Текст книги "Музей на страха"

Трета глава

Уилям Смитбак Младши, облечен в най-хубавия си костюм („Армани“, наскоро взет от химическото чистене), с най-хубавата си бяла риза и с най-официалната си вратовръзка, стоеше на ъгъла на Авеню ъв ди Америкас и Петдесет и пета улица. Погледът му пробяга по огромния монолит от стъкло и хромирана стомана – сградата на „Мойгън-Феърхевън“, върху която отразената светлина ромолеше синьо-зелена като огромно водно огледало. Някъде в този куб за сто милиона долара се намираше жертвата му.

Беше почти сигурен, че ще успее да се договори за среща с Феърхевън. Биваше го в тези неща. Тази задача бе далеч по-обещаваща, отколкото убийството на туристката в „Криволиците“, което редакторът му бе поискал да отрази днес. Спомни си изражението на посивелия редактор, с огромните му зачервени очи зад дебелите лещи на очилата, пожълтелия от цигарите показалец, който му размахваше, докато обясняваше, че убийството на тази дама от Оклахома ще се окаже голяма работа. Голяма ли? В Ню Йорк сити непрекъснато убиваха туристи. Жалко, наистина, но факт. Криминалните репортажи бяха изтощителна работа. А имаше предчувствие за Феърхевън, за музея и за всичките онези убийства, от които Пендъргаст толкова се интересуваше. Винаги се бе доверявал на предчувствията си. Редакторът му нямаше да се разочарова. Щеше да хвърли стръвта във водата и, един Бог знае, Феърхевън можеше и да я захапе.

Пое още веднъж дълбоко дъх и пресече улицата – като междувременно показа среден пръст на един таксист, който мина на милиметри от него с натиснат клаксон, – и приближи входа от гранит и титанови сплави. Озова се в огромна зала, също облицована с гранит. Имаше голямо писалище, зад което стояха половин дузина охранители, зад които се намираха няколко реда асансьори.

Смитбак решително се насочи към бюрото на охраната.

– Бих искал да се срещна с господин Феърхевън.

Най-близкият до него охранител разлистваше някаква компютърна разпечатка.

– Име? – попита онзи, без изобщо да си направи труда да вдигне глава.

– Уилям Смитбак Младши, от „Ню Йорк таймс“.

– Момент – рече тихо охранителят и вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв номер и я подаде на Смитбак.

Чу се звънлив глас:

– С какво мога да ви помогна?

– Тук е Уилям Смитбак Младши от „Ню Йорк Таймс“. Дошъл съм да се видя с господин Феърхевън.

Беше събота, но Смитбак пое риска да предположи, че той ще е в офиса си. Хора като Феърхевън никога не почиваха в събота. А в съботите обикновено бяха по-слабо охранявани от секретарки и бодигардове.

– Имате ли уговорена среща? – попита женският глас, долетял от петдесетина етажа по-високо.

– Не. Аз съм авторът на онази статия за Енок Ленг и за костите, открити на строителната площадка на улица „Кетрин“, и трябва да разговарям с него веднага. Спешно е.

– Трябва да се обадите първо да си уговорите среща.

Гласът беше напълно неутрален.

– Добре. Приемете това за обаждане. Бих искал да си уговоря среща за… – Смитбак погледна часовника си, – за десет часа.

– Господин Феърхевън в момента е зает – отвърна мигновено гласът.

Смитбак пое дълбоко дъх. Значи той наистина беше тук. Време беше да започне атаката. Освен тази секретарка на телефона сигурно имаше още десетина на други нива, но той бе преодолявал поне по толкова при други случаи.

– Вижте, ако господин Феърхевън е толкова зает да разговаря с мен, ще трябва да напиша в статията, която подготвям за понеделничното издание, че е отказал коментар.

– В момента той е зает – повтори роботизираният глас.

– „Без коментар“ – това ще направи истински чудеса за обществения му имидж. И като дойде понеделник, господин. Феърхевън ще иска да узнае кой от офиса му е отблъснал репортера. Схващате ли накъде бия?

Последва дълга пауза. Смитбак пое отново дъх. Този процес често бе продължителен.

– Нали знаете… четете статия във вестника и тя е за някакъв съмнителен тип и той казва: „Без коментар“. Какво ще си помислите за този човек? Особено ако е строителен предприемач. Без коментар. Това „Без коментар“ може да ми свърши страшно много работа.

Последва нова пауза. Смитбак се питаше дали секретарката не бе прекъснала връзката. Но не, чу се някакъв шум от другата страна. Беше тих кикот.

Добра работа – рече нисък, приятен мъжки глас. – Хареса ми. Добра работа.

– Кой е насреща? – попита Смитбак.

– Един съмнителен строителен предприемач.

– Кой? – Смитбак нямаше да допусне да го подиграва някой лакей.

– Антъни Феърхевън.

– Аха! – В един миг Смитбак остана безмълвен, но се съвзе бързо. – Господин Феърхевън, вярно ли е, че…

– Защо не се качите, за да можем да поговорим лице в лице, като възрастни хора? На четирийсет и деветия етаж.

– Какво?

Смитбак бе още изненадан от бързината, с която постигна успеха си.

– Казах да се качите. Питах се кога ли ще се обадите, след като очевидно сте от онези амбициозни кариеристи в професията, за какъвто ви смятах.

Кабинетът на Феърхевън не беше съвсем такъв, какъвто си го бе представял Смитбак. Вярно, имаше няколко нива от секретарки и помощници, които охраняваха неговата светая светих. Но когато най-сетне достигна до кабинета на Феърхевън, той не се оказа огромна зала от хром, злато, абанос, картини от стари майстори на африканско изкуство, каквато бе очаквал. Кабинетът беше по-скоро семпъл и малък. Вярно, по стените имаше картини, но бяха недотам ценни литографии на Томас Харт Бентън, изобразяващи дребни земеделци. Освен тях имаше и стъклена витрина – заключена и очевидно с охранителна система – в която имаше най-различни пистолети, положени върху черно кадифе. Единственото писалище беше малко, от светла бреза. Имаше две кресла и износен персийски килим на пода. Една от стените бе заета от книжни лавици, изпълнени с книги, които очевидно се четяха, а не бяха купувани на метър като украса. Ако се изключи витрината с пистолетите, кабинетът повече подхождаше на професор, отколкото на строителен магнат. И все пак, за разлика от професорските кабинети, в който Смитбак бе попадал, този беше безукорно чист. Всяка повърхност светеше, безупречно лъсната. Дори книгите сякаш бяха излъскани. Носеше се лека миризма на почистващи препарати, но не беше неприятна.

– Моля, седнете – рече Феърхевън и разпери ръка към фотьойлите. – Ще желаете ли нещо? Кафе? Вода? Нещо безалкохолно? Уиски?

Усмихна се.

– Нищо, благодаря – отвърна Смитбак, докато сядаше.

Почувства познатата тръпка на очакване, която се появяваше преди напрегнато интервю. Феърхевън очевидно бе отракан, но беше богат и разглезен; определено му липсваха уличните хитринки. Смитбак бе интервюирал – и бе въртял на шиш – десетки като него. Това нямаше дори да бъде състезание.

Феърхевън отвори хладилник и извади малка бутилка с минерална вода. Наля си една чаша и седна, но не зад писалището си, а в другия фотьойл срещу Смитбак. Кръстоса крака, усмихна се. Бутилката с минералната вода блещукаше на слънцето, което струеше косо през прозорците. Смитбак погледна зад домакина си. Поне гледката беше страхотна.

После вниманието му отново се насочи към Феърхевън. Черна чуплива коса, силно чело, атлетична фигура, леки движения, язвителни пламъчета в очите. Трябва да беше трийсет, трийсет и пет годишен. Нахвърли няколко бележки.

– Е – рече Феърхевън с лека, самоиронизираща усмивка, – съмнителният строителен предприемач е готов да отговаря на въпросите ви.

– Мога ли да записвам разговора?

– Не бих очаквал нещо друго.

Смитбак извади диктофона от джоба си. Разбира се, че изглеждаше обаятелен. Хората като него са вещи в очароването и манипулирането. Но той никога не би позволил да го преметнат. Трябваше единствено да не забравя с кого си имаше работа – с безсърдечен, алчен бизнесмен, който би продал и собствената си майка за няколко долара повече от наемите!

– Защо разрушихте мястото на улица „Кетрин“?

Феърхевън го погледна благо и леко склони глава:

– Обектът изоставаше от графика си. Трябваше да побързаме с изкопите. Това щеше да ми струва четирийсет хиляди долара на ден. А и не съм в археологическия бизнес.

– Някои археолози твърдят, че сте разрушили едно от най-интересните места, открити в Манхатън през последните двайсет и пет години.

Феърхевън отметна глава.

– Така ли? Кои археолози?

– От Дружеството за американска археология, например.

Върху лицето на Феърхевън се появи цинична усмивчица.

– Аха, ясно. Е, те, разбира се, ще са против. Ако стане на тяхното, никой в Америка няма да може да изкопае и една лопата пръст, без до него да е застанал археолог със сито, мистрия и четка за зъби.

– Но да се върнем към това място…

– Господин Смитбак, онова, което направих, е напълно законно. Когато открихме онези останки, аз лично спрях цялата работа. Аз лично инспектирах мястото. Ние извикахме специалистите по съдебна медицина, които фотографираха всичко. Изнесохме най-внимателно останките, дадохме ги за изследвания и ги погребахме както трябва – всичкото това на мои разноски. Възобновихме работата си след като получихме лично разрешение от кмета. Какво още бихте искали да направя?

Смитбак усети леко бодване. Разговорът не вървеше така, както бе очаквал. Беше оставил Феърхевън да диктува дневния ред – това беше проблемът.

– Казахте, че сте погребали останките. Защо? Да не би да е имало нещо, което може би сте се опитвали да скриете?

След този въпрос Феърхевън се разсмя, облегна се назад и разкри красиви зъби.

– Прозвуча много подозрително. Малко ми е неудобно да призная, но съм човек със свои малки религиозни ценности. Тези бедни хора са били убити по ужасен начин. Исках да бъдат прилично погребани – с църковна служба, но тихо и достойно, без никакъв медиен цирк. Това и сторих – погребах ги заедно с малкото им вещи в истинско гробище. Не исках костите им да свършат в някой музеен шкаф. Затова купих хубаво място в гробището „Гейт ъв Хевън“ във Валхала, Ню Йорк. Сигурен съм, че директорът на гробището ще ви покаже с радост мястото. Останките бяха моя отговорност и, честно казано, трябваше да старя нещо с тях. Градската управа определено не ги искаше.

– Така, така – рече Смитбак замислено.

От това щеше да излезе добро съпътстващо материалче – скромното погребение под разлистените брястове. Но после се намръщи. Господи, дали не го будалкаха?

Време беше да смени курса.

– Според информациите, вие сте един от големите донори на кампанията за преизбиране на кмета. Строителният ви обект се забавя и кметът ви избавя от неприятностите. Съвпадение ли е?

Феърхевън се облегна назад.

– Оставете тази ококорена физиономия на попаднало в гората момченце. Знаете много добре как се правят нещата в този град. Когато давам пари за кампанията на кмета, аз упражнявам конституционното си право. Не очаквам някакво по-специално отношение и не моля за такова.

– Но ако го получите, толкова по-добре.

Феърхевън се усмихна широко, цинично, но не каза нищо. Смитбак пак усети тревожно бодване. Този тип внимаваше много какво точно казва. Бедата беше в това, че не можеше да запишеш циничната му усмивка на магнетофонна лента.

Изправи се и закрачи с (надяваше се) небрежна самоувереност към картините с ръце на гърба, разгледа ги, докато се опитваше да очертае нова стратегия. След това премина към шкафа с оръжията. Полираните пистолети блестяха.

– Интересен избор за украса на кабинет – рече той и посочи с ръка шкафа.

– Колекционирам най-редки пистолети. Мога да си го позволя. Онзи, който сочите, например, е „Лугър“, пригоден за 45-ти калибър. Единственият, който някога е произвеждан. Имам и колекция от мерцедеси роудстъри. Но тъй като изискват по-голяма изложбена площ, ги държа в имението си в С аг харбър. – Феърхевън го гледаше и продължаваше да се усмихва цинично. – Всички колекционираме разни неща, господин Смитбак. Каква е вашата страст? Музейни монографии и евтини книжлета, заети може би за проучване и невърнати обратно? Просто съвпадение, разбира се.

Смитбак го изгледа остро. Нима този бе претърсвал апартамента му? Не, Феърхевън просто опипваше почвата. Върна се на мястото си.

– Господин Феърхевън…

Феърхевън го прекъсна, тонът му изведнъж стана остър и недружелюбен.

– Вижте, Смитбак, знам, че упражнявате конституционното си право да ме въртите на шиш. Едрият строителен предприемач винаги е лесна мишена. А вие обичате лесните мишени. Защото вие и подобните ви сте скроени по един и същи шаблон. Всички вие си мислите, че вашата работа е важна. Но днешният вестник утре е вече постелка за птичетата в кафеза. Ефимерен е. Онова, което правете, погледнато на фона на големите неща, е нищожно.

Какво искаше да каже с това „нищожно“? Няма значение, важното бе, че е обидно. Значи влизаше под кожата на Феърхевън. А това беше хубаво, нали така?

– Господин Феърхевън, имам основания, да смятам, че оказвате натиск върху музея да прекрати разследването.

– Извинете, за какво разследване става дума?

– За Енок Ленг и убийствата от деветнайсети век.

– А, това разследване ли? Защо смятате, че давам пет пари за него? То не спря работата по обекта ми, а честно казано, това единствено ме интересува. Ако искат, могат да си разследват до посиняване. А на мен много ми харесва тази фраза, която вие, журналистите използвате: имам основания да смятам. Което всъщност означава: искам да смятам, но нямам никакви доказателства. Всички вие сякаш сте изучавали един и същи урок по журналистика: как да се направя на глупак, докато се преструвам, че разследвам някаква тема.

Феърхевън си позволи нов изблик на циничен смях.

Смитбак седеше като вдървен, заслушан как смехът бавно стихва. И отново се опита да си внуши, че е влязъл под кожата на Феърхевън. Най-сетне заговори, като се стремеше тонът му да е колкото е възможен по-хладен:

– Кажете, господин Феърхевън, защо проявявате такъв голям интерес към музея?

– Защото обичам музея. Той е любимият ми музей на света. Аз буквално израснах там, разглеждайки динозаврите, метеоритите, скъпоценните камъни. Имах гувернантка, която ме водеше там. Тя и гаджето й се гушкаха зад слоновете, докато аз си бродех сам из музея. Но това не ви интересува, защото не пасва на образа на алчния строителен предприемач, който сте си изградили. Смитбак, аз наистина съм наясно с играта ви.

– Господин Феърхевън…

Феърхевън се ухили.

– Желаете ли да направя признание?

Въпросът му за миг разколеба Смитбак.

Феърхевън сниши гласа си като за изповед:

– Извършил съм две непростими престъпления.

Смитбак се опита да запази нетрепващото изражение, което бе тренирал за подобни случаи. Знаеше, че онова, което щеше последва, ще е някакъв номер или шега.

