Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 35 страниц)
Пета глава
Смитбак стоеше в тъмния коридор и се бореше да овладее страха си. Тъкмо страхът беше проблемът му, а не заключените врати. Поне една от тях щеше да е отключена – онази, през която бе влязъл.
Пое колкото можеше по-решително по коридора и отново опита всички врати, този път натискаше по-здраво дръжките, дори с риска да вдигне шум, блъскаше пантите, искаше да се увери, че вратите не са просто заяли. Но те всички бяха здраво заключени.
Дали някой не бе заключил вратата, през която влезе? Но това беше невъзможно. Стаята беше празна. Порив на вятъра я бе затръшнал. Поклати глава и потърси неуспешно някакъв забавен елемент в собствената си параноя.
Реши, че вратите сигурно се заключват автоматично, когато се затворят. Може би е било характерно за старите къщи като тази. Няма проблем – щеше да намери друг начин да излезе от къщата. На долния етаж, през приемния салон и през някоя врата или прозорец. Може би през вратата за прислугата, която изглеждаше използвана – всъщност именно нея навярно ползваше пазачът на къщата. При тази мисъл изпита облекчение. Щеше да бъде по-лесно; поне щеше да си спести неприятностите да се спуска по външната стена.
Трябваше само да намери пътя си в тъмната къща.
Постоя още в коридора, чакаше сърцебиенето му да спре. Беше тихо, толкова необичайно тихо, че усети как ушите му са наострени да доловят и най-малкия шум. Тази тишина, каза си той, е добър знак. Значи пазачът го нямаше. Навярно идва най-много веднъж седмично; или може би веднъж годишно, ако се съди по праха в къщата. Смитбак разполагаше с всичкото време на света.
Почувства се малко глуповато. Върна се отново при стълбището и надникна надолу. Стори му се, че вратата за прислугата би трябвало да е вляво, някъде в приемния салон. Слезе по стъпалата и се спря предпазливо в основата им, взрял се пак в множеството необичайни експонати. Отново не чу нищо. Къщата определено бе празна.
Спомни си хипотезата на Пендъргаст. Ами ако Ленг наистина е успял…?
Изсмя се пресилено на глас. Какво, по дяволите, си мислеше той? Никой не може да стигне 150-годишна възраст. Тъмнината, тишината и загадъчната колекция очевидно му бяха повлияли.
Спря се и се огледа внимателно. Един коридор водеше вляво от залата – във вярната посока, както си помисли той. Беше потънал в пълен мрак, ала изглеждаше най-обещаващ. Трябваше да се сети да вземе фенерче. Няма значение, щеше да опита първо този коридор.
Пристъпвайки внимателно, като избягваше стъклените витрини и покритите с платна експонати, той пое по коридора и свърна в страничното му отклонение. Зениците му повече не можеха да се разтворят, коридорът си оставаше потънал в пълен мрак – почти осезаем мрак, който сякаш го поглъщаше. Бръкна в джоба си и намери кутийката с кибрит, която взе от „Бларни стоун“. Запали една клечка – драскането и пукването на пламъчето прозвуча неприятно силно в тишината.
Трепкащата светлина разкри коридор, който водеше към друга голяма стая, също тъй претъпкана с дървени шкафове. Пристъпи няколко крачки напред, докато клечката не угасна. Продължи да върви доколкото посмя в тъмнината, опипом намери касата на вратата и се прилепи за нея. Вече застанал в касата, запали нова клечка.
Тук беше разположена по-различна колекция: редици екземпляри в стъкленици с формалдехид. Зърна редица гигантски, сякаш взрени в него очи – дали не бяха очи на китове? За да не пилее светлината, той избърза напред, спъна се в голяма стъкленица върху мраморен пиедестал, в която имаше нещо като огромна плаваща торба. Изправи се и като запали нова клечка, прочете надписа: „Стомах на мамут, съдържащ последното му ядене, от ледените полета на Сибир…“
Продължи колкото можеше по-бързо напред покрай строените шкафове, докато не стигна до малка и очукана, дървена врата. Догарящата клечка го опари, той изруга, пусна я и запали нова. Отвори осветената врата. Водеше към обширна кухня, настлана с черни и бели плочки. В стената бе вградена дълбока камина. В останалата част от стаята доминиращо място заемаха огромна чугунена печка, редичка фурни и няколко маси с вградени мивки. Всичко изглеждаше запуснато, покрито с дебел слой прах, паяжини и миши изпражнения. Допаднал беше в задънена улица.
