Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 35 страниц)
Втора глава
Източна дванайсета улица бе типична за Ийст вилидж, реши О’Шонеси, докато завиваше по нея от Трето авеню: смесица от пънкари, набедени поети – реликви от шейсетте години, както и стари обитатели, които просто нямаха енергията или парите да се преместят. Улицата бе станала малко по-свястна през последните години, но пак изобилстваха очукани жилищни сгради между по-лъскавите магазини, барове и дюкяните за грамофонни плочи втора употреба. Забави крачка, наблюдаваше минувачите: бедни туристи, които се опитваха да се правят на важни; застаряващи пънк рокери с отдавна излезлите от мода стърчащи кичури червена коса; художници с изпоцапани с бои дънки, които влачеха платна; изтощени от дрогата скинари в кожени облекла с дрънчащи синджири. Заобикаляха отдалеч: нищо не изпъкваше на нюйоркските улици повече от полицай в цивилни дрехи, дори когато е временно отстранен и разследван.
Забеляза магазина далеч пред себе си. Беше малко дюкянче, смачкано между две стари сгради, които сякаш бяха с увиснали плещи от безбройните пластове графити. Витрината на магазинчето бе потънала в прах, пълна със старинни кутии и лавици, толкова избелели от времето и слънцето, че бе невъзможно да се прочетат етикетите. С малки мазни букви над витрината бе изписано: „Аптека Ню Амстердам“.
О’Шонеси спря и огледа фасадата. Трудно беше да се повярва, че подобна реликва е оцеляла, след като на съседния ъгъл имаше магазин на „Дуейн Рийд“. Никой не влизаше и не излизаше.
Пристъпи напред, приближи вратата. Имаше звънец и малка табелка, на която пишеше: „Само в брой.“ Натисна звънеца, чу го да издрънчава глухо някъде далеч далеч навътре. Доста време не долови никакъв друг шум. След това дочу тътрещи се стъпки. Ключалката изщрака, вратата се отвори и пред него застана някакъв мъж. Поне О’Шонеси си помисли, че беше мъж: с плешива като билярдна топка глава и мъжки дрехи, но лицето му бе тъй странно безизразно, че бе трудно да се определи полът му.
Без да каже нищо, човекът се обърна и се затътри отново навътре. О’Шонеси го последва оглеждайки се с любопитство. Бе очаквал да се озове в стара аптека с характерната чешмичка за газирана вода и дървени лавици, отрупани с аспирин и пакети лигнин. Но вместо това се оказа в невероятна миша дупка с наблъскани един върху друг кашони, паяжини и прах. Едва сдържал се да не се закашля, О’Шонеси продължи по сложния проход към задната част на магазина. Тук се озова пред мраморен тезгях, малко по-малко прашен от останалата част на дюкяна. Човекът, който го пусна, бе заел мястото си зад него. До стената зад гърба му бяха подредени дървени шкафове с малки чекмеджета, О’Шонеси присви очи да прочете хартиените етикети, мушнати в медни рамки върху всяко от чекмеджетата: амарант, нукс вомика, коприва, върбинка, кукуряк, куче грозде, нарцис, овчарска торбичка, перлен трилистник. На съседната стена имаше стотици стъкленици, а под тях няколко реда сандъци, върху които с червен маркер бяха надраскани химически формули. Върху тезгяха лежеше книга със заглавие „Рецептурник“.
Мъжът – на О’Шонеси му беше по-лесно да го смята за мъж – се вторачи в него с очаквателно изражение на бледното си лице.
– О’Шонеси, консултант на ФБР – рече той и извади служебната карта, която му бе осигурил Пендъргаст. – Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако е удобно.
Мъжът се вгледа внимателно в картата и в един миг О’Шонеси си помисли, че няма да я уважи. Но продавачът само сви рамене.
– Какви хора посещават магазина ви?
– Най-вече онези врачки.
Лицето на мъжа се изкриви.
– Врачки ли?
– Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.
О’Шонеси изведнъж се светна.
– Имате предвид вещици.
Мъжът кимна.
– Други? Лекари, да речем.
– Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога – хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.
– Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?
Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.
– Там всички се обличат необичайно.
О’Шонеси се замисли за миг.
– Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.
– Може би имаме – отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.
Отговорът му изненада О’Шонеси.
– Какво искате да кажете?
– През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми – той тогава е въртял магазина – започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.
– Съжалявам – рече О’Шонеси. – От какво почина?
