Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 35 страниц)
Седма глава
„Сребристият призрак“ се плъзна безшумно и спря до бордюра на седемдесет и втора улица. Пендъргаст излезе и се спря за миг в сянката на сградата „Дакота“, дълбоко замислен. Колата работеше тихо на празни обороти.
Разговорът с пралелята му бе внушил непознатото за него чувство на страх. Ала този страх всъщност се бе зародил още в мига, в който бе научил за откритието на костницата под улица „Кетрин“.
Години наред той бе в състояние на безмълвно бдение, следеше в разработките на ФБР и Интерпол в търсене на определен modus operandi 1212
начин на действие – лат. Б.пр.
[Закрыть]. Искрено се надяваше той да не изплува на повърхността – ала винаги, някъде в дълбините на съзнанието си, се боеше, че това ще се случи.
– Добър вечер, господин Пендъргаст – каза охранителят и излезе от будката си, когато той приближи. Държеше плик в ръката си, облечена в бяла ръкавица. При вида на плика страховете на Пендъргаст се засилиха безмерно.
– Благодаря ви, Джонсън – отвърна Пендъргаст, без да поеме пратката. – Дойде ли сержант О’Шонеси, както ви бях споменал?
– Не, сър. Не се е появявал цяла вечер.
Пендъргаст се замисли и последва дълга пауза.
– Ясно. Вие ли получихте писмото?
– Да, сър.
– Мога ли да попитам от кого го получихте?
– От един много мил, старомоден джентълмен, сър.
– С бомбе ли?
– Точно така, сър.
Пендъргаст погледна калиграфски изписания текст върху плика: За сър А. Кс. Пендъргаст, д.ф., сграда „Дакота“, лично и поверително.Пликът беше саморъчно направен от тежка, старинна хартия на резки – герипт, с неизрязани краища. Точно такава хартия някога е произвеждал фамилният доставчик на канцеларски материали на Пендъргастови. Макар че хартията бе пожълтяла от времето, написаното върху него бе скорошно.
Пендъргаст се обърна към охранителя:
– Джонсън, бих ли могъл да заема ръкавиците ви?
Вратарят бе твърде добре обучен, за да покаже каквато и да е изненада. Пендъргаст нахлузи ръкавиците, отиде под кръга светлина, хвърлян от будката, и строши печата на плика с опакото на ръката си. Много внимателно го разтвори. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на две. В гънката имаше някаква малка, сивкава нишка. За необученото око би могла да мине за парче от рибарска корда. Пендъргаст веднага го разпозна като нервно окончание, несъмнено от cauda equina,намираща се в основата на гръбначния мозък.
Върху сгънатия лист не беше написано нищо. Вдигна го към светлината, но нямаше нищо друго, дори и воден знак на хартията.
В този момент звънна клетъчният му телефон. Пендъргаст остави внимателно плика настрани, извади телефона от джоба на сакото си и го вдигна към ухото си.
– Да? – рече със спокоен, неутрален тон.
– Нора е. Слушайте, Смитбак е узнал къде живее Ленг.
– И?
– Мисля, че е отишъл там. Смятам, че е влязъл в къщата.
VIII. Издирване
Първа глава
Нора видя как „Сребристият призрак“ приближава към нея с опасна скорост, как си проправя път в трафика по „Сентръл парк уест“ с нелепо проблясващ „буркан“, поставен върху арматурното табло. Колата спря със свирене на гумите до нея и задната врата се отвори.
– Влизайте! – извика й Пендъргаст.
Тя се качи и внезапното ускорение залепи гърба й върху бялата кожа на седалката.
Пендъргаст бе спуснал облегалката помежду им. Гледаше право напред, по-мрачен Нора не беше го виждала. Сякаш не виждаше нищо, не забелязваше нищо, докато колата се носеше бясно на север, леко се люлееше, подскачаше на дупките и цепнатините в асфалта. Вдясно от Нора препускаше Сентръл парк, очертанията на дърветата бяха размити.
– Опитах да се свържа със Смитбак по клетъчния му телефон – каза Нора. – Не отговаря.
Пендъргаст не коментира.
– Наистина ли смятате, че Ленг е още жив?
– Знам го със сигурност.
Нора замълча за миг. Но трябваше да попита:
– Смятате ли… смятате ли, че е заловил Смитбак?
Пендъргаст не отговори веднага.
– В квитанцията, която Смитбак е попълнил при наемането на колата, пише, че възнамерявал да я върне до пет часа следобед.
До пет следобед… Нора усети как я обзема тревога, паника. Смитбак вече бе закъснял с повече от шест часа.
