Текст книги "Музей на страха"

Шеста глава

Пендъргаст стоеше на широката улица, стиснал малък кафяв пакет под мишница, загледан замислено в двойката лъвове, които охраняваха входа на Нюйоркската градска библиотека. Над града се бе излял кратък, но проливен дъжд, и светлините на фаровете на автобусите и такситата блещукаха, отразени от безброй локви. Пендъргаст вдигна поглед от лъвовете към фасадата зад тях – дълга и импозантна, с Тежки коринтски колони, които се издигаха към дълбокия архитрав. Беше девет вечерта и библиотеката отдавна бе затворила: преди доста време вълните студенти, учени, туристи и непубликувани поети бяха се излели от входовете.

Огледа се още веднъж, погледът му обгърна каменния площад и тротоара отвъд него. След това намести пакета под мишницата си и бавно заизкачва стъпалата.

От едната страна на масивния портал в гранитната фасада имаше по-малка врата. Пендъргаст приближи към нея и почука леко по бронзовата й повърхност. Почти мигновено тя се отвори навътре и пред нея изникна охранител. Беше много едър, с късо подстригана руса коса, с яка мускулатура. В месестата си ръка държеше „Орландо фуриозо“ 88
  „Орландо фуриозо“ („Лудият Орландо“) – поема от Ариосто (1532 г.), замислена като продължение на историята за любовта на Орландо към Анджелика, написана от Боярдо. Б.пр.


[Закрыть].

– Добър вечер, агент Пендъргаст – поздрави охранителят. – Как сте тази вечер?

– Доста добре, благодаря, Франсис – отвърна Пендъргаст. Кимна към книгата. – Харесва ли ви Ариосто?

– Много. Благодаря за предложението.

– Надявам се да сте се сдобили с превода на Бейкън.

– Несмит от отдела за микрофишовете взел книгата. Всичките останали екземпляри са заети.

– Напомнете ми да ви изпратя екземпляр.

– Ще го направя, сър. Благодаря.

Пендъргаст кимна отново, мина през коридора и пое по мраморните стълби нагоре. Не чуваше нищо друго, освен собствените си стъпки. Пред входа на зала 315 – Главната читалня – той отново се спря. Редици дълги дървени маси бяха разположени под снопове жълтеникава светлина. Пендъргаст влезе и се насочи към голямата конструкция от тъмно дърво, която разделяше читалнята наполовина. През деня това бе работното място на библиотекарите, които приемаха поръчките и ги изпращаха в подземните хранилища с тематична поща. Сега обаче, с падането на нощта, приемната бе тиха и пуста.

Пендъргаст отвори вратата в дъното на приемната, влезе вътре и се отправи към вратичка, до която в дълга редица бяха строени много колички. Отвори я и се спусна по стълбата.

Под Главната читалня имаше хранилище на седем равнища. Първите шест бяха огромни „градове“ от лавици, редица подир редица, ниво подир ниво. Таваните на тези „етажи“ бяха ниски, а високите лавици с подредени книги създаваха клаустрофобично усещане. И въпреки това, докато вървеше под мъждивото осветление на първото равнище – вдишвайки миризмата на прах, плесен и гниеща хартия, – Пендъргаст изпитваше рядкото усещане за покой. Болката от прободната рана, тежкото бреме на случая, с който се беше заел, сякаш намаляваха. При всеки завой, на всяко кръстовище, съзнанието му се изпълваше със спомени за някое предишно идване: за откривателски пътешествия, литературни експедиции, които често завършваха със следователско богоявление, с изведнъж решени дела.

Но сега нямаше време за спомени, затова той продължи пътя си. Стигна до тясна и още по-стръмна стълбичка, която се спускаше още по-дълбоко сред стелажите.

Най-сетне Пендъргаст се спусна по тази прилична на килерна стълба на седмото равнище. За разлика от безупречно подредените равнища по-горе, това бе миша дупка с тайнствени проходи и задънени „улички“, посещавани рядко, въпреки удивителните сбирки, които бяха погребани тук. От стълбищния кладенец се разклоняваха няколко коридора, обрамчени от книжни шкафове; тези коридори се пресичаха отново и отново под най-различни ъгли.