– Казват – от удар. Както и да е, няколко седмици по-късно дойде един търговец на антики. Огледа магазина, купи няколко стари мебели. Когато видя сейфа, ми предложи много пари, ако съдържа нещо с историческа стойност. Затова го разбих. – Мъжът подсмръкна. – Но в него нямаше кой знае какво. Честно казано, очаквах да намеря стари златни монети, може би – стари акции или ценни книги. Онзи си тръгна много разочарован.
– И какво имаше вътре?
– Книжа. Счетоводни книги. Ей такива неща. Затова ви казах „може би имаме“.
– Мога ли да погледна този сейф?
Онзи сви рамене:
– Защо не?
Сейфът се намираше в зле осветена задна стая, всред купчини мухлясали кашони и прогнили дървени каси. Беше висок до рамото на средно висок човек, направен от дебел, боядисан в зелено метал. На мястото на ключалката зееше цилиндрична дупка – последица от разпробиването й с дрелка.
Мъжът отвори вратата и отстъпи назад, за да направи място на О’Шонеси. Той клекна и надникна вътре. Прашен облак висеше като плащеница във въздуха. Съдържанието на сейфа беше дълбоко навътре.
– Можете ли да включите още осветление?
– Не мога. Няма друго.
– Да имате под ръка фенерче?
Мъжът поклати отрицателно глава.
– Но почакайте.
Затътри се нанякъде й след минута се върна със запалена восъчна свещ в бронзов свещник.
Господи, това е невероятно, помисли си О’Шонеси. Но прие свещника, промърмори благодарностите си и го пъхна в сейфа.
Ако се вземе предвид големината му, той бе почти празен. О’Шонеси завъртя свещника, за да огледа по-добре и да запомни съдържанието му Купчина стари вестници в единия ъгъл; различни пожълтели книжа, свързани в малки вързопи; няколко реда старинни на вид счетоводни книги; две по-съвременни на вид, подвързани в ослепително червен найлон; половин дузина кутии от обувки с надраскани върху челата им дати.
О’Шонеси остави свещта на дъното на касата и грабна нетърпеливо старите счетоводни книги. Първата, която отвори, бе просто инвентарен списък на наличностите за 1925 година: страница подир страница изписани с разкрачен почерк позиции. Другият том бе същият – полугодишен инвентарен списък, завършващ през 1942 година.
– Кога е поел магазина баща ви? – попита О’Шонеси.
Мъжът се замисли за миг.
– По време на войната. Може би през 41-ва или 42-а.
Логично, помисли си О’Шонеси. Върна книгите на мястото им и прелисти купчината вестници. Не намери нищо друго, освен нов облак прах.
Премести свещника на една страна и, борейки се с нарастващото разочарование, взе вързопчетата книжа. Бяха сметки и фактури от търговци на едро от същия период – от 1925 до 1942 година. Не се съмняваше, че ще съвпаднат с описите в счетоводните книги.
Подвързаните с червен найлон книги бяха твърде скорошни, за да представляват някакъв интерес. Оставаха кутиите от обувки. Последна възможност. О’Шонеси взе най-горната, издуха праха от капака й и я отвори.
Вътре имаше стари данъчни разписки.
По дяволите, рече си О’Шонеси, докато връщаше кутията на мястото й. Избра напосоки друга, отвори капака й. Още разписки.
О’Шонеси се отпусна на пети. С едната ръка държеше свещта, с другата – кутията от обувки. Нищо чудно, че онзи антиквар си е тръгнал с празни ръце, помисли си той. Е, нищо. Струваше си поне да опита.
Въздъхна и се наведе напред да върне кутията. Докато правеше това, мярна отново червените папки. Странно – човекът каза, че баща му използвал сейфа само за старите неща от дядо му. Ала пластмасовите подвързии бяха от по-ново време, нали така? Във всеки случай са се появили доста след 1942 година. Обзет от любопитство, той взе една от книгите и я отвори.
Видя лист с разчертани редове, изписан гъсто със старомоден почерк. Страницата бе покрита със сажди, отчасти обгорена, превърнатите в пепел ъгли лесно се трошаха.
Огледа се. Собственикът на магазина се бе отдръпнал и ровеше нещо в картонен кашон.
О’Шонеси бързешком сграбчи двете книги с найлонова подвързия, духна свещта и се изправи.
– Боя се, че няма нищо интересно. – Вдигна двете книги с престорена небрежност. – Но като формалност ще задържа тези двете в офиса ни за ден или два. С ваше разрешение, разбира се. Така ще спестя на вас и на себе си сума писмена работа, съдебни разрешителни и прочее подобни неща.
