Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 35 страниц)
Седма глава
Нора отново погледна Пендъргаст. И отново бе поразена от дълбочината на шока му. Не можеше да откъсне очи от трупа: пергаментовата кожа, фините, аристократични черти, толкова светлата коса, която би могла да бъде и бяла.
– Лицето. То е съвсем като… – Нора се опитваше да разбере, да изрази мислите си.
Пендъргаст не отговори.
– Приличате си поразително – успя да изрече най-сетне Нора.
– Да – долетя шепотът му. – Много.
– Но кой е той…?
– Енок Ленг.
Нещо в тона му накара Нора да настръхне.
– Ленг? Но как е възможно? Мислех си, че го смятахте за жив.
Пендъргаст с видимо усилие успя да откъсне очи от стъкления сандък и да се обърне към нея. Тя прочете в тях много неща: ужас, божа, страх. Лицето му бе напълно лишено от кръв в полумрака.
– Бил е жив. Доскоро. Но някой го е убил. Измъчвал го е до смърт. И го е положил в този сандък. Изглежда сега ще си имаме работа с онзи, другия.
– Още не мога да…
Пендъргаст вдигна ръка и успя да каже само:
– Не мога да говоря за това сега.
Извърна се от трупа – бавно, почти болезнено; лъчът на фенерчето му потъна в дълбокия мрак.
Нора вдиша застоялия, пълен с прах въздух. Всичко бе толкова необичайно, толкова ужасно и неочаквано; толкова свръхестествено, колкото може да се случи само в един кошмар. Опита се да успокои ускореното си сърцебиене.
– Сега той е в безсъзнание, влачат го – прошепна Пендъргаст. Отново бе забил поглед в пода, ала гласът и поведението му се бяха променили драстично.
Водени от лъча на фенерчето, те поеха по следите и след като прекосиха приемния салон стигнаха до затворени врати. Пендъргаст ги отвори и зад тях се разкри приятно помещение, постлано с килим – двуетажна библиотека, пълна с подвързани с кожа томове. Лъчът на фенерчето продължи по-нататък, пронизвайки носещите се облаци прах. Нора забеляза, че освен книгите по много от лавиците имаше различни образци с грижливо изписани етикети. В стаята имаше и изправени екземпляри, покрити с прогнило платно. Из библиотеката бяха разположени кресла и дивани, чиято кожена тапицерия бе изсъхнала и нацепена, виждаше се пълнежът им.
Лъчът на фенерчето се плъзна по стените. Върху масичка наблизо имаше поднос с кристална гарафа, която някога е била пълна с портвайн или шери – по дъното й имаше кафеникава коричка. До подноса стоеше малка празна чаша. До нея пък лежеше недопушена пура, сбръчкана и плесенясала. В една от стените бе вградена камина от сив мрамор, готова за запалване. Пред нея бе просната одрипавяла кожа от зебра, доста проядена от молци. В бюфета до нея имаше още кристални гарафи, всяка с изсъхнало в нея кафяво или черно вещество. Череп на хуманоид с втъкната в него свещ – Нора го определи като на австралопитек – бе поставен върху една от масичките. До него лежеше разтворена книга.
Пендъргаст задържа лъча върху книгата. Нора видя, че е старинен медицински трактат, написан на латински. Беше отворена на гравюра, показваща различни стадии на анатомична дисекция. От всички предмети в библиотеката само книгата изглеждаше така, сякаш е била пипана наскоро. Всичко останало бе потънало в прах.
Пендъргаст отново насочи вниманието си към пода и Нора забеляза ясните следи върху проядения от молците прогнил килим. Следите изглежда свършваха до една от стените с книжните лавици.
Пендъргаст приближи стената. Лъчът на фенерчето пробяга по гръбчетата на книгите, а той съсредоточено запреглежда заглавията. Спираше се често, вадеше книги, разглеждаше ги и ги връщаше обратно. И изведнъж, когато Пендъргаст извади особено масивен том, Нора чу силно металическо изщракване. Две съседни книжни лавици се разтвориха. Пендъргаст предпазливо ги издърпа, разкри се сгъваема бронзова решетка. Зад нея имаше солидна кленова врата. Само след миг Нора се сети какво беше това.
