355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Музей на страха » Текст книги (страница 17)
Музей на страха
  • Текст добавлен: 31 октября 2016, 03:54

Текст книги "Музей на страха"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 35 страниц)

– Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…

– Следващият въпрос – изръмжа Хил.

Смитбак скочи на крака и извика:

– Господин кмете, след като бях оклеветен…

– Госпожа Епстийн от WNBC – извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.

Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.

– ИЗВИНЕТЕ! – Смитбак бързо се възползва от временното затишие. – Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?

Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.

– Разбира се – отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.

– Бих искал да се обърна към господин Бризбейн – продължи Смитбак, без да губи и секунда. – Господин Бризбейн, защо писмото, от което започна всичко, е потулено, заедно с всички вещи от колекцията на Шотъм? Да не би музеят да се опитва да скрие нещо?

Бризбейн се изправи, спокойно усмихнат.

– Съвсем не. Тези материали просто са временно иззети за консервация. Това е стандартна процедура в музея. Във всеки случай писмото вече задейства един убиец папагал; да се публикува сега ще бъде безотговорно. Материалите са достъпни за квалифицирани изследователи.

– Не е ли вярно, че сте се опитали да попречите на ваши служители да работят по случая?

– Съвсем не. Ние оказваме съдействие през цялото време. Самите архиви говорят за това.

Глупости. Смитбак мислеше трескаво.

– Господин Бризбейн…

– Господин Смитбак, бихте ли дали думата и на някой друг от колегите? – гласът на Мери Хил отново проряза атмосферата.

– Не! – извика Смитбак и предизвика изблици на смях. – Господин Бризбейн, не е ли вярно, че компанията „Мойгън-Феърхевън“, която е дарила миналата година на музея два милиона долара – да не споменаваме, че самият Феърхевън е във вашия борд – е оказала натиск върху музея да спре това разследване?

Бризбейн се изчерви и Смитбак разбра, че този път въпросът му бе улучил в десетката.

– Това е безотговорно обвинение. Както вече казах, ние оказваме съдействие…

– Значи вие отричате, че сте заплашили вашата служителка доктор Нора Кели и сте й забранили да работи по случая? Имайте предвид, господин Бризбейн, че още не сме изслушали самата Нора Кели. Същата тази, която намери трупа на третата жертва – и трябва да добавя – която е била преследвана и едва не е била убита от „Хирурга“.

Ясният намек беше, че Нора Кели може да има нещо за казване, което няма да е в съзвучие с думите на Бризбейн. Лицето на Бризбейн помрачня, почувства се притиснат до стената.

– Няма да отговарям на тези грубиянски въпроси.

Стоящият до него Колъпи изглеждаше мрачен.

Смитбак усети как се понася на вълната на триумфа.

– Господин Смитбак – рече язвително Мери Хил, – вие да не би да искате да монополизирате тази пресконференция? Очевидно е, че убийствата от деветнайсети век нямат нищо общо с днешните серийни убийства, освен че са вдъхновени от тях.

– А вие откъде сте сигурна в това? – извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.

Сега към него се обърна кметът:

– Да ни би да искате да ни внушите, господине – рече шеговито той, – че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?

В залата избухна силен смях.

– Съвсем не…

– Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.

Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.

Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция – беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.

Втора глава

Улица „Дойърс“ бе съвсем тясна, почти пътечка в югоизточния ъгъл на Китайския квартал. В единия й край бяха струпани чайни и магазини за хранителни стоки, украсени с гирлянди от неонови надписи на китайски. Тъмни облаци се плъзгаха по небето, а вятърът разнасяше из канавките хартии и опадали листа. Чуваше се далечен тътен – наближаваше буря.

О’Шонеси се спря пред пустата уличка, а Нора спря зад него. Тя потрепери от страх и от студ. Видя го как оглежда тротоара напред и назад, нащрек за какъвто и да е знак за опасност, за евентуалното им проследяване.

– Номер деветдесет и девет е по средата между двете пресечки – каза тихо той. – Онази каменната къща.

Нора погледна нататък. Беше тясна сграда, като всички останали – триетажна постройка от мръснозелени тухли.

– Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? – попита О’Шонеси.

Нора преглътна.