– Ако е паркирал близо до къщата на Ленг, може би ще успеем да го намерим. – Пендъргаст се наведе напред, отвори прозорчето, което изолираше задната част на колата. – Проктър, като наближим 131-а улица, ще търсим сребрист форд таурус, с нюйоркски регистрационен номер ELI–7734, с обозначения, че е кола под наем.
Затвори прозорчето и се облегна назад. В колата, която летеше по „Кътидръл паркуей“ към реката, отново се възцари тишина.
– Щяхме да узнаем адреса на Ленг до четирийсет и осем часа – рече той, като че си говореше сам. – Бяхме много близо до успеха. Нужно бе само малко повече внимание, малко повече методичност. А сега не разполагаме с четирийсет и осем часа.
– Ас колко?
– Боя се, че с николко – отвърна тихо Пендъргаст.
Втора глава
Къстър гледаше как Бризбейн отключва вратата на кабинета си, как я отваря, а след това се отдръпва неприязнено встрани, за да му направи път да влезе. Докато пристъпваше през прага, Къстър усети как възвръщащото се самочувствие придава тежест на походката му. Нямаше нужда да се бърза; вече не. Обърна се и се огледа – много чисто и модерно, сума никел и стъкло. Два големи прозореца гледаха към Сентръл парк и отвъд – към блещукащата стена от светлини, която представляваше Пето авеню. Погледът му се спря върху писалището, което доминираше в средата на стаята. Старинна мастилница, сребърен часовник, скъпи дреболии. И стъклена кутия, пълна със скъпоценни камъни. Скъпичко, бая скъпичко.
– Хубав кабинет – рече той.
Бризбейн пренебрегна забележката, окачи смокинга си на облегалката на стола и седна зад писалището.
– Не разполагам с много време – каза с агресивна нотка в гласа си. – Часът е единайсет. Очаквам от вас да кажете каквото имате за казване и хората ви да напуснат района, докато не стигнем до взаимно приемливо решение какво да се предприеме.
– Разбира се, разбира се.
Къстър продължи да крачи из кабинета, тук ще вземе попивателна преса, там ще се загледа възхитен в някоя картина. Виждаше, че раздразнението на Бризбейн нараства. Така. Нека се поопържи в собствената си лой. В крайна сметка можеше и да изтърве нещо.
– Да започваме, капитане – Бризбейн с пресилен жест му даде знак да седне.
Но също тъй преднамерено Къстър продължи да обикаля кабинета. Ако се изключат дреболиите, кутията със скъпоценни камъни и картините по стените, кабинетът изглеждаше доста пуст. Е, едната стена бе заета с лавици и с врата към килер.
– Господин Бризбейн, доколкото разбрах, сте главен юрист на музея?
– Точно така.
– Доста важен пост.
– Така е, наистина.
Къстър отиде до лавиците и се вгледа в перлена автоматична писалка, изложена на една от тях.
– Разбирам какви чувства ви вълнуват след нашето нахлуване тук, господин Бризбейн.
– Това е насърчително.
– До известна степен смятате това място за свое. Искате да защитите музея.
– Така е.
Къстър кимна, а погледът му се плъзна по лавицата към старинна китайска кутия за енфие, инкрустирана със скъпоценни камъни. Взе я.
– На, вас, разбира се, никак не ви се нрави тук да нахлуе глутница полицаи.
– Честно казано, така е. Вече ви го заявих на няколко пъти. Това е много ценна кутия за енфие, капитане.
Къстър я остави на мястото й и взе нещо друго.
– Предполагам, че всичко това ви се отразява зле. Първо, откритието на онези скелети, оставени от серийния убиец от деветнайсети век. А сега пък – онова писмо, намерено в архивите на музея. Много неприятно.
– Враждебният тон на публикациите може лесно да навреди на музея.
– А после пък онази уредничка…
– Нора Кели.
Къстър усети нещо ново в тона на Бризбейн – неприязън, неодобрение, а може би и някаква обида.
– Същата, която намери скелетите и скритото писмо, нали така? На вас не ви се е понравило, че работи по случая. Безпокоели сте се от враждебни публикации, нали?
– Смятах, че трябва да се занимава със собствените си изследвания. За които й се плаща заплата.
– Не искахте тя да сътрудничи на полицията?
– Напротив, желаех да помогне с каквото може на полицията. Просто не исках да пренебрегва задълженията си в музея.
Къстър кимна умно.
– Разбира се. А после я гонили из архива, едва не я убили. „Хирурга“.
Отиде до най-близката лавица с книги. Единствените книги върху нея бяха половин дузина юридически томове. Дори подвързиите им успяваха да създадат впечатлението за абсолютна тъпота. Почука с пръст един от томовете по гръбчето.
