Смитбак изчака, докато О’Шонеси помирише, потръпне и отпие.
– Става за пиене – рече той след малко.
Докато посръбваха мълчаливо, Смитбак хвърли крадешком поглед на седналия срещу него полицай. Дотук не бе измъкнал почти нищо от споразумението им, макар че му бе снесъл купища информация за Феърхевън. Ала въпреки това той му се нравеше – О’Шонеси имаше лаконичен, циничен, дори фаталистичен възглед за живота, който Смитбак напълно разбираше.
Смитбак въздъхна и се облегна назад.
– Е, какво ново?
Лицето на О’Шонеси веднага потъмня.
– Уволниха ме.
Смитбак рязко се изправи.
– Какво? Кога?
– Вчера. Е, не е точно уволнение. Още не. Отстранен съм временно. Започват разследване. – Огледа се. – Но това е между нас двамата.
Смитбак пак се облегна.
– Разбира се.
– Следващата седмица ще ме изслушат пред профсъюзния борд, но както изглежда с мен е свършено.
– Защо? Защото си поработил малко настрани ли?
– Къстър е бесен. Ще извади една стара история. Един подкуп, който взех преди пет години. Това, плюс неподчинение и неизпълнение на заповеди, ще е достатъчно да ме удави.
– Този тлъст негодник.
Последва ново мълчание. Единственият потенциален източник отива на кино, помисли си Смитбак. Жалко. Свестен човек е.
– Сега работя за Пендъргаст – добави съвсем тихо О’Шонеси, наведен над чашката си.
Това беше още по-голям шок.
– За Пендъргаст ли? И как така?
Може би не всичко беше изгубено.
– Необходим му беше Петкан. Някой, който да му проправя пътя, да внимава нещата да са под контрол. Поне така каза. Утре трябва да ходя до Ийст вилидж и да шпионирам един магазин, от който, както смята Пендъргаст, Ленг си е купувал химикалите.
– Боже мой!
Това наистина бе интересно развитие на нещата: О’Шонеси да работи за Пендъргаст и вече да не бъде ограничен от Нюйоркското полицейско управление да разговаря с журналисти. Може би нещата бяха още по-добре отпреди.
– Ако откриеш нещо, ще ми обадиш ли? – попита Смитбак.
– Зависи.
– От какво?
– От това дали можеш да направиш нещо за нас.
– Не съм много сигурен, че разбирам за какво става дума.
– Нали си репортер? И правиш разследвания?
– Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? – Смитбак отклони поглед встрани. – Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?
– Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.
Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.
Пое в друга посока.
– Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?
– Дебело. Много дебело. Благодаря.
– Боя се, че бе пълно с глупости.
– Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.
– Пендъргаст е свестен човек – каза предпазливо Смитбак.
О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.
– Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. – Очите му се присвиха. – И точно тук можеш да помогнеш.
Ето, започва се.
– Аз ли?
– Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. – Последва леко колебание. – Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.
– Така ли?
Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.
– Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.
– Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?
Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.
Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…
Махна на сервитьора да дойде.
– Ще вземем още по едно.
– Моето нека да е „Пауърс“.
– Както искаш. Пак аз черпя.
Изчакаха да дойдат новите им питиета.
– Как върви вестникарлъкът? – попита О’Шонеси.
– Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.
– Забелязах.
– Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.
– Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.
– Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?
– Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски убийства.
Смитбак поклати глава.
– Навярно ще ми бият шута.
– Не и за едно прецакване.
– Две. И не бъди толкова наивен, Патрик. Този бизнес е сокоизстисквачка. Или ти изстискваш, или тебе те изстискват.
Метафората не прозвуча точно така, както бе възнамерявал Смитбак, но посланието беше ясно.
О’Шонеси се изсмя невесело.
– Това важи с всичка сила и за моя бизнес. – Изражението му стана още по-сериозно. – Но във всеки случай знам какво е да те изритат.
Смитбак се наведе заговорнически напред. Време беше да го понатисне малко.
– И каква е хипотезата на Пендъргаст?
О’Шонеси отпи от питието си. Изглежда бе стигнал до някакво лично решение.
– Ако ти кажа, ще използваш ли източниците си, за да провериш дали има някакъв шанс да е вярна?
– Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.
– И ще си мълчиш? Никаква статия – поне засега?
На Смитбак не му стана приятно, но успя да кимне в съгласие.
– Добре – поклати глава О’Шонеси. – То и без друго не можеш да я публикуваш. Защото е напълно непубликуема.
Смитбак кимна.
– Разбирам.
Звучеше му все по-привлекателно, О’Шонеси го погледна.
– Пендъргаст смята, че онзи тип Ленг е още жив. Мисли, че Ленг е успял да удължи живота си.
Смитбак бе поразен. Усети как го обзема разочарование.
– По дяволите, Патрик, това е лудост Това е абсурдно.
– Нали ти казах?
