Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 35 страниц)
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха
I. Костница
Първа глава
Боксър „Граховото зърно“ огледа площадката с отвращение. Майсторът беше истински капут. Тайфата – тълпа нещастници. Но най-лошото беше, че онзи тип, който управляваше „Кет“-а 11
от „Кейтърпилър“ – най-известната американска компания за производство на земекопни машини. Б.пр.
[Закрыть], хабер си нямаше от хидравлични багери. Може би дължеше работата си на профсъюзите; може да беше нечий приятел; и в двата случая беше пълен некадърник – джаскаше машината напред-назад, сякаш сега за пръв път се е качил на тренажора в „Куинс“. Боксър стоеше там, скръстил мускулестите си ръце на гърдите, и гледаше как голямата кофа захапва тухлените отломки на стария жилищен блок. Кофата пое, после изведнъж запъна с вой на хидравликата, пак тръгна, като се люлееше насам-натам. Господи, откъде ги изнамираха тия смешници?
Чу хрущенето на стъпки зад гърба си, обърна се и видя приближаващия майстор, чието лице бе покрито със спечена корица от прах и пот.
– Боксър! Ти да не си си купил билет за това представление, а?
Масивните ръце на Боксър потрепнаха, престори се че не е чул. Той бе единственият на тази площадка, който разбираше от строителство, и тайфата го ненавиждаше за това. На Боксър не му пукаше; харесваше му да е с една глава над тях.
Чу как багерът изръмжа, когато захапа солидната стена на стария запълнен изкоп. Слънцето огряваше разровените основи, на старите сгради, „цъфнали“ като рана: отгоре асфалт и цимент; отдолу – тухли, отломки, после пак тухли. А най-отдолу – пръст. За да положат сигурни основи на бъдещата жилищна стъклена кула, трябваше да копаят наистина дълбоко.
Хвърли поглед отвъд работната площадка. На ярката слънчева светлина рязко се очертаваха силуетите на старите, кафяви постройки в Долен Ийст сайд. Някои бяха наскоро обновени. Скоро щяха да ги последват и останалите. Облагородяване.
– Ей! Боксър! Да не си оглушал?
Боксър пак потрепна, като си представи за мит как юмрукът му потъва в зачервеното лице на майстора.
– Хайде, размърдай си задника. Това да не ти е пийпшоу?
Майсторът кимна към работната група на Боксър. Не приближи обаче. Толкова по-добре за него. Боксър се озърна за хората от смяната си. Товареха чевръсто един самосвал, несъмнено за да шитнат стоката на някое запалено юпи от тукашния тараф, което си пада по скапани стари тухли за по пет долара парчето. Закрачи едва-едва, за да даде на майстора да разбере, че няма никаква бърза работа.
Чу се вик. Ръмженето на багера изведнъж стихна. „Кет“-ът бе захапал тухлената стена в основите и бе отворил тъмна, назъбена дупка в нея. Багеристът скочи от машината, която работеше на празни обороти. Приближи намръщеният майстор и двамата заговориха оживено, ръкомахайки като в анимационно филмче.
– Боксър! – долетя гласът на майстора. – След като и без друго си айляк, намерих ти една работа.
Боксър едва-едва промени курса си, сякаш и без друго бе тръгнал за там, без да вдигне шава, без да даде да се разбере, че е чул – просто остави езикът на тялото да изрази презрението му към хилавия майстор. Спря пред него, вторачен в прашните му работни ботуши. Малки ходила – малка пишка.
Бавно вдигна глава.
– Добре дошъл отново на света, Грахчо. Я погледни тук.
Боксър хвърли небрежен поглед към дупката.
– Дай си фенерчето.
Боксър откачи жълтото си ръбесто фенерче от колана на панталоните и го подаде на майстора.
Той го включи.
– Ха, работи – рече майсторът и поклати глава при това чудо.
Надвеси се към отвора. Изглеждаше като пълен идиот, надигнал се на пръсти върху купчина паднали тухли, главата и трупът му бяха невидими в назъбената дупка. Каза нещо, но гласът му беше твърде приглушен, за да се разбере какво. Отдръпна се.
– Прилича на тунел. – Избърса лице и размаза праха в дълга, черна ивица. – Пфу, как вони!