– Съдебни разрешителни ли? – рече мъжът и върху лицето му се изписа тревожно изражение. – Разбира се, разбира се. Задръжте ги колкото е необходимо.
След като излезе на улицата О’Шонеси се спря, да изтупа праха от раменете си. Всеки миг можеше да завали, светлините обливаха сградите с апартаментчета и кафенета, разположени по цялото продължение на улицата. Тътен на далечен гръм успя да надделее над трафика. О’Шонеси вдигна яката на сакото си, пъхна грижливо книгите под мишница и забърза към Трето авеню.
От отсрещния тротоар, в сянката на стълбището на старинна сграда, един мъж наблюдаваше как О’Шонеси си заминава. След това тръгна, с ниско нахлупено бомбе, с дълго черно палто, с потропващ върху тротоара бастун – и след като се огледа внимателно наляво и надясно – бавно прекоси улицата в посока към аптеката „Ню Амстердам“.
Трета глава
Бил Смитбак обичаше моргата на „Ню Йорк таймс“ – висока, хладна стая с редици метални лавици, които изнемогваха под тежестта на подвързаните с кожа течения. Точно тази сутрин залата бе съвсем пуста. Репортерите рядко я използваха, предпочитаха дигиталните, онлайн архивни издания, които обаче се простираха само допреди 25 години. Или, ако се наложи, машините за микрофилми, които бяха отвратителни, но сравнително бързи. И все пак, Смитбак смяташе, че нищо не е по-интересно или само по себе си любопитно, от това да разлистваш сам старите страници. Често намираше поредица от информации в няколко последователни броя – или по различни страници на един и същи брой – които човек би пропуснал, ако гледа само ролките на микрофилмите.
Когато предложи на редактора да се заеме със статия за Ленг, онзи изръмжа уклончиво – сигурен знак, че идеята му допада. Докато си тръгваше, чу как онова ококорено чудовище измърмори:
– Само гледай да е по-хубава от оня боклук за Феърхевън, ясно ли е? Нещо, в което да има хъс.
Е, щеше да бъде по-добра от онази за Феърхевън. Трябваше да бъде.
Когато се настани в „моргата“ вече беше следобед. Библиотекарят му донесе първите течения, които бе поискал и той ги разлисти с благоговение, вдъхвайки мириса на гниеща хартия, старо мастило, мухъл и прах. Томът с това течение бе от януари 1881 година и той бързо намери статията, която търсеше – за изгорелия „музей“ на Шотъм. Беше на първа страница, с красива гравюра на извиващите се пламъци. В статията се говореше за видния професор Джон К. Шотъм, който се смятал за изчезнал, най-вероятно – за мъртъв. В статията се споменаваше също така и за изчезналия мъж на име Енок Ленг, който бе описан смътно като наемател и „помощник“ на Шотъм. Очевидно авторът не е знаел нищо за Ленг.
Смитбак продължи да разлиства напред, докато не намери следващата статия, в която се споменаваше, че след пожара били намерени останките на Шотъм. Никакво споменаване на Ленг.
После Смитбак пое назад, преглеждайки страниците с градските новини, търсеше информации за музея, за Академията, каквото и да е споменаване на имената на Ленг, Шотъм или Макфадън. Беше уморителна работа и вниманието на Смитбак често се отвличаше от различни вълнуващи, но несвързани с темата статии.
Няколко часа по-късно започна вече да нервничи. Разполагаше с маса статии за музея, с няколко за Академията, тук и там се споменаваха Шотъм и колегата му Тинбъри Макфадън. А още не успяваше да открие нищо за Ленг, освен за появата му в Академията, където от време на време се споменаваше само за „присъствието сред участниците и на проф. Ленг“. Очевидно Ленг не е искал да се набива на очи.
Така няма да стигна доникъде – още по-малко пък бързо, помисли си той.
Предприе втора офанзива, която обещаваше да е още по-трудна. Започвайки от 1917 година, когато Ленг е напуснал лабораторията си на улица „Дойърс“, Смитбак започна да разлиства вестниците в търсене на сходни с маниера му убийства. Всяка година излизаха 365 броя на „Таймс“. По онова време убийствата са били достатъчно редки събития, за да излязат на първа страница, тъй че той се ограничи до разглеждането на първите страници, както и на страниците с некролозите, търсейки съобщение за смъртта на Ленг, което го интересуваше толкова много, колкото и О’Шонеси.
Можеше да прочете за маса убийства, както и редица много интересни некролози, ала Смитбак се усети, че прекалено се заинтригува. Така работата вървеше бавно.
Но ето, че попадна на заглавие от 10 септември 1918 година, което бе току под сгъвката на първа страница: „Обезобразен труп в бедняшко жилище“. Следвайки старомодния стил, статията се стремеше да щади чувствата на читателите и да не споменава какви точно са били обезобразяваният, но изглежда ставаше дума за долната част на кръста.
Зачете се, репортерските му инстинкти отново сработиха. Значи Ленг е бил още „в действие“, още е убивал и след като е изоставил лабораторията си на улица „Дойърс“.
До края на деня успя да установи още половин дузина убийства, по едно на всеки две години, които можеха да бъдат дело на Ленг. Или е имало други неразкрити трупове; или пък Ленг е престанал да заравя труповете в подземията из най-различни краища на града. Жертвите винаги са били просяци. Само в един случай трупът е бил идентифициран. Всички са били погребани в общинските гробища. В резултат на всичко това никой не е забелязал приликите. Полицията не е направила връзка между тях.
Последното убийство по „метода“ на Ленг изглежда е станало през 1935 година. След тава се съобщаваше за множество убийства, но нито едно не бе с характерните осакатявания „подписът“ на Ленг.
Смитбак направи бързи из а сления: Ленг се е появил в Ню Йорк през седемдесетте години на XIX век – може би млад мъж, около тридесетгодишен. През 1935-а би трябвало да е на около седемдесет години. Защо убийствата са престанали тогава?
Отговорът беше абсолютно очевиден – Ленг е починал. Не намери некролог във вестника; но пък Ленг се е стремял изобщо да не се шуми около него, тъй че появата на некролог би била малко вероятна.
Е, дотук с теорията на Пендъргаст, помисли си Смитбак. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече добиваше увереност, че Пендъргаст не би могъл наистина да повярва в подобен абсурд. Не, Пендъргаст ги пращаше за зелен хайвер поради някаква своя, съмнителна причина. Това бе много характерно за него – артистичен, уклончив, с безкрайни недомлъвки. Човек никога не знаеше какво мисли, нито какъв е планът му. Ще обясни всичко това на О’Шонеси, когато се видят следващия път; не ще и дума, че ченгето ще се успокои, като разбере, че Пендъргаст не се е побъркал.
Смитбак прегледа за некролози още една годишнина, но не откри нищо за Ленг. Логично: той не е искал да остави никаква следа в историческите архиви. Беше почти ужасяващо.
Погледна часовника си: време бе да прекратява. Беше прекарал в архива цели десет часа.
Но бе направил добър старт. С един удар бе разкрил още половин дузина нерешени случаи на убийства, които биха могли да бъдат приписани на Ленг. Разполагаше може би с още ден-два преди редакторът да започне да изисква резултати. А може би и с повече, ако съумееше да покаже, че работата му е довела до разкриване на златна жила.
Едно от разкритите в целодневното му проучване неща беше, че Ленг е бил гост-изследовател в музея. Смитбак знаеше, че по онова време всички гостуващи учени е трябвало да бъдат проучени от академичното ръководство, за да получат неограничен достъп до колекциите. В това проучване са се съдържали такива подробности като: възраст, образование, научни степени, специалности, публикации, брачен статус и адрес. Оттам можеше да се стигне до други съкровищници на документи – актове за собственост, договори за наем, съдебни действия и тъй нататък. Ленг може и да е успял да се скрие от общественото внимание – но архивите на музея щяха да са съвсем друга опера.
И когато Смитбак приключи, ще познава Ленг като свой собствен брат.
Тази мисъл му донесе приятната тръпка на очакването.
Четвърта глава
О’Шонеси стоеше на стъпалата пред сградата на ФБР „Джейкъб Джавитс“. Дъждът бе спрял и тук-таме по тесните улички на Долен Манхатън се виждаха локвички. Пендъргаст не беше в „Дакота“, нямаше го и тук – в офиса на Бюрото. О’Шонеси бе обзет от смесени чувства – нетърпение, любопитство, ентусиазираност. Беше доста разочарован, че не можеше да покаже веднага откритието си на Пендъргаст. Той със сигурност щеше да оцени важността му. Може би това щеше да е ключът за разгадаването на случая.