– Мисля, че ще е по-добре да останете тук и да наблюдавате улицата.

О’Шонеси кимна и се мушна в сянката на един вход.

Нора пое дълбоко дъх и закрачи напред. Запечатаният плик с банкнотите, който Пендъргаст й даде, тежеше като олово в чантичката й. Потрепери отново и се огледа в тъмната уличка, борейки се с вълнението си.

Нападението срещу нея и бруталното убийство на Пък промени всичко. Те доказаха, че вече не ставаше дума за психарски папагалски убийства. Всичко бе внимателно планирано. Убиецът имаше достъп до вътрешните пространства на музея. Беше използвал старата пишеща машина „Роял“ на Пък, за да напечата бележката, с която да я подмами в архива. Преследва я ужасно хладнокръвно. Тя бе усетила присъствието на мъжа, който там, в архива, се намираше на сантиметри от нея. Почувства дори „ужилването“ на скалпела му. Той не беше лунатик: беше рационален тип, който знаеше точно какво прави и защо го прави. Каквато и да беше връзката между старите и новите убийства, на това трябваше да бъде турен край. Ако можеше да стори нещо – каквото и да е – за да бъде заловен убиецът, тя бе готова до го направи.

Под пода на номер 99 на улица „Дойърс“ се криеха отговори. И тя бе готова да намери тези отговори.

Мислите й се върнаха към ужасяващото преследване, особено към проблясъка от острието на скалпела на „Хирурга“, насочен към нея, по-бърз от нападаща змия. Беше картина, която не можеше да забрави. След това – безкрайните разпити на полицията; а после пък – посещението й при Пендъргаст, за да му съобщи, че е променила мнението си за улица „Дойърс“. Пендъргаст се разтревожи от разказа й за нападението и отначало отказа, но Нора беше упорита. Независимо дали той би дал съгласието си или не, тя щеше да отиде на улица „Дойърс“. В крайна сметка Пендъргаст отстъпи – при условие, че Нора ще бъде непрекъснато съпровождана от О’Шонеси. Освен това я накара да вземе дебелата пачка с пари в плика.

Тя изкачи стъпалата към входната врата и се стегна предвид предстоящата й задача. Видя че имената на звънците бяха изписани на китайски. Натисна звънеца на апартамент №1.

Някакъв глас излая на китайски.

– Интересувам се само да наема апартамента на партера – извика тя.

Ключалката избръмча и се отвори, тя бутна вратата и се намери в коридор, слабо осветен от луминесцентни лампи. Вдясно от нея нагоре се виеше тясно стълбище. Чу как в края на коридора безкрайно дълго се отключваше някаква врата. Най-сетне тя се отвори, появи се прегърбен и потиснат мъж, по риза и торбести панталони, който се взря в нея.

Нора приближи.

– Господин Линг Ли?

Той кимна и отвори вратата да влезе. Озова се във всекидневна със зелен диван, масичка с гетинаксов плот, няколко фотьойла и изпипан барелеф в червено и златисто на стената, изобразяващ пагода и дървета. Прекалено голям за пространството полилей властваше над стаята. Тапетите бяха лилави, а килимът – червено-черен.

– Седнете – каза мъжът.

Гласът му беше слаб, уморен.

Нора седна и изведнъж потъна дълбоко в дивана.

– Откъде научил за тоз апартамент? – попита Ли.

По изражението му Нора разбра, че не се радваше да я види.

Нора започна да излага версията си.

– Една дама, която работи в „Ситибанк“ на една пряка оттук, ми каза за него.

– Коя дама? – попита Ли още по-остро.

Пендъргаст й бе обяснил, че в Китайския квартал собствениците предпочитали да отдават апартаментите под наем на свои.

– Не й знам името. Чичо ми каза да говоря с нея, каза, че знаела как да намеря апартамент в този квартал. Тя ми каза да ви потърся.

– Чичо ви ли?

– Да. Чичо Хуанг. Работи в ОНОЖ.

Тази информация бе посрещната със слисано мълчание. Пендъргаст бе преценил, че споменаването на китайски родственик ще я улесни да наеме апартамента. А това, че работи в Отдела за настаняване и обновяване на жилищата – градското управление, което определяше наемите – беше само от полза.