– Да не би да си видял Тутанкамон там? – попита някой.
Всички освен Боксър се разсмяха. Кой, по дяволите, беше тоя Тутанкамон?
– Мамицата му, само да не е някаква археологическа глупотевина! – Обърна се към Боксър. – Грахчо, ти си як мъжага. Искам да хвърлиш едно око.
Боксър взе фенерчето и без да погледне към нещастниците наоколо, се покатери върху тухлената купчина към дупката, която багерът бе пробил в стената. Клекна върху потрошените тухли и насочи лъча светлина в кухината. Видя под себе си дълъг нисък тунел. По стените и по пода му се виждаха пукнатини. Изглеждаше готов да се срути всеки миг. Поколеба се.
– Влизаш ли, или не? – долетя до него гласът на майстора.
Чу и друг глас, хленчещо подражаващ:
– Да, ама това го няма в профсъюзния ми договор.
Избухна гръмогласен смях.
Влезе.
Нападалите по пода тухли препречваха достъпа към тунела. Боксър наполовина пропълзя, наполовина се плъзна вътре и вдигна облак прах. Изправи се на крака и насочи светлината напред. Лъчът прониза праха, но не стигна далеч. Отвътре това място изглеждаше още по-тъмно. Изчака очите му да свикнат и прахът да се слегне. Чуваше разговорите и смеха горе, но съвсем слабо, сякаш идваха много отдалеч.
Направи няколко крачка напред, размахал фенерчето. От тавана висяха тънки като нишки сталактити, лъхна го противната миризма на въздуха вътре. Навярно – на умрели плъхове.
Тунелът изглеждаше празен, ако се изключат няколко буци въглища. От двете страни имаше дълга редица сводести ниши, около метър широки и метър и половина високи, всичките – грубо зазидани с тухли. По стените блестяха капки вода и той чу хор от едва доловими капчуци. Сега вече беше съвсем тихо, стените на тунела поглъщаха целия шум от външния свят.
Направи още една крачки напред, освети с лъча на фенерчето покрива и стените. Паяжината от пукнатини изглеждаше още по-гъста, от тавана стърчаха парчета камъни. Предпазливо отстъпи назад, обгръщайки отново с поглед зазиданите сводести ниши в двете стени.
Приближи към най-близката. Една от тухлите бе паднала наскоро, а другите изглеждаха разхлабени. Зачуди се какво ли имаше в тези ниши. Други тунели? Нещо нарочно скрито?
Светна с фенерчето през дупката на падналата тухла, но не можа да проникне в тъмнината. Протегна ръка, улови долната тухла и я извъртя. Разхлабена беше, както си и мислеше. Измъкна я и подире й се посипа дъжд от хоросан и прах. След това извади още една и още една. Лъхна го по-силна от преди воня.
Отново светна в процепа. Нова тухлена стена, може би метър по-навътре. Насочи лъча към дъното на арката и надникна надолу. Там имаше нещо, приличаше на чиния. Порцелан. Отстъпи крачка назад, очите му се насълзиха от зловонния въздух. Любопитството му влезе в битка с неясно тревожно предчувствие. Вътре определено имаше нещо. Можеше да е старо и ценно. Защо иначе ще го зазиждат така?
Спомни си за един тип, който бе намерил торба със сребърни долари, докато разрушавали стара каменна къща. Ценни монети, струваха няколко хилядарки. Онзи си купи чисто нова самоходна косачка „Кюбота“. Ако имаше нещо ценно, – майната им на всички, Боксър щеше да го прибере.
Разкопча яката си и дръпна тениската, за да закрие носа си, след това бръкна в дупката с ръката с фенерчето, а после решително мушна глава и рамене, за да се огледа по-добре.
В първия миг застина на място като истукан. След това рязко отмахна шава назад и се удари в горния ред тухли. Изтърва фенерчето в дупката и, олюлявайки се, се отдръпна. Този път одраска челото си, докато изпълзяваше назад в тъмното, опрял крака в тухлите. Падна на пода и неволно извика.
