Текст книги "Музей на страха"

Трета глава

– Чудесен ден за посещение в музея – рече Пендъргаст, вдигнал глава към свъсеното небе.

Патрик Мърфи О’Шонеси се запита дали това не беше някаква шега. Стоеше на стълбището на участъка на улица „Елизабет“ и зяпаше в нищото. Всичко това беше една голяма шега. Агентът от ФБР приличаше повече на собственик на погребално бюро отколкото на ченге, с черен костюм и бяло-руса коса и с акцент, сякаш взет от кинаджийско клише. Питаше се как подобен тип е успял да се промъкне в Куонтико 44
  Куонтико – академията за обучение на кадри за ФБР. Б.пр.


[Закрыть].

– Градският музей на изкуствата е културна парадигма, сержант. Един от най-големите художествени музеи в света. Но вие, разбира се, знаете това. Тръгваме ли?

О’Шонеси сви рамене. Музеи-немузеи, той трябваше да бъде с този тип. Каква шантава задача.

Когато се спуснаха по стъпалата, към тях се плъзна дълга сива кола. Дотогава бе стояла с работещ двигател на ъгъла. В първия миг О’Шонеси не можеше да повярва на очите си. Ролс. Пендъргаст отвори вратичката.

– Конфискувана от наркодилърите ли? – попита О’Шонеси.

– Не, личен автомобил.

Нищо чудно. Нови Орлеан. Там, на юг, всички „вземат“. Сега вече този тип му стана ясен. Навярно беше тук по някакъв бизнес, свързан с наркотици. Може би Къстър искаше своя пай. Ето защо избра тъкмо него от всички полицаи да залепне за задника на този тип. С всяка изминала минута нещата изглеждаха все по-зле.

Пендъргаст продължаваше да държи вратичката отворена.

– След вас.

О’Шонеси се вмъкна отзад и веднага потъна в млечнобялата кожа.

Пендъргаст влезе след него.

– Към Градския музей – нареди той на шофьора.

Докато ролсът потегляше, О’Шонеси зърна застаналия на стълбището капитан Къстър, който дълго гледа подире им. Едва се сдържа да не му покаже среден пръст.

Обърна се и погледна през прозорчето. От другата страна цареше мълчание.

Най-накрая прозвуча тих глас:

– Казвам се Пендъргаст.

– Хм.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето. Остави да мине минута, след което попита:

– Какво има в музея? Някакви умрели мумии?

– Още не съм срещал жива мумия, сержант. Но във всеки случай няма да ходим в египетския отдел.

Умник. Запита се колко ли още подобни задачи щяха да му стоварят на главата. Само защото преди пет години бе допуснал една грешка, всички вече го смятаха за най-подходящия за „похарчване“ полицай. Винаги когато се случваше нещо необичайно, следваше неизменното: „Имаме тук един малък проблем, О’Шонеси, и тъкмо ти си човекът, който ще се заеме с него.“ Но обикновено ставаше дума за дреболии. А този тип с ролса изгледаше голяма клечка. Тук нещата бяха по-различни. Изглеждаха незаконни. О’Шонеси се сети за отдавна починалия си баща и усети как го пронизват болка и срам. Слава Богу, че него вече го нямаше, та да го види сега. Пет поколения мъже от фамилията О’Шонеси, служили в полицията, а сега всичко ще отиде по дяволите. Запита се дали би могъл да си позволи да пренебрегне онези още единайсет години стаж, необходими за да се пенсионира по-рано с прилична пенсия.

– Е, и каква е играта? – попита О’Шонеси.

Край, никаква наивност повече: ще си отваря очите на четири и ще мисли с главата си. Не искаше да го перне някой заблуден куршум, тъкмо когато се е зазяпал.

– Сержант?

– Какво?

– Няма никаква игра.

– Разбира се, че няма – изсумтя леко О’Шонеси. Никога няма.

Усети, че агентът от ФБР го гледа внимателно. Самият той продължи да зяпа навън.

