Текст книги "Музей на страха"

Седма глава

Смитбак стоеше на тротоара – на половината път между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“, – вторачен замислено във фасадата от червени тухли пред себе си. Сградата с номер сто и осемнайсет на Западна деветдесет и девета улица представляваше широка жилищна кооперация, строена преди войната, необременена от някаква отличаваща я архитектура, ярко осветена от обедното слънце. Невзрачният външен вид не го безпокоеше. Онова, което имаше значение, бе вътре: апартамент с две спални близо до музея и то за непроменимия наем от само хиляда и осемстотин долара месечно.

Отстъпи назад към улицата и още веднъж се огледа. Не беше най-очарователният район на Горен Уест сайд, който беше виждал, но си имаше своите предимства. Двама клошари седяха на близкото стълбище и пиеха от бутилка, скрита в хартиена торбичка. Погледна часовника си, Нора трябваше да пристигне след пет минути. Господи, това и без друго щеше да е трудна битка, тези клошари трябваше да се разкарат зад ъгъла. Бръкна в джоба си, извади петдоларова банкнота и пое небрежно към тях.

– Хубав ден, ако не завали – рече той.

Скитниците го изгледаха с подозрение.

Смитбак размаха петарката.

– Ей, момчета, що не идете да обядвате, а?

Единият се ухили, разкривайки редица изгнили зъби.

– За пет кинта? Човече, за петарка не можеш да си купиш и чаша кафе „Старбъкс“. Пък и краката ме болят.

– Аха – рече другият и се изсекна.

Смитбак извади двайсетачка.

– Ох, как ме болят краката…

– Или ги вземаш, или…

По-близкият до него скитник грабна двайсетачката и дуетът се надигна с театрални охкания и подсмърчания. Скоро след това вече завиваха зад ъгъла, поели несъмнено към най-близкия магазин за алкохол на „Бродуей“. Смитбак изгледа отдалечаващите се гърбове. Поне бяха безобидни пияници, а не дрогиращи се с крек или нещо още по-лошо. Той се огледа и видя, че се приближава слаба като вейка жена, чиито токчета потракваха по тротоара – лицето й бе разцъфнало в широка, подчертана от червилото усмивка. Посредничката от агенцията за недвижими имоти.

– Вие трябва да сте господин Смитбак – каза тя с дрезгавия глас на закоравяла пушачка, докато поемаше ръката му. – Аз съм Мили Лок. У мен е ключът за апартамента. Дойде ли вече… м-м-м… партньорката ви?

– Ето я.

Нора току-що бе завила зад ъгъла, памучният й тренчкот се ветрееше, през рамо бе прехвърлила раничка. Помаха им. След миг вече се ръкуваха.

Влязоха в мръсно фоайе, върху едната му стена бяха окачени пощенски кутии, а върху другата – голямо огледало: плах опит тесният коридор да изглежда по-широк. Натиснаха бутона за асансьора. Някъде отвисоко се понесе вой и дрънчене.

– Мястото е идеално – обърна се Смитбак към Нора. – На двайсет минути пеш от музея, близо до станцията на метрото и на пресечка и половина от парка.

Нора не отговори. Беше вторачена в асансьорната врата и не изглеждаше весела.

Асансьорът се отвори със скърцане и тримата влязоха в него. Смитбак зачака мъчително дългото пътуване да свърши, като на ум увещаваше асансьора да побърза. Имаше чувството, че не апартаментът, а самият той щеше да бъде изложен на оглед.

Най-сетне излязоха на шестия етаж, завиха надясно в мъждиво осветения коридор и спряха пред кафява метална врата с шпионка. Посредничката отключи четирите отделни ключалки и отвори широко вратата.

Смитбак беше приятно изненадан. Апартаментът гледаше към улицата и бе по-чист, отколкото очакваше. Подът беше настлан с дъбови дъски, малко поразкривени наистина, но все пак – дъбови. Едната стена бе гола тухла, другите – измазани и боядисани в сиво.