В един миг се възцари пълна тишина. Облаците прахоляк се виеха нагоре, а далеч по-високо се виждаше мъждивата светлина, идваща от външния свят. Вонята го обгърна целия. Задъхан се изправи на крака и пое към светлината, закатери се по купчината тухли, падна и заби лице в прахоляка, отново стана и запълзя на четири крака. Изведнъж се озова отново на светло, претърколи се презглава от другата страна на тухлената купчина и се приземи по лице със зашеметителен удар. Едва дочу смеха, който секна веднага, щом се претърколи. Втурнаха се към него, протегнаха ръце и го вдигнаха, всички заговорили вкупом.
– Божичко, какво е станало с тебе?
– Ранен е – долетя нечий глас. – Целият е в кръв.
– Отдръпнете се – дочу друг глас.
Боксър се опита да поеме дъх, да укроти сърцебиенето си.
– Не го местете. Извикайте линейка.
– Срути ли се?
Глъчта не секваше. Най-накрая успя да се изкашля и седна, а всички изведнъж млъкнаха.
– Кости – успя да изрече Боксър.
– Кости ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
– Говори глупости.
Боксър почувства как съзнанието му се прояснява. Огледа се, усети как топлата кръв се стича по лицето му.
– Черепи, кости. Купища. Цели дузини човешки кости.
Почувства, че му призлява и отново легна под яркото слънце.
Втора глава
Нора Кели погледна през прозореца на кабинета си, разположен на четвъртия етаж – погледът й се зарея над медните покриви на Нюйоркския природонаучен музей, отвъд куполите и минаретата и обшитите с чудновати капчуци кули, към зеления покров на Сентръл парк. Най-накрая се вгледа в далечните сгради по Пето авеню – изглеждаха като монолитна стена, приличаха на вътрешния двор на някакъв безкраен замък, озарени в жълто от есенната светлина. Красивата гледка не й достави никакво удоволствие.
Почти беше станало време за срещата й. Понечи да потисне облялата я гневна вълна, но размисли. Този гняв щеше да й потрябва. През последните осемнайсет месеца научният й бюджет бе замразен. За това време бе свидетелка как броят на вицепрезидентите на музея се увеличи от трима на дванайсет, всеки с двеста бона годишна заплата. Беше свидетелка как отделът за връзки с обществеността, заспала малка служба, населена някога от симпатични бивши вестникари, се превърна в модерен офис, изпълнен с млади, изящно облечени мацки, които не разбираха нищо нито от археология, нито от каквито и да било други науки. Беше свидетелка как висшите ешелони на музея, някога съставени от учени и преподаватели, бяха превзети от юристи и фондонабиратели. Повечето коридори, завиващи под деветдесет градуса бяха превърнати в ъглови офиси за някакви функционери. Всички пари отиваха за фондонабирателни мероприятия, а събраните от тях пари се влагаха отново в такива събития в един безкраен кръг на онанистично пропиляна енергия.
И въпреки всичко, рече си тя, това все още беше Нюйоркският природонаучен музей: най-големият музей за естествена история в света. Беше извадила късмет, че намери работа в него. След неуспеха на последните й проучвания – странната археологична експедиция, която бе водила в Юта, и неочаквания провал на плановете за Музей на Лойд – се нуждаеше от тази служба, за да навакса. Този път, рече си тя, няма да се паля толкова, ще играя на сигурно – строго в рамките на системата.
Извърна се от прозореца и огледа кабинета си. Във или извън системата, нямаше начин да приключи проучването си на връзката анасази – ацтеки без допълнителни средства. Най-важното бе, че се нуждаеше от серия датировки с мас-спектрометърен ускорител с въглерод–14 на шейсет и шестте останки, които бе донесла от проучванията си в Южен Юта миналото лято. Това щеше да струва 18 000 долара, но трябваше да получи тези датировки, ако изобщо искаше да приключи работата си. Щеше да поиска тези пари сега, всичко останало можеше да почака.
Време беше. Надигна се, излезе и пое нагоре по тясното стълбище след което навлезе в плюшените покои на петия етаж на музея. Спря се пред кабинета на първия вицепрезидент, за да пооправи сивия си костюм. Тези хора само от това разбираха – от ушити по поръчка дрехи и лъскав външен вид. Трябваше да получи парите; нямаше никакво намерение да излезе от този кабинет без тях. Стегна се, усмихна се и почука. Номерът беше да е едновременно и любезна, и твърда.
– Влезте – долетя отвътре свеж глас.
Ъгловият кабинет пред нея бе облян от утринната светлина. Първият вицепрезидент Роджър Бризбейн III седеше зад блестящо писалище в стил „Баухаус“. Нора бе виждала снимки на този кабинет от времето, когато принадлежеше на тайнствения д-р Фрок. Тогава той бе истинска обител на музеен уредник, прашна и разхвърляна, пълна с вкаменелости и книги, със стари викториански кресла, копия на масаи и с туловището на препарирана морска крава. Сега стаята изглеждаше като чакалня на стоматолог хирург. Единственият знак, че това би могло да бъде музеен кабинет, беше заключената стъклена кутия върху писалището на Бризбейн, в която лежаха сума ефектни скъпоценни камъни – шлифовани и нешлифовани, – които намигаха и блещукаха от малките си кадифени гнезда. Според носещите се в музея клюки Бризбейн възнамерявал да стане специалист по скъпоценните камъни, но бил принуден от прагматичния си баща да завърши право. Нора се надяваше това да е вярно: в такъв случай поне донякъде би проявил разбиране към науката.
Опита се усмивката й да изглежда колкото е възможно по-искрена. Бризбейн изглеждаше зализан и самоуверен. Лицето му бе спокойно, гладко и розово като вътрешността на мидена черупка – безупречно избръснат, напудрен, вчесан и одеколониран. Чупливата му кестенява коса, гъста, лъскава и излъчваща здраве, бе въздълга.
– Д-р Кели – рече Бризбейн и разкри блестяща редица зъби, перфектно изпълнение на майстор зъболекар, – чувствайте се у дома си.
Нора се отпусна внимателно върху конструкцията от хром, кожа и дърво, която би трябвало да минава за стол. Беше ужасно неудобен и скръцваше при всяко нейно движение.
Младият вице се облегна на стола си, при което се чу леко изшумоляване, и сключи длани зад главата си. Ръкавите му бяха безупречно навити, а възелът на английската му копринена връзка оформяше безупречен триъгълник с трапчинка в средата. Да не би това да е грим – помисли си Нора – под и около очите му, за да скрие бръчиците? Мили Боже, наистина беше грим. Тя извърна поглед, усетила, че се е вторачила прекалено нахално.
– Как вървят работите в работилницата за дрипи и кокали? – попита Бризбейн.
– Страхотно. Чудесно. Има само една малка подробност, за която исках да поговорим.
– Добре, добре. Аз също трябва да поговоря с вас.
– Господин Бризбейн – започна бързешком Нора, – аз…
Бризбейн обаче я спря с вдигната ръка.
– Нора, знам защо сте тук. Имате нужда от пари.
– Точно така.
Бризбейн кимна съчувствено.
– Не можете да завършите изследването си при този замразен бюджет.
– Точно така – повтори Нора, изненадана, но и нащрек. – Беше страхотен удар да получим финансирането от „Мърчисън“ за това проучване на индианците анасази, но няма как да завърша работата си без серия от добри датировки с въглерод–14. Точните датировки са в основата на всичко останало.
Опита се тонът й да се запази приятно покорен, сякаш умираше да се прави на самата невинност.
Бризбейн кимна отново, полузатворил очи, и леко се завъртя с креслото си. Въпреки всичко Нора се почувства окрилена. Не беше очаквала толкова съчувствена реакция. Май щеше да сполучи.
– За колко пари говорим? – попита Бризбейн.
– Срещу осемнайсет хиляди долара мога да изпратя за датировка всичките шейсет и шест проби в Мичиганския университет, който разполага с най-добрата мас-спектрометрова лаборатория в света за датиране с въглерод–14.
– Осемнайсет хиляди долара. Шейсет и шест проби.
– Точно така. Не моля за постоянно увеличение на бюджета, а за еднократно отпусната сума.
– Осемнайсет хиляди долара – повтори бавно Бризбейн, сякаш обмисляше нещата. – Като се замисли човек, не изглеждат чак толкова много, нали, д-р Кели?
– Така е.
– Всъщност сумата е съвсем малка.
– Особено в сравнение с научните резултати, до които ще доведе.
– Осемнайсет хиляди. Какво съвпадение.
– Съвпадение ли? – Нора изведнъж се почувства неловко.
– Точно с толкова ще трябва да съкратите бюджета си през следващата година.
– Вие намалявате бюджета ми?
Бризбейн кимна.
– Десетпроцентно всеобщо съкращение. За всички научни отдели.
Нора усети как се разтреперва и стисна здраво хром-никеловите подлакътници на стола си. Понечи да каже нещо, но си спомни клетвата пред себе си и преглътна думите.
– Разходите по новите зали за динозаври се оказаха по-големи от очакваните. Ето защо се радвам, че смятате тази сума за незначителна.
Нора успя да си поеме дъх и да модулира тона си.
– Господин Бризбейн, не мога да завърша изследването си при такъв бюджет.
– Ще се наложи да го направите. Научните изследвания са само малка част от дейността на музея, д-р Кели. Имаме задължението да правим изложби, да изграждаме нови зали, да забавляваме публиката.
Нора заговори разпалено:
– Но фундаменталните научни изследвания са кръвоносната система на музея. Без наука всичко това ще се превърне в едно кухо шоу.
Бризбейн се надигна от стола си, заобиколи писалището и се спря пред стъклената кутия. Набра кода на клавиатурата и пъхна ключ в ключалката.
– Виждали ли сте някога смарагда „Тев Мираби“?
Бризбейн отвори кутията и посегна с тънката си ръка към смарагд с големината на яйце от червеношийка. – Смарагдът „Тев Мираби“. Безупречен е. Като специалист по скъпоценните камъни по призвание мога да ви кажа, че смарагдите с подобен размер никога не са безупречни. Освен този.
Той го вдигна пред едното си око, което изведнъж се уголеми като че пред него бе поставена лупа. Премигна веднъж, след това свали камъка.
– Разгледайте го.
Нора отново се застави да преглътне възражението си. Взе смарагда.
Завъртя го внимателно между пръстите си.
– Хайде, хайде, продължете. Светът изглежда по-различен, погледнат през смарагд.
Нора се взря в дълбините му и видя как на погледа й отвръща един изкривен свят, в който плуваше някакво подуто създание, приличащо на зелена медуза – Бризбейн.
– Много интересно. Но, господин Бризбейн…
– Безупречен.
– Не ще и дума. Но ние говорехме за друго.
– Колко мислите, че струва? Милион? Пет? Десет? Той е уникален. Ако го продадем – край на паричните ни тегоби. – Той се изкиска и отново вдигна смарагда към окото си. То отново се завъртя зад камъка, черно, уголемено, влажно на вид. – Но не можем да го продадем, разбира се.
– Съжалявам, но не разбирам накъде биете.
Бризбейн се усмихна едва-едва.
– Вие и останалия научен персонал. Винаги забравяте едно нещо: наистина става дума за шоу. Вземете за пример този смарагд. От научна гледна точка в него няма нищо, което не бихте открили в който и да е смарагд със сто пъти по-малки размери. Но хората не искат да видят който и да е смарагд – те искат да видят най-големият смарагд. Шоуто, д-р Кели, е кръвоносната система на този музей. Как смятате, колко време биха продължили вашите скъпоценни научни изследвания, ако хората престанат да идват, ако изгубят интерес, ако престанат да дават пари? За да задържим вниманието им, ние се нуждаем от колекции: ослепителни изложби, колосални метеорити, динозаври, планетариуми, злато, птици додо и гигантски смарагди. А вашата работа просто не попада в тази категория.
– Но моята работа наистина е интересна.
Бризбейн разпери ръце.
– Скъпа моя, всеки тук е убеден, че неговите изследвания са най-интересните.
Точно това „скъпа моя“ я взриви. Нора скочи на крака с побелели от гняв устни.
– Не би трябвало да седя тук и да защитавам правотата си. Проучването от Юта ще установи точно кога се е появило влиянието на ацтеките, което е преобразило културата на анасазите. То ще даде възможността да разберем…
– Ако правехте разкопки за динозаври, щеше да бъде по-различно. Там е екшънът. А и по стечение на обстоятелствата, там са и парите. Истината, д-р Кели, е, че никой не изглежда ужасно заинтригуван от вашите малки купчинки чирепи, освен самата вас.
