Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 32 (всего у книги 35 страниц)
Възползва се от отразената светлина на фенерчето на Феърхевън и се шмугна под свода към следващата стая. Напрежението от падането, шокът от втория куршум бяха изцедили и последните капки от енергията му и скоро щеше да се спусне завесата на изгубеното съзнание. Облегна се задъхан на вътрешната стена, широко отворил очи в мрака.
Лъчът на фенерчето прониза сводестия вход, след това отново се отклони. На отразената му светлина Пендъргаст видя блясъка на стъкло, редицата мензури и реторти; колоните на дестилационната апаратура, които се издигаха над дългите работни маси.
Беше навлязъл в тайната лаборатория на Ленг.
Осма глава
Нора стоеше до металната маса, погледът й се стрелкаше от мониторите на апаратурата към бледния Смитбак и обратно. Махна разтварящите щипци, доколкото можа почисти и превърза раната. Кървенето най-сетне бе спряло. Но увреждането беше вече налице. Апаратът за кръвното налягане продължаваше да издава зловещите си предупредителни сигнали. Погледна към торбичката със солен разтвор – беше почти празна, но катетърът беше твърде малък и дори при максимален вток трудно би възстановил бързо изгубените телесни течности.
Обърна се бързо, когато чу ехото на втория изстрел, долетяло от тъмното стълбище. Беше слабо, приглушено, сякаш идеше дълбоко изпод земята.
В първия миг остана неподвижна, вцепенена от страх. Какво стана? Дали бе стрелял Пендъргаст, или по него беше стреляно?
След това се обърна отново към безжизненото тяло на Смитбак. Само един мъж щеше да се изкачи по онова стълбище – или Пендъргаст, или другият. Щеше да се занимава с това, когато му дойде времето. Засега отговорностите й се ограничаваха до Смитбак. А тя нямаше намерение да го остави да умре.
Погледна отново показанията на апаратурата – кръвно налягане 70 на 35; пулсът също намаляваше, бе стигнал до 80. Отначало данните за пулса й донесоха известно облекчение. Но след това й хрумна друга мисъл и тя положи длан върху челото на Смитбак. Беше студено като крайниците му.
Брадикардия, помисли си тя и паниката веднага зае мястото на отлитащото чувство на облекчение. Когато загубата на кръв е постоянна и тялото няма повече зони, които да изключи, пациентът декомпенсира. Критичните зони започват да изключват. Пулсът намалява. А най-накрая и спира.
Все още с длан върху челото на Смитбак Нора се обърна и погледна отчаяно електрокардиографа. Показанията изглеждаха някак си умалени, връхчетата – по-ниски, честотата – по-малка. Пулсът сега беше 50 удара в минута.
Нора улови Смитбак за раменете и го раздруса грубо.
– Бил – извика, – съвземи се, по дяволите! Моля те!
Бибипкането на електрокардиографа стана неравно. Забави се.
Нямаше какво повече да направи.
Гледа известно време мониторите, усещаше как я обзема ужасното чувство на безсилие. След това затвори очи и склони глава върху рамото на Смитбак – голо, неподвижно, студено като мраморна гробница.
Девета глава
Пендъргаст се запрепъва около дългите маси на старата лаборатория. Нов пристъп на болка го преряза през корема и той се спря за малко, опита се да я прогони мислено. Въпреки сериозността на раните си досега бе успял да запази едно ъгълче на съзнанието си ясно, остро, неразсеяно. Опита се да се съсредоточи в него, преминавайки през сгъстяващата се мъгла на болката; опита се и да огледа и да разбере онова, което го заобикаляше.
Апарати за филтриране и дестилиране, мензури и реторти, горелки; множество стъклария и метални инструменти. И въпреки тази обширна и натъпкана с апаратура стая, нямаше кой знае какви нишки, които да водят към проекта, върху който бе работил Ленг. Химията си беше химия, човек използва една и съща апаратура, независимо какви химикали синтезира или изолира. Имаше доста по-голямо количество маски и кашони със старинни ръкавици, отколкото Пендъргаст бе очаквал, а това говореше, че Ленг е използвал в лабораторията си отровни или радиоактивни материали. Но дори това не потвърждаваше ни най-малко догадката му.