– Стар асансьор – прошепна тя.
Пендъргаст кимна.
– Да. Старият сервизен асансьор до сутерена. Имаше точно такъв в…
Той изведнъж млъкна: След като настъпи отново тишина, на Нора й се стори, че откъм затворения асансьор долетя някакъв шум. Може би ускорено придихание, едва доловим стон.
Изведнъж ужасната мисъл я облада напълно. В същото време и Пендъргаст сякаш се напрегна.
Тя неволно изохка.
– Това да не е…
Не можа да намери сили да произнесе името на Смитбак.
– Трябва да побързаме.
Пендъргаст внимателно огледа с лъча на фенерчето бронзовата решетка. Предпазливо се опита да завърти дръжката Не помръдна. Клекна пред вратата и се наведе напред да огледа отблизо механизма на резето. Нора видя как извади някакъв плосък и гъвкав метален предмет от джоба на сакото си и го мушна в механизма. Чу се леко изщракване. Пендъргаст започна да движи пластината напред-назад, опитваше заключващия механизъм, докато не прозвуча второ изщракване. След това той се изправи и крайно предпазливо придърпа бронзовата решетка. Тя се сви съвсем лесно и почти безшумно. Пендъргаст отново се приближи, клекна пред бравата на кленовата врата и се вторачи напрегнато в нея.
Отново се чу шум – едва доловим, агонизиращ опит на някой да поеме дъх. Сърцето му се сви от страх.
Неочакван стържещ звук изпълни помещението. Пендъргаст отскочи рязко назад, след като вратата се отвори сама.
Нора бе парализирана от ужас. В малкото помещение се очерта някакъв силует. В първия миг остана неподвижен. А след това с раздиращия звук на разкъсващ се прогнил плат той бавно се засвлича към тях. В първия ужасен миг Нора си помисли, че ще падне върху Пендъргаст. Но фигурата изведнъж спря рязко, задържана от въжето около врата й, увисна под нелеп ъгъл към тях с разлюлени ръце.
– Това е О’Шонеси – рече Пендъргаст.
– О’Шонеси!
– Да. И е още жив.
Той пристъпи напред, с мъка изправи тялото и освободи врата му от въжето. Нора бързешком отиде при тях и му помогна да положи тялото на сержанта върху пода на асансьора. Докато правеше това, тя забеляза огромна зееща дупка в гърба на мъжа. О’Шонеси се изкашля, главата му се люшна на една страна.
Последва неочакван трус, жално скрибуцане на някаква машинария и след това подът под краката им изведнъж изчезна.
Осма глава
Къстър поведе импровизираната процесия надолу по дългите кънтящи коридори и зали към Голямата ротонда и към парадното стълбище на музея отвъд нея. Бе дал на Нойс половин час да свика пресата и докато чакаше, бе обмислил процедурата до последната подробност. Той вървеше пръв, разбира се, следван от двама униформени полицаи, между които бе заподозреният, а след тях крачеше цялата фаланга от двайсетина лейтенанти и детективи. Подир тях вървеше нестройната, объркана, неорганизирана група от музейни служители. Сред тях бяха шефът на отдела за връзки с обществеността; директорът по сигурността Манети; цяло ято техни помощници. Всички бяха напълно объркани, очевидно изгубили ума и дума. Ако бяха по-благоразумни, ако бяха помогнали, а не бяха възпрепятствали полицейската работа по време на целия й процес, този цирк би могъл да бъде избегнат. Но сега той щеше да им даде да разберат. Щеше да даде пресконференция на собствения им терен, на тези красиви широки стълби, пред огромната призрачна фасада на музея като фон – перфектна картинка за ранните утринни новини. Камерите направо щяха да я глътнат. А сега, докато групата прекосяваше Ротондата и ехото от стъпките се смесваше с шепнещите гласове, Къстър високо вдигна глава и прибра корем. Искаше да бъде сигурен, че моментът ще бъде добре съхранен за потомството.