– Истината – отвърна разгорещено Нора, – е, че вие самият сте учен недоносче. Само се правите на велик бюрократ, а, честно казано, преигравате в тази си роля.
Още щом изрече тези думи, Нора разбра, че бе отишла твърде далеч. За миг лицето на Бризбейн сякаш се смръзна. Съвзе се, усмихна й се ледено и издърпа кърпичката от горното си джобче. Започна да бърше смарагда – бавно и продължително. След това го върна в кутията, заключи я и започна да бърше нея, отпървом – отгоре, а после и отстрани, полека и внимателно. Най-накрая проговори:
– Не се вълнувайте толкова. Вълнението втвърдява артериите и изобщо е вредно за здравето.
– Извинете, не исках да ви обидя, но няма да приема тези съкращения.
Бризбейн заговори с приятен тон:
– Казах ви онова, което трябваше да ви кажа. Уредниците, които не намират начин да съкратят бюджета си, нямат проблеми – ще се радвам да го сторя вместо тях.
Когато изрече това, вече не се усмихваше.
Нора затвори вратата на външния офис и се спря напълно объркана в коридора. Беше се заклела да не напуска онзи кабинет без допълнителните пари, а ето, че стана още по-зле, отколкото преди да влезе в него. Дали да не отиде при Колъпи, директора на музея? Но той бе суров и недостъпен, а и това сигурно щеше да ядоса Бризбейн. Вече един път изпусна езика си. Ако прескочи Бризбейн, може и да я уволнят. А каквото и да стореше, не биваше да изгуби тази работа. Щом замразяваха този проект, можеше да работи върху нещо друго. Може би щеше да намери отнякъде пари, да открие ново финансиране. А след шест месеца щеше да има ново преразглеждане на бюджета. Човек винаги може да се надява…
Тя бавно слезе по стълбите към четвъртия етаж. В коридора се спря, изненадана, че вратата на кабинета й беше широко отворена. Надникна вътре. Там, където сама бе стояла преди петнайсетина минути, на фона на прозореца се очертаваше фигурата на много странен на вид мъж, който прелистваше някаква монография. Беше облечен с чисто черен, строго скроен костюм, който определено му придаваше погребален вид. Кожата му беше много бледа, по-бяла, отколкото бе виждала досега у жив човек. И русата му коса бе почти бяла. Разлистваше монографията с удивително дълги и тънки пръсти с цвят на слонова кост.
– Извинете, но какво правите в кабинета ми? – попита Нора.
– Интересно – промърмори мъжът, докато се обръщаше.
– Моля?
Той вдигна монографията – „Геохронология на пещерата Сандия“.
– Странно е, че над равнището на Сандия са намирани само цели фолсъмови връхчета на стрели. Много показателно, не намирате ли?
Говорът му имаше мекия южняшки акцент на човек от висшата класа и сякаш се лееше като медена струя.
Нора почувства как изненадата от това нахлуване в кабинета й се превръщаше в гняв.
Той отиде до библиотечния шкаф, върна монографията на мястото й върху лавицата и започна да разглежда другите заглавия, като пръстът му потропваше по гръбчетата на книгите с леки, точни движения.
– Аха – рече той и издърпа друга монография. – Както виждам оспорват се резултатите от Монте Верде.
Нора пристъпи напред, издърпа монографията от ръцете му и я мушна обратно на лавицата.
– В момента съм заета. Ако искате да ви приема, можете да телефонирате. И на излизане, моля затворете вратата.
Обърна се гърбом към него и зачака да си излезе. Десет процента! Тя поклати глава, уморена и все още невярваща. Как би могла изобщо да се справи?
Ала мъжът не си тръгна. Вместо това чу отново медения му плантаторски глас.
– Най-добре веднага да си кажа, ако нямате нищо против. Д-р Кели, мога ли да се осмеля да ви обезпокоя с един малък и досаден проблем?
Тя се обърна. Той протегна ръка. В дланта му се беше сгушил малък кафеникав череп.