Единствената изненада бе състоянието на лабораторията. В нея липсваше мас-спектрометър, апаратура за установяване на разпръскването на рентгеновото лъчение, апарат за електрофореза, нямаше и апаратура за изследване на ДНК. Нямаше компютри, нищо, което да свързва всичко в една интегрирана система. Нищо, което да говори за революцията в технологиите на биохимията, започнала през шейсетте години. Съдейки по старостта и занемареността на апаратурата, изглеждаше, че всяка работа в нея е била прекратена преди около петдесет години.
Но в това нямаше логика. Ленг със сигурност е бил в течение на последните научни разработки, би трябвало да се е снабдил с най-модерната апаратура, която да му помогне в търсенията. А той е бил жив съвсем доскоро.
Възможно ли бе Ленг да е завършил проекта си? Ако бе така, къде трябваше да е той? Какво трябваше да представлява? Някъде тук в огромното подземие ли беше? Или се е отказал?
Лъчът на фенерчето на Феърхевън проблясваше вече по-наблизо и Пендъргаст престана да размишлява, а се застави да продължи напред. В дъното на лабораторията имаше врата и той се завлачи към нея, смазан от божата. Ако това бе лабораторията на Ленг, оставаше едно, най-много две работни помещения. Обля го мощна вълна на замайване. Беше стигнал дотам, че едва пристъпваше. Беше дошъл ендшпилът.
Пендъргаст открехна вратата, направи пет крачки в следващото помещение. Махна капачето на фенера и се опита да го вдигне, за да се ориентира, да изследва съдържането на стаята, да направи последен опит да разреши загадката.
Точно тогава краката му поддадоха.
Когато падна, фенерът се тресна о пода, търколи се настрани и светлинката му заигра лудо по стените. Стотици наточени стоманени лезвия отразяваха светлината към Пендъргаст.
Десета глава
Когато ехото на втория изстрел затихна, „Хирурга“ освети жадно с фенерчето стаята. Под лъча му попаднаха проядени от молци дрехи, старинни дървени витрини, във въздуха се виеха облачета прах. Беше сигурен, че отново бе улучил Пендъргаст.
Първият изстрел – в корема – бе нанесъл по-сериозни поражения. Раната би трябвало да е била болезнена, обезсилваща, а и би трябвало непрекъснато да се влошава. Рана, която в никакъв случай не би пожелал човек, опитващ се да избяга. Вторият изстрел бе улучил крайник – очевидно ръка, щом агентът от ФБР още можеше да върви.
Изключително болезнено, а и при известна доза късмет би могъл да засегне вена и да увеличи кръвотечението на Пендъргаст.
Спря се там, където бе паднал Пендъргаст. Близкият шкаф бе опръскан с кръв, а там, където агентът очевидно се бе претърколил, имаше по-голямо петно. Феърхевън отстъпи назад, огледа се, изпълнен с презрение. Това бе поредната абсурдна сбирка на Ленг. Явно е бил невротизиран колекционер и подземието бе част от цялото, което представляваше къщата. Тук нямаше да намери нито арканиум, нито философски камък. Пендъргаст очевидно се бе стремил да го извади от равновесие с приказките си за крайната цел на Ленг. Каква цел би могла да бъде по-велика от удължаването на човешкия живот? И ако тази нелепа колекция от чадъри, бастуни и перуки бе пример за крайния проект на Ленг, то той говореше колко неподготвен е бил за собственото си откритие. Може би в хода на дългите самотни години бе дошла и лудостта. Макар че Ленг изглеждаше с всичкия си, когато преди шест месеца се изправи за първи път пред него – доколкото можеше да разбере това от такъв мълчалив и аскетичен човек. В такива случаи външният вид не означава нищо. Човек никога не знае какво става в главата на другите. Но в крайна сметка това нямаше значение. Очевидно откритието бе предопределено за него. Ленг бе само носителят, който да пренесе този изумителен напредък през годините. Той само бе проправил пътя, досущ като Йоан Кръстител. Съдбата бе отредила еликсира за Феърхевън. Бог го бе поставил на пътя му. Той ще се превърне в Ленг, в онова, което Ленг би трябвало да бъде – и навярно би успял да стане, ако не бяха слабостите му, фаталните му грешки.