– Е, какво мислиш? – рече весело той. – Хубаво е, нали?

Нора не отвърна нищо.

– Това е сделката на века – каза посредничката. – Хиляда и осемстотин долара непроменим наем. Страхотно местоположение. Светъл, тих апартамент.

В кухнята имаше стари уреди, но беше чиста. Спалните бяха слънчеви, с гледащи на юг прозорци, които придаваха усещането за по-голямо пространство.

Спряха се по средата на всекидневната.

– Е, Нора – не издържа Смитбак, чувствайки необичайна свенливост, – какво мислиш?

Лицето на младата жена бе мрачно, челото й бе сбърчено. Това не беше на добро. Посредничката се отдръпна на метър-два, за да им създаде лъжливото усещане за усамотение.

– Хубав е – произнесе Нора.

– Хубав ли? Хиляда и осемстотин кинта месечно за двустаен апартамент в Горен Уест сайд? В сграда отпреди войната? Това е страхотно!

Посредничката отново приближи към тях.

– Вие първи го виждате. Мога да ви гарантирам, че ще го наемат още преди залез слънце. – Тя бръкна в чантичката си, извади цигара и запалка, щракна запалката, а след това отдели длани и попита: – Може ли да запуша?

– Добре ли си? – попита Смитбак Нора.

Нора махна с ръка и направи крачка към прозореца. Сякаш се взираше в нещо много, много далечно.

– Говори ли вече с хазаина си, че ще се изнасяш?

– Не, още не съм.

Смитбак почувства как сърцето му леко се свива.

– Още не си му казала?

Тя поклати глава.

Сърцето му се сви още повече.

– Хайде, Нора, мисля, че вече взехме решение за това.

Тя погледна през прозореца.

– Това за мен е много важна стъпка, Бил. Искам да кажа – да заживеем заедно… – думите й стихнаха.

Смитбак се огледа. Посредничката улови погледа му и веднага се извърна. Той сниши тона си.

– Нора, ти нали ме обичаш, а?!

Тя продължи да гледа през прозореца.

– Разбира се. Но… днес имах много лош ден, разбираш ли?

– Не е кой знае какво. Не е като да сме сгодени.

– Хайде да не говорим за това.

– Да не говорим ли? Нора, това е апартаментът. Никога няма да намерим по-добър. Нека се споразумеем за таксата на посредничката.

– Такса на посредничката ли?

Смитбак се обърна към агентката.

– Колко казахте, че ще е възнаграждението ви за този апартамент?

Посредничката издуха облак дим и леко се закашля.

– Радвам се, че попитахте. Съвсем разумно е. Вие, разбира се, не можете да наемете такъв апартамент просто ей така. Правя ви специална услуга само като ви го показвам.

– И така, колко е таксата? – попита Нора.

– Осемнайсет.

– Осемнайсет какво? Долара ли?

– Процента. От наема за първата година.

– Но това означава… – Нора се намръщи, докато пресмяташе наум. – Това прави почти четири хиляди долара.

– Евтино е, като се вземе предвид какво получавате насреща. И ви заявявам, че ако не го вземете, следващите веднага ще го лапнат. – Погледна часовника си. – Ще бъдат тук до десет минути. С толкова време разполагате, за да вземете решението си.

– Е, какво ще кажеш, Нора? – попита Смитбак.

Нора въздъхна.

– Ще трябва да си помисля.

– Не разполагаме с никакво време за размисъл.

– Разполагаме с всичкото време на света. Това не е единственият апартамент в Манхатън.

Последва кратка ледена пауза. Посредничката отново погледна часовника си.

Нора поклати глава.

– Бил, вече ти казах. Днес имах много лош ден.

– Виждам.

– Нали си спомняш за колекцията на Шотъм, за която ти споменах? Вчера намерихме писмо, едно ужасно писмо, скрито между другите експонати.

Смитбак усети как го обзема чувство, близко до паниката.

– Не можем ли да поговорим за това по-късно? Аз наистина смятам, че това е апартаментът, който…

Тя се извърна към него с помрачняло лице.

– Не чу ли какво ти казах? Намерихме писмо. Знаем кой е убил онези трийсет и шест души!

Последва ново мълчание. Смитбак хвърли поглед през рамо към посредничката, която се правеше, че разглежда някакво черчеве. Ушите му буквално пламтяха.

– Така ли? – успя да изрече.

– Изключително тъмна личност на име Енок Ленг. Изглежда е бил таксономист и химик. Писмото е написано от човек на име Шотъм, който е притежавал нещо като музей на това място, наречен „Музеят на Шотъм“. Ленг наел от Шотъм стаи в сградата и извършвал в тях експерименти.

Шотъм го заподозрял и огледал лабораторията му, докато онзи бил извън сградата. Разкрил, че Ленг отвличал хора, убивал ги, след което дисекирал част от централната им нервна система и си инжектирал сам част от извлечения материал.

– Мили Боже? И за какво?

Нора поклати глава.

– Няма да повярваш! Опитвал се е да увеличи продължителността на живота си.

– Това е невероятно!

Страхотна тема – гигантска тема! Смитбак погледна през рамо към посредничката на недвижими имоти. Тя внимателно разглеждаше пантите на вратите, очевидно забравила за следващата си уговорена среща.

– Точно това си помислих и аз – потръпна Нора. – Господи, не мога да прогоня това писмо от съзнанието си. Всички подробности бяха описани в него. А пък Пендъргаст… трябваше да видиш колко мрачно стана изражението му, докато четеше. Все едно четеше собствения си некролог или нещо подобно. А тази сутрин пък слизам долу да прегледам новоизлезли материали на Шотъм и разбирам, че са наредили да започнат консервационни работи в Архива. Включително – всички материали на Шотъм. И сега тях вече ги няма. Не ми казвай, че е съвпадение. Това е дело на Бризбейн или на Колъпи, сигурна съм, но не мога, разбира се, да ида направо при тях и да ги попитам.

– Направи ли си фотокопия?

Мрачното изражение на Нора леко се разведри.

– Пендъргаст ме помоли да направя копие веднага след като прочетохме за първи път писмото. Тогава не разбирах защо е това негово бързане. Сега съм наясно.

– У теб ли е копието?

Тя кимна утвърдително към куфарчето си.

Смитбак се замисли за миг. Нора беше права; тези заповеди за консервационна дейност не бяха никаква случайност, разбира се. Какво прикриваше музеят? Кой беше този мъж на име Енок Ленг? Беше ли свързан по някакъв начин с ранната история на музея? Или беше просто поредната музейна параноя – че се бояха да не изпуснат да изтече някаква информация, която не е „полирана и лакирана“ от хората им за връзки с обществеността? А после пък – ето го и Феърхевън, предприемачът, който, не щеш ли, беше и един от големите дарители на музея. Цялата тази история започваше да се подрежда добре. Много добре.

– Мога ли да видя писмото?

– Възнамерявах да ти го дам за съхранение – не смея да го върна в музея. Но си го искам довечера.

Смитбак кимна. Тя му подаде дебел плик, който той мушна в куфарчето си.

Чу се рязко иззвъняване по домофона.

– Това са хората от следващата ми среща – рече посредничката. – Да им кажа ли, че наемате апартамента, или какво?

– Няма да го вземем – рече решително Нора.

Посредничката сви рамене, отиде до бутона на домофона и го натисне, за да ги пусне да влязат.

– Нора… – рече умолително Смитбак. Обърна се към посредничката: – Ще го наемем.

– Съжалявам, Бил, но просто не съм готова.

– Но миналата седмица ти каза, че…

– Знам какво съм казала. Но при сегашната ситуация не мога да мисля за апартаменти. Ясно ли е?

– Не, не е ясно.

Входният звънец иззвъня и брокерката отиде да отвори. Влязоха двама мъже, единият – нисък и плешив, другият – висок и брадат. Те хвърлиха бегъл поглед на всекидневната, минаха през кухнята и отидоха към спалните.

– Нора, моля те – рече Смитбак. – Виж сега, знам, че всичко това – преместването ти в Ню Йорк, постъпването ти в музея – не мина така гладко, както бе очаквала. Съжалявам за това. Но то не означава, че би трябвало да…

Последва дълга пауза, по време на която се чу как пускат – и после спират душа. След това двамината се върнаха във всекидневната. Огледът им бе траял по-малко от две минути.

– Чудесен е – рече плешивият. – Казахте, че брокерската комисиона е осемнайсет процента, нали така?

– Точно така.

– Страхотно. – Появи се чекова книжка. – На чие име да го напиша?

– Напишете „в брой“. Ще го осребрим във вашата банка.

– Хей, чакайте малко – намеси се Смитбак – Ние бяхме първи.

– Много съжалявам – отвърна единият от мъжете, който се извърна сепнат.

– Не им обръщайте внимание – каза грубо посредничката. – Те тъкмо си тръгваха.

– Хайде, Бил – взе да го избутва към вратата Нора.

– Ние бяхме първи! Сам ще го наема, ако трябва!

Чу се резкият звук на откъсването на чека. Посредничката го взе.

– Договорът за наемането е тук – рече тя и потупа чантата си. – Можем да го подпишем в банката.

Нора помъкна Смитбак към вратата и я хласна здраво зад гърба им. Слязоха по стълбите, потънали в напрегнато мълчание.

Миг по-късно вече стояха на тротоара.

– Трябва да се върна на работа – каза Нора и се извърна.

– Можем да поговорим за всичко това довечера.

– Определено ще го сторим.

Смитбак я изгледа как закрачи по Деветдесет и девета улица, озарена от полегатата светлина. Тренчкотът й се издуваше зад перфектното задниче, дългата й медноруса коса се ветрееше. Почувства се смазан. След всичко, което бяха преживели, тя не искаше да заживеят заедно. Къде беше сбъркал? Понякога се питаше дали тя не го винеше за това, че я бе попритиснал да се премести на изток от Санта Фе. Но не беше негова вината, че службата й в музея „Лойд“ бе пропаднала, нито пък за това, че шефът й тук, в Манхатън, се бе оказал истински задник. Как можеше да промени решението й? Как можеше да й докаже, че наистина я обича?

В съзнанието му започна да се оформя една идея. Нора не ценеше високо ролята на пресата, особено пък на „Ню Йорк таймс“. Не разбираше колко хрисим, колко кротичък и готов за съдействие щеше да стане музеят, ако бъде изправен пред неблагоприятни по дух публикации. Да, помисли си той, това ще подейства. Тя ще се заеме отново със сбирките си, ще получи финансиране за датировките с въглерод–14, а и нещо повече. И в крайна сметка ще му бъде благодарна. Ако побърза, може дори да успее за първото издание.

Смитбак се сепна от силен вик:

– Ей, приятел!

Обърна се. Видя двамината скитници – вече „наквасени“, те се държаха един за друг и залитаха по тротоара. Единият вдигна хартиена торбичка:

– Ела, пийни едно от нас!

Смитбак извади още една двайсетачка и я размаха пред по-едрия и по-мръсния от двамата.

– Вижте к’во. След няколко минути от тази сграда заедно с двамина ще излезе една слаба дама, облечена в черно. Казва се Мили. Прегърнете я яката и я целунете от мен, става ли? Колкото по-мокра е целувката, толкова по-добре.

– Уф, има си хас!

Мъжът грабна банкнотата и я мушна в джоба си.

Смитбак пое по улицата към „Бродуей“, с леко разведрена глава.