Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 35 страниц)
Седма глава
Нора заключи вратата на кабинета си, постави пакета върху стола и разчисти писалището от книжата и клатещата се купчина публикации. Едва минаваше осем и половина сутринта и музеят изглежда още спеше. Въпреки това тя погледна прозорчето на вратата към кабинета, след което – следвайки някакъв гузен импулс, който не разбираше съвсем – отиде и дръпна щората му. След това постла внимателно плота на писалището с бяла безкиселинна хартия, залепи я със скоч по краищата, постави още един лист отгоре и в единия край – няколко торбички за проби, запушени епруветки, пинсети и шпатули. Отключи чекмеджето на писалището си и извади нещата, които беше прибрала от обекта: монети, гребен, коса, въженце, прешлен. Най-накрая положи роклята върху листа хартия. Държеше я леко, много предпазливо, сякаш за да компенсира лошото отношение, което дрехата бе изтърпяла през последните двайсет и четири часа.
Предишната вечер Смитбак не бе на себе си, толкова бе разстроен, че тя отказа да разреже веднага роклята ида вида какво е написано на скритата вътре хартия, ако изобщо бе написано нещо. Спомни си го: все още облечен в скитническата си премяна, достигнал до върховното негодувание, на което е способен само един искащ да узнае новината журналист. Но тя не се трогна. След като обектът бе разрушен, тя бе твърдо решена да изстиска всяко късче информация от роклята, което бе по силите й. И щеше да го направи както трябва.
Отстъпи крачка назад от писалището. Можеше да огледа най-внимателно роклята на ярката светлина в кабинета си. Беше дълга, съвсем обикновена, от груб зелен вълнен плат. Изглеждаше като от деветнайсети век, с висока яка по врата, с тесен корсаж, от който се спускаше надолу на дълги плисета. Корсажът и плисетата бяха с бяла, вече пожълтяла памучна подплата.
Нора плъзна ръка надолу по плисетата и току под талията напипа нагънатата хартия. Не, още не – рече си, докато сядаше зад писалището. Стъпка по стъпка.
Роклята бе зацапана с множество петна. Без химичен анализ бе невъзможно да се каже какви бяха тези петна – някои изглеждаха като от кръв и други телесни течности, докато други можеха да бъдат от мазнини, въглищен прах и може би восък. Подгъвът беше изтъркан и прокъсан, самият плат бе скъсан на няколко места, най-голямата дупка бе грижливо закърпена. Тя огледа с лупата си петната и скъсаните места. Кръпките бяха направени с няколко разноцветни конци, нито един от които – зелен. Дело на бедното момиче, използвало каквото му попадне под ръка.
Нямаше следи от увреждания от насекоми или гризачи; роклята е била грижливо зазидана в нишата. Смени лещите на лупата и се вгледа по-отблизо. Забеляза значително количество мръсотия, включително и няколко черни зрънца, които приличаха на въглищен прах. Взе с пинсетата няколко от тях и ги пъхна в прозрачен плик. Взе и други песъчинки, прах, косми и нишки и също ги постави в торбички; Имаше и друга частици, по-малки от песъчинки; тя домъкна преносим стереомикроскоп с вариообектив, постави го на масата и го фокусира.
Веднага в полезрението й се появиха десетки въшки, мъртви, изсъхнали, прилепнали към грубо изтъкания плат, размесени бяха с ларви и с няколко гигантски бълхи. Неволно отметна глава назад. А после, усмихвайки се вътрешно на себе си, се вгледа по-внимателно отблизо. Роклята представляваше богат пейзаж от чужда биология, заедно с редица вещества, които можеха да занимават един съдебен химик със седмици. Зачуди се доколко би бил полезен подобен анализ, пресметна разходите и за момента се отказа от идеята. Улови по-големите пинсети, за да вземе още проби.
Изведнъж й се стори, че тишината в кабинета й бе прекадено пълна; усещаше как по тила й пропълзяха тръпки. Обърна се със стола си и ахна – зад нея стоеше специален агент Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си.
– Господи! – рече тя и скочи от стола. – Изплашихте ме до смърт!