Пендъргаст се спря за миг. Свръхострият му слух долови в тишината почти неосезаемо дращене – колониите от сребристи червеи, които си проправяха пътя в бездънната яма с храна.

Дочу и друг звук – по-силен и по остър. Клъц.

Пендъргаст се обърна и пое в посоката, от която идваше звукът, зави първо в една посока, после в друга. Звукът идваше вече по-отблизо.

Клъц. Клъц.

Пендъргаст забеляза пред себе си ореол от светлина. Зави зад последния ъгъл и видя голяма дървена маса, ярко осветена от О-образното светлинно тяло, характерно за зъболекарските кабинети. В единия край на дългата маса бяха подредени няколко предмета: игла, шпула с дебел конец, чифт бели памучни ръкавици, книговезки нож, туба с лепило. До тях имаше купчина справочници: „Враговете на книгата“ на Блейд; „Градска ентомология“ на Иблинг; „Грижа за книжните произведения на изкуството“ от Клап. Върху количка до масата имаше висока купчина стари томове в различен стадий на разложение – с оръфани корици, с разкъсани гръбчета и коли.

Зад масата, гърбом към Пендъргаст седеше някакъв мъж. Дълга, гъста и бяла коса се спускаше от черепа върху прегърбените му рамене. Клъц.

Пендъргаст се облегна на най-близкия стелаж и – за да запази дистанцията на учтивостта – почука леко по метала.

– Чух почукване – рече човекът с висок, ала определено мъжки тембър. Не извърна глава. Клъц.

Пендъргаст почука отново.

– Ей сега, ей сегичка! – отвърна мъжът.

Пендъргаст почука за трета път, този път – по-силно.

Мъжът изправи рамене и въздъхна раздразнен.

– Ще събудиш Дънкан 99
  Алюзия с убития от Макбет Дънкан от шекспировата пиеса. Б.пр


[Закрыть]с твойто чукане! – извика той. – Аз тъй си мисля!

След това той остави настрани чифт книговезки ножици и старата книга, която преподвързваше, след което се обърна.

Белите му вежди си отиваха с побелялата коса, ирисите на очите му бяха жълтеникави и придаваха на погледа му нещо лъвско, почти необуздано. Като разпозна Пендъргаст, старото сбръчкано лице разцъфна в усмивка. А като видя и пакета под мишницата му, усмивката стана още по-сърдечна.

– Какво виждат очите ми – нима специалния агент Пендъргаст! – извика той. – Пендъргаст, най-специалният от специалните агенти.

Пендъргаст склони глава.

– Как сте, Рен?

– Най-сърдечно ви благодаря, добре, добре. – Мъжът махна с костеливата си ръка към количката с книги, които очакваха да бъдат ремонтирани. – Но имам толкова малко време и толкова много пострадали деца.

В Нюйоркската градска библиотека бяха намерили пристанище множество странни души, но никой не бе по-странен от призрака, известен като Рен. Никой не знаеше нищо за него – дали Рен бе малкото или фамилното му име, или дали изобщо се казваше така. Никой не знаеше откъде бе дошъл или дали е на щат към библиотеката. Никой не знаеше къде и с какво се храни – някои го подозираха, че вечеря с канцеларско лепило. Единственото нещо, което се знаеше за него, беше, че никога не е бил виждан да напуска библиотеката и че имаше следотърсачески инстинкт за изгубените съкровища на седмото ниво.

Рен изгледа посетителя си, жълтите му очи бяха остри и ярки като бухалски.

– Днес изглеждате не на себе си – рече той.

– Не ще и дума – отвърна Пендъргаст, но не каза нищо повече, а и Рен не очакваше друго. – Чакайте сега да видим – какво беше то? О, да – онези книжки за старата Бродуейска водна компания и за Петте кьошета – свършиха ли работа?

– Напълно.

Рен посочи пакета.

– И какво ми носите днес, лицемерни четецо?

Пендъргаст се оттласна от стелажа и извади пакета изпод мишницата си.

– Това е ръкопис на Ифигения в Аулис, превод от древногръцки на вулгата 1010
  Вулгата – латински превод на Библията. Б.пр.


