Текст книги "Музей на страха"

Първа глава

Големият Ролс-ройс се плъзгаше по еднолентовия път, който пресичаше остров Литъл Гавърнърс. Блатата и падините бяха потънали в мъгла, която скриваше заобикалящата острова Ийст ривър и крепостите на Манхатън отвъд реката. Светлините на фаровете минаха покрай редица стари, отдавна изсъхнали кестени, след това осветиха тежките порти от ковано желязо. Колата спря и светлините на фаровете се установиха върху бронзовата табелка: „Болница «Маунт мърси» за криминално проявени душевноболни.“

Един охранител излезе от будката си в светлината и приближи към колата. Беше як, висок и дружелюбен на вид. Пендъргаст свали прозорчето и мъжът се надвеси вътре.

– Времето за посещения свърши – рече той.

Пендъргаст бръкна в сакото си, извади значката си я показа на пазача.

Мъжът е огледа внимателно, сетне кимна, сякаш не се беше случило нищо особено.

– И с какво мога да ви помогна, специален агент Пендъргаст?

– Дошъл съм да посетя една пациентка.

– И как се казва пациентката?

– Пендъргаст. Мис Корнелия Деламиър Пендъргаст.

Последва кратко, неловко мълчание.

– Посещението ви официално и по служба ли е? – Гласът на охранителя вече не звучеше толкова дружелюбно.

– Да.

– Добре. Ще се обадя в Голямата къща. Тази вечер дежурен е доктор Остръм. Можете да паркирате колата си на служебния паркинг вляво от централния вход. В приемната ще ви очакват.

Няколко минути по-късно Пендъргаст следваше добре облечения и гнуслив на вид доктор Остръм по дългия кънтящ коридор. Двама охранители вървяха пред тях, двама – подире им. Под безбройните слоеве характерна за държавните учреждения боя все още можеше да се види, че коридорът някога е бил с красива ламперия и гипсови орнаменти. Преди едно столетие, когато туберкулозата е косила наред всички класи от нюйоркското общество, болницата „Маунт мърси“ е била величествен санаториум за лечение на потомците на богаташите. А сега, отчасти заради уединеното си местоположение, тя бе превърната в строго охранявана болница за хора, извършили ужасни престъпления, но признати за невинни поради невменяемост.

– Как е тя? – попита Пендъргаст.

В отговора на лекаря прозвуча леко колебание:

– Горе-долу в същото състояние.

Най-накрая спряха пред дебела стоманена врата с малко, хлътнало в нея зарешетено прозорче. Един от водещите ги пазачи отключи вратата и застана с партньора си пред нея, докато Пендъргаст, последван от другите двама охранители, влезе вътре.

Стояха в малка, специално обезшумена и почти гола стая. По стените нямаше картини. Малко канапе с изкуствена тапицерия, два пластмасови стола, маса. Всичко това – прикрепено с болтове към пода. Не се виждаше часовник, а единствената флуоресцентна лампа на тавана бе обвита с яка, гъста мрежа. Нямаше нищо, което би могло да се използва за оръжие, или да послужи за самоубийство. На отсрещната стена имаше друга, още по-дебела желязна врата без прозорче. Над нея висеше табела с едър надпис „Внимание, опасност от бягство.“

Пендъргаст седна на един от пластмасовите столове и кръстоса крака.

Двамата охранители изчезнаха през вътрешна а врата. Няколко минути в малката стая цареше тишина, нарушавана единствено от далечни писъци и още по-слабо доловимо, ритмично чукане. А след това – по-силно и по-отблизо – долетя пронизителният протестиращ глас на стара жена. Вратата се отвори и един от гардовете вкара в стаята инвалиден стол. Привързващите пациента към стола кожени колани, монтирани към пет точки, почти не се виждаха от дебелите слоеве гума, с които бе покрита всяка негова метална повърхност.

В стола, здраво привързана с коланите, седеше официално облечена в траурни одежди възрастна жена. Беше с дълга, старомодна рокля от тафта, викториански обуща с копчета и черен воал. Когато видя Пендъргаст, оплакванията й веднага секнаха.

– Вдигнете воала ми – изкомандва тя.

Единият от пазачите повдигна воала от лицето й и, придържайки се на почтително разстояние, го отметна назад.

Жената се вторачи в Пендъргаст, полупарализираното й, изпъстрено със старчески петна лице леко потрепваше.

Пендъргаст се обърна към доктор Остръм.

– Бихте ли били така добри да ни оставите насаме?

– Някой трябва да остане – каза Остръм. – И моля ви, дръжте се на известно разстояние, господин Пендъргаст.

– Последният път, когато идвах, ми беше позволено да остана насаме с пралеля си.

– Ако си спомняте, господин Пендъргаст, предният път, когато идвахте… – рязко го прекъсна Остръм.

Пендъргаст вдигна ръка.