Къщата беше огромна. А и кибритените клечки нямаше да стигнат до безкрай. Какво щеше да прави, когато свършат?
Стегни се, Смитбак, рече си наум. В тази кухня очевидно никой не бе готвил поне през последните сто години. Никой не живее в тази къща. Тогава от какво се боиш?
Разчитайки на паметта си, без да пали повече клечки, той се върна в голямата стая, като заобикаляше опипом шкафовете със стъклени витрини. В един миг допря нещо с рамото си. Миг по-късно в краката му се разнесе страхотен трясък, последван от задушливата, остра миризма на формалдехид. С опънати нерви той изчака ехото да стихне. Приготви се да запали клечка, но размисли – възпламеним ли беше формалдехидът? Най-добре щеше да е да не експериментира точно сега. Пристъпи напред, кракът му се докосна до нещо голямо и меко, поддаващо. Екземплярът от голямата стъкленица. Бързо го заобиколи.
В коридора имаше и други врати. Ще ги опита една по една. Но първо спря да събуе чорапите си, които се бяха напоили с формалдехид. След това излезе отново в пасажа и рискува с нова клечка кибрит. Видя четири врати – две отляво и две отдясно.
Отвори най-близката и се озова пред старовремска баня с ламперия от поцинкована ламарина. Хилеше му се, поставен в средата на постлания с плочки под, череп на алозавър. Втората врата водеше към голям килер, пълен с препарирани птици; третата – пак към килер, но този път с препарирани гущери. Четвъртата – към кухненско помещение с напукани и нашарени с плесен стени.
Клечката изгасна и Смитбак потъна в мрака. Чуваше шумното си, накъсано дишане. Бръкна в кутийката и опипом преброи останалите клечки – бяха шест. Опита се отново – този пък с по-малък успех – да пребори пълзящата паника, която заплашваше да го съкруши, И преди беше попадал в трудни ситуации, по-тежки от тази. Това е само една празна къща. Просто намери изход от нея.
Върна се в приемния салон е неговата покрита е чаршафи колекция. Това, че отново можеше да вижда, макар и трудно, го поуспокои – в абсолютния мрак имаше нещо абсолютно ужасяващо. Огледа още веднъж поразителната колекция, ала единственото, което можеше да изпита сега беше засилващия се страх. Тук лошата миризма беше по-силна – сладникавият мирис на разложение, на нещо, което по правило би трябвало да е зарито на метър под земята.
Смитбак пое на няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Дебелият пласт прах на пода доказваше, че къщата е изоставена; че дори и пазачът, ако изобщо имаше такъв, идва съвсем рядко.
Отново се огледа с широко отворени за слабата светлина очи. В дъното коридорът изглежда свършваше със сводест вход към на пръв поглед голямо помещение. Зашляпа с боси крака по паркета и мина под арката. Стените на стаята зад нея бяха с ламперия от тъмно дърво, издигаща се до оформения на баклавички таван. Това помещение също бе пълно с изложбени експонати – някои „зачохлени“, други вдигнати на каменни или метални колонки-пиедестали. Но тук изложението бе съвсем различно от видяното досега. Той пристъпи, огледа се, объркването му се смеси със силно вълнение. Имаше огромни моряшки сандъци, някои със стъклени стени, обвързани с кожени ремъци; никелирани контейнери като стари гюмове за мляко, затворени яко с капаци с дебели болтове; голям, със странна форма дървен сандък с обшити с медна ламарина кръгове, изрязани върху горния му капак и върху страниците; сандък с формата на ковчег, прободен от половин дузина саби. На стената висяха въжета, навързани една за друга усмирителни ризи, окови, вериги, белезници с най-различни размери. Изложеното беше необяснимо, призрачно, още повече, че нямаше връзка с онова, което бе видял дотук.
Смитбак се промъкна до средата на стаята, държеше се далеч от тъмните ъгли. Пресметна, че фасадата на къщата би трябвало да се намира точно пред него. Задната й част се оказа задънена улица; тук би трябвало да има повече шанс. А ако се наложи, ще разбие входната врата.
В дъното на това помещение някакъв коридор водеше отново в мрака. Той предпазливо влезе в него, опипом търсеше пътя си близо до едната стена и плъзгаше крака в малки, внимателни стъпки. На слабата светлина забеляза, че коридорът водеше към друга стая, далеч по-малка от останалите, през които бе минал. Тук изложените образци бяха по-малко – само няколко шкафа, пълни с мидени черупки и няколко повдигнати на постаменти скелети на делфини. Изглежда, някога тази стая е била гостна или някаква приемна. А може би – като си го помисли надеждата му отново възкръсна – може би беше входен вестибюл.
Единствената светлина идеше от тънък като молив лъч, пронизал отсрещната стена и изпълнения с прах въздух. Малка дупчица в един от закованите с капаци прозорци. Изпитал огромно облекчение, той бързо прекоси стаята и започна да опипва с пръсти стената. Тук имаше тежка дъбова врата. Надеждата му се засили още повече. Пръстите му намериха мраморната топка на бравата, прекалено голяма и студена на пипане. Стисна я здраво и се опита да я завърти.
Тя не помръдна.
Натисна отново, събрал в отчаянието си всички сили. Никакъв успех.
Отстъпи назад, изпъшка отчаяно и затърси с ръце по вратата някакво резе, някаква допълнителна ключалка, каквото и да е. Съкрушаващият го страх се бе възродил отново.
Без да внимава повече да не вдига шум той се хвърли срещу вратата – веднъж, дваж, – напъна я с цялата си тежест в отчаян опит да я разбие. Кухите избумтявания от атаките му отекнаха в стаята и по коридора. След като вратата не пожела да поддаде, той се спря, облегна се на нея и изпъшка отчаяно.
Когато ехото от ударите затихна напълно, нещо в кладенеца на мрака в дъното на стаята помръдна. Дочу се нисък и сух като прах от мумия глас:
– Драги приятелю, нима си тръгвате толкова рано? Та вие току-що дойдохте.
Шеста глава
Къстър отвори с трясък вратата на архива и застана на входа с ръце на кръста. Чу тропането на тежките обувки полицаите се подреждаха зад гърба му. Бързо и яростно, напомни си той. Не им давай време да се опомнят. Забеляза с голямо удоволствие вцепенението на двамата служители, които скочиха на крака при внезапното нахлуване на десетина униформени полицаи.
– Това помещение ще бъде претърсено – излая Къстър.
Нойс излезе иззад гърба му и размаха заповедта с прекалено усърдие. Къстър забеляза с одобрение, че Нойс гледаше служителите от архива не по-малко свирепо, отколкото самият той.
– Но, капитане – протестира Манети, – архивът вече беше претърсван. Веднага след като бе открит трупът на Пък, от Нюйоркското полицейско управление изпратиха екипи от съдебни медици, кучета, специалисти по дактилоскопия, фотографи и…
– Чел съм доклада, Манети. Но тогава си е било за тогава. Сега си е за сега. Имаме ново доказателство, важно доказателство. – Къстър се огледа нетърпеливо. – Запалете осветлението, за Бога!
Един от архивистите скочи, щракна редицата от старинни ключове и в залата светнаха няколко лампи.
– Само това ли е осветлението? Тук е тъмно като в рог.
– Да, сър.
– Добре. – Къстър се обърна към детективите си. – Знаете какво да правите. Работете ред по ред, лавица по лавица. Да не остане камък необърнат.
Последва кратка пауза.
– Е, на работа, господа!
Мъжете се спогледаха. Но без да изразят и капчица съмнение те усърдно се пръснаха между лавиците. В следващия миг вече ги нямаше – попиха като вода в сюнгер – и Манети и Къстър останаха с двамата изплашени архивисти до писалището за справки. В залата заехтя шум от стъпки, от тропот, от удари и трясъци – хората на Къстър сваляха от лавиците разни експонати, за да ги огледат. Шум, който му носеше удовлетворение – шумът на започналата работа.