– Виждам, че сте въведен в заблуждение, сержант – долетя до него провлеченият акцент. – И трябва веднага да коригираме това. Виждате ли, мога да разбера защо сте стигнали до това заключение. Преди пет години сте били заснети как вземате двеста долара от проститутка, за да я освободите. Мисля, че го наричат „изтръскване“. Дотук вярно ли е?

О’Шонеси усети как изведнъж изтръпва, а после го обля гневна вълна. Ето го всичко това отново. Не каза нищо. А и какво можеше да каже? Щеше да е по-добре да го бяха изхвърлили.

– Лентата е била изпратена до отдела за вътрешно разследване. Те ви посетили. Но е имало различни версии за случилото се, нищо не било доказано. За нещастие бедата вече е станала и оттогава насам вие сте свидетел как кариерата ви е… – как да се изразя, – в състояние на покой.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето връхлитащите насреща им сгради. В покой. Искаш да кажеш, наникъде.

– И оттогава не са ви възлагали друга, освен съмнителни задачи и мъгляви поръчки. За каквато несъмнено смятате и тази.

О’Шонеси заговори на прозореца с преднамерено уморен тон:

– Пендъргаст, не знам каква ви е играта, но не е необходимо да слушам всичко това. Наистина не е необходимо.

– Аз видях записа – рече Пендъргаст.

– Чудесно.

– Чух, например, как проститутката ви моли да я пуснете, защото инак сутеньорът й щял да я скъса от бой. После чух как настоява да вземете двестате долара, защото ако не го направите, сутеньорът й ще сметне, че го е предала. Но ако вземете парите, той ще си помисли само, че ви е подкупила да я пуснете и да я пощадите. Прав ли съм? И така, вие взехте парите.

Досега О’Шонеси бе премислял всичко това хиляди пъти. И какво от това? Не трябваше да взема парите. Не ги даде и за благотворителни цели. Сутеньорите всеки ден пребиват проститутки. Не биваше да допусне онази да се намеси в съдбата му.

– Затова сега сте циник, уморен сте и сте осъзнали, че цялата идея „защитавам и служа“ е фарс, особено пък на улицата, където, както изглежда, няма добро и зло, не си струва да защитаваш, нито пък да служиш някому.

Последва мълчание.

– Свършихме ли с анализа на литературния герой? – попита О’Шонеси.

– Засега. Остана само да ви кажа, че да, вашата задача е съмнителна. Но не в онзи смисъл, за който си мислите.

Следващата пауза се проточи с минути.

Спряха на червено и О’Шонеси се възползва да хвърли тайничко поглед към Пендъргаст. Онзи, сякаш очакваше това, улови погледа му и го фиксира. О’Шонеси едва не подскочи, толкова бързо се извърна.

– Случайно да сте гледали изложбата миналата година – „Костюмиране на историята“? – попита Пендъргаст с лек и приятен вече тон.

– Какво?

– Приемам това за отрицателен отговор. Пропуснали сте великолепна изложба. Музеят разполага с много хубава колекция от исторически облекла чак от Средновековието насам. Повечето от тях са в хранилищата. Но миналата година направиха изложба, която показваше как облеклото се е развивало през последните шест века. Невероятно вълнуващо.

Знаете ли, че се е изисквало всички дами от двора на Луи XIV във Версай да имат обиколка на кръста най-много четирийсет сантиметра? И че роклите им са тежали между петнайсет и осемнайсет килограма?

О’Шонеси се улови, че не знае какво да отговори. Разговорът бе приел такъв странен и неочакван обрат, че за миг се почувства зашеметен.

– Освен това ми беше интересно да науча, че предницата на мъжките панталони от петнайсети век…

За късмет, бръщолевенето бе прекъснато от свирещите гуми, ролсът наби спирачки и зави, за да не блъсне едно такси, което пресичаше трите ленти на движението.

– Янки варвари – рече меко Пендъраст. – Докъде бях стигнал? Аха, да, до предницата на панталоните…

Ролсът вече бе затънал в трафика на центъра и О’Шонеси започна да се пита колко ли още щеше да продължи пътуването.