– Така да бъде.

– Твърде късен час сте избрали за посещение. Колко време ви е необходимо?

– Петнайсет минути.

– Добре.

Лекарят кимна към охранителите, които застанаха от двете страни на изхода. Самият Остръм отиде до външната врата, колкото е възможно по-далеч от жената, кръстоса ръце и зачака.

Пендъргаст понечи да премести стола си по-близо, но се сети, че е неподвижно закрепен за пода, затова се наведе, вгледан внимателно в старицата.

– Как си, лельо Корнелия? – попита.

Жената също се наведе към него и прошепна дрезгаво:

– Скъпи мой, колко се радвам да те видя. Мога ли да та предложа малко чай със сметана и захар?

Единият от гардовете се изкикоти, но веднага замлъкна, след като Остръм го стрелна строго с поглед.

– Не, благодаря, лельо Корнелия.

– Е, толкова по-добре. Обслужването тук се влоши ужасно през последните няколко години. Тези дни е много трудно да намериш добра прислуга. Защо не си идвал толкова време? Знаеш, че на моята възраст не мога да пътувам.

Пендъргаст се наведе още по-напред.

– Господин Пендъргаст, не толкова близо, моля ви – рече тихо доктор Остръм.

Пендъргаст се облегна назад.

– Имах много работа, лельо Корнелия.

– Работата е за средната класа, скъпи. Пендъргастови не работят.

Пендъргаст сниши гласа си.

– Боя се, че нямаме много време, лельо Корнелия. Искам да ти задам няколко въпроса. За твоя прачичо Антоан.

Старата дама сви устни в знак на неодобрение.

– Прачичо Антоан? Казват, че отишъл да север, в Ню Йорк сити. Станал янки. Но това е било преди много години. Преди да се родя.

– Разкажи ми какво знаеш за него, лельо Корнелия.

– Ти сигурно си чувал тези истории, момчето ми. Нали разбираш, за нас това е неприятна тема.

– Няма значение, бих искал да ги чуя от теб.

– Добре! Той наследи фамилната склонност към лудостта. Но слава Богу… – старицата въздъхна състрадателно.

– Каква точно лудост?

Пендъргаст знаеше, разбира се, отговора, но искаше да го чуе отново. Винаги можеше да се появят нови подробности, нови нюанси.

– Още като момче той бил обладан от някои ужасни идеи фикс. Бил доста умен младеж, нали разбираш: саркастичен, остроумен, странен. На седемгодишна възраст никой не можел да го победи на шах или табла. Станал експерт във виста й дори предложил някакви подобрения, които доколкото знам, са довели до създаването на аукционния бридж. Страшно се интересувал от естествената история и започнал да събира колекция от ужасни неща в тоалетната си стая – насекоми, змии, кости, вкаменелости, ей такива неща. Освен това наследил интереса на баща си към еликсирите, укрепителните, химикалите. И отровите.

При споменаването на отровите в очите на старата дама проблеснаха странни пламъчета и пазачите нервно се размърдаха.

Остръм се прокашля.

– Господин Пендъргаст, колко още време ви е необходимо? Не искаме да безпокоим пациентката.

– Десет минути.

– Но не и повече.

Старата дама продължи:

– След трагедията с майка му той станал мрачен и затворен. Прекарвал много време сам в смесване на химикали. Но ти, разбира се, знаеш причината за това увлечение.

Пендъргаст кимна.

– Той разработил свой вариант на фамилния герб, който представляваше стар аптекарски знак с три позлатени топки. Окачил го над вратата си. Казват, че отровил шестте кучета на семейството, докато правел някакъв опит. А след това започнал да прекарва много време долу… там, долу. Нали разбираш какво имам предвид?

– Да.

– Казват, че се чувствал много по-добре с мъртвите, отколкото с живите, нали разбираш? А когато не бил там, обикновено посещавал гробището „Сейнт Чарлз“ и онази ужасна старица Мари Льоклер. Нали разбираш – черни магии, шаманство и прочее…

Пендъргаст отново кимна.

– Помагал й в приготвянето на лекарства, в магиите, да прави ужасните куклички от клечки и да бележи гробовете. След това пък дошла онази неприятност с нейния гроб, след като починала…

– Неприятност ли?

Старицата въздъхна и сведе глава.

– Разкопаването на гроба й, насиленият й труп и всичките онези ужасни малки разрези. Но ти сигурно си чувал тази история.

– Бях я забравил.

Тонът на Пендъргаст бе мек, благ, опипващ.

– Той вярвал, че може да я върне към живота. Възникнал въпросът дали тя не го била подтикнала към това преди да умре, дали не му била възложила някаква ужасна задача след смъртта й. Липсващите парчета от трупа изобщо не били намерени, нито едно. Не, не е съвсем така. Мисля, че намерили едно ухо в търбуха на алигатор, който убили седмица по-късно в блатото. Познали го, разбира се, по обецата.