– Вие юрист ли сте?
– Главен юрист обикновено означава юрист.
Думите му отекнаха без никакво видимо трепване у Къстър.
– Разбирам. Отдавна ли работите тук?
– Малко повече от две години.
– Харесва ли ви?
– Интересно е да се работи тук. А сега, вижте какво, мислех си, че си говорим за вашите хора там, в музея.
– Скоро и това ще стане – обърна се Къстър. – Често ли посещавате архива?
– Не много. Напоследък – по-често, разбира се, след това развитие на събитията.
– Ясно. Интересно място е този архив, а? – Обърна се, за да види реакцията на Бризбейн на тази реплика. Очите. Наблюдавай очите му.
– Мисля, че някои го смятат за интересно.
– Но не и вие.
– Кашоните с документи и плесенясалите експонати не ме интересуват.
– Но сте ходили там… нека проверя – Къстър отвори бележника си за справка, – най-малко осем пъти през последните десет дни.
– Съмнявам се, че е било толкова често. Но във всеки случай съм ходил по работа.
– Във всеки случай. – Къстър се обърна и се вторачи в Бризбейн. – Архивът. Там, където е бил открит трупът на Пък. Където е била преследвана Нора Кели.
– Вече споменахте това.
– А после пък и Смитбак, онзи досаден журналист?
– „Досаден“ е меко казано.
– Не искате да ви се мотае из краката, нали? Е, кой би искал?
– Точно така смятам. Знаете, разбира се, че се е представил за служител по сигурността? Че е откраднал материали на музея?
– Чух, чух. Истината е, че го търсим, но, както изглежда, е изчезнал. Да не би случайно да знаете къде се намира? – добави с леко натъртване на последната си фраза.
– Разбира се, че не знам.
– Разбира се. – Къстър насочи отново вниманието си към скъпоценните камъни. Погали стъклото с дебел пръст.
– А пък имаме и онзи агент от ФБР Пендъргаст. Онзи, дето беше нападнат. Също – неприятност.
Бризбейн замълча.
– Не ви е било много приятно да се мотае тук, а, господин Бризбейн?
– Достатъчно полиция ни се струпа на главата. Защо да се съобразяваме и с ФБР? А като стана дума за полицията…
– Просто ми се вижда много интересно, господин Бризбейн… – Къстър нарочно не довърши изречението.
– Кое ви се вижда интересно, капитане?
От съседния кабинет се разнесе врява, след което вратата рязко се отвори. Влезе сержант от полицията – прашен, ококорен, потен.
– Капитане! – рече той, едва поемайки си дъх. – Тъкмо разпитвахме онази жена, уредничката и тя заключи…
Къстър погледна укоризнено мъжа – да, О’Грейди, така се казваше.
– Не сега, сержант. Не виждате ли, че водя разговор тук?
– Но…
– Чухте какво каза капитанът – намеси се Нойс и избута протестиращия сержант към вратата.
Къстър изчака, докато вратата отново се затвори, след което се обърна пак към Бризбейн.
– Намирам за много интересно, че вие толкова се интересувате от случая – рече той.
– Това ми е работата.
– Знам. Знам, че сте много отдаден на работата си. Забелязах също, че сте много отдаден и на въпросите, свързани с персонала. Наемане, уволняване…
– Точно така.
– Райнхарт Пък, например.
– Какво за него?
Къстър отново направи справка с бележника си.
– Защо сте се опитали да уволните господин Пък само два дни преди убийството му?
Бризбейн понечи да каже нещо, но се поколеба. Изглежда му хрумна друга мисъл.
– Необичаен избор на време, не мислите ли, господин Бризбейн?
Онзи се усмихна тънко.
– Капитане, намирах положението за нетърпимо. Музеят има финансови затруднения. А господин Пък беше… ъ-ъ-ъ… ами не особено сговорчив. Разбира се, това няма нищо общо с убийството.
– Но не ви позволиха да го уволните, нали?
– Той работеше в музея от двайсет и пет години. Сметнаха, че уволнението му може да повлияе на духа на персонала.
– Сигурно сте се ядосали, след като са ви отрязали по такъв начин.
Усмивката на Бризбейн замръзна на лицето му.
– Капитане, надявам се не намеквате, че аз имам нещо общо с убийството.
Къстър повдигна вежда в престорена изненада.
– Нима съм го направил?
– Тъй като смятам, че си задавате риторични въпроси, няма да си давам труда да им отговарям.