Величествените бронзови порти на музея се отвориха и пред тях се разкри „Мюзиъм драйв“ с жужащата тълпа репортери. Въпреки предварително свършената работа, Къстър пак се удиви колко много се бяха събрали – като мухи на мед. Веднага засвяткаха светкавици, последвани от острата и постоянна ярка светлина на прожекторите на телевизионните камери. Посрещна го вълна от извикани на висок глас въпроси, ревът бе толкова силен, че трудно можеха да се отличат отделните гласове. Самите стъпала бяха оградени с опънати от полицията въжета, но когато Къстър се появи, следван от заподозрения, тълпата се втурна напред като един. Последва миг на върховна възбуда, обезумели крясъци и бутане, преди ченгетата да възстановят реда и да изтласкат журналистите обратно зад кордона.
Заподозреният не бе промълвил и думица през последните двайсетина минути, очевидно бе изпаднал в унеса на шока. Дотолкова беше объркан, че дори не се постара да скрие лицето си, когато вратите се отвориха в хладната нощ. И сега, когато цяла батарея прожектори светна в лицето му – когато видя морето от лица, камери и протегнати напред микрофони – той наведе глава, опитвайки се да се скрие, сви се и се наложи да бъде къде избутан, къде отнесен до очакващата го патрулна кола. Вече при колата, както ги бе инструктирал, конвоиращите му предадоха заподозрения. Къстър лично щеше да го набута на задната седалка. Знаеше отлично, че това бе снимката, която следващата сутрин щеше да цъфне на първата страница на всеки вестник в града.
Но да поеме заподозрения означаваше да улови подхвърлен му чувал, тежък осемдесет килограма, и той едва не го изпусна, опитвайки се да го вкара в колата. Успя най-сетне под вълната от залповете на светкавиците. Колата бе с включени фарове и сирена и веднага потегли.
Къстър я изгледа как си пробива път в тълпата, след това се обърна с лице към пресата. Вдигна ръце като Мойсей и зачака да замлъкнат. Нямаше никакво намерение да лишава кмета от шоуто – снимките как набутва окования в белезници заподозрян в колата щяха да са достатъчни всички да разберат кой го е арестувал – но трябваше да каже нещо, за да овладее тълпата.
– Кметът е на път за насам – извика той с ясен, овладян глас. – Ще пристигне след няколко минути и ще направи важно съобщение. Дотогава няма да има никакви коментари.
– Как го разкрихте? – изкряска някой и въпросът веднага бе удавен от последвалия рев; обезумели викове, махане, прътове с микрофони, насочени към него. Но Къстър съвсем благоразумно ги пренебрегна. Изборите бяха след седмица. Нека кметът да направи съобщението и да обере славата. Къстър щеше да си получи наградата по-късно.
Девета глава
Първото нещо, което почувства, бе болка. Нора бавно идваше в съзнание – бавно и много болезнено. Изстена, преглътна, опита се да се помръдне. Чувстваше хълбока си като разкъсан. Премигна, премигна отново, след това осъзна, че я заобикаляше пълен мрак. Усети кръв по лицето си, но когато се опита да го докосне, не можа да помръдне ръка. Опита отново и разбра, че и ръцете, и краката й бяха оковани.
Беше объркана, сякаш сънуваше нещо и не можеше да се събуди и да го прогони. Какво търсеше тук? Къде се намираше?
От тъмното долетя глас – нисък и слаб:
– Доктор Кели?
Като чу името си тя постепенно започна да излиза от унеса. А с проясняването на съзнанието си Нора почувства и силния шок на страха.
– Пендъргаст е – прошепна гласът. – Добре ли сте?
– Не знам. Може би няколко натъртени ребра. А вие?
– Донякъде.
– Какво стана?
Последва кратко мълчание и Пендъргаст заговори отново:
– Много, много съжалявам. Трябваше да предвидя този капан. Колко брутално – да използва по такъв начин О’Шонеси за стръв. Безкрайно брутално.
– А дали О’Шонеси е…?
– Той умираше, когато го открихме. Не би могъл да оцелее.
– Господи, какъв ужас – изстена Нора. – Какъв ужас!