След като постигне успеха той, Феърхевън, няма да се завре по такъв начин в уединението на някаква къща и да остави годините да си текат до безкрайност. След като трансформацията приключи – след като усъвършенства еликсира като погълне всичко, което Ленг можеше да му даде – той ще се появи отново като пеперуда от какавида. Ще използва дългия си живот по най-добрия начин – за пътуване, любов, образование, удоволствия, екзотични преживявания. Парите нямаше да са проблем.
„Хирурга“ се застави да отхвърли настрани тези мисли и отново да поеме по криволичещите следи на Пендъргаст. Следите ставаха все по-размазани на петите, очевидно онзи влачеше краката си. Възможно бе, разбира се, Пендъргаст да манкира сериозността на раната си, но Феърхевън усещаше, че случаят не бе такъв. Никой не може да манкира тежката загуба на кръв. Не можеше да скрие, че бе улучен – при това не веднъж, а два пъти.
Стигна по следите до следващата врата и мина под свода й в следващото помещение. Лъчът на фенерчето освети старинна лаборатория – дълги маси, отрупани с всякакви странни стъкленици с фантастични форми, колби, спирали и реторти, издигащи се почти до неизмазания каменен таван. Беше старинна и прашна, в епруветките бяха засъхнали ръждиви на цвят утайки. Ленг очевидно не бе използвал лабораторията в продължение на години. На най-близката маса една от етажерките бе ръждясала толкова, че стъкларията бе изпадала от нея и се бе разтрошила на парченца върху тъмното дърво.
Стъпките на Пендъргаст преминаваха направо през лабораторията без спирания към вратата в дъното й. Феърхевън ги последва този път по-бързо с вдигнат пистолет, с пръст на спусъка. Време е, рече си той като приближи вратата. Време е да приключваме с всичко това.
Единадесета глава
Още с влизането си в стаята Феърхевън забеляза Пендъргаст – беше коленичил с клюмнала глава в разширяваща се локва кръв. Край на криеницата, на извъртането, на хитрите преструвки.
На Феърхевън му приличаше на животно, което умира от рана в корема. То не пада веднага мъртво. Всичко се случва постепенно. Първо животното стои право, в шок и леко потреперва. След това бавно коленичи и остава в тази поза минута или повече, сякаш се моли. След това поддават задните му крака и то сяда. Така може да стои няколко минути, преди изведнъж да се килне настрани. Този балет на забавен каданс винаги завършва със спазъм, с рязко потрепване на краката в мига на смъртта.
Пендъргаст се намираше във втория стадий. Можеше да оцелее още няколко часа – безпомощен като бебе, разбира се. Но нямаше да живее толкова дълго. Преследването му бе увлекателно, но Феърхевън го очакваше по-належаща работа горе. Смитбак вече не ставаше за работа, но го очакваше жената.
„Хирурга“ приближи към Пендъргаст с протегната напред ръка, в която стискаше пистолета. Позволи си да се наслади за кратко на триумфа си. Хитрият, дяволски лукавият специален агент Пендъргаст лежеше пред него: вцепенен, несъпротивляващ се. След това отстъпи назад, за да има достатъчно дистанция за изстрела и, без да изпитва особено любопитство, освети с фенерчето си стаята. Не искаше да повреди нещо с куршума, в случай, че в помещението имаше нещо, което да е от полза.
Удиви се от видяното. Поредната чудата сбирка на Ленг. Само че тази бе по-различна. Състоеше се единствено от оръжия и брони. Мечове, кинжали, арбалети, копия, стрели и боздугани бяха омешани с по-модерни револвери, пушки, ръчни гранати и гранатомети. Имаше и средновековни доспехи, железни шлемове, изплетени от халкички ризници, военни каски от Кримската, Испано-американската и Първата световна война; ранни образци на бронирани жилетки и маса муниции – същински арсенал от римско време до първите години на двайсети век.