Голямата зала на Градския музей беше облицована в мрамор, украсена с огромни букети цветя, и беше почти непоносимо претъпкана. О’Шонеси изостана назад, докато онзи странен агент на ФБР разговаряше с една от непрекъснато атакуваните служителки на информационното бюро. Тя вдигна телефона, обади се някому, след това затвори с много раздразнено изражение. О’Шонеси започна да се пита какво ли си бе наумил Пендъргаст. По време на продължителното им пътуване до центъра на града той не бе споделил нищо за намеренията си.

Огледа се. Определено публиката бе от Горен Ийст сайд – безупречно облечени дами, които потракваха насам-натам с токчетата си, облечени в униформи ученици, строени и благовъзпитани, неколцина учени със сака от туид, които се мотаеха със замислени физиономии. Неколцина от публиката го гледаха неодобрително – сякаш бе проява на лош вкус униформено ченге да се появи в музея.

Пендъргаст му даде знак да приближи, двамата влязоха в музея, прегазвайки редицата билетни контрольори, минаха покрай пълен с римско злато шкаф и най-накрая се озоваха в поредица от зали, изпълнени със статуи, вази, картини, мумии и всякакви други произведения на изкуството. Пендъргаст говори през цялото време, ала тълпите бяха толкова гъсти и шумът – толкова оглушителен, че О’Шонеси успя да долови само няколко фрази.

Минаха през няколко по-тихи зали с азиатско изкуство, след което стигнаха до лъскава, сива, метална врата. Пендъргаст я отвори без да почука и се озоваха в малка приемна. Зад писалище от светло дърво седеше удивително красива секретарка. Очите й се разшириха леко при вида на униформата му. О’Шонеси я изгледа заплашително.

– С какво мога да ви помогна? – обърна се секретарката към Пендъргаст, но погледът й продължи да се стрелка тревожно и към О’Щонеси.

– Сержант О’Шонеси и специален агент Пендъргаст – за среща с д-р Уелсли.

– Имате ли уговорена среща?

– Уви, не.

Секретарката се поколеба.

– Съжалявам. Специален агент…

– Пендъргаст. От Федералното бюро за разследване.

Сега тя се изчерви силно.

– Един момент.

Вдигна телефонната слушалка и О’Шонеси чу как звъни апаратът в съседната стая.

– Д-р Уелсли – рече секретарката, – тук са специален агент Пендъргаст от ФБР и един полицай, които искат да се срещнат с вас.

Гласът, който отекна от съседната стая можеше да се чуе съвсем добре. Беше решителен, сериозен, женски, но леден глас с британски акцент, който не можеше да се сбърка и от който О’Шонеси настръхна.

– Освен ако не са тук да ме арестуват, Хедър, господата биха могли да си уговорят среща като всички останали. Заета съм.

Човек не можеше да сбърка трясъка от блъснатата върху вилката слушалка в другата стая с нищо друго.

Секретарката ги изгледа крайно изнервена.

– Д-р Уелсли…

Но Пендъргаст вече крачеше към кабинета, от който бе долетял гласът. Така вече по-бива, помисли си О’Шонеси, когато Пендъргаст отвори рязко вратата и застана в рамката й. Въпреки всичките си претенции, този тип поне не се предаваше лесно. Знаеше как да постигне своето.

Невидимият глас, изпълнен със сарказъм, процепи въздуха.

– Аха, пословичният полицай, запънал с крак вратата. Жалко, че не беше заключена, за да можете да я разбиете с палката си.

Прендъргаст все едно, че не чу нищо. Мекият му меден глас изпълни кабинета с топлина и чар.

– Д-р Уелсли, дошъл съм при вас, защото сте най-голямата специалистка по история на облеклото. Надявам се, ще ми позволите да кажа, че идентифицирането, което направихте на гръцкия пеплос от Вергина, за мен беше особено вълнуващо. Отдавна имам интерес към проблема.

Последва кратко мълчание.

– Ласкателството, господин Пендъргаст, ще ви осигури поне достъп в кабинета.

О’Шонеси последва агента в малък, но много добре подреден кабинет. Мебелировката беше дошла сякаш направо от колекциите на музея, по стените бяха окачени акварели на оперни костюми от осемнайсети век. О’Шонеси реши, че са изобразени Фигаро, Розина и граф Алмавива от „Севилския бръснар“. Операта беше единственото му тайно удоволствие.