Смитбак бе облян от вълна на отчаяние. Това бе по-лошо и от нищо. Пендъргаст се беше побъркал. Всички знаеха, че вилнее убиец папагал. Ленг да е жив след век и половина? Статията, която възнамеряваше да напише, започна да чезне неумолимо в далечината. Улови се с ръце за главата.
– Но как?
– Пендъргаст е убеден, че резултатите от аутопсиите на костите на улица „Бойърс“ и на Дорийн Холандър показват един и същ маниер и едни и същи белези.
Смитбак продължи да клати глава.
– Значи Ленг е убивал през всичкото това време – колко, през последните сто и трийсет години?
– Точно това мисли Пендъргаст. Той смята, че онзи още живее някъде на „Ривърсайд драйв“.
Смитбак мълча известно време, играеше си с кибрита. Пендъргаст очевидно се нуждаеше от дълга почивка.
– Накара Нора да провери актовете за собственост отпреди 1900 година, за да установи кои къщи не са били превърнати в апартаменти. Да потърси актове, които не са били предмет на завещание от много време. Ей такива неща. Опитва се да открие Ленг.
Абсолютна загуба на време, помисли си Смитбак. Какво става с Пендъргаст? Допи вече изгубилото вкуса си уиски.
– Не забравяй обещанието си. Ще провериш ли? Прегледай некролозите, прерови старите издания на „Таймс“, може да изпадне някоя троха. Провери дали има някаква възможност Пендъргаст да е прав.
– Разбира се, разбира се.
Господи, какъв майтап. Смитбак вече съжаляваше, че се бе съгласил на това споразумение. Само щеше да си загуби времето.
О’Шонеси изглежда се успокои.
– Благодаря ти.
Смитбак прибра кибрита в джоба си и изпразни чашата си. Махна на сервитьора.
– Колко ти дължим?
– Деветдесет и два долара – рече с нотка на съжаление келнерът. Както винаги нямаше касова бележка. Смитбак бе сигурен, че доста голяма част от парите ще влязат в джоба на сервитьора.
– Деветдесет и два долара! – извика О’Шонеси. – Колко питиета си ударил преди да дойда?
– Хубавите неща в живота не са безплатни, Патрик – рече скръбно Смитбак. – А това с особена сила важи за истинския малцов скоч.
– Като си помисли човек за горките гладуващи деца.
– Мисли си за горките жадни журналисти. Следващият път ти черпиш. Особено ако дойдеш пак с някоя толкова шантава история.
– Предупредих те. И се надявам, че няма да имаш нищо против да пиеш „Пауърс“. Няма да намериш истински жив ирландец да плати такава сметка. Само шотландец може да си позволи толкоз за едно питие.
Замисленият Смитбак зави по авеню „Кълъмбъс“. Изведнъж спря. Макар теорията на Пендъргаст да беше нелепа, тя му подсказа една идея. Въпреки възбудата, предизвикана от папагалските убийства и находката на улица „Дойърс“, никой всъщност не се бе заел със самия Ленг. Кой бе той? Откъде се беше появил? Къде е завършил медицина? Каква е била връзката му с музея? Къде е живеел?
Сега вече нещата му изглеждаха по-розови.
Статия за масовия убиец доктор Енок Ленг. Да, да – това беше. Това би могло да му спаси задника в „Таймс“.
Като си помисли човек, идеята беше даже много добра. Този тип е предхождал Джак Изкормвача. „Енок Ленг – портрет на първия сериен убиец в Америка.“ Можеше да стане уводна статия на „Таймс сънди мегъзин“. Така щеше да удари два заека с един куршум – щеше да направи проучването, което бе обещал на О’Шонеси, и същевременно да разучи миналото на Ленг. И нямаше да злоупотреби с ничие доверие – защото след като установеше кога е починал, това щеше да сложи край на шантавата теория на Пендъргаст.
Изведнъж усети как потреперва от страх. Ами ако Хариман вече рови историята на Ленг? Най-добре ще е веднага да се залавя за работа. Имаше поне едно голямо предимство пред Хариман – беше страхотен изследовател. Ще започне с вестникарската „морга“ – ще потърси дали и кога е споменавано нещо за Ленг или Шотъм, или Макфадън. Ще потърси сведения за още убийства, извършени по метода на Ленг: с характерната дисекция на гръбначния мозък. Ленг сигурно е убил повече хора, отколкото бяха открити на улица „Кетрин“ и „Дойърс“. Може би някои от тези убийства са излезли на бял свят и са попаднали в пресата.
А му оставаше и архивът на музея. От проучванията за предишната си книга той го познаваше отлично. Ленг е бил свързан с музея. Там имаше истинска златна мина за информация, само да знае човек къде да я намери.
Щеше да има и допълнителна изгода – би могъл да предаде на Нора информацията, която тя търсеше – къде е живял Ленг. Един малък жест, който би могъл върне отношенията им в старото русло. А и кой знае? Може би да върне и разследването на Пендъргаст в старото русло.
Срещата му с О’Шонеси в крайна сметка не беше пълна загуба.