– Беше добър човек, лоялен. Нямам думи.
Последва дълго мълчание. Толкова силен беше страхът на Нора, че сякаш дори задушаваше мъката и ужаса, предизвикани от случилото се с О’Шонеси. Тя бе започнала да осъзнава, че същото ги чакаше и тях, а навярно същото се бе случило и със Смитбак.
Слабият глас на Пендъргаст наруши мълчанието.
– Не успях да поддържам необходимата интелектуална дистанцираност в този случай – рече той. – Просто бях прекалено навътре в него, още от самото начало. Всеки мой ход бе погрешен…
Пендъргаст изведнъж замлъкна. След малко Нора чу шум и високо в стената пред нея се появи квадратче светлина. Беше достатъчна, за да огледа очертанията на затвора им – малка и влажна каменна килия.
В квадратчето се появиха влажни устни.
– Моля не се безпокойте – чу се монотонният глас с акцент, който удивително наподобяваше този на Пендъргаст. – Скоро всичко ще свърши. Борбата е безсмислена. Простете, че не мога в момента да бъда ваш домакин, но трябва да свърша една спешна работа. Уверявам ви, че след това ще ви отделя цялото си внимание.
Квадратчето се затвори със стържещ звук.
Минута или може би две Нора остана безмълвна в мрака, едва поемаше дъх в ужаса си. С голяма мъка успя да овладее съзнанието си отново.
– Агент Пендъргаст? – прошепна тя.
Отговор не последва.
И тогава далечен, приглушен писък – някак си изкривен, задавен, задушен – процепи натежалия мрак.
Нора веднага го позна – нямаше и капка съмнение – това бе гласът на Смитбак.
– О, Господи! – изпищя тя. – Агент Пендъргаст, чухте ли го?
Пендъргаст не й отговори.
– Пендъргаст!
Мракът й отвърна с мълчание.
IX. В мрака
Първа глава
Пендъргаст затвори очи в мрака. Постепенно в съзнанието му започна да се появява шахматната дъска – материализираше се от смътната мъглица. Фигурите от слонова кост и абанос, заоблени от безбройните години употреба, си стояха неподвижни и очакваха играта да започне. Студът, идващ от влажния каменен под, грубата хватка на оковите, болката в ребрата му, изплашеният глас на Нора, долитащите отдалеко и от време на време викове – всичко това постепенно изчезваше, за да останат единствено всепоглъщащият мрак и шахматната дъска, осветена от кръг мека, жълта светлина. Ала Пендъргаст още изчакваше, дишаше дълбоко и пулсът му постепенно се успокояваше. Най-сетне се присегна, докосна хладната фигура и премести пешката пред царя две полета напред. Играта започна, отначало бавно, ала темпото постоянно се ускоряваше и ускоряваше, докато накрая фигурите се разлетяха от дъската. Пат. Нова партия, после още една – всичките с еднакъв резултат. И тогава изведнъж настъпи мракът – пълният мрак.
Когато най-сетне бе готов, Пендъргаст отново отвори очи.
Стоеше на широката площадка на стълбището в „Мезон дьо ла Рошеноар“, величествената стара къща на улица „Дофен“ в Нови Орлеан, където бе израснал. Някогашен манастир, построен от потънал в неизвестността кармелитски орден, комплексът от сгради бил закупен през осемнайсети век от прапрадядо на Пендъргаст, многократно бил разрушаван и строен, докато се превърнал в ексцентричен лабиринт от сводести стаи и сенчести коридори.
Макар че „Мезон дьо ла Рошеноар“ била изгорена до основи от бандити малко след като Пендъргаст бе постъпил в пансион в Англия, той продължаваше често да се връща мислено в къщата. В съзнанието му сградата се беше превърнала в нещо повече от къща. Беше станала дворец на спомените, склад на знанието и познанието, убежище за най-дълбоките му и трудни размисли. В нея бяха поместени всички негови лични преживявания и наблюдения, всичките тайни на фамилията Пендъргаст. Само там, в сигурната пазва на готическата сграда, можеше да размишлява без да се бои някой да го прекъсне.