„Хирурга“ поклати глава. Иронията на съдбата бе невероятна. Ако Пендъргаст се бе добрал дотук няколко минути по-рано, можеше да се въоръжи с достатъчна огнева мощ да отблъсне цял батальон. И тогава дуелът щеше да има съвсем друго развитие. Но той бе прекарал твърде много време да разглежда останалите колекции. Твърде късно беше стигнал дотук. И сега лежеше полумъртъв в локва от собствената си кръв, с падналия в краката му фенер. Феърхевън се изсмя силно, все едно излая и гласът му отекна в подземието. Вдигна пистолета.
Смехът му изглежда пробуди агента, който вдигна глава и го погледна с блестящите си като стъклени очи.
– Моля само да приключите бързо – рече той.
Не го оставяй да ти говори, прошепна вътрешният глас. Просто го убий.
Феърхевън се прицели, взе главата на Пендъргаст на тритиевата мушка. Попадението на куршума с кух връх щеше направо да обезглави агента от ФБР. Не можеше и да се мисли за по-бърза смърт. Пръстът му на спусъка започна да се свива.
Но тогава му хрумна нещо друго.
Пендъргаст заслужаваше нещо по-различно от бързо приключване. Беше му причинил маса неприятности. Беше открил следите му; беше съсипал последния екземпляр; докара му безпокойства и страдания в самия миг на триумф.
Както си стоеше над агента усети как в гърдите му се надига омраза; същата омраза, която бе изпитвал и към другия – към Ленг, – който така си приличаше с този. Омразата, която изпитваше към опекуните и професорите си от медицинския факултет, които отказваха да споделят мечтите му. Омраза към дребнавостта и ограничеността, които пречеха на хората като него да постигнат истинско величие.
Значи Пендъргаст искаше да свършва бързо? Не, не и с този арсенал, който му беше под ръка.
Отиде до Пендъргаст и отново претърси внимателно несъпротивляващия се мъж, изпита известно отвращение от лепкавата топла кръв, с която бе пропит хълбока му. Нищо. Не беше успял да измъкне никакво оръжие от окръжаващите го стени. Всъщност той видя, че следите на препъващия се Пендъргаст водеха направо към средата на стаята, където и беше колабирал. Но нямаше нищо лошо в това да бъде предпазлив. Дори и в това си трагично състояние Пендъргаст бе опасен. Ако се опита да говори, най-добре да го застреля. Думите, излитащи от устата на този човек, бяха лукави и гибелни.
Огледа се отново, този път по-внимателно. По стените бяха окачени всевъзможни оръжия. Беше чел за някои от тях, други бе изучавал в музеите. Изборът щеше да се окаже забавен.
Тъкмо тази дума – забавление – завладя ума му.
Без да изпуска Пендъргаст от очи, Феърхевън освети стените и най-накрая избра меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. Свали го от стената, вдигна го, обърна го под лъча на фенерчето. Можеше да свърши работа, но бе твърде тежък, а и острието му беше силно ръждясало и може би нямаше да е достатъчно наточено. Освен това дръжката лепнеше и бе неприятна. Окачи меча обратно на лавицата и избърса ръце с кърпата, която използваше при операциите.
Пендъргаст продължаваше да седи и да го гледа с бледите си забулени очи.
Феърхевън се ухили:
– Имаш ли някакви предпочитания?
Отговор не последва, но Феърхевън забеляза как по лицето му пробяга мъчително изражение.
– Точно така, агент Пендъргаст. „Бързата смърт“ вече не е включена в програмата.
Лекото, ужасено разтваряне на очите бе единственият отговор на Пендъргаст. Но той бе достатъчен. „Хирурга“ почувства как го облива вълна на удовлетворение.
Пое покрай колекцията, взе една кама с обкована със злато и сребро дръжка, обърна я в ръце и я остави. До нея върху лавицата стоеше шлем с формата на човешка глава, с шипове навътре, които бавно да проникват в черепа на жертвата. Прекалено примитивно, прекалено мръсно. На стената висеше прекалено голяма кожена фуния. Чувал бе за това: мъчителят я напъхва в устата на жертвата и започва да налива вода, докато горкият нещастник или се удави, или експлодира. Екзотично, но също така отнемащо много време. Наблизо имаше голямо колело, завързаните на него хора можеха да бъдат измъчвани до смъртта – прекалено много работа. Бич с девет края, обковани с метални куки. Вдигна го, размаха го над глава и го върна на мястото му, след което отново избърса ръце. Беше прекалено мръсен. Всичките тези боклуци сигурно висяха в подземието на Ленг поне от век насам.
Тук трябваше да има нещо, което да бъде подходящо за намеренията му. И тогава погледът му се спря върху една екзекуторска брадва.
– Какво знаеш ти? – рече Феърхевън и усмивката му се разшири. – Може би в крайна сметка желанието ти ще бъде удовлетворено.
Свали брадвата от куките, на които бе окачена, и замахна няколко пъти. Дървената дръжка беше дълга почти метър и половина, обкована с няколко реда потъмнели бронзови гвоздеи. Беше тежка, но добре уравновесена и остра като бръснач. Размахана, свистеше във въздуха. Под брадвата, на пода бе положен вторият атрибут от екипировката на палача – дървен пън, доста нащърбен и покрит с тъмна патина. В него бе издялана полукръгла кухина – очевидно предназначена за врата на жертвата. Очевидно пънът е бил доста използван, беше накълцан на много места. Остави брадвата и затъркаля пъна към Пендъргаст и го изправи пред агента.
Пендъргаст най-неочаквано се възпротиви, опита се да се бори и „Хирурга“ го ритна зверски в хълбока. Агентът отпървом се вдърви от болката, а след това изведнъж се отпусна напълно. „Хирурга“ изпита за миг неприятното усещане на deja vu като си спомни как бе прекалил с Ленг и в резултат се сдоби само с труп. Но не, Пендъргаст още бе в съзнание. Очите му, макар и замъглени от болката, си оставаха отворени. Щеше да е в съзнание, когато брадвата се стовари върху врата му. Знаеше какво го чака. А това беше важно, много важно за „Хирурга“.
Хрумна му друга мисъл. Спомни си как когато трябвало да екзекутират Ана Болейн, тя изпратила да доведат френски палач, който бил усвоил умението да обезглавява с меч. Това бе по-чист, по-бърз и по-сигурен начин на екзекуция, отколкото с брадва. Тя коленичила с изправена глава, без да е необходим неподобаващия за церемонията пън. А и освен всичко друго дала на палача солиден бакшиш.
Ритна пъна настрани. Пендъргаст вече коленичеше, сякаш се подготвяше да заеме позиция, отпуснал ръце, с клюмнала глава, безпомощен и примирен.
– Съпротивата ти коства онази бърза смърт, която пожела – рече Феърхевън. – Но мисля, че ще стигнем до нея след не повече от два-три удара. Във всеки случай ще изпиташ нещо, което винаги ме е интересувало. Колко дълго остава тялото живо след като се търкулне отрязаната му глава? Дали виждаш как светът се върти, докато главата пада в кошницата с талаш? Когато палачът вдигал отрязаните глави в „Тауър ярд“ с вика „Ето я главата на предателя!“, очите и устните продължавали да мърдат. Дали наистина са виждали собствения си обезглавен труп?
Размаха пробно брадвата. Защо беше толкова тежка? Ала въпреки всичко се наслаждаваше до безкрай на мига.
– Знаеш ли, че Шарлот Кордей, която била гилотинирана заради убийството на Марат по време на Френската революция, се изчервила, когато палачът зашлевил на няколко пъти отрязаната й глава пред събралата се тълпа? Чувал ли си за онзи пиратски капитан, който бил заловен и осъден на смърт? Строили хората му и му казали, че ако може да върви след като го обезглавят, всички от екипажа, покрай които мине, ще бъдат опростени. И тъй, отсекли главата му и – представяш ли си – обезглавеният капитан тръгнал бавно покрай строените си хора. Палачът бил толкова разочарован, че няма да има повече жертви, че протегнал крак и го препънал.
След тези думи „Хирурга“ избухна в смях. Пендъргаст не му пригласяше.
– Е, добре – рече Феърфхевън. – Аз никога няма да узная колко време трае животът, след като човек бъде обезглавен. Но ти ще узнаеш. Много скоро.
Вдигна брадвата над дясното си рамо като бухалка за бейзбол и се прицели внимателно.
– Много поздрави на прапрачичо ти – рече той, докато напрягаше мускули, за да стовари удара.
Дванадесета глава
Нора бе склонила глава върху рамото на Смитбак и сълзите й се стичаха от затворените клепачи. Отчаянието я бе изтощило. Направила бе всичко по силите си – но въпреки това то не бе достатъчно.
Но после, в мъглата на мъката си, изведнъж осъзна, че звукът; издаван от електрокардиографа се бе стабилизирал.
Бързо вдигна глава и погледна мониторите. Кръвното налягане се бе стабилизирало, пулсът леко се бе повишил – до 60 удара в минута.
Стоеше в хладната стая и трепереше. В крайна сметка физиологичният разтвор бе изпълнил ролята си. Благодаря ти. Благодаря ти.
Смитбак беше още жив. Но опасността далеч не беше преминала. Ако не продължеше да възстановява телесната течност, той скоро щеше да изпадне в шок.
Торбичката с физиологичен разтвор бе празна. Огледа стаята и забеляза малък хладилник. Отвори го. Вътре имаше половин дузина еднолитрови торбички с такъв разтвор, опасани с тръбичките към системата. Взе една, извади старата тръбичка от катетъра, махна празната торбичка, захвърли я настрани, окачи на стойката новата и включи тръбичката й. Видя как течността бързо закапа в прозрачната тръбичка. Междувременно жизнените параметри на Смитбак оставаха слаби, но стабилни. С малко късмет щеше да се оправи – ако успееше да го измъкне оттук и да го отведе в болница.
Огледа количката. Беше на колела, но те бяха вдигнати. Имаше и колани. Ако можеше да намери изход от подземието, може би щеше да успее да измъкне количката нагоре по стълбите. Струваше си да опита.
Претърси шкафовете в операционната, измъкна половин дузина зелени хирургически чаршафи и зави Смитбак с тях. Намери едно фенерче-писалка и го мушна в джоба си. Хвърли отново един поглед на мониторите в челото на операционната маса, след това погледна към тъмния отвор, който водеше надолу. Оттам бе долетял гърмът на втория изстрел. Ала изходът от къщата се намираше нагоре, а не надолу. Не й се искаше да изоставя Смитбак дори само за миг, но беше от жизненоважно значение той да получи медицинска помощ колкото е възможно по-бързо.
Извади фенерчето от джоба си, прекоси стаята и излезе от вратата в отвъдния каменен коридор.
Беше въпрос на пет минути да изследва подземието – лабиринт от тесни коридори и малки влажни стаи, – всичките с неизмазани каменни стени. Проходите и коридорите бяха ниски и тъмни и тя на няколко пъти изгуби посоката си. Намери сгромолясалия се асансьор – и, за жалост, трупа на О’Шонеси – но асансьорът бе извън строя и нямаше никакъв начин за изкачване по шахтата му. В крайна сметка откри масивна желязна врата, обкована и занитена, която определено трябваше да води нагоре. Заключена беше. Помисли си, че Пендъргаст би могъл да я отключи, но Пендъргаст го нямаше.
Най-сетне се върна в операционната, зъзнеща и паднала духом. Ако имаше някакъв друг изход от подземието, то той бе твърде добре прикрит, за да го открие. Намираха се в капан.
Приближи към Смитбак, който беше още в безсъзнание, и погали кестенявата му коса. Погледът й отново се спря върху отвора в стената, който водеше към спускащо се надолу стълбище. Беше тъмно като в рог и не се чуваше никакъв шум. Дойде й на ума, че бе тъй тихо от доста време, от последния изстрел. Какво ли би могло да се случи? – запита се тя. – Възможно ли е Пендъргаст да…
– Нора?
Гласът на Смитбак бе едва доловим шепот. Погледна веднага към него. Очите му бяха отворени, бледото лице – изтерзано от болка.
– Бил! – извика тя и сграбчи ръцете му. – Слава Богу!
– Тая работа взе да ми става навик – прошепна той.
Отпървом тя си помисли, че не е на себе си.
– Какво?
– Ами да ме ранят и да се събудя и да видя как се грижиш за мен. Същото се случи и в Юга, не помниш ли? Веднъж стига.
Опита се да се усмихне, но болката изкриви чертите на лицето му.
– Бил, не говори – рече тя и го погали по бузата. – Ще се оправиш. Ще те измъкнем оттук. Ще намеря…
Но, слава Богу, той отново бе изпаднал в безсъзнание.
Погледна показанията за жизнените му параметри и усети огромно облекчение. Бяха се подобрили – вярно, едва-едва. Торбичката с физиологичен разтвор продължаваше да влива жизненоважната течност в организма му.
И точно тогава тя чу писъка.
Долетя откъм тъмното стълбище – слаб и приглушен. Въпреки това беше най-страховитият, най-смразяващият писък, който някога бе чувала. Започна като висок, пронизителен крясък – почти нечовешки. Остана все така пронизителен поне минута, след което потрепна, премина във вой, преди да се превърне в задъхано, хленчещо ръмжене. А след това се чу далечен звън от удар на метал върху камък.
После отново настана тишина.
Тя се бе вторачила в отвора в стената и мислите й бързо запрепускаха из различните възможности. Какво се бе случило? Дали Пендъргаст бе мъртъв? Ами противникът му? Дали и двамата не бяха мъртви?
Ако Пендъргаст бе ранен, тя трябваше да му помогне. Той можеше да отвори желязната врата или да намери някакъв друг начин да измъкне Смитбак от тази дяволска дупка. От друга страна, ако „Хирурга“ беше още жив, а Смитбак – мъртъв, – на нея рано или късно щеше да й се наложи да се изправи пред него. Най-добре – по-скоро, за да може тя да диктува условията. Проклета да е, ако остане тук да чака – като мюре за „Хирурга“, който ще се върне и ще я ликвидира – а след това ще довърши и работата си по Смитбак.
Взе от подноса с хирургически инструменти скалпел с широко лезвие. След това със скалпела в едната ръка и с фенерчето в другата приближи вратата, която водеше към подземието.
Тесният изтеглен встрани каменен панел бе перфектно прикрит, за да изглежда като част от стената. Зад нея бе кладенец, пълен с мрак. Тя насочи лъча на фенерчето напред и започна да се спуска – бавно и тихо.
Когато стигна последната извивка на спиралата, изгаси фенерчето и спря с разтуптяно сърце. Питаше се какво да предприеме. Ако светне да се огледа, може да издаде присъствието си и да се превърне в идеална мишена за „Хирурга“, ако той я дебнеше там в мрака. Но без светлината просто не можеше да продължи.
Фенерчето беше риск, който трябваше да поеме. Включи го отново, слезе до долу и неволно ахна.
Беше се озовала в дълга и тясна стая, пълна от пода до тавана с бутилки. Силният лъч, който се стрелкаше по безкрайните редици, хвърляше безброй цветни отблясъци по стените, създаваше у нея впечатлението, че е попаднала някак си зад витрина от цветно стъкло.
Още колекции. Какво можеше да означава това?
Нямаше обаче време да се спира, да се чуди. Два чифта отпечатъци водеха към мрака напред. А по прашния под се виждаха и капки кръв.
Прекоси стаята колкото е възможно най-бързо, мина под свода и се озова в друга стая, пълна с бутилки. Следите продължаваха. В края на тази стая имаше сводест вход, затворен с гоблен с ресни.
Изгаси фенерчето и тръгна към нея. Там изчака в непрогледния мрак и се вслуша напрегнато. Не долови никакъв шум. Безкрайно предпазливо отдръпна гоблена и се взря в тъмнината. Не можеше да види нищо. Помещението отвъд изглеждаше безлюдно, но нямаше как да бъде сигурна в това – трябваше просто да рискува. Пое дълбоко дъх и включи фенерчето.