Мушна се зад една от гранитните колони на сградата, за да разгледа още веднъж дневниците. Погледът му пробяга по разделените на колонки страници, по безбройните вписвания с избеляло синьо мастило. Съдържаха всичко: имената на купувачите, списъци на химикали, количества, цени, адреси за доставка, дати. Отровите бяха отбелязани с червено. На Пендъргаст това много щеше да му хареса. Ленг, разбира се, би трябвало да е правил покупките си под псевдоним, може би е давал фалшив адрес – но би трябвало да е използвал един и същи псевдоним за всяка покупка. А след като Пендъргаст вече бе съставил списък поне на някои от редките химикали, използвани от Ленг, щеше да е проста работа да бъдат сравнени е описите от тази книга и по този начин да бъде разкрит псевдонимът на Ленг. Ако под същото име Ленг е правил и други сделки, тази малка книга би могла да ги отведе твърде далеч.
О’Шонеси погледна томчетата още веднъж, след това ги мушна под мишница и закрачи замислен по улица „Уърт“ към Градския съвет и метрото. Томчетата покриваха периода 1917 – 1923 година и предхождаха пожара, изпепелил аптеката. Очевидно само те бяха оцелели от огъня. Били са собственост на дядото, а бащата после ги е преподвързал. Ето защо онзи антиквар не си е дал труда да ги прегледа – изглеждали са твърде съвременни. А О’Шонеси бе извадил чист късмет…
Антикварят. Като се замисли сега за него, му се стори подозрително някакъв антиквар просто да се появи в магазина няколко дни след смъртта на стария и да се заинтересува от сейфа. Може би в крайна сметка смъртта не е била случайна. Може би убиецът папагал е бил в магазина преди него и е търсел повече информация за купуваните от Ленг химикали. Но не – това не беше възможно. Папагалските убийства бяха започнали след публикуването на статията. О’Шонеси се укори, че не бе поискал описание на антикваря. Е, винаги можеше да се върне отново. Може би и Пендъргаст ще поиска да дойде с него.
Изведнъж се спря. Машинално бе подминал станцията на метрото на улица „Ан“. Понечи да се върне, но се поколеба.
Сети се, че се намира недалеч от улица „Уотър“ номер 16, където бе живяла Мери Грийн. Пендъргаст вече я бе посетил заедно с Нора, но О’Шонеси не беше я виждал. Не че имаше кой знае какво за гледане, разбира се. Но след като вече беше напълно ангажиран с този случай, искаше да види всичко, да не пропусне нищо. Мислите му отново се върнаха към Музея на изкуствата – към трогателната рокличка и отчаяната бележка, зашита в нея.
Отклонението щеше да му отнеме десетина минути. Вечерята можеше да почака. Продължи по улица „Ан“, сетне зави по „Голд“, подсвирквайки си „Каста дива“ от „Норма“ на Белини. Беше най-страхотното изпълнение на Мария Калас и една от любимите му арии. Беше в прекрасно настроение. Сега преоткриваше, че детективската работа може да бъде и много забавна. Преоткри и още нещо: че тя му идва отръки.
Залязващото слънце надникна през облаците и той видя своята сянка пред себе си – дълга и самотна на улицата. Вляво се намираше виадуктът на „Саут стрийт“, а отвъд него – кейовете на Ийст ривър. Административните сгради отстъпваха място на жилищните – някои с реставрирани тухлени фасади, други – изоставени, сякаш кухи, изпразнени от съдържание.
Захладняваше, но последните лъчи на слънцето върху лицето му бяха приятни. Зави наляво по улица „Джон“ към реката. Пред него се виждаше редица от стари пирсове. Някои бяха асфалтирани и още се използваха, други бяха клюмнали опасно към водата; а някои бяха дотам рухнали, че представляваха само стърчащи от водата колове. Слънцето се скри, но остана заревото му в небето – от тъмночервено до жълто на фона на спускащата се мъгла. Отвъд Ийст ривър светваха светлините на ниските старинни сгради на Бруклин. Той закрачи по-бързо, можеше вече да вижда дъха си.
Когато прекоси улица „Пърл“, у О’Шонеси се появи усещането, че е следен. Не знаеше точно защо се бе появило – дали подсъзнателно бе чул нещо, или просто се дължеше на шестото чувство на опитно ченге. Продължи да върви без да променя темпото си, без да се озърта назад. Отстранен или не, но в кобура под мишницата бе личният му револвер 38-и калибър, а той знаеше как да си служи с него. Тежко и горко на бандюгата, който си помисли, че изглежда лесна плячка.