А имаше много неща, за които да медитира. Това бе един от малкото случаи през живота му, в които се беше провалил. Ако имаше разрешение на проблема, то се криеше някъде вътре, зад тези стени – някъде в собственото му съзнание. Търсенето на решението щеше да означава ново бродене из двореца на спомените.
… Той пое замислен по широк, обкичен с гоблени коридор, на еднакви разстояния в розовите стени бяха вдълбани мраморни ниши. Във всяка имаше само по една изящна, подвързана с кожа миниатюрна книга. Някои от тях наистина бяха съществували в старата къща. Други бяха чист мисловен конструкт – хроники на стари събития, факти, числа, химически формули, сложни математически или метафизични доказателства – всичките складирани от Пендъргаст в къщата като физически проявления на паметта, които да използва незнайно кога в бъдещето.
Спря се пред тежката дъбова врата на собствената си стая. Обикновено отключваше вратата и дълго се мотаеше вътре, заобиколен от познати неща, от успокояващата среда, от детството си. Днес обаче продължи пътя си, спря се само да прокара леко пръсти по бронзовата топка на бравата. Онова, което го интересуваше, бе другаде – долу, където имаше по-стари и далеч по-непознати неща.
Беше споменал на Нора за неспособността си да поддържа подходящата интелектуална дистанцираност от този случай и това беше неоспорим факт. Точно заради това той и тя – а за негово най-дълбоко съжаление и Патрик О’Шонеси – бяха изпаднали в сегашната беда. Онова, което не разкри пред Нора, бе дълбокия шок, който изпита, когато видя лицето на мъртвеца. Това беше, както вече знаеше, Енок Ленг – или, ако трябва да бъдем по-точни, собственият му прапрачичо, Антоан Ленг Пендъргаст.
Защото прапрачичо му Антоан бе успял да осъществи младежката си мечта – да удължи живота си.
Последните останки от старинната фамилия Пендъргаст – поне онези, които бяха с всичкия си – бяха приели, че Антоан е умрял преди много години, навярно в Ню Йорк, където изчезнал в средата на деветнайсети век. Заедно с него, за голямо съжаление на всички правоимащи наследници, бе изчезнала и голяма част от богатството на фамилията.
Ала преди няколко години, докато работеше по случая, наречен „Клането в метрото“, благодарение на Рен, познатия си библиофил, Пендъргаст бе попаднал случайно на някои стари вестникарски публикации. В тях се описваше внезапно нарастване на изчезванията – изчезвалия, започнали малко след като Антоан би трябвало да е пристигнал в Ню Йорк. Един труп бил намерен да плува по Ийст ривър със странни белези от някаква сатанинска хирургическа намеса. Тъй като трупът бил на бездомник, престъплението изобщо не било разкрито. Ала някои обезпокоителни подробности караха Пендъргаст да смята, че това е било работа на Антоан, навеждаха го към чувството, че той се е опитвал да постигне младежката си мечта за безсмъртие. Внимателното проучване на по-сетнешни вестници извади на бял свят половин дузина подобни престъпления, които продължаваха чак докъм 1935 година.
И тогава Пендъргаст осъзна, че въпросът вече бе следният: беше ли постигнал Ленг успех? Или е починал през 1935 година?
Най-вероятният отговор беше, че е починал. Ала въпреки това Пендъргаст не се освободи от чувството си за безпокойство. Антоан Ленг Пендъргаст бе човек с непостижим гений, съчетан със също тъй непостижима лудост.
И така Пендъргаст зачака нащрек. В крайна сметка чувстваше отговорността да бди, ако някой ден, колкото и да бе невероятно, се появи доказателство за продължаващото съществувание на прародителя му. И когато научи за откритието на улица „Кетрин“, той веднага заподозря какво се бе случило там и кой бе отговорен за него. А когато пък бе разкрито убийството на Дорийн Холандър, той вече бе убеден, че онова, от което най-много се бе опасявал, беше истина: Антоан Пендъргаст бе постигнал успех.
Но сега Антоан беше мъртъв.