Седна, кръстоса крака, после ги прекръстоса, намърдвайки се в ужасно неудобния стол. Каквото и да правеше, той сякаш винаги заемаше прекалено много място. Синята му униформа изглеждаше непоносимо не на място на фона на тази елегантна обстановка. Погледна отново към акварелите и си позволи в съзнанието му да зазвучат няколко такта от ария от тази опера.

Уелсли бе привлекателна, безупречно облечена жена на около четирийсет и пет години.

– Виждам, че картините ми ви харесват – обърна се тя към О’Шонеси, пронизвайки го с поглед.

– Разбира се – рече О’Шонеси, – особено ако ви се харесва да танцувате с перука, обувки на токчета и с усмирителна риза.

Уелсли се обърна към Пендъргаст:

– Вашият колега има доста странно чувство за хумор.

– Наистина.

– А сега, какво мога да сторя за вас, господа?

Пендъргаст извади изпод костюма си вързоп, опакован с хартия.

– Бих искал да разгледате тази рокля – рече той и разгърна вързопа върху бюрото на уредничката.

Тя се отдръпна инстинктивно назад, леко ужасена, когато видя колко мръсна беше проснатата пред нея дреха.

На О’Шонеси му се стори, че долавя някаква специфична миризма. Стори му се, че този път Пендъргаст не играе номера, че всичко си беше истинско.

– Мили Боже! Моля ви – рече тя и отстъпи още назад, вдигнала ръка пред устата си, – не се занимавам с полицейски разследвания. Махнете това отвратително нещо.

– Това отвратително нещо, д-р Уелсли, е принадлежало на деветнайсет годишно момиче, убито преди повече от сто години, след което е било дисекирано, разчленено и зазидано в някакъв тунел в Долен Манхатън. В роклята е била зашита бележка, написана от момичето със собствената му кръв. В нея се упоменава името, възрастта и адресът му. Нищо друго – подобно мастило не предразполага към многословие. Бележката е написана от момиче, което е знаело, че ще умре. Знаело е, че никой няма да му помогне, никой няма да го спаси. Единственото му желание е било трупът му да бъде идентифициран, да не бъде забравено. Тогава не съм могъл да й помогна, но мога да го сторя сега. Ето защо съм тук.

Роклята потрепна леко и О’Шонеси слисан установи, че ръката на агента на ФБР трепери от емоция. Поне на него така му се стори. Фактът, че служител от службите по сигурност реагира така, бе за него истинско откровение.

Мълчанието, последвало изявлението на Пендъргаст, бе наистина дълбоко.

Без да каже нищо Уелсли се наведе над роклята, обърна подплатата й, внимателно разпъна тъканта настрани. Бръкна в едно чекмедже на писалището си и извади голяма лупа, с която започна да изследва шевовете и тъканта. Минаха няколко минути. След това тя въздъхна и се отпусна на стола си.

– Това е типична дреха на обитателка на приют за бедни – рече тя. – Типична за края на деветнайсети век. Евтин вълнен плат, бодящ и груб, но всъщност доста топъл, подплатен с небоядисана памучна материя. Ако се съди по кройката и шева, момичето навярно си е ушило само роклята, използвайки плата, отпуснат й от приюта. Тези платове са били произвеждани в няколко основни цвята – зелен, син, сив и черен.

– Някаква идея кой е бил приютът?

– Невъзможно е да се каже. В Манхатън през деветнайсети век е имало доста такива приюти. Наричали са ги „домове на индустрията“. Приемали са изоставени деца, сираци и избягали от дома хлапета. Сурови, жестоки заведения, държани от т.нар. религиозни дейци.

– Можете ли да датирате по-точно роклята?

– Не много точно. Изглежда доста трогателна имитация на един стил, популярен около началото на осемдесетте години на XIX век, наричан „Мод Мейкин“. Момичетата от приютите обикновено се опитвали да копират модели, които си харесвали от популярни списания и рекламите в евтините издания. – Доктор Уелсли въздъхна, сви рамене. – Това е, боя се, че не мога да кажа нищо повече.

– Ако ви дойде още нещо наум, можете да се свържете с мен чрез сержант О’Шонеси.

Доктор Уелсли погледна към табелката с името на О’Шонеси и кимна.

– Благодаря ви, че ни отделихте от времето си. – Агентът от ФБР започна да свива роклята. – Между другото изложбата, която уредихте миналата година, беше чудесна.

Доктор Уелсли кимна отново.

– За разлика от повечето музейни експозиции в тази имаше чувство за хумор.

Скрита в опаковъчната си хартия, роклята изгуби ужасяващата си сила. Мрачното чувство, което витаеше в стаята, започнала се разсейва. О’Шонеси се улови, че повтаря думите на Къстър: какво търси един агент от ФБР в случай отпреди 120 години?

– Благодаря ви, че сте забелязали онова, което нито един от критиците не видя – отвърна жената. – Да, експозицията бе замислена като забавна. Когато човек се задълбочи и най-накрая я разбере, човешката дреха може да представлява и великолепен абсурд, извън необходимостта от топлина и скромност.

Пендъргаст се изправи.

– Доктор Уелсли, вашата експертна оценка бе изключително ценна.

Доктор Уелсли също се изправи.

– Моля, наричайте ме София.

О’Шонеси забеляза, че тя гледаше Пендъргаст с подновен интерес.

Пендъргаст се поклони и се усмихна. След което се обърна и тръгна. Уредничката заобиколи писалището си, за да го изпрати до преддверието. Пред външната врата София Уелсли се спря, изчерви се и каза:

– Надявам се да ви видя отново, господин Пендъргаст. Може би скоро. Може би за вечеря.

Последва кратко мълчание, Пендъргаст не отвърна нищо.

– Е – рече оживено уредничката, – знаете къде да ме намерите.

Двамата преминаха отново през блъсканицата на пълните със съкровища зали, покрай мощи, инкрустирани със скъпоценни камъни, покрай гръцки статуи и червени вази от Атика, и се спуснаха по изпълнените с народ стълбища към Пето авеню. О’Шонеси си подсвиркваше припева от „Smooth operator“ на Шаде. Ако Пендъргаст го чуваше, той не се издаде с нищо.

Малко след това О’Шонеси вече се плъзгаше в белия кожен пашкул на ролса. Когато вратата се затвори със солидното и вдъхващо доверие „щрак“, се възцари отново благословена тишина. Още не можеше да реши какво да си мисли за Пендъргаст – може би този мъж, въпреки твърде тежкарския си вкус, заслужаваше доверие. Във всеки случай обаче знаеше едно – ще си отваря очите на четири.

– През парка – към Нюйоркския природонаучен музей, моля – каза Пендъргаст на шофьора. Когато колата се ускори в трафика, агентът се обърна към О’Шонеси: – Откъде се е зародила у едно ирландско ченге тази любов към италианската опера?

О’Шонеси се сепна. Кога бе споменавал нещо за опера?

– Твърде зле прикривате мислите си, сержант. Докато гледахте рисунките от „Севилския бръснар“, забелязах да тактувате несъзнателно с десния си показалец ритъма на арията на Розина „Уна воче поко фа“.

О’Шонеси се вторачи в Пендъргаст.

– Обзалагам се, че се смятате за Шерлок Холмс.

– Човек не среща често полицаи, които обичат операта.

– А вие? Обичате ли операта? – върна му заядливо въпроса О’Шонеси.

– Ненавиждам я. Операта е била телевизията на деветнайсети век: шумна, вулгарна шарения, чиито сюжети могат да бъдат определени единствено като инфантилни.

О’Шонеси се усмихна за първи път. Поклати глава.

– Пендъргаст, мога само да кажа, че способностите ви да наблюдавате не са чак толкова забележителни, колкото си мислите. Господи, каква простащина!

Усмихна се още по-широко, когато забеляза как за миг по лицето на агента от ФБР пробяга облаче на раздразнение. Най-сетне му беше дал да се разбере.