– Седнете, Манети – каза Къстър със снизходителен тон. – Да поговорим.
Манети се огледа, не видя столове и си остана прав.
– Добре. – Къстър извади бележник с кожена подвързия и златна писалка – купи я от „Мейси“, веднага щом комисарят му възложи новата задача – и се приготви да си води записки. – Какво има в този архив? Купчини хартии? Вестници? Стари ресторантски менюта? Какво?
Манети въздъхна.
– В архива се съхраняват документи, както и образци, за които е преценено, че не са достатъчно важни, за да влязат в основните колекции. Тези материали са достъпни за историците и задруги специалисти с професионални интереси. Това е район с ниска степен на сигурност.
– Ниска степен, то е ясно – рече Къстър, – толкова ниска, че да набучат задника на онзи Пък на шибаните, вкаменени, динозавърски рога. Добре, къде се държат ценните неща?
– Онова, което не е в колекциите, се съхранява в зона на висока сигурност с автономна охранителна система.
– А как се регистрират посетителите на архива?
– Има дневник.
– Къде е дневникът?
Манети кимна към масивната книга върху писалището.
– Направихме фотокопие за полицията след смъртта на Пък.
– И какво се регистрира в този дневник?
– Всеки, който влиза или излиза от района на архива. Но полицията вече откри, че няколко от последните страници са били изрязани.
– Всеки ли? И служителите, и външните посетители?
– Всички. Но…
Къстър се обърна към Нойс и му посочи книгата.
– Прибери я.
Манети го стрелна с поглед.
– Това е собственост на музея.
– Беше. Сега е веществено доказателство.
– Но вие вече взехте всички важни доказателства – като пишещата машина, на която са били написани онези бележки и…
– Когато свършим тук, ще получите разписка за всичко. – Ако помолите учтиво, помисли си Къстър. – И така, какво имаме тук? – повтори той.
– Предимно стари архиви от другите отдели на музея. Документи с историческа стойност, докладни записки, писма, бележки. Всичко, освен досиетата на персонала и някои документи на отделите. Музеят съхранява всичко, разбира се, след като е публична институция.
– А какво ще кажете за онова писмо, намерено тук? Онова, за което писаха вестниците, дето описвало онези убийства. Как е било намерено то?
– Ще трябва да попитате специален агент Пендъргаст, който го е открил заедно с Нора Кели. Намерил го скрито в някаква кутия. Доколкото си спомням – направена от слонско стъпало.
Пак тази Нора Кели. Къстър си отбеляза наум да я разпита лично, когато свърши тук. Тя ще бъде главният му заподозрян, ако прецени, че би могла да вдигне тежък мъж и да го надене на динозавърския рог. Може пък да е имала съучастници.
Къстър си записа нещо.
– Нещо да е внасяно или изнасяно оттук през последния месец?
– Може да е имало рутинно внасяне на материали. Мисля, че около веднъж месечно носят тук ненужните архиви. – Манети направи кратка пауза и продължи: – А след като писмото бе открито, то и всички свързани с него документи бяха изпратени горе за преглед. Заедно с други материали.
Къстър кимна.
– Колъпи е наредил това, нали?
– Мисля, че всъщност заповед за това издаде заместник-директорът и главен юрист на музея Роджър Бризбейн.
Бризбейн – беше чувал и това име. Къстър си записа още нещо.
– И какви точно бяха свързаните с писмото документи?
– Не знам. Ще трябва да попитате господин Бризбейн.
Къстър се обърна към двамата служители зад бюрото.
– Този човек Бризбейн. Често ли идва тук?
– Напоследък – доста – отвърна единият.
– И какво прави?
Служителят сви рамене:
– Просто задава много въпроси, нищо друго.
– Какви въпроси?
– Въпроси за Нора Кели, за човека на ФБР… Искаше да разбере какво са търсили, къде са ходили, ей такива неща. И за един журналист. Искаше да разбере дали тук е идвал един журналист Не мога да си спомня името му.
– Смитбрик?
– Не, но нещо подобно.
Къстър разлисти бележника си. Ето го.
– Уилям Смитбак младши.
– Точно така.