Не можеше да има никакво съмнение, че мумифицираният труп в стъкления сандък принадлежеше на Антоан Пендъргаст, приел при преместването си на север името Енок Ленг. Пендъргаст бе дошъл в къщата на „Ривърсайд драйв“, очаквайки да се възправи срещу праотеца си. А вместо това беше открил прапрачичо си мъртъв, след като е бил измъчван до смърт. Някой друг – кой знае как? – бе заел мястото му.
Кой бе убил човека, именувал се сам Енок Ленг? Кой ги държеше сега като затворници? Съдейки по състоянието на трупа, Енок Ленг е бил убит наскоро – преди не повече от два месеца – което означаваше, че убийството на Енок Ленг е станало преди разкриването на костницата на улица „Кетрин“.
Това разположение на събитията във времето беше много, много интересно.
А освен това имаше и друг проблем – много смътното, но упорито чувство, че трябва да се направи друга връзка – чувство, което тормозеше Пендъргаст още от мига, в който пристъпи в къщата на Ленг.
Продължи мислено пътя си по коридора. Следващата врата – някога тя водеше към стаята на брат му, – бе запечатана от самия Пендъргаст с нареждането никога повече да не бъде отваряна. Той бързо продължи нататък.
Коридорът свършваше с площадката на величествено вито стълбище, което водеше надолу към голяма зала. Над мраморния под, на позлатена верига, от изографисания свод висеше тежък кристален полилей. Пендъргаст се спусна по стъпалата дълбоко замислен. От едната му страна отворени високи врати водеха към двуетажна библиотека; от другата – дълга зала потъваше нейде в мрака. Пендъргаст пое първо към залата, която първоначално е била манастирска трапезария. В спомените си той я беше населил с най-различни семейни вещи – тежки бюфети от палисандрово дърво, прекалено големи пейзажи от Бирщат и Коул. Тук имаше и други, по-необичайни неща – тесте карти за таро, кристални глобуси, апаратура за спиритически сеанси, вериги и окови, подиуми, на които илюзионисти и магьосници да изнасят представленията си. В ъглите имаше и други предмети с неясни, скрити прекалено дълбоко в сенките очертания, които трудно можеха да бъдат определени.
Докато се оглеждаше, в съзнанието му отново нахлуха вълните на безпокойството – за онази връзка, която още не бе направена. Тя беше тук, всичко бе около него и само чакаше той да го види. Ала въпреки че витаеше някъде наблизо, то бе извън досега му.
Това помещение не можеше да му каже нищо повече. Излезе, прекоси отново кънтящата зала и влезе в библиотеката. Огледа се за миг, наслади се на книгите – истински и въображаеми, – които се издигаха редица подир редица досами високия таван. Пристъпи към една от лавиците до най-близката стена. Огледа редицата книги, намери онази, която искаше, и я извади. С тихо, едва доловимо щракване лавицата се отдели от стената.
… И след това Пендъргаст изведнъж се озова в къщата на Ленг на „Ривърсайд драйв“, застанал във величествения вестибюл, заобиколен от удивителните колекции на Ленг.
Поколеба се, слисан за миг. Такава промяна, такава бърза смяна на местоположението не беше му се случвала никога при преброждането на паметта.
Но докато чакаше, оглеждайки завитите с платна скелети и лавици, изпълнени със съкровища, причината му се изясни. Когато той и Нора минаха през стаите на лентовата къща – величествения вестибюл; дългата, с нисък таван изложбена зала; двуетажната библиотека – Пендъргаст бе изпитал неочакваното, неловко чувство на познатост. Сега вече знаеше защо – в тази къща на „Ривърсайд драйв“ Ленг бе пресъздал по свой тъмен и перверзен начин старата резиденция на Пендъргастови на улица „Дофен“.
Най-накрая бе направил критично важната връзка. Дали бе така?
„Прачичо Антоан? – бе попитала леля Корнелия. – Той замина на север, в Ню Йорк, стана янки.“ Точно така е направил. Но досущ като всички членове на фамилията Пендъргаст, той не е бил в състояние да избяга от наследството си. И тук, в Ню Йорк, той бе пресъздал своя собствена „Мезон дьо ла Рошеноар“ – идеализирана къща, в която да помести колекциите си и да извършва експериментите, необезпокояван от любопитстващи роднини. Не беше нереално, разбра Пендъргаст, щом самият той бе пресъздал „Мезон дьо ла Рошеноар“ в собственото си съзнание като дворец на спомените.
Дотук това поне беше ясно. Но съзнанието му оставаше неспокойно. Нещо друго му убягваше – нещо, което витаеше съвсем наблизо, което той почти усещаше. Ленг е разполагал с цял живот, с няколко живота, през които да завърши собствения си „музей на чудатостите“. И ето я сега тук – може би най-хубавата колекция по естествена история, събирана някога. И все пак, докато се оглеждаше, Пендъргаст осъзна, че тя беше непълна. Една от частите й липсваше. И то не коя да е от тях, а всъщност – главната колекция – онова, което бе омаяло най-силно младия Антоан Ленг Пендъргаст. Усети как удивлението му нарастваше. Антоан – като Ленг – бе имал на разположение век и половина, за да завърши своя „музей на чудатостите“. Защо я нямаше тук тази част?
Пендъргаст знаеше, че тя съществува. Трябваше да съществува. Тук, в тази къща. Въпросът беше само къде…
Някакъв шум от външния свят – странно приглушен писък – изведнъж прекъсна броденето из паметта на Пендъргаст. Той бързешком се оттегли отново, гмурна се колкото можеше по-дълбоко в защитната тъмнина и мъгла на собствените си мисловни възстановки, опитвайки се да постигне необходимата чистота на съсредоточаването.
Времето течеше. И тогава, в мислите си той отново се озова в старата къща на улица „Дофен“ – в библиотеката й.
Изчака малко, аклиматизираше се към заобикалящата го среда, даде време на подозренията и на въпросите си да съзреят. Наум ги записа върху пергамент, мушна ги между позлатените корици, постави книгата на една от лавиците до дълга редица от подобни книги – всичките до една изпълнени с въпроси книги. След това насочи вниманието си към книжния шкаф, който се бе отворил. Зад него се виждаше асансьор.
Влезе в него все така замислен и се спусна надолу.
Килията на бившия манастир на улица „Дофен“ беше влажна, а стените й бяха покрити с плесен. Избените помещения на къщата се състояха от обширни каменни коридори, покрити с кора от зеленясала вар и със сажди от лоените свещи. Пендъргаст си проправи път в лабиринта, докато най-сетне стигна до задънена „улица“, оформена от малка сводеста стая. Беше празна, лишена от всякаква украса, ако се изключи едно-единствено украшение, издялано от камък – представляваше щит на герб, който висеше над иззидана от тухли арка на една от стените. Върху щита беше изобразено око без клепки и мигли над две луни: едната – сърп, другата – пълна. Йод тях лежеше готов за скок лъв. Това бе фамилният герб на Пендъргастови – същият, който Ленг бе изопачил върху собствения си герб, поставен на фасадата на къщата на „Ривърсайд драйв“.
Пендъргаст приближи стената, застана за миг под герба и се взря в него. Положи двете си ръце върху студения камък и рязко натисна. Стената веднага поддаде и разкри кръгло стълбище, което се спускаше под голям наклон надолу към подизбените помещения.
Пендъргаст спря на най-горната площадка и усети постоянния поток от хладен въздух, който нахлуваше като някакво призрачно издихание от дълбините под него. Спомни си деня, когато, преди много години, за пръв път пристъпи към фамилните тайни – тайния панел в библиотеката, каменните помещения под тях, стаята с герба. И най-накрая тази – най-голямата тайна.
В истинската къща на улица „Дофен“ стъпалата бяха тъмни, по тях човек можеше да се спусне само с фенер. Но в съзнанието на Пендъргаст от дълбините извираше слаба зеленикава светлина. Заспуска се по стълбите.
Те се виеха спираловидно надолу. Най-накрая Пендъргаст стигна до къс тунел, който водеше към сводесто пространство. Подът бе пръстен. Редиците тухли, иззидани в сглобка на длаб, се издигаха до високия кръстосан свод. Ред факли осветяваше стените, в медни мангали димеше тамян, чийто аромат се наслагваше върху далеч по-силната миризма на пръст, на мокър камък и на смърт.