Гласът й стихна. Обърна се към един от охранителите и заговори със студен, заповеднически тон:

– Косата ми трябва да се оправи.

Един от пазачите – онзи, който носеше хирургически ръкавици, – приближи и внимателно подреди косата й, като се придържаше на безопасно разстояние.

Тя отново се обърна към Пендъргаст.

– Тя е имала някакво сексуално влияние над него, колкото и ужасно да звучи, като се има предвид разликата от шейсет години във възрастта им. – Старата дама потрепери, отчасти от отвращение, отчасти от удоволствие. – Определено е насърчила интереса му към прераждането, към чудодейните лекарства и тям подобни глупости.

– А какво си чула за изчезването му?

– Станало е, когато е бил на двайсет и една години и вече бил влязъл във владение на наследството си. Но „изчезване“ не е най-точната дума, нали разбираш – бил помолен да напусне дома. Поне на мен така ми казаха. Той започнал да говори за спасяването, за изцеляването на света – имайки предвид стореното от баща му, предполагам, – но останалата част от семейството не му хващали вяра. Години по-късно, когато братовчедите му се опитали да потърсят следите на парите, които наследил и отнесъл със себе си, той сякаш бил потънал вдън земя. Били ужасно разочаровани. Защото ставало въпрос за много пари, нали разбираш?

Пендъргаст кимна. Последва дълго мълчание.

– Имам един последен въпрос към теб, лельо Корнелия.

– Какъв е той?

– Въпросът е от морално естество.

– Морално естество. Колко любопитно. Да не би случайно да е свързан по някакъв начин с прачичо Антоан?

Пендъргаст не отговори директно.

– Последния месец издирвам един мъж. Този мъж пази една тайна. Много близо съм да открия местонахождението му и е въпрос само на време да се изправя срещу него.

Старицата не каза нищо.

– Ако спечеля битката – което никак не е сигурно, – мога да се изправя пред въпроса какво да правя с тайната му. Има вероятност да се наложи да взема решение, което може да има огромно въздействие върху човешкия род.

– И каква е тази тайна?

Пендъргаст сниши тона си до едва доловим шепот.

– Мисля, че е медицинска формула, която би позволила всекиму, който спазва определена диета, да удължи живота си най-малко със сто години, а може би и повече. Няма да избегне смъртта, но значително ще я отложи.

Последва кратка пауза. Очите на старата дама отново светнаха.

– Кажи ми, колко ще струва това лечение? Евтино ли ще е, или скъпо?

– Не знам.

– И колцина още ще имат достъп до тази формула, освен теб?

– Ще бъда само аз. Ще разполагам с много малко време, може би само секунди, за да реша какво да правя с нея, след като попадне в ръцете ми.

Последвалото мълчание се проточи с минути.

– И как е била разработена тази формула?

– Достатъчно е да кажа, че е струвала живота на много невинни хора. Отнети по рядко жесток начин.

– Това добавя ново измерение на проблема. Отговорът обаче е съвсем ясен. Когато тази формула попадне в ръцете ти, трябва да я унищожиш мигновено.

Пендъргаст я изгледа озадачен.

– Сигурна ли си? Нали към това се е стремила медицината още от зараждането си?

– Има едно старо френско проклятие: нека се сбъднат най-лелеяните ти желания. Ако това лечение е евтино и достъпно за всички, то ще унищожи света чрез свръхпренаселеност. Ако е скъпо и достъпно само за богатите, ще предизвика бунтове, войни, нарушаване на социалния мир. И в двата случая ще доведе до човешко страдание. Какъв е смисълът да се живее дълго, а животът да премине в бедност или нещастие?

– Ами какво ще кажеш за неизмеримото увеличение на мъдростта, до което ще доведе това откритие, ако се вземат предвид стоте или може би двеста години допълнително учене и изследвания, отпуснати на един блестящ ум? Помисли си, лельо Корнелия, какво биха могли да направят за човечеството хора като Гьоте, Коперник или Айнщайн, ако бяха живели двеста години.

Старицата се изсмя презрително.

– Броят на жестоките и глупавите надхвърля хилядократно броя на мъдрите и добрите. Когато предоставиш на Айнщайн двеста години, за да усъвършенства науката си, същевременно ще дадеш на хиляда други двеста години, за да усъвършенстват жестокостта си.

Този път последвалото мълчание се проточи още повече. Доктор Остръм се размърда до вратата.

– Добре ли си, скъпи? – попита старата дама, след като се вгледа в Пендъргаст.

– Да.

Той също се вгледа в тъмните, странни очи, пълни с толкова мъдрост и прозрение, колкото и с най-дълбока лудост.

– Благодаря ти, лельо Корнелия – рече той накрая, След това се изправи.

– Доктор Остръм?

Лекарят го погледна.

– Приключихме.