Къстър се усмихна. Не знаеше какво означава риторичен въпрос, но можеше да ясно да усети, че въпросите му попадат в целта. Отново погали стъкленото сандъче със скъпоценните камъни и се огледа. Беше наясно с целия кабинет; оставаше само килерът. Отиде до него, хвана дръжката и се спря.
– Но се ядосахте, нали? Имам предвид, че ви се противопоставиха по такъв начин.
– На никого не е приятно да отменят решенията му – отвърна с леден тон Бризбейн. – Онзи човек беше истински анахронизъм, стилът му на работа – определено неефикасен. Погледнете само пишещата машина, чрез която настояваше да води цялата си кореспонденция.
– Да. Пишещата машина. Онази, която убиецът е използвал да напише една, не, две бележки. Вие, доколкото разбирам, сте знаели за машината, нали?
– Всички знаеха. Той беше печално прочут с отказа си да му поставят компютърен терминал, отказваше да ползва електронна поща.
– Разбирам – кимна Къстър и отвори килера.
Сякаш съвсем навреме отвътре изпадна старомодно черно бомбе, търколи се по пода и продължи да се върти в кръг, докато най-сетне не спря в краката му.
Къстър го погледна изненадан. И в криминале на Агата Кристи не би могло да се случи нещо по-ефектно. Подобни неща просто липсват в реалната полицейска работа. Не можеше да повярва на очите си.
Вдигна глава и погледна Бризбейн, с повдигнати въпросително вежди.
Бризбейн изглеждаше първоначално слисан, после объркан, накрая – ядосан.
– Това беше за маскения бал в музея – рече юристът. – Можете сами да проверите. Всички са ме виждали с него. От години го използвам.
Къстър мушна глава в килера, разрови се и извади дълъг, добре свит черен чадър. Извади го, изправи го на върха му и го пусна. Чадърът падна до бомбето. Отново вдигна глава и погледна Бризбейн. Секундите бавно изтичаха.
– Това е абсурдно! – избухна Бризбейн.
– Не съм казал нищо – рече Къстър. Погледна към Нойс. – Ти да си казвал нещо?
– Съвсем не, сър, не съм казвал нищо.
– Е, какво точно е абсурдно тогава, господин Бризбейн?
– Онова, което си мислите… – човекът не можеше да намери точните думи, – … че аз съм… нали разбирате… О не, това е абсолютно нелепо!
Къстър сключи ръце зад гърба си. Тръгна напред бавно, стъпка подир стъпка, докато стигна до писалището. А там съвсем преднамерено се надвеси напред и над него.
– Какво съм си мислел, господин Бризбейн? – попита тихо.
Трета глава
Ролсът полетя по „Ривърсайд“. Шофьорът им умело пресичаше различните ленти с движещи се автомобили, прекарваше голямата кола през невероятно тесни пролуки, понякога принуждаваше другите да се притиснат към бордюрите. Минаваше единайсет вечерта и трафикът започваше да изтънява. Но на самия булевард „Ривърсайд“ и на съседните улички нямаше и едно място за паркиране.
Колата зави по 131-а улица и намали рязко ход. И почти веднага, на не повече от десетина коли от тях, Нора го забеляза – сребрист форд таурус, с нюйоркски номер ELI–7734.
Пендъргаст излезе, отиде до паркираната кола, наведе се напред към таблото й, за да установи идентичността й. След това отиде до дясната врата и с неуловим за окото внезапен удар строши стъклото й. Алармената инсталация зави остро, докато той претърсваше жабката и купето. Двама полицаи се появиха почти веднага от позицията ся на засада с извадени револвери. Пендъргаст извади значката си и им заговори – накъсо, остро. Те прибраха револверите в кобурите си и крадешком си измъкнаха. След малко Пендъргаст се върна.
– В колата няма нищо – каза той на Нора. – Трябва да е взел адреса със себе си. Да се надяваме, че къщата на Ленг е наблизо.
След като нареди на Проктър да паркира пред гробницата на Грант и да изчака да му се обадят, Пендъргаст пое по 131-а улица с дълга крачка. След малко стигнаха до самия „Ривърсайд“. Паркът се простираше отвъд булеварда, дърветата му се издигаха като мършави часовои пред голямото, непознато черно пространство. Отвъд парка течеше Хъдсън, водите й блещукаха на слабата лунна светлина.
Нора се огледа наляво и надясно – безброй грохнали жилищни блокове, стари, изоставени къщи и бедняшки приюти се простираха и в двете посоки.
– Как ще я намерим? – попита тя.
– Трябва да притежава определени характеристики – отвърна Пендъргаст. – Ще бъде частна къща, най-малко на сто години, няма да е преустройвана в отделни апартаменти. Ще изглежда навярно като изоставена, но ще бъде много добре защитена. Ще тръгнем първо на юг.
Но преди да продължат той спря и сложи ръка върху рамото й.
– При нормални обстоятелства, никога не бих позволил на цивилен човек да участва в полицейска акция.
– Но нали моят приятел е…
Пендъргаст вдигна ръката си.
– Нямаме време за спорове. Вече съм обмислил много внимателно пред какво сме изправени. Ще бъда колкото е възможно по-откровен. Ако намерим къщата на Ленг, шансовете ми да успея без чужда помощ ще бъдат много малки.
– Добре. И без това нямаше да ви позволя да ме оставите да чакам.
– Знам. Знам също, като имам предвид хитростта на Ленг, че двама души имат по-голяма възможност да успеят, отколкото голяма – и шумна – официална компания. Дори ако можем да си осигурим такава компания навреме. Но трябва да ви кажа, доктор Кели, че ви забърквам в ситуация с може би безброй неизвестни. Казано накратко, това е ситуация, при която е много, много възможно един от нас, или и двамата да бъдем убити.
Нора пое дъх и след секундна пауза изрече:
– Гогова съм да поема този риск.
– Тогава – една последна бележка. По мое мнение Смитбак е вече мъртъв, или ще бъде мъртъв докато намерим къщата, влезем в нея и задържим Ленг. Ето защо спасителната операция вече навярно е провалена.
Нора само кимна, неспособна да отвърне нищо.
Пендъргаст не каза нищо повече, а се обърна и пое на юг.
Минаха покрай няколко стари къщи, за които бе очевидно, че са били преустроени в апартаменти, покрай приют, чиито обитатели алкохолици ги изгледаха апатично, седнали на стъпалата. После следваше редица от стари и мръсни жилищни сгради.
На площад „Тимън“ Пендъргаст се спря пред една изоставена сграда. Беше сравнително малка резиденция със заковани с капаци прозорци и липсващ звънец. Огледа я набързо, след това бързо отиде да я огледа отстрани, надникна през разрушената ограда и се върна.
– Какво мислите? – прошепна Нора.
– Мисля да влезем.
На мястото на вратата бяха заковани две тежки и свързани с верига парчета шперплат. Пендъргаст сграбчи катинара на веригата. Бялата му ръка се плъзна в джоба на сакото и излезе с малко устройство, от което стърчаха метални пръчици, досущ като клечки за зъби. То проблесна, отразило светлината на уличната лампа.
– Какво е това? – попита Нора.
– Електронен шперц – отвърна Пендъргаст, докато го нагласяше към катинара.
Катинарът изщрака и веригата увисна в дългите му бели ръце. Той я измъкна от шперплатовите плотове и приведен влезе, следван от Нора.
От мрака се носеше отвратителна воня. Пендъргаст извади фенерчето си и лъчът му освети страховита картина на разруха: гниещ боклук, умрели плъхове, оголени летви от обшивката, игли от спринцовки и стъкленици за загряване на крек, локви застояла вода. Без да изрече и думица той се обърна и излезе, последван от Нора.
Продължиха така чак до 120-а улица. Там вече обстановката бе по-добра и повечето от жилищата бяха обитавани.
– Няма смисъл да вървим повече нататък – отсече Пендъргаст. – Ще тръгнем на север.
Върнаха се бързешком на 131 – а улица – там, откъдето бе започнало търсенето им – и поеха на север. Този път се придвижваха по-бавно. Обстановката се влошаваше непрекъснато, докато накрая изглеждаше, че почти всички къщи в околността са изоставени. Пендъргаст отхвърли няколко от тях, но проникна в една, после във втора, в трета, докато Нора наблюдаваше на улицата.
На 136-а улица се спряха пред поредната съсипана къща. Пендъргаст я огледа, вторачи се във фасадата й, след това се извърна на север, мълчалив и замислен. Беше блед; досегашните усилия очевидно се бяха отразили на отслабеното му здраве.
Тук изглеждаше така, сякаш целият булевард, някога обрамчен с елегантни жилищни домове, сега представляваше една дълга и опустошена развалина. На Нора й се струваше, че Ленг би могъл да обитава която и да е от тези къщи.
Пендъргаст сведе глава и рече тихо:
– Както изглежда, господин Смитбак е имал затруднения да намери място за паркиране.
Нора кимна и усети как я обзема все по-голямо отчаяние. „Хирурга“ очевидно държеше Смитбак поне от шест часа насам, а може би и повече. Не й се искаше мислите й да достигнат до логичното заключение.