В средата на помещението имаше настлана с тухли пътека, от двете страни на които се издигаха каменни гробници и крипти. Някои бяха от мрамор, други – от гранит. Едни имаха сложна украса от фантастични минарета и арабески, други бяха просто обемиста черни монолити. Пендъргаст пое по пътеката, като се вглеждаше в бронзовите вратички на фасадите им, с гравирани върху плочките от потъмнял бронз познати имена.
Пендъргаст никога не бе узнал за какво са използвали тази крипта монасите. Но преди почти двеста години тя се бе превърнала в семейния некропол на Пендъргастови. Тук бяха погребани, а по-често дори препогребвани над дузина поколения от фамилията – изпадналия клон от френски аристократи, тайнствените обитатели на заблатената пустош. Пендъргаст продължи да крачи, сключил ръце зад гърба си, вторачен в гравираните имена. Ето го Анри Пендъргаст дьо Мускетон, шарлатан от седемнайсети век, който вадел зъби, правел фокуси, изнасял представления и практикувал знахарска медицина. Тук, положен в мавзолей, украсен с кварцови минарета, беше Едуард Пендъргаст, известен лекар от улица „Харли“ в Лондон през осемнайсети век. Тук беше и Комсток Пендъргаст, прочут хипнотизатор, магьосник и настойник на Хари Худини.
Пендъргаст продължи по-нататък, мина покрай художници и убийци, водевилни артисти и виртуози цигулари. Най-накрая спря пред мавзолей, който беше по-голям от останалите: тежко копие на самата резиденция на Пендъргастови, издялано от бял мрамор. Това бе гробницата на Йезекия Пендъргаст, собствения му прапрадядо.
Погледът на Пендъргаст се зарея по познатите кулички и ъгли, скосените покриви и прозорците с ясно отличими гредички между крилата. Когато Йезекия Пендъргаст се появил на бял свят, семейното богатство на Пендъргастови било почти изчерпано. Йезекия навлязъл в живота беден, но с големи амбиции. Първоначално амбулантен търговец на змийско масло, свързан с пътуващите панаири, той скоро станал известен като лечителя-мъдрец, чиито церове можели да излекуват почти всяка болест. На сцената се явявал между номерата на акробата Ал-Гаази и укротителя на кучета Хари Н. Пар. Лекарството, което продавал по време на тези представления, се харчело бързо, независимо от високата цена по пет долара на шишенце. Йезекия скоро открил свое собствено шоу и едновременно с него разработил хитър маркетинг. Неговият еликсир и укрепващото половата сила лекарство скоро се превърнали в първите широко разпространени патентовани лекове в Америка. Йезекия Пендъргаст се превърнал в баснословен, непостижим и за най-алчните умове богаташ.
Пендъргаст сведе поглед към дълбоките сенки, които обграждаха гробницата. Година след пускането на еликсира на Йезекия започнали да се носят слухове: истории за полудяване, за малформации при раждане, за ненужни жертви. Ала продажбите нараствали. Лекарите протестирали срещу еликсира, обявили, че употребяващите го се пристрастявали силно към него и че увреждал сериозно мозъка. Но продажбите продължавали да растат. Йезекия Пендъргаст лансирал много успешна формула за деца: „Гаранция, че децата ви ще се успокоят.“ В крайна сметка един репортер от „Колиърс“ съвместно с химик на държавна служба най-сетне разкрил, че еликсирът е смъртоносна смесица от хлороформ, кокаин-хидрохлорид, ацетанилид и растителни подправки. Наложено било прекратяване на производството, но не и преди собствената съпруга на Йезекия да се пристрасти към лекарството и да почине. Констанс Ленг Пендъргаст.
Майката на Антоан.
Пендъргаст се извърна от гробницата. Спря се и се обърна назад. До големия мавзолей стоеше по-малък и по-прост, изграден от сив гранит. Върху бронзовата плочка бе изгравирано простичко – „Констанс“.