Пендъргаст леко се поклони.
– Поднасям извиненията си.
– Мислех си, че съм заключила вратата.
– Заключена беше.
– Вие да не сте магьосник, агент Пендъргаст? Или просто разбихте ключалката ми?
– Може би по малко и от двете. Но тези стари ключалки в музея са толкова груби, че едва ли би могло да се каже „разбиване“. Тук ме познават доста добре, което налага да бъда дискретен.
– Не бихте ли могли следващия път първо да ми позвъните?
Той се извърна към роклята.
– Това нещо вчера не беше у вас.
– Не, не беше.
Той кимна.
– Много съобразително от ваша страна, д-р Кели.
– Върнах се снощи и…
– Никакви подробности за съмнителни действия, моля. Въпреки всичко приемете моите поздравления.
Нора видя, че беше доволен.
Той протегна ръка.
– Продължете.
Нора се зае отново с работа си. Пендъргаст заговори:
– В тунела имаше много дрехи. Защо избрахте точно тази рокля?
Без да отвръща Нора внимателно обърна плисетата на роклята и разкри грубо зашито парче върху подплатата. Пендъргаст веднага приближи.
– Вътре има зашито парче хартия – рече тя. – Натъкнах се на това тъкмо преди да затворят обекта.
– Мога ли да заема лупата ви?
Нора я измъкна през глава и му я подаде. Той се наведе над роклята и я заразглежда толкова професионално, че Нора се изненада и се впечатли силно. Най-сетне той се изправи.
– Много прибързана работа – каза Пендъргаст. – Ще забележите, че останалите кърпежи са направени внимателно, едва ли не с любов. Тази рокля е била най-хубавата дреха на някое момиче. Но този шев тук е направен с нишки, измъкнати от самия плат, а дупките са неравни – предполагам, че е шила с дървена тресчица. Шевът е дело на човек, който е нямал много време и не е имал достъп дори до игла.
Нора премести микроскопа над кръпката и засне няколко кадъра с различно увеличение. След това постави макрообектив и направи още снимки. Работеше сръчно, усещаше погледа на Пендъргаст.
Премести микроскопа настрани и взе пинсетите.
– Да я отворим.
Много внимателно измъкна края на нишката и започна да разшива кръпката. След няколко минути старателна работа кръпката се отдели. Нора постави нишката в епруветка и вдигна материята.
Под нея имаше парче хартия, откъснато от книга. Беше сгънато на две.
Нора постави кръпката в друга самозалепваща се торбичка. След това с два чифта пинсети с гумени накрайници разтвори хартията. Върху нея беше написано нещо с груби кафяви букви. Част от тях бяха замърсени и избелели, но текстът можеше да се прочете безпогрешно:
Нора премести листчето под микроскопа и го разгледа с малко увеличение. След това отстъпи назад и Пендъргаст нетърпеливо зае мястото й над окулярите. Минаха няколко минути, докато той наблюдаваше. Най-сетне се отдръпна.
– Навярно е написано със същата клечица – рече той.
Нора кимна. Буквите бяха изписани с драскотини и чертици.
– Мога ли да направя един тест? – попита Пендъргаст.
– Какъв тест?
Пендъргаст извади малка запушена епруветка.
– Ще изчистя съвсем малка част от мастилото на тази бележка с разтворител.
– Какво е това?
– Заешки кръвен серум.
– Моля, заповядайте.
Странно беше, че Пендъргаст носеше в джобовете си химикали за съдебномедицински изследвания. Какво ли още беше скрито в този негов бездънен черен костюм?
Пендъргаст отпуши епруветката и извади малко тампонче. Използвайки микроскопа, той мазна крайчеца на една буква, след това пъхна тампончето в епруветката. Разклати я и я вдигна към прозореца. След малко течността в нея стана синя. Обърна се към Нора.
– Е, и? – попита тя, но вече бе прочела резултатите от теста по изражението му.
– Бележката, д-р Кели, е написана с човешка кръв. Не ще и съмнение – с кръвта на самата млада жена.