– Името ви?

– Бетси Уинчъл.

– Нора забеляза голяма черна сянка да преминава от кухнята и да се появява на вратата на всекидневната. Очевидно беше съпругата на Ли – със скръстени ръце, три пъти по-едра от него и много строга на вид.

– По телефона казахте, че апартаментът е свободен.

Готова съм да го наема веднага. Моля, покажете ми го.

Върнаха се в коридора, излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Нора се огледа бързо, но не забеляза О’Шонеси, Ли извади ключ, отвори вратата на партерния апартамент и запали осветлението. Тя го последва. Той затвори вратата и демонстративно заключи с не по-малко от четири ключалки.

Апартаментът беше дълъг и мрачен. Единственият прозорец бе зарешетен квадрат до входната врата. Стените бяха от боядисани тухли, някога бели, а сега сиви, подът бе със стара тухлена настилка – напукана и нащърбена. Какво ли имаше под нея? Пръст? Пясък? Бетон? Подът изглеждаше неравен и влажен, тъй че сигурно настилката е била положена направо върху пръстта.

– Кухня и спалня – отзад – каза Ли без да си дава труда да посочва.

Нора тръгна към задната част на апартамента. Там имаше тясна кухничка, през която се стигаше до две тъмни спални и баня. Нямаше вградени шкафове. Един прозорец на задната стена пропускаше през дебелите си решетки кафеникавата светлина от въздушна шахта.

Нора се върна. Ли проверяваше ключалката на входната врата.

– Трябва поправи брава – каза със зловещ тон. – Много крадец опитвал влезе.

– Много пъти ли са влизали?

Ли закима оживено.

– О, да. Много крадец. Много опасно.

– Наистина ли?

– Много крадец. Много бандит – поклати тъжно глава Ли.

– Този апартамент поне изглежда сигурен.

Нора се заслуша. Таванът изглеждаше добре изолиран – поне тя не долавяше никакъв шум отгоре.

– Квартал несигурен за момиче. Всеки ден убийство, грабеж, кражба. Изнасилване.

Нора знаеше, че въпреки окаяния си вид Китайският квартал бе един от най-безопасните в града.

– Не ме е страх – каза тя.

– Много правило за апартамента – каза Ли, опитвайки друг подход.

– Така ли?

– Никакъв музика. Никакъв шум. Никакъв мъж нощем. – Ли се опитваше да измисли още неща, които една млада жена ще намери за нежелателни. – Никакви цигара, никакви пиене, всеки ден чисти.

Нора слушаше и кимаше одобрително.

– Добре. Звучи ми чудесно. Искам едно чисто и тихо местенце. А и нямам приятел.

С нов пристъп на гняв си помиен за Смитбак и за това как я бе въвлякъл в тази бъркотия с публикуването на статията си. До известна степен той наистина бе отговорен за тези папагалски убийства. А вчера пък бе имал наглостта да спомене името й на кметската пресконференция, та да разбере за нея и целият град. Вече бе сигурна, че след случилото се в архива оставането й в музея бе още по-проблематично от преди.

– Газта не е включена в цена.

– Разбира се.

– Няма климатик.

Нора кимна.

Ли бе изпаднал в затруднение, но лицето му изведнъж светна от нова идея.

– След самоубийство, никакъв оръжие в апартамента.

– Самоубийство ли?

– Млада жена обесила. На ваша възраст.

– Обесила ли се е? Нали споменахте оръжие?

Той се обърка в първия миг, но лицето му отново светна.

– Обесила, но не става. После застреляла.

– Ясно. Предпочела е всестранния подход.

– Като вас, тя няма приятел. Много тъжно.

– Какъв ужас!

– Случило точно тук – посочи Ли кухнята. – Не намерили труп три дни. Лош миризма. – Той облещи очи и добави с драматичен обертон: – Много червей.

– Ужасно – рече Нора и се усмихна. – Но апартаментът е направо прекрасен. Ще го наема.

Отчаянието на Ли се задълбочи, но не каза нищо.

Тя го последва към неговия апартамент. Нора седна на дивана без да я канят. Съпругата пак беше там – внушително присъствие на вратата на кухнята. Върху лицето й бе изписана подозрителност и неудоволствие. Ръцете й изглеждаха като свински бутове.