– Моите две престъпления са следните… Гртов ли сте?

Смитбак провери дали диктофонът работи.

– Те са, че съм богат и че съм предприемач. Двата ми наистина непростими гряха. Mea culpa.

Противно на по-добрите си журналистически инстинкти, Смитбак усети как го обзема гняв. Беше изпуснал интервюто. Всъщност то направо бе безвъзвратно изгубено. Този тип бе слузест гадняр, но се справяше изключително изкусно с пресата. Дотук Смитбак не беше изкопчил нищо и нямаше да изкопчи нищо. Въпреки това направи още един опит.

– Все още не сте обяснили…

Феърхевън се изправи.

– Смитбак, ако само знаехте колко предвидими сте вие и вашите въпроси – ако само знаехте колко досаден и посредствен сте като репортер и, съжалявам да го кажа, като човешко същество – щяхте да потънете в земята.

– Бих искал обяснение на…

Но Феърхевън вече натискаше някакъв звънец. Гласът му заглуши края на въпроса на Смитбак.

– Госпожице Галахър, бихте ли била така добра да изпроводите господин Смитбак?

– Да, господин Феърхевън.

– Но това е доста рязко…

– Господин Смитбак, уморих се. Срещнах се с вас, защото не исках да прочета във вестника, че съм отказал коментар. Освен това бях любопитен да ви видя, за да разбера дали евентуално не сте с една глава над останалите. След като задоволих любопитството си, не виждам причини да продължавам този разговор.

Секретарката стоеше до вратата, солидна и непомръдваща.

– Господин Смитбак? Насам, моля.

На излизане Смитбак поспря в най-външната секретарска стая. Въпреки усилията си да се овладее, целият трепереше от възмущение. Феърхевън бе парирал неблагоприятните публикации за себе си повече от десетилетие и, разбира се, бе станал много добър в тази игра. Смитбак си беше имал и преди работа с други неприятни интервюирани, но този наистина успя да го вбеси. Да го нарича досаден, посредствен, ефимерен – за кого се мислеше той?

Самият Феърхевън бе прекалено хлъзгав, за да бъде прикован до стената. Нищо чудно. Но имаше и други начини да се научи това-онова за хората. Хората с власт си имат врагове, а враговете обичат да говорят. А понякога враговете работят за тях, под самите им носове.

Погледна секретарката. Беше млада сладурана и изглеждаше далеч по-достъпна от свирепите цербери, населяващи вътрешните кабинети.

– Всяка събота ли сте тук? – усмихна се безгрижно той.

– Повечето съботи – рече тя и вдигна глава от компютъра си. Беше хубавка с лъскавата си червена коса и опръсканите си с лунички бузи. Трепна вътрешно, защото изведнъж се сети за Нора.

– Кара ви здраво да работите, нали?

– Господин Феърхевън ли? Разбира се.

– Сигурно ви принуждава да работите и в неделя.

– О, не – отвърна тя. – Господин Феърхевън никога не работи в неделя. Тогава ходи на църква.

Смитбак изрази престорено учудване.

– На църква ли? Католик ли е?

– Презвитерианец.

– Обзалагам се, че не е лесно да се работи за него.

– Не, той е един от най-добрите началници, които съм имала. Всъщност много държи на нас, дребните рибки.

– Никога не бих го предположил – рече Смитбак, намигна й и излезе от стаята.

Навярно си я чука, нея и останалите „дребни рибки“, помисли си той.

Когато излезе отново на улицата, Смитбак си позволи най-непрезвитерианска серия от клетви. Ще разрови миналото на този тип, докато не узнае и най-малките подробности – чак до името на проклетото му любимо плюшено мече. Човек не може да стане едър строителен предприемач в Ню Йорк и да не изцапа ръцете си. Трябваше да има, със сигурност имаше много мръсотия и той щеше да я открие!