То освети по-голямо помещение, изпълнено с дървени изложбени шкафове. Забърза напред, заобикаляше шкафовете, за да стигне до свода в дъното, който водеше към поредица от по-малки ниши. Мушна се в най-близката от тях, пак изгаси фенерчето и се заслуша за някакъв звук, който би й подсказал, че са усетили присъствието й. Нищо. Включи отново фенерчето и продължи напред към стая, пълна с жаби и гущери, змии и хлебарки, паяци с най-разнообразни форми и цветове. Нямаше ли край този „музей на чудатостите“ на Ленг?
В края на помещението спря пред поредния сводест вход, водещ към мрака, отново приклекна, изгаси фенерчето и се опита да чуе шум, който идва отвъд.
И тогава чу звукът.
Достигаше до нея слаб, отекнал и изкривен от преминаването си през каменните коридори. Колкото и да беше далечен, той мигновено вледени кръвта й – беше нисък нечленоразделен стон, който ту се надигаше, ту спадаше в зловеща последователност.
Изчака настръхнала още миг. Първоначално мускулите й се напрегнаха, готови да предприемат неволно отстъпление. Но сетне с безкрайно усилие на волята тя успя да се овладее. Каквото и да имаше отвъд, тя трябваше рано или късно да се изправи лице в лице срещу него. Пендъргаст може би се нуждаеше от помощта й.
Събра смелост, включи фенерчето си и хукна напред. Прекоси още няколко стаи, пълни с шкафове със стъклени врати; през помещение с, както изглежда, стари одежди; а след това – през старинна лаборатория, пълна с колби и стъклени спирали, покрити с прах апарати с множество циферблати и ръждясали ключове. Тук между лабораторните маси тя спря рязко, за да се ослуша отново.
Чу отново звук, вече доста по-близо, може би идваше от съседното помещение. Беше шум от стъпките на вървящ човек – шум от тътрене. Вървеше към нея.
Почти без да се замисли тя се хвърли под най-близката маса, изключвайки едновременно с това фенерчето.
До ушите й долетя нов шум, ужасяващо нереален и все пак човешкият му произход не можеше да се сбърка.
Започна като ниско потракване, като картечен откос на тракащи зъби, пресичан на няколко пъти от дълбоко и мъчително вдишване. След това дойде високият едва поносим вой. Изведнъж целият този шум секна. И тогава Нора отново долови в тишината шума на тътрещи се стъпки, които идваха към нея.
Остана скрита зад масата, парализирана от страх, а шумът от тътрещи се крака приближаваше в непрогледния мрак. Изведнъж ужасяващ писък раздра тъмата. Той бе последван от закашляне, шум от повръщане и плискане на течност върху камъка. Ехото от писъка затихна бавно, отеквайки в каменните помещения зад гърба й.
Нора се опитваше да успокои сърцебиенето си. Въпреки животинския си рев, нещото, което приближаваше към нея, бе човек. Не можеше да бъде друго и тя не биваше да го забравя. А щом бе човек, кой друг би могъл да бъде, освен Пендъргаст или „Хирурга“? Нора почувства някак си, че това трябва да е „Хирурга“. Може би беше ранен от Пендъргаст. Или беше напълно луд.
Разполагаше с едно предимство – той, изглежда, не знаеше къде се намира тя. Можеше да го нападне из засада и да го убие със скалпела. Ако бе в състояние да събере достатъчно смелост за това.
Приклекна зад лабораторната маса, стиснала скалпела в треперещата си ръка, фенерчето – в другата, стаена в обгръщащия я мрак. Тътрещите се стъпки спряха. После ги чу отново – стържещи, несигурни. Той вече беше в същото помещение, в което се намираше и тя.
Стъпките бяха неравни, прекъсвани от чести паузи. Мина минута, през която не се чуваше никакво движение, после – четири-пет несигурни крачки. Сега вече можеше да чува и дишането му. Не само че не бе нормално, но беше някак си насечено, придружено от всмукващ звук, сякаш въздухът преминаваше през мокър отвор.