Мъжът седна с нещастен вид.

– Е – рече Нора, – да приключваме. Искам да наема апартамента. Нуждая се от него веднага. Днес.

– Трябва проверки банка – отвърна неуверено Ли.

– Няма време, а и ще платя в брой. Апартаментът ми трябва още тази вечер, инак няма да имам къде да спя.

Докато говореше, тя извади плика на Пендъргаст. Бръкна в него и извади пачка стодоларови банкноти.

Появата на парите предизвика шумно неодобрение от жената. Ли не отговори. Не откъсваше поглед от банкнотите.

– Тук е наемът за първия месец, за последния месец и осигурителен депозит за един месец. – Нора тръшна пачката на масата. – Шест хиляди и шестстотин долара. В брой. Дайте договора.

Апартаментът беше окаян, а исканият наем – чудовищно висок, поради което навярно си стоеше ненает. Надяваше се, че Ли не би могъл да си позволи да игнорира парите в брой.

Последва нова остра забележка от жена му. Ли я пренебрегна. Отиде отзад и се завърна след малко с два договора. Бяха на китайски.

– Трябва банкова проверка – рече упорито жената на английски заради Нора. – Трябва проверка кредита.

Нора не й обърна внимание.

– Къде да подпиша?

– Тук – посочи мъжът.

Нора написа с размах Бетси Уинчъл и на двата екземпляра и след това добави разписка: 6600 долара, получени от господин Линг Ли.

– Чичо ми Хуанг ще ми го преведе. Надявам се за ваше добро да няма нищо незаконно в него. А сега подпишете вие. За разписката.

Жената пак издаде остър звук.

Ли подписа на китайски; насърчен, както изглеждаше, от съпротивата на жена си.

– А сега ми дайте ключовете и приключваме.

– Трябва направи копие от ключове.

– Дайте ми тези ключове. Сега вече апартаментът е мой. Аз ще направя копия за своя сметка. Трябва да започна да се нанасям веднага.

Ли с неохота й подаде ключовете. Нора ги взе, сгъна единия екземпляр от договорите, мушна го в джоба си и се изправи.

– Благодаря ви много – рече весело тя и протегна ръка.

Ли я стисна едва-едва. Докато вратата се затваряше, Нора чу ново остро избухване на жената. Кавгата, изглежда, щеше да продължи дълго.

Трета глава

Нора веднага се върна в апартамента долу. О’Шонеси се появи, докато отключваше вратата. Двамата влязоха във всекидневната и Нора затвори вратата с всичките резета и вериги. След това отиде до зарешетения прозорец. В двата края на перваза стърчаха гвоздеи, на които някой бе окачвал импровизирана завеса Тя съблече палтото си и го простря върху гвоздеите, за да не може да се вижда отвън.

– Уютно местенце – рече О’Шонеси, душейки наоколо. – Мирише като на местопрестъпление.

Нора не отговори нищо. Гледаше вторачено пода, вече мислено си представяше разкопките.

Докато О’Шонеси оглеждаше апартамента, Нора обиколи всекидневната, изследва пода, разчерта го наум, планираше следващите си действия. След това клекна и извади джобно ножче – брат й Скип й го бе подарил за шестнадесетия й рожден ден и тя никога не се разделяше с него – и го мушна между две тухли. Бавно и внимателно изчисти слоя мръсотия и стар восък за полиране. Завъртя ножа между тухлите, за да разхлаби леко настилката. След това размърда първата тухла и само след миг я измъкна от гнездото й.

Пръст. Миризмата на влага връхлетя ноздрите й. Бръкна с пръст – беше хладна, влажна и леко слузеста пръст. Мушна ножа и установи, че беше компактна, но поддаваща маса с малко камъчета. Чудесно.

Изправи се и се огледа. О’Шонеси стоеше зад нея и я гледаше с любопитство.

– Какво правите? – попита.

– Проверявам настилката под пода.

– И?

– Насипана пръст, не е цимент.

– Това добре ли е?

– Страхотно е.

– Щом казвате.

Тя върна тухлата отново на мястото й и се изправи. Погледна часовника си. Три часът, петък следобед. Музеят щеше да затвори след два часа.