Спря се и огледа малкия лабиринт от улички, които водеха към речния бряг. Докато правеше това, усещането му се засили. О’Шонеси отдавна се бе научил да се доверява на подобни усещания. Както и останалите опитни ченгета, той бе развил у себе си високочувствителен уличен „радар“, който предусещаше кога нещо не е наред. Щом си ченге, или развиваш този радар бързо, или ще ти прострелят задника и Свети Петър ще ти го поднесе като красиво опакован подарък с червена панделка отгоре. Почти беше забравил, че притежава подобен инстинкт. Години наред не беше влизал в употреба, но тези неща отмират трудно.
Продължи да върви, докато не стигна ъгъла на „Бърлинг“. Зави зад него, бързо се шмугна в сянката и се притисна до стената, като едновременно с това извади револвера „Смит и Уесън“. Зачака със затаен дъх. Чуваше лекия шум от плискащата се о пирсовете вода, далечния рев на автомобилния трафик, лай на куче. И нищо друго.
Надзърна зад ъгъла. Все още имаше достатъчно светлина, за да вижда ясно. Жилищните сгради и складовете по брега изглеждаха безлюдни.
Излезе по на светло, без да крие готовия за стрелба револвер. Ако някой го бе проследил, би трябвало да види оръжието. И да се махне.
Бавно прибра револвера в кобура, огледа се отново и зави по улица „Уотър“. Защо обаче не изчезваше усещането, че е следен? Дали в крайна сметка инстинктът му не беше вдигнал фалшива тревога?
Когато стигна до средата между двете пресечки – където според него трябваше да е номер 16 – му се стори, че зърна тъмна сянка да се скрива зад ъгъла, като че чу и шум от подметки по асфалта. Втурна се напред, забравил изцяло за Мери Грийн, зави зад ъгъла с отново извадения револвер в ръка.
Пред него беше улица „Флечър“ – тъмна и пуста. Но над далечния ъгъл светеше улична лампа и на нейната светлина забеляза бързо изчезваща сянка. Този път нямаше никакво съмнение.
Спринтира по улицата, зави зад следващия ъгъл. Там спря.
Черна котка прекоси пустата улица с високо вдигната опашка, чийто край потрепваше при всяка нейна стъпка. Беше на няколко преки от рибния пазар „Фултън“ и го лъхна вонята на риба. Над пристанището се понесе тъжния вой на корабна сирена.
О’Шонеси се надсмя тъжно над себе си. Обикновено не бе предразположен към параноя, но нямаше друга дума за случилото се. Беше се втурнал да преследва една котка. Случаят, по който работеше, изглежда си казваше своето.
Стисна здраво дневниците и продължи на запад към „Уолстрийт“ и към метрото.
Но този път нямаше никакво съмнение – стъпки, при това близки. Леко закашляне.
Обърна се и отново извади револвера. Вече доста се беше стъмнило и очертанията на улицата, на старите докове, на каменните входове се размиваха в дълбоки сенки. Онзи, който го следеше, беше и упорит, и ловък. Не беше някой долнопробен уличен джебчия. А кашлицата беше жива заблуда. Онзи искаше О’Шонеси да разбере, че е следен. Опитваше се да го сплаши, да го изнерви; да го принуди да направи грешка.
О’Шонеси се обърна и хукна. Не от страх, а защото искаше да провокира проследяващия го да го последва. Стигна до пресечката, зави и продължи да тича до средата между двете преки. Там спря, бавно се върна и потъна в мрака на един вход. Стори му се, че чува стъпките на тичащ по улицата човек. Опря гръб на вратата зад себе си и зачака с изваден револвер, готов за скок.
Тишина. Продължи минута, две, пет. Бавно премина такси, лъчовете на сдвоените му фарове се лутаха в мъглата и мрака. О’Шонеси предпазливо излезе от укритието си и се огледа. И отново видя само пустош. Пое по тротоара в посоката, от която бе дошъл, вървеше бавно, придържайки се близо до стените на сградите. Може би онзи бе завил в друга посока. Или се беше отказал. Или, в крайна сметка, всичко това бе плод на собственото му въображение.
Точно, тогава от близкия вход се стрелна силует – нещо се нахлузи на главата му и го стегна за гърлото – тогава сладникавата миризма на някакъв химикал нахлу в ноздрите му. О’Шонеси посегна с една ръка да махне качулката, докато с другата конвулсивно натисна спусъка. А след това започна да пада, да пада, до безкрай…
Трясъкът на изстрела отекна в пустата улица, ехото се оттласкваше отново и отново от старите сгради, докато най-сетне не замря. Над доковете и вече пустите улици отново се възцари тишина.