[Закрыть].

Рен го слушаше безизразно.

– Ръкописът е бил илюстриран в стария манастир Сен Шапел към края на четиринайсети век. Една от последните книги, издадени там преди ужасния пожар през 1397 година.

В жълтеникавите очи на старика проблесна пламъче на интерес.

– Книгата привлякла вниманието на папа Пий III, който я обявил за светотатска и заповядал всички копия да бъдат изгорени. Прочута е и с бележките и рисунките, направени от преписвачите в полетата на ръкописа. Твърди се, че са копия на рисунките от изгубения непълен текст на Чосър „Приказка за готвача“

Пламъчето на интереса изведнъж лумна в очите на Рен й той протегна ръце.

Пендъргаст я задържа настрани от него.

– Искам в замяна една услуга.

Рен отдръпна ръце.

– Естествено.

– Чували ли сте за завещанието на Уилрайт?

Рен се намръщи и поклати глава. Белите кичури се размятаха насам-натам.

– Бил е директор на Поземлената служба на града от 1866 до 1894 година. Бил е забележителен книжен плъх и в крайна сметка дарил на библиотеката голям брой рекламни листовки, диплянки, циркулярни писма и други периодични публикации.

– Това обяснява защо не съм го чувал – отвърна Рен. – Така както ми се вижда, дарението няма особена стойност.

– Уилрайт е завещал и значителна сума пари.

– Което обяснява защо документацията на дарението е запазена.

Пендъргаст кимна.

– Но би трябвало да е прехвърлено на седмо ниво.

Пендъргаст кимна отново.

– А защо те интересува то, лицемерни четецо?

– Съдейки по публикуваните некролози, преди да почине Уилрайт е работил върху научна история на богатите земевладелци от Ню Йорк Като част от изследването си той държал копия от всички актове за собственост на стойност над 1000 долара в Манхатън, преминали през службата му. Трябва да разгледам тези актове за собственост.

Рен присви очи.

– Тази информация би могла да бъде придобита по-лесно чрез Нюйоркското историческо дружество.

– Да. Така би трябвало да бъде. Но някои от актовете необяснимо защо липсват от архива – голям район с имоти на „Ривърсайд драйв“, ако трябва да бъдем по-точни. Помолих един човек в дружеството да ги потърси, но нямаше успех. Беше много объркан, като установи липсата им.

– И затова дойдохте при мен.

В отговор Пендъргаст му подаде пакета.

Рен го взе жадно, обърна го почтително в ръце, след това сряза опаковъчната хартия с ножа си. Остави го на масата и започна внимателно да отстранява опаковката с найлонови балончета. Сякаш напълно бе забравил за присъствието на Пендъргаст.

– Ще се върна да разгледам дарението и да си взема илюстрования ръкопис до четирийсет и осем часа – каза Пендъргаст.

– Може да отнеме повече време – отвърна Рен, гърбом към Пендъргаст. – Доколкото знам, това дарение вече не съществува.

– Имам голямо доверие във възможностите ви.

Рен промърмори нещо нечленоразделно. Навлече ръкавиците, разкопча емайлираните закопчалки на ръкописа и се вторачи жадно в ръкописните страници.

– Още нещо, Рен?

Нещо в тона на Пендъргаст накара старикът да го погледне през рамо.

– Мога ли да предложа да намерите първо дарението, а после да се заемете с ръкописа? Спомнете си какво се случи преди две години.

Изражението на Рен изрази потрес.

– Агент Пендъргаст, знаете, че винаги поставям вашите интереси на първо място.

Пендъргаст се вгледа в лукавото старческо лице, сега изкривено от болка и негодувание.

– Разбира се.

След което се врътна и изчезна в сенките на стелажите.

Жълтеникавите очи на Рен премигаха, а след това вниманието му се насочи отново към украсения ръкопис. Знаеше много добре къде се намира дарението – щеше да му отнеме петнайсет минути да го намери. Така му оставаха четирийсет и седем часа и три четвърти, за да изследва ръкописа. Бързо се възцари тишина. Сякаш идването на Пендъргаст бе просто сън.