Къстър кимна.
– А този агент Пендъргаст? Някой от вас да го е виждал тук?
Двамата се спогледаха.
– Само веднъж – отговори първият.
– А Нора Кели?
– Аха – отвърна същият мъж – младеж с толкова късо подстригана коса, че изглеждаше почти плешив.
Къстър се обърна към него.
– Познавахте ли добре Пък?
Мъжът кимна.
– Името ви?
– Оскар. Оскар Гибс. Бях негов помощник.
– Гибс, Пък имаше ли врагове?
Къстър забеляза, че двамината отново се спогледаха, този път по-многозначително.
– Ами… – поколеба се Гибс, но продължи: – Веднъж Бризбейн слезе тук и наистина се нахвърли върху господин Пък. Викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни.
– Наистина ли? Защо?
– Ставаше дума, че господин Пък изнасял информация, без да съблюдава правата за интелектуална собственост на музея. Нещо от този сорт. Мисля, че беше бесен, защото отдел „Човешки ресурси“ не подкрепи предложението му за уволнение на господин Пък. Каза, че още не бил приключил с него, хич да не си въобразява. Това е всичко, което си спомням.
– Кога се случи това?
Гибс се замисли за миг.
– Чакайте да си спомня. Трябва да е било тринайсети. Не, дванайсети. Дванайсети октомври.
Къстър взе бележника си и отново записа нещо, този път по-дълго. Някъде от търбуха на архива се чу трясък; последва вик и продължителен шум от раздиране. Къстър усети топлото чувство на удовлетвореност. Когато свършат тук, няма да има повече скрити писма в слонски крака. Насочи вниманието си отново към Гибс.
– Други врагове?
– Не. Да ви кажа правичката, господин Пък бе един от най-добрите хора в целия музей. За мен беше истински шок да видя как Бризбейн се нахвърли върху него.
Този Бризбейн май не го обичат много, помисли си Къстър. Обърна се към Нойс:
– Намери ми тоя Бризбейн. Искам да говоря с него.
Нойс тръгна към бюрото и точно в този миг врата се отвори с трясък. Къстър се обърна и видя мъж в смокинг, черната му връзка бе изкривена, а кичури от намазаната с брилянтин коса се спускаха върху челото над разярената му физиономия.
– Какво, по дяволите, става тук? – изкрещя мъжът на Къстър. – Не можете да нахлувате по този начин и да преобръщате всичко с тавата надолу. Искам да видя заповедта ви!
Нойс започна да бърка в джобовете си да я търси, но Къстър го спря с ръка. Беше наистина забележително колко твърда усещаше ръката си, колко спокоен и съсредоточен беше в този повратен момент от кариерата си.
– А вие кой собствено ще бъдете? – попита с най-ледения си тон.
– Роджър Бризбейн III. Първи вицепрезидент и главен юрист на музея.
Къстър кимна.
– А, господин Бризбейн. Тъкмо с вас исках да се срещна.
Седма глава
Смитбак замръзна на място, взрян в тъмния далечен ъгъл на стаята.
– Кой е? – успя най-сетне да попита задавено.
Отговор не последва.
– Пазачът ли сте? – Изсмя се с напрегнат глас. – Можете ли да си представите? Заключих се и не мога да изляза.
Отново – мълчание.
Може би си беше въобразил, че е чул глас. Бог му е свидетел, че бе видял в тази къща достатъчно, за да се изпари завинаги желанието му да гледа филми на ужасите.
Опита отново:
– Е, мога само да кажа, че се радвам, че дойдохте. Ако можете да ми покажете пътя към вратата…
Думите му секнаха от неволен спазъм на ужас.
От сянката в полумрака бе излязъл силует. Беше облечен в дълго палто, а бомбе криеше чертите на лицето му. В една от вдигнатите си ръце държеше тежък, старовремски скалпел. Острието блесна слабо, когато мъжът го завъртя, едва ли не нежно между тънките си пръсти. В другата му ръка проблесна спринцовка.
– Неочаквано удоволствие за мен е да ви видя тук – каза силуетът с нисък и сух глас, докато галеше скалпела. – Но е и много удобно. Всъщност идвате тъкмо навреме.