Обърна се към О’Шонеси.

– Виж какво, Патрик, искам да отидеш в кабинета ми в музея, да разбиеш шкафчето ми и да ми донесеш някои инструменти, които ще ми трябват.

О’Шонеси поклати глава.

– Няма да правя нищо подобно. Пендъргаст ми нареди да бъда с вас.

– Помня. Но тук съм в безопасност. Онази врата има поне пет ключалки, а аз няма да ходя никъде. Тук ще съм по-сигурна, отколкото ако съм на улицата. Освен това убиецът знае къде работя. Нима ще предпочетеш аз да ида до центъра, а ти да чакаш тук?

– Защо да ходим някъде? Защо е това бързане? Не можем ли да почакаме Пендъргаст да излезе от болницата?

Тя го изгледа с почуда.

– Часовникът тиктака, Патрик. Там навън се разхожда убиец.

О’Шонеси я погледна. Колебаеше се.

– Не можем да си позволим да стоим тук със скръстени ръце. Надявам се, че няма да ми пречиш. Тези инструменти ми трябват и то веднага.

Той продължаваше да се колебае.

Нора усети как гневът й се засилва.

– Просто го направи. Разбрано?

О’Шонеси въздъхна.

– Заключете добре подире ми и не отваряйте никому. Нито на хазаина, нито на пожарната, нито на Дядо Коледа. Само на мен. Обещавате ли?

Нора кимна:

– Обещавам.

– Добре, веднага се връщам.

Тя набързо нахвърли списък на нещата, даде наставления на О’Шонеси, заключи внимателно подире му и изолира тътена на надвисналата отвън буря. Бавно се извърна от вратата, огледа стаята, докато накрая погледът й спря върху настилката на пода. Преди сто години Ленг, при цялата си гениалност, не би могъл да предвиди какви ще са възможностите на съвременната археология. Щеше да разкопае мястото най-внимателно, да достигне до старата му лаборатория, отстранявайки пласт подир пласт, щеше да вложи цялото си умение, за да намери и най-малкото доказателство. А доказателства щеше да има, знаеше това. На света не съществува такова нещо като безплодна археологическа площадка. Хората – независимо къде отиват и какво правят – винаги оставят следи.

Извади джобното ножче, клекна и отново вкара острието между старите тухли. Внезапно изтрещя нова гръмотевица – по-силно, отколкото предишните; Нора се сепна, сърцето й се бе разтуптяло от страх. Овладя се и поклати тъжно глава. Никакъв убиец нямаше да й попречи да открие онова, което се криеше под този под. Запита се за миг какво ли би казал Бризбейн за тази й работа. Да върви по дяволите, реши накрая.

Завъртя ножчето в ръце, затвори го с въздишка. През целия си професионален живот бе изравяла и описвала човешки кости без всякакви емоции – без да изпитва някаква друга обвързаност с древните скелети, освен факта, че и те принадлежаха към човечеството. Но при Мери Грийн нещата се оказаха коренно различни. Там, пред дома на момичето, Пендъргаст бе очертал остро и релефно краткия живот и ужасната смърт на Мери Грийн. За първи път Нора осъзна, че бе изровила, че бе държала костите на човек, когото можеше да разбере и за когото можеше да скърби. Историята на Пендъргаст за момичето проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й, въпреки опитите й да поддържа професионална дистанцираност. А сега тя почти се бе превърнала във втора Мери Грийн.

Всичко това бе лично. Много лично.

Мислите й бяха прекъснати от изскърцалата от вятъра врата и от нов, малко по-слаб тътен на гръм. Нора коленичи, отвори отново ножчето и започна да чегърта енергично тухлената настилка. Очертаваше се дълга нощ.

Четвърта глава

Вятърът блъскаше в заключената врата, от време на време в стаята нахлуваха проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевици. След като О’Шонеси се бе завърнал, двамата работеха заедно – полицаят изнасяше пръстта, а Нора се съсредоточи върху разкриването на подробностите. Работеха под светлината на една-единствена жълта крушка. Стаята миришеше силно на гнилоч. Въздухът бе застоял, влажен и задушлив.