Осма глава
В музейния кабинет се възцари тишина. Нора изведнъж почувства, че трябва да седне. Известно време никой не проговори; Нора едва-едва дочуваше шума от трафика навън, далечен телефонен звън, стъпки в коридора. Постепенно започна да схваща пълните измерения на откритото: тунела, трийсет и шестте разчленени трупа, ужасяващата бележка отпреди цял век.
– Какво мислите, че означава всичко това? – попита тя.
– Може да има само едно обяснение. Момичето трябва да е знаело, че никога няма да напусне избата живо. Не е искало да умре в неизвестност. Ето защо е записала името, възрастта и домашния си адрес, след което е скрила бележката. Сама е избрала епитафа си. Единственият достъпен за нея.
Нора потръпна.
– Какъв ужас!
Пендъргаст бавно закрачи към библиотечните й лавици. Тя го проследи с поглед.
– С какво си имаме работа? – попита тя. – Със сериен убиец?
Пендъргаст не отговори. По лицето му се бе изписало същото онова тревожно изражение, което имаше на мястото на разкопките. Продължи да стои изправен пред лавиците.
– Мога ли да ви попитам нещо?
Пендъргаст отново кимна.
– Защо се занимавате с всичко това? Серийните убийства отпреди сто и трийсет години едва ли могат да представляват интерес за ФБР.
Пендъргаст взе от лавицата малка анасазийска паница и я огледа.
– Чудесна кайента в черно и бяло. – Вдигна глава. – Как върви, проучването ви на анасазите от Юта?
– Не върви. Музеят не иска да ми отпусне пари за необходимите ми датировки е въглерод–14. Но какво общо има…
– Добре.
– Добрели?…
– Доктор Кели, познат ли ви е терминът „Музей на чудатостите“?
Нора се удиви от способността на този мъж да прескача с лекота от една към друга напълно несвързани теми.
– Не беше ли това някакъв вид колекции по естествена история?
– Точно така. Те са предходниците на природонаучните музеи. Мнозина образовани джентълмени са събирали странни, редки, причудливи предмети, докато обикаляли света – вкаменелости, кости, смалени и изсушени човешки глави, препарирани птици, все неща от този сорт. Първоначално просто излагали тези артефакти в остъклени шкафове за забава на приятелите си. По-късно, когато станало ясно, че хората са склонни да плащат пари, за да ги разгледат – някои от тези сбирки се превърнали в комерсиални предприятия. Все още ги наричали „шкафовете с раритети“, макар че колекциите изпълвали много зали.
– Какво общо има това с убийствата?
– През 1848 година един заможен млад господин от Ню Йорк на име Алигзандър Марисас тръгнал на ловна и колекционерска експедиция около света – от Южния Пасифик до Огнена земя. Починал в Мадагаскар, но сбирките му – а те били наистина изключителни – се завърнали в трюмовете на кораба му. Закупил ги един предприемач на име Джон Канъдей Шотъм, който през 1852 година отворил „Музей на природни явления и рядкости“.
– И?
– „Музеят“ или „шкафът“ на Шотъм се е намирал в сградата, която някога се е издигала над тунела, където бяха намерени тези скелети.
– Как разбрахте това?
– Благодарение на един добър мой приятел, който работи в Нюйоркската обществена библиотека. Тунелът, който вие изследвахте, е бил всъщност въглищният тунел, чрез който се е обслужвал първия парен котел на сградата. Тя е била триетажна, построена в популярния през 50-те години на XIX век неоготически стил. На първия етаж е бил музеят и нещо, наричано „циклорама“, на втория етаж е бил кабинетът на Шотъм, а третият се отдавал под наем. Музеят е жънел доста успехи, въпреки че в този район на „Петте кьошета“ са се намирали най-ужасните бордеи на Манхатън. Сградата изгоряла през 1881 година. Шотъм загинал по време на пожара. Полицията подозирала палеж, но не били открити заподозрени. Мястото останало празно до 1897 година, когато били построени тези жилищни сгради.
– А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?
– Малка свинеферма.
– Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?
– Точно така.
– Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?
– Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?
Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.
– Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!
– Както вече казах, нуждая се от помощта ви.
Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.
– Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.
Той повдигна вежди.
– Има ли разлика?
– Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?
– Вече се заинтересувахте.
Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.
– И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?
– Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.
Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.
– О, не! – изстена Нора. – Не.
Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети – стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената – кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.
– Специален агент Пендъргаст – рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да забелязва Нора. – Защо това име ми звучи познато?
– Работил съм в музея и преди – отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.
– За кого работихте?
– Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.
Бризбейн махна с ръка.
– Няма значение. Господин Пендъргаст, обичам да прекарвам предобедите си у дома. Не мога да разбера що за спешен случай изисква присъствието ми в кабинета в този час.
– Престъпниците никога не спят, господин Бризбейн.
На Нора й стори, че долови в тона на Пендъргаст нотка сарказъм.
Погледът на Бризбейн се спря върху Нора, после отново се отклони.
– Доктор Кели има свои отговорности тук. Мисля, че обясних ясно това по телефона. Обикновено музеят с радост помага на ФБР, но просто не виждам как можем да ви бъдем полезни в този конкретен случай.
Пендъргаст не отговори, погледът му се спря върху скъпоценните камъни.
– Не знаех, че сапфирът „Могул стар“ е изваден от публичната експозиция. Това наистина е „Могул стар“, нали?
Бризбейн се размърда на стола си.
– Сменяме периодично експонатите, за да могат посетителите да видят нещата, които държим в хранилищата.
– А вие държите – м-м-м – излишнитепредмети тук…
– Господин Пендъргаст, както казах, не виждам как можем да ви помогнем.
– Това е било уникално престъпление. Вие разполагате с уникални ресурси. Аз трябва да се възползвам от тези ресурси.
– Споменатото престъпление в музея ли е извършено?
– Не.
– На територията на музейна собственост?
Пендъргаст поклати глава.
– Боя се, че в такъв случай отговорът е отрицателен.
– Това последната ви дума по въпроса ли е?
– Абсолютно. Не искам музеят да се забърква по никакъв начин с работата на полицията. Намесата ни в разследвания, съдебни процеси, мръсотии е сигурен начин да вкараме музея в нежелани спорове. Мисля, че това ви е добре известно, господин Пендъргаст.
Пендъргаст извади лист хартия от джоба на жилетката си и го постави пред Пендъргаст.
– Какво е това? – попита Бризбейн, без да го поглежда.
– Договорът на музея с град Ню Йорк.
– И какво общо има той с всичко това?
– В него е записано, че една от отговорностите на музейните служители е да вършат доброволна обществена дейност за град Ню Йорк.
– Ние правим това всеки ден като управляваме музея.
– Да, тъкмо там е проблемът. До неотдавна отделът по антропология на музея редовно помагаше на полицията в съдебномедицинските проблеми. Всъщност това беше част от задълженията им. Спомняте си, разбира се, отвратителното „убийство в кофата за боклук“ от 7 ноември 1939 година?
– Жалко, но сигурно съм пропуснал тъкмо тази статия в… „Таймс“.
– Един от уредниците помогна много за решаването на този случай. Той намерил обгорената очна орбита в кофата за боклук и успял да определи, че е човешка…
– Господин Пендъргаст, не съм тук, за да ми четете лекции по история. – Бризбейн стана от стола си и наметна сакото си. – Отговорът е „не“. Имам си работа. Доктор Кели, моля върнете се в кабинета си.
– Съжалявам, че чувам такъв отговор. Това ще доведе, разбира се, до враждебни отзиви.
При тези две думи Бризбейн се спря, след това върху лицето му се появи студена усмивчица.
– Прозвуча ми съвсем като заплаха.
Пендъргаст продължи в своя топъл, южняшки маниер.
– Истината е, че договорът определено изисква от музея услуги извън обичайните му задължения. От почти десетилетие музеят не изпълнява договора си с Ню Йорк, въпреки че получава милиони долари от гражданите данъкоплатци на град Ню Йорк. Освен че не вършите обществени услуги, вие затворихте библиотеката си за всички, освен за собствените си научни работници; затворихте колекциите си, освен за т.нар. акредитирани учени; освен това вземате такси за всичко и го правите все в името на правата на интелектуалната собственост. Започнахте дори да предлагате въвеждането на входна такса, макар че това е изрично забранено в договора ви. Ето тук се казва: „… за създаването на природонаучен музей на града Ню Йорк, който да бъде отворен и безплатен за всички членове на обществото без никакви ограничения…“
– Я да видя.
Бризбейн го прочете и гладкото му чело се сбърчи едва-едва.
– Старите документи понякога могат да бъдат толкова досадни, нали, господин Бризбейн. Също като конституцията. Винаги се появяват, когато най-малко ги желаете.
Бризбейн пусна листа на писалището си, лицето му почервеня леко, преди да възвърне отново обичайния си здравословен розов цвят.
– Ще се наложи да представя това пред борда.
Пендъргаст се усмихна леко.
– Какво чудесно начало. Мисля, че можем да оставим музея сам да реши този малък проблем – как мислите, господин Бризбейн, – стига да получа от доктор Кели малката помощ, от която се нуждая.
Последва мълчание. След малко Бризбейн вдигна глава, изражението му бе променено.
– Разбирам.
– И ви уверявам, че няма да отнема прекалено много от времето на доктор Кели.
– Разбира се – вдигна рамене Бризбейн.
– По-голямата част от работата ще бъде по същество архиварска. Доктор Кели ще се намира в сградата на музея и ще ви е под ръка, ако ви потрябва.
Бризбейн кимна.
– Правим всичко, което можем, за да избегнем неприятни публични отзиви. Естествено, всичко това ще бъде конфиденциално.
– Естествено. Винаги е най-добре така.
– Искам да добавя, че не доктор Кели ме е потърсила. Аз й възложих тази отговорност. Тя вече ме информира, че би предпочела да работи с керамичните си останки.
– Разбира се.
Върху лицето на Бризбейн се изписа непроницаема маска. Нора не можеше да разбере какво си мисли. Запита се дали тази малка силова хватка, която Пендъргаст приложи, няма да навреди на перспективите й в музея. Навярно щеше да й навреди. Погледът й към Пендъргаст бе укоризнен.
– Откъде казахте, че сте? – попита Бризбейн.
– Не съм казвал. Но съм от Нови Орлеан.
Бризбейн веднага се отпусна на стола си и с усмивка рече:
– Нови Орлеан. Разбира се. Трябваше да се сетя по акцента. Доста надалеч от дома ви е отвяла съдбата, господин Пендъргаст.
Пендъргаст се поклони и отвори вратата за Нора. Тя мина шокирана през нея. По средата на коридора спря и се обърна към Пендъргаст:
– Набутахте ме в осма глуха в онзи кабинет Нямах изобщо представа какво сте замислили, докато не влязохме в офиса на Бризбейн. И това никак не ми харесва.
Пендъргаст я погледна със светлите си очи.
– Методите ми са нестандартни, но имат едно предимство.
– И какво е то?
– Ефикасни са.
– Да, ама какво ще стане с кариерата ми?
Пендъргаст се усмихна.
– Мога ли да направя едно предсказание?
– Защо не, след като не ви струва нищо?
– Когато всичко това свърши, вас ще ви повишат.
Нора изсумтя.
– Как не. След като изнудихте и унизихте шефа ми, той непременно ще ме повиши.
– Боя се, че малката бюрокрация не ми понася много-много. Твърде лош навик, но ми е трудно да го преодолея. Въпреки това, доктор Кели, ще забележите, че унижението и изнудването могат да бъдат невероятно ефикасни, когато се използват разумно.
Пред стълбището Нора спря още веднъж.
– Не отговорихте на въпроса ми. Защо ФБР се интересува от убийства, крито са станали преди повече от сто години?
– Всичко с времето си, доктор Кели. Засега нека се задоволим с това, че лично аз смятам тези убийства за доста… хм… интересни.
Нещо в начина, по който Пендъргаст изрече това „интересни“, накара Нора да почувства, че по гърба й пробягват ледени тръпки.