Някакъв примитивен инстинкт за самосъхранение, по-силен дори от ужаса, който го бе обхванал, подтикна Смитбак към действие. Той се обърна и хукна. Но беше толкова тъмно, а силуетът – тъй заслепяващо бърз…
По-късно – не знаеше колко време беше минало – Смитбак се събуди. Беше обхванат от вцепенение, от някакво странно объркване, примесено с безразличие. Спомни си, че беше сънувал ужасен сън; но той бе отминал и всичко беше наред, щеше да се събуди в тази хубава есенна утрин, а отвратителните, разпилени на части спомени ще потънат в подсъзнанието. Ще стане, ще се облече, ще закуси както винаги в любимото си гръцко кафене и бавно, както всяка сутрин, ще потече земният му работен ден.
Ала сигналът за тревога в съзнанието му ставаше все по-силен, след като разбра, че разпокъсаните спомени, ужасяващите неясни фрагменти не се изпаряват. По някакъв начин той бе попаднал в капан. В тъмното. В къщата на Ленг.
Къщата на Ленг…
Тръсна глава. Прониза го страхотно силна, пулсираща болка.
Мъжът с бомбето бе „Хирурга“. В къщата на Ленг.
От шок и страх Смитбак изведнъж изпадна във вцепенение. Една мисъл изпъкна на фона на обърканите, панически мисли, които се щураха из главата му в този ужасяващ миг: Пендъргаст бе прав. Пендъргаст беше прав още от самото начало.
Енок Ленг беше още жив.
И тъкмо той бе „Хирурга“.
А Смитбак бе влязъл направо в дома му.
Шумът, който чуваше, това зловещо, накъсано съскане, бе собственото му дишане, въздухът, всмукван под стегнатата през устата му превръзка. Застави се да успокои дишането си, да обмисли нещата. Носеше се силен мирис на плесен, беше тъмно като в рог. Въздухът беше студен и влажен. Болката в главата му се усили. Смитбак вдигна ръка към челото си, но нещо я дръпна на половината път – усети оковата около китката си, чу подрънкването на верига. Какво, по дяволите, означаваше това?
Сърцето му се разтуптя лудо, все по-бързо и по-бързо, след като празнотите в паметта му започнаха постепенно да се запълват: безкрайните кънтящи стаи, гласът от тъмнината, мъжът, който пристъпва от сенките… проблясващият скалпел. О, Господи, нима наистина беше Ленг? След 130 години? Ленг?
Опита машинално да се изправи, тласкан от паниката, ала мигновено се свлече отново сред нестроен метален звън и дрънчене. Беше чисто гол, прикован за ръцете и краката към земята, а през устата му бе стегната груба превръзка.
Не, това не можеше да бъде. О, Божичко, това беше жива лудост.
Не беше казал никому, че идва тук. Никой не знаеше къде се намира. Никой не подозираше дори, че е изчезнал. Ако беше се обадил на някого, на секретарката на отдела във вестника, на О’Шонеси, на прадядо си, на полусестра си, на когото и да е…
Отпусна се, главата му бумтеше, отново се задушаваше, сърцето му биеше до пръсване.
Мъжът в черно го бе упоил и приковал – мъжът с черното бомбе. Това поне беше ясно. Без съмнение това бе същият мъж, който се бе опитал да убие Пендъргаст, който бе убил Пък и останалите. „Хирурга“. Намираше се в тъмницата на „Хирурга“.
„Хирурга“. Професор Енок Ленг.
Долови шум от стъпки и застана нащрек. Чу се стържещ звук, след това в стената от пълен мрак се появи болезнено ярък квадрат светлина. На отразената светлина Смитбак успя да забележи, че се намира в малко подземно помещение с циментиран под, каменни стени и желязна врата. Усети как го облива вълна на надежда, дори на благодарност.
В квадратния отвор на вратата се появиха влажни устни. Те се движеха.
– Моля не се безпокойте – долетя гласът до него. – Всичко скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.
В този глас имаше нещо почти познато, ала беше същевременно необяснимо странен и ужасяващ, като шепота при някой кошмар.
Отворът на шпионката се затвори и Смитбак отново потъна в мрака.