Насред пода във всекидневната бяха разрили площадка от четири квадратни метра. Беше внимателно рамкирана, спускаше се стъпаловидно на всеки прокопан метър, за да може да се излиза от удълбочаващия се изкоп. Тухлите от настилката бяха внимателно подредени до стената в дъното. Вратата към кухнята бе отворена и през нея се виждаше голяма купчина кафява пръст, струпана в средата на стаята върху дебел найлон. До него имаше по-малък найлон, върху който бяха струпани поставените в торбички предмети, намерени при разкопките.

Нора най-сетне се спря и остави настрани шпаклата и метличката, с които работеше. Свали предпазната каска, избърса с ръка челото си и отново наложи каската. Отдавна бе минало полунощ и вече се чувстваше изтощена. В най-ниската си точка изкопът бе стигнал на метър и двайсет под пода – доста работа. Беше трудно да се работи толкова бързо без да се нарушават професионалните правила.

Обърна се към О’Шонеси:

– Пет минути почивка. Бих искала да изследвам този разрез.

– Време беше.

Той се изправи и се подпря на лопатата си. Челото му лъщеше от пот.

Нора освети с фенерчето си грижливо подравнената стена от пръст и се „зачете“ в нея така, както хората четат книги. От време на време бръсваше леко с метличката, за да види по-добре.

Най-отгоре имаше пласт с дебелина от двайсетина сантиметра, очевидно насипан като основа за последната настилка от тухли. Под него имаше около деветдесет сантиметра по-груб пълнеж, осеян с парченца от глинени и порцеланови съдове от периода след 1910 година. Не забеляза обаче никакви следи от лабораторията на Ленг – поне нямаше нищо очевидно. И въпреки това тя най-усърдно вземаше проби и ги прибираше в торбички – по всички правила на науката.

Под грубия пълнеж попаднаха на пласт; съдържащ парчета боклук – гниещи бурени, зеленясали парчета от бутилки, кокали и скелета на куче – очевидно останки от времето, когато мястото е било пустеещо. Под него имаше пласт от тухли.

О’Шонеси се протегна и разтри мускулите на гърба си.

– Защо трябва да копаем толкова дълбоко?

– В повечето градове равнището на почвата се повдига с определено темпо във времето – за Ню Йорк то е около седемдесет и пет сантиметра на сто години. – Нора посочи дъното на дупката. – Тогава това е било земното равнище.

– Значи тези стари тухли са първият под на партера?

– Така мисля. Подът на лабораторията.

Лабораторията на Ленг.

И въпреки всичко имаше малко улики. Липсваха боклуци, сякаш подът е бил грижливо изметен. Нора намери стъкълца в пукнатините на тухлената настилка; стара скара с останки от въглища; едно копче; изгнил трамваен билет и още това-онова. Изглежда Ленг не е искал да остави никакви следи подире си.

Нова светкавица отвън успя да пробие „завесата“ от палтото й, метнато около прозореца. Секунда по-късно избуча поредният гръм. Единствената крушка премигна, потъмня, но отново светна.

Тя продължаваше да се взира замислена в пода. Най-сетне проговори:

– Необходимо е първо да разширим изкопа. А след това мисля, че ще се наложи да копаем по-дълбоко.

– По-дълбоко ли? – попита недоумяващият О’Шонеси.

Нора кимна.

– Ленг не е оставил нищо върху пода. Но това не означава, че не е оставил нищо и под него.

Последва кратка, изпълнена с хлад тишина.


Отвън улица „Дойърс“ бе залята от силния дъжд. Водата се стичаше от водостоците и изчезваше в аварийните канали, като носеше със себе си боклуци, кучешки изпражнения, удавени плъхове, гниещи зеленчуци и рибешки вътрешности от пазара по-надолу по улицата. Блясващите от време на време светкавици осветяваха тъмните фасади, хвърляха огнени стрели светлина върху вълмата мъгла, която се виеше и сякаш ближеше паважа.

Прегърбен силует с бомбе, почти скрит под черен чадър, крачеше по тясната улица. Движеше се бавно, мъчително, подпирайки се на бастуна си. Спря се за миг пред номер 99 на улица „Дойър“, след това потъна в миазмите на мъглата – сянка в сенките – и човек трудно би могъл да каже, че изобщо някога се бе мярнал там.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю