Текст книги "Музей на страха"

Пета глава

В претрупаната си кабинка на петия етаж на сградата на „Таймс“ Смитбак с неудоволствие прегледа списъка, който бе съставил в бележника си. Най-отгоре в него фразата „Служители на Феърхевън“ беше зачеркната. Не успя да се върне в сградата на „Мойген-Феърхевън“ – Феърхевън се беше погрижил за това. И „Съседи“ беше зачеркнато – от жилищната сграда на Феърхевън го бяха изхвърлили като скитник, въпреки всичките му номера и засукани стратегеми. Беше се разровил в миналото на Феърхевън, открил бе ранни негови партньори, но те или го засипваха с фалшиви похвала или просто отказваха коментар.

След това провери благотворителната дейност на Феърхевън. В Нюйоркския природонаучен музей удари на камък – никой, който познаваше Феърхевън, не поиска да говори за него по обясними причини. По-голям успех имаше с един от другите проекти на Феърхевън – детската клиника „Малкият Артър“. Ако изобщо можеше да се говори за успех. Клиниката беше малък изследователски център, който се грижеше за деца със „заболяванията на сираците“ – много редки болести, за които големите фармацевтични компании нямаха интерес да търсят лек. Смитбак се бе представил като себе си – репортер на „Ню Йорк таймс“, заинтригуван от работата им – без да предизвика подозрение. Организираха му дори опознавателна обиколка. Но в крайна сметка и това се оказа безплодна работа – лекарите, сестрите, родителите, та дори и децата пееха „Осанна!“ за Феърхевън. Просто да му се догади на човек: пуйки за Деня на благодарността, премии за Коледа, играчки и книжки за децата, посещения на стадиона на „Янките“. Феърхевън дори бе присъствал на няколко погребения, което няма да е било никак леко. И все пак, помисли си раздразнен Смитбак, всичко това доказваше, че Феърхевън грижливо е работил за обществения си имидж.

Този тип бе истински професионалист в PR-а – връзките с обществеността. Смитбак не можа да открие нищо. Нищичко.

Трябваше да закопае по-надълбоко. Във времето, отпреди Феърхевън да се заеме с професионалното изграждане на имиджа си. Когато е бил просто едно от многото пъпчиви гимназистчета. Значи Феърхевън смята, че Смитбак е просто един от многото еднакви репортери, занимаващ се с незначителни въпроси? Е, когато отвори понеделничния вестник, няма да се смее толкова силно.

Необходими му бяха десет минути в Мрежата, за да открие мръсотийка. Випускът на Феърхевън от „P. S.“ – 84 на авеню „Амстердам“ наскоро бе чествал петнайсет години от завършването си. Бяха създали уеб страница, в която бе включен годишният им дневник. Феърхевън не бе участвал в честването, възможно бе и да не е знаел за уеб страницата – цялата информация за него в стария дневник обаче си беше там, достъпна за всички: снимки, прякори, клубове, интереси, всичко.

Ето го: спретнато обикновено хлапе, усмихващо се наперено от поразмазаната абитуриентска снимка. Беше облечен с пуловер за тенис и карирана риза – типично облекло за богатско градско момче. Баща му беше в бизнеса с недвижими имоти, майка му – домакиня. Смитбак бързо узна неща от всякакъв характер: че е бил капитан на отбора по плуване; че е роден под знака на Близнаци; че е председателствал дискусионен клуб; че любимата му рок група е била „Ийгълс“; че е свирел на китара, но зле; че искал да стане лекар; че любимият му цвят бил тъмночервеният и че всички са смятали, че е най-вероятно да стане милионер.

Докато Смитбак ровеше из уеб страницата, отново го обзе униние. Беше тъй невъобразимо досадно. Но имаше един детайл, който погледът му улови. Всички ученици си имаха прякори, този на Феърхевън беше „Касапина“. Усети как разочарованието му леко се изпарява. Касапина. Хубаво щеше да бъде, ако се окаже, че е имал таен интерес към измъчването на животните. Не беше кой знае какво, но все пак – нещо.

А и беше завършил само преди шестнайсет години. Щяха да се намерят хора, които да го помнят. Ако имаше нещо гадно, Смитбак щеше да го открие. Нека онзи негодник отвори вестника си следващата седмица и да види как самодоволната му усмивка бързо сте стопява.

P. S. 84. За късмет училището беше наблизо. Смитбак обърна гръб на компютъра, изправи се и посегна за сакото си.

Училището се намираше в потънало в зеленина каре от сгради в Горен Уест сайд, между авенютата „Амстердам“ и „Колумб“, недалеч от музея – дълга сграда от жълти тухли с ограда от ковано желязо. В сравнение с останалите училища на Ню Йорк това беше доста хубаво. Смитбак спря пред входната врата, но тя беше заключена – охрана, разбира се – и позвъни. Отвори му полицай, Смитбак извади журналистическата си карта и ченгето го пусна.

Удивително беше как миришеше училището – досущ като неговата собствена гимназия, недалеч от тук и не много отдавна. И същата унила боя по стените от сгуробетонни блокчета. Изглеждат всички училищни директори са ползвали един и същи наръчник, помисли си Смитбак, докато ченгето го съпровождаше през металния детектор към кабинета на директора.

Директорката му се представи като госпожица Кайт. Смитбак я завари зад писалището й, проверяваше писмени работи на учениците между часовете. Беше симпатична жена с побеляла коса и когато Смитбак спомена името на Феърхевън, доволен установи, че по лицето й пробяга усмивката на спомена.

– О, да – рече тя. Гласът й беше благ, но в него се усещаше и твърда нотка, която накара Смитбак да си помисли, че не бе някаква си лековата лелка. – Спомням си добре Тони Феърхевън, защото беше в първия дванайсети клас, който водех, и беше един от най-доброто ни ученици. Беше близо до спечелването на Националната награда за научни заслуги.

Смитбак кимна почтително и си записа нещо в бележника. Нямаше намерение да записва този разговор – някои хора веднага млъкваха при вида на касетофончето.

– Разкажете ми за него. Откъм неофициалната страна. Какъв беше?

– Беше умно момче, доста популярно. Мисля, че оглавяваше отбора по плуване. Добър, усърден ученик.

– Правил ли е бели?

– Разбира се. Всички правят бели.

Смитбак се опита да изобрази небрежност.

– Наистина ли?

– Носеше китарата си в училище и свиреше в коридорите, което бе нарушение на правилата. Свиреше много лошо и най-вече за да развесели другите ученици. – Замисли се за миг. – Един ден предизвика задръстване в коридора.

– Задръстване в коридора, значи – повтори в очакване Смитбак. – И после?

– Конфискувахме му китарата и толкоз. Върнахме му я след като завърши.

Смитбак кимна, учтивата усмивка не слизаше от лицето му.

– Познавахте ли родителите му?

– Баща му се занимаваше с недвижими имоти, но, разбира се, Тони всъщност постигна големия успех в бизнеса: Не помня майката.

– Братя? Сестри?

– По онова време беше единствено дете. Но, разбира се, имаше една семейна трагедия.

Смитбак неволно се наведе напред.

– Каква семейна трагедия?

– По-големият му брат Артър почина. От някаква рядка болест.

Смитбак веднага направи връзката.

– Случайно да са го наричали „Малкият Артър“?

– Мисля, че да. Баща му беше „Големият Артър“. Тони го изживя много тежко.

– Кога се случи това?

– Когато Тони беше в десети клас.

– Значи брат му е бил по-голям. И той ли учеше в това училище?

– Не. Беше хоспитализиран от години. Страдаше от някаква много рядка и обезобразяваща болест.

– Каква болест?

– Всъщност не знам.

– Казахте, че Феърхевън го е изживял тежко. Как?

– Затвори се, стана асоциален. Но в крайна сметка го преодоля.

– Да, да. Чакайте да видя… – Смитбак провери записките си. – Да видя. Имал ли е проблеми с алкохол, наркотици, някакви дребни престъпления…? – Смитбак се опита думите му да прозвучат небрежно, лековато.

– Не, не, тъкмо обратното – дойде лаконичният отговор. Чертите на лицето на директорката бяха станали по-сурови. – Кажете ми, господин Смитбак, защо точно ще пишете тази статия?

Смитбак „нахлузи“ най-невинната си маска.

– Работя по един биографичен очерк за господин Феърхевън. Нали разбирате, искаме да дадем пълна картина – и доброто, и лошото. Но не търся нещо особено.

Точно така.

– Разбирам. Е, Тони Феърхевън беше добро момче, беше настроен, враждебно към наркотиците и алкохола, дори към тютюнопушенето. Спомням си, че не пиеше дори кафе. – Тя се поколеба. – Не знам, но ако има нещо, то е, че беше прекалено добър. И понякога бе трудно да се разбере какво мисли. Беше доста затворено момче.

Смитбак надраска още няколко ненужни бележки.

– Някакви хобита?

– Говореше много за спечелването на пари. Работеше много след училище и поради това разполагаше с доста джобни пари. Мисля, че това не е учудващо, като се има предвид какво направи после. Чета от време на време статии за него, как е преодолял протестите на местните хора за този или онзи свой предприемачески обект. И, разбира се, четох вашата статия за разкритията на улица „Кетрин“. Нищо учудващо. Момчето просто се е превърнало в мъж и толкоз.

Смитбак бе слисан – тя не беше дала знак, че знае кой бе той, камо ли, че е чела нещо от него.

– Между другото, намерих статията ви за много интересна. И обезпокоителна.

Смитбак усети как се изчервява от удоволствие.

– Благодаря ви.

– Мисля си, че тъкмо затова се интересувате от Тони. Е, тези прибързани изкопни работи, за да може да завърши строежа – това е типично за него. Винаги е бил целеустремен, нетърпелив да стигне до края, да приключи, да успее. Предполагам, че затова има такива успехи като предприемач. Може да бъде и много саркастичен и нетърпелив с хората, които смята за стоящи по-долу от него самия.

Точно така, помисли си Смитбак.

– А имаше ли врагове?

– Чакайте да си помисля… Не, не си спомням. Той никога не беше импулсивен, винаги обмисляше действията си. Макар, че май имаше веднъж нещо, свързано с някакво момиче. Сбутали се с друго момче и беше изгонен от следобедните занятия. Нямаше разменени удари обаче.

– А другото момче?

– Трябва да е било Джоел Амбърсън.

– Какво стана с Джоел Амбърсън?

– Ами, нищо.

Смитбак кимна и кръстоса крака. Всичко това не водеше доникъде. Време беше да атакува фронтално.

– Имаше ли прякори? Знаете как децата вината си измислят прякори в гимназията.

– Не си спомням да е имал други имена.

– Аз погледнах в годишния дневник, публикуван във вашия уеб сайт.

Учителката се усмихна.

– Започнахме я преди няколко години. Оказа се доста популярна.

– Не ще и дума. Но в този дневник той има прякор.

– Наистина ли? И какъв?

– „Касапина“.

Лицето й се смръщи, но почти веднага се проясни.

– А, да. Онзи прякор.

Смитбак се наведе напред.

– Онзи ли?

Учителката леко се засмя.

– Трябваше да правят дисекция на жаби в час по биология.

– И…?

– Тони беше малко гнуслив – два дни се опитваше отново и отново и все не успяваше. Децата го дразнеха за това и някой започна да му вика така – „Касапина“. И прякорът някак си остана, като шега, нали разбирате? В крайна сметка той преодоля слабостта си и – доколкото си спомням, получи отлична оценка по биология – но нали знаете какво става, като ви лепнат прякор.

Смитбак не потрепна. Не можеше да повярва. Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Този тип бе кандидат за светец.

– Господин Смитбак?

Той се направи, че проверява нещо в бележките си.

– Нещо друго?

Любезната белокоса учителка се засмя тихо.

– Вижте, господин Смитбак, ако търсене някаква мръсотия за Тони – а аз виждам, че точно това е целта ви, изписано е върху лицето ви – просто няма да намерите такава. Той беше нормално, целеустремено, усърдно момче, което, както изглежда, се е превърнало в нормален, целеустремен и усърден мъж. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да се заема отново с проверката на тези работи.

Смитбак излезе от P. S. 84 и тръгна мрачно към авеню „Колумб“. Всичко това не вървеше така, както го бе планирал. Изгуби огромно количество време, енергия, напразни усилия, а насреща нямаше нищо. Нима бе възможно инстинктите му да грешаха – нима гонеше призраци, нима се беше натресъл в задънена улица, воден единствено от жаждата за отмъщение. Но не, това бе немислимо. Беше опитен репортер. Когато имаше някакво предчувствие, то обикновено се оказваше вярно. Тогава защо не можеше да открие нищо за Феърхевън?

Когато стигна до ъгъла, погледът му спря върху вестникарската будка и върху първата страница на току-що отпечатания „Ню Йорк поуст“. Заглавието го накара да закове на място.

ЕКСКЛУЗИВНО!

НАМЕРЕН ВТОРИ ОБЕЗОБРАЗЕН ТРУП

Репортажът, който следваше, бе дело на Брайс Хариман.

Смитбак бръкна в джоба си за дребни, тръсна центовете върху очукания дървен щанд и грабна един вестник. Зачете с треперещи ръце:

НЮ ЙОРК, 10 окт. Все още неидентифициран труп на млада жена бе открит тази сутрин в парка „Томкинс скуеър“, в Ийст Вилидж. Тя очевидно е жертва на същия брутален убиец, който уби и туристка в Сентръл парк преди два дни.

„Поуст“ научи, че и в двата случая убиецът е изрязал част от гръбнака на жертвата, докато е умирала и е премахнал една част от него, известна като cauda equina – сноп нерви в основата на гръбначния мозък, който прилича на конска опашка.

Както изглежда, причина за смъртта е самата дисекция.

И в двата случая осакатяването на труповете е станало много внимателно и точно, навярно с хирургически инструменти. Анонимен източник потвърди, че полицията проучва възможността убиецът да е хирург или друг специалист по медицина.

Дисекцията наподобява на описание на хирургическа процедура Готкрито в стар документ, съхраняван в Нюйоркския природонаучен музей. Документът, намерен скрит в архивите, описва подробно серия от експерименти, извършени към края на деветнайсети век от Енок Ленг. Тези експерименти Ленг извършил в опит да удължи собствения си живот. На 1 октомври, по време на изкопни работи за жилищна сграда на улица „Кетрин“, бяха открити останките на трийсет и шест евентуални жертви на Ленг. Нищо повече не е известно за Ленг, освен, че е бил свързан с Нюйоркския природонаучен музей.

„Имаме си работа с убиец папагал – заяви полицейският комисар Карл С. Рокър. – Някакъв перверзен индивид, който е чел статията за Ленг и се опитва да наподоби работата му.“

Комисарят отказа да съобщи повече подробности за разследването, заяви само, че по случая работят над петдесет детектива и че делото е получило „най-висок приоритет.“

Смитбак нададе вой от мъка. Туристката в Сентръл парк, чието убийство той като пълен глупак отказа да отразява. Вместо това бе обещал на редактора си да му поднесе на тепсия главата на Феърхевън. А сега не само, че не разполагаше с нищо, което да оправдае цял ден шляене из града, но и го бяха изпреварили в темата, която първи бе открил – и то го бе изпреварил не кой да е, а старият му съперник Брайс Хариман.

Сега неговата собствена глава трябваше да бъде поднесена на тепсия.