Текст книги "Музей на страха"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 35 страниц)
Четвърта глава
На сержанта от полицията Пол Дж. Финистър цялата тази работа му беше наистина противна. Беше ужасно, престъпно губене на време. Огледа редицата дървени маси, подредени успоредно върху килима на библиотеката; старомодно облечените в сака от туид, ококорени и изпоядени от молци типове, които седяха край масите срещу ченгетата. Някои изглеждаха изплашени, други – обидени. Ясно бе, че никой от тези музейни мухльовци не знаеше нищо – бяха просто група учени с лоши зъби и с още по-лош дъх. Откъде ги изравяха тези типове? Направо се побъркваше от мисълта колко изкарани с пот на челото долари на данъкоплатците отиваха да се поддържа тази шибана каменна грамада. И не само това, ами вече беше десет вечерта и като се върнеше у дома, жена му щеше да го убие. Няма значение, че това му беше работата, че му плащаха надница и половина, че плащаха ипотеката за готиния апартамент на хълма Кобъл, който тя го бе накарала да купи, и че имаха бебе, чийто памперси струваха цяло състояние. Тя наистина щеше да го утрепе. Ще се върне у дома и вечерята ще е станала на въглен във фурната – където си е седяла от шест вечерта при 250 градуса температура, самата тя ще си е легнала и ще е изгасила лампите, но ще е будна, нащрек като заредена пушка, бясна, а бебето ще реве, без никой да му обръща внимание. Жената няма да каже нищо като си легне, просто ще му обърне гръб с огромна самосъжалителна въздишка и…
– Финистър?
Финистър се обърна към партньора си О’Грейди, който се бе вторачил в него.
– Добре ли си, Финистър? Изглеждаш тъй, сякаш някой е умрял.
Финистър въздъхна.
– Де да бях аз.
– Я стига, бе. Хайде, идва следващият.
В тона на О’Грейди имаше нещо, което накара Финистър да погледне към масите. Вместо поредния тъпанар, този път беше жена – неочаквано хубава жена всъщност – с дълга медноруса коса и пъстри очи, със стегнато атлетично тяло. Усети се как се стяга, как глътва корема си и надува бицепса. Жената седна срещу тях и него го лъхна парфюма й – скъп, хубав, много изтънчен. Господи, тази си я биваше. Погледна към О’Грейди и забеляза същите промени и у него. Финистър грабна подложката си за писане и прегледа списъка на разпитваните. Аха, значи това била Нора Кели. Прочутата или печално прочутата Нора Кели. Същата онази, която бе намерила третия труп, която била преследвана из архива. Не очакваше да е толкова млада. Или толкова привлекателна.
О’Грейди го изпревари с представянето.
– Доктор Кели, моля, настанете се удобно. – Гласът му бе приел копринен, меден тон. – Аз съм сержант О’Грейди, а това е сержант Финистър. Можем ли да записваме разговора ни?
– Ако е необходимо – отвърна жената.
Гласът й не беше толкова секси, колкото вида. Беше отсечен, твърд, издаваше раздразнение.
– Имате право на адвокат – продължи О’Грейди, все още с нисък и успокояващ тон, – и можете да отклоните въпросите ни. Искаме да сте наясно, че е доброволно.
– А ако откажа?
О’Грейди се засмя дружелюбно.
– Решението няма да го взема аз, нали разбирате, но могат да ви призоват официално, да ви привикат в участъка. Адвокатите струват скъпо. Ще бъде неразумно да се викат. Имаме само няколко въпроса, не е кой знае какво. Вие не сте заподозряна. Просто се нуждаем от малко помощ.
– Добре – отвърна жената. – Давайте. Разпитваха ме още няколко пъти преди вас. Предполагам, че още веднъж няма да ми навреди.
О’Грейди понечи да заговори отново, ала този път Финистър бе нащрек и го прекъсна. Нямаше никакво намерение да стои като идиот и да остави само О’Грейди да приказва. Него не го биваше повече и от жена му.
– Доктор Кели – рече бързешком, може би малко по-високо, но веднага прикривайки тона си с усмивка, – радваме се, че желаете да ни помогнете. Моля ви за протокола, съобщете името и фамилията си, адреса, датата и часа. На стената ей там има часовник, но не, виждам че имате свой ръчен. Това е формалност, нали разбирате, за да са в ред записите ни, да не ги объркаме. Не бихме искали да арестуваме онзи, когото не трябва.
Той се разсмя на шегата си и бе леко разочарован, че и тя не се разсмя заедно с него.
О’Грейди го изгледа съчувствено, снизходително. Финистър усети как раздразнението към партньора му нараства. Ако трябва да си го кажем правичката, той направо не можеше да го понася. Усети се, че би искал О’Грейди скоро да се изправи на пътя на някой куршум. Най-добре – утре.
Жената съобщи името си. След това Финистър в скоропоговорка изрече своето, а О’Грейди го последва малко завистливо. След като бяха изпълнени още няколко формалности, Финистър дръпна настрани листа с официалните данни и извади списъка с предварително подготвените въпроси. Беше по-дълъг от предишните и той с изненада забеляза няколко написани на ръка най-долу върху страницата. Сигурно са били добавени и то набързо. Кой, по дяволите, се беше бъркал в списъка им със свои въпроси? Цялата тази работа беше сбъркана. Ама съвсем сбъркана.
О’Грейди възприе мълчанието на Финистър като възможност:
– Доктор Кели – намеси се той, – бихте ли описали със свои думи вашето участие в този случай? Моля ви, не се притеснявайте от времето, за да си припомните всички подробности. Ако не си спомните нещо, или ако не сте сигурна, моля ви да ни го кажете. Знам, че е по-добре човек да каже, че не помни, отколкото да ни съобщи подробности, които могат да се окажат неточни.
Той се усмихна, сините му очи заблещукаха почти конспиративно.
Мамицата му, помисли си Финистър.
Жената въздъхна раздразнено, кръстоса крака и заговори.
Пета глава
Смитбак усети как го обладава парализа, пълна безпомощност. Не чувстваше крайниците си, беше неподвижен, тялото му сякаш беше чуждо. Не можеше дори да примигне. И най-лошото – ама наистина най-лошо – беше, че дори не можеше да си поеме дъх. Тялото му бе напълно обездвижено. Паникьоса се, когато се опита да напълни дробовете си и с мъка пое дълбоко въздух. Беше същото, като че се давеше, само че по-лошо.
Ленг се въртеше някъде над него – тъмен силует, осветен контражур от квадратчето светлина на шпионката, с изпразнена вече спринцовка в ръка. Лицето му беше под сянката на периферията на бомбето.
Ръката му се протегна и хвана крайчеца на превръзката, която още стягаше устата на Смитбак.
– Вече няма нужда от нея – рече Ленг и я махна. – А сега да ви интубираме. В крайна сметка не бихме искали да се задушите преди да започне процедурата.
Смитбак се опита да поеме дъх и да извика. Едва успя да прошепне нещо. Езикът му беше надебелял, чувстваше го невероятно голям в устата си. Долната му челюст увисна, по брадичката му протече струйка слюнка. Струваше му нечовешко усилие дори да поеме дъх.
Силуетът отстъпи назад и изчезна зад вратата. В коридора се чу някакво тракане и Ленг се върна с желязна количка-носилка и голяма, четвъртита машина на гумени колелца. Постави количката до Смитбак, наведе се и със стар железен ключ бързо отключи оковите на китките и краката му. Въпреки обзелия го ужас Смитбак успя да подуши мухлясалия дъх на проядени от молци стари дрехи, както и лекия полъх на евкалипт, все едно Ленг дъвчеше бонбонче.
– Сега ще ви прехвърля върху количката – каза Ленг.
Смитбак усети, че го повдигат. След това почувства студения, неподдаващ метал под голото си тяло. Носът му течеше, но не можеше да повдигне ръка да го избърше. Изпитваше остър недостиг на кислород. Беше напълно парализиран – но най-ужасното от всичко беше, че запазваше пълна яснота на съзнанието и усещанията си.
Ленг отново се появи в полезрението му, стиснал тясна пластмасова тръба в ръка. Хвана Смитбак за долната челюст и отвори широко устата му, Смитбак усети как тръбата опира в дъното на гърлото му, как се плъзга надолу по трахеята му. Колко ужасно бе това силно, непреодолимо чувство да повърне – ала в същото време не бе в състояние да направи и най-малкото движение. Чу се съскане и вентилиращата машина изпълни дробовете му с въздух.
Облекчението бе толкова голямо, че в първия миг Смитбак забрави за кошмарното положение, в което се намираше.
Количката вече се движеше. Над главата му преминаваше нисък тухлен таван, тук-таме осветен от голи крушки. Малко след това таванът промени формата си, издигна се в някакво пещероподобно помещение. Количката се завъртя отново и спря. Ленг се наведе и излезе от полезрението му. Смитбак чу четирите отмерени щраквания, които означаваха, че количката е застопорена. Светеха силни лампи, а дъхът на спирт и на бетадин потискаха по-трудно доловима, но далеч по-лоша миризма.
Ленг пъхна ръце под мишниците на Смитбак, повдигна го отново и го отмести от количката върху друга желязна маса, по-широка и по-студена. Преместването бе внимателно, почти нежно.
А след това с напълно различно, икономично и издаващо удивителна сила движение той обърна Смитбак по корем.
Смитбак не успя да затвори уста и езикът му докосна металната количка, неволно поемайки киселия вкус на хлор и на други дезинфектанти. Това го наведе на мисълта кой ли още е бил на тази маса и какво му се е случило. Заля го вълна на страх, повдигна му се. Вентилиращата тръба закъркори в устата му.
Тогава Ленг приближи, прокара длан по лицето на Смитбак и затвори очите му.
Масата беше студена, много студена. Чуваше как Ленг се движи наоколо. Усети натиск върху лакътя си, леко убождане, когато интравенозната игла се заби близо до китката му, чу раздиращия звук на изтръгнатия от кутийката лейкопласт. Можеше да подуши евкалиптовия дъх, да чува ниския глас. Говореше шепнешком.
– Боя се, че ще изпитате болка – каза гласът, докато коланите фиксираха крайниците на Смитбак. – Всъщност болката ще бъде доста силна. Но добрата наука никога не е освободена напълно от болката. Тъй че не се безпокойте. И мога ли да ви предложа един съвет?
Смитбак се опита да се бори, ала тялото му беше сякаш някъде далеч от него. Шепотът продължи – мек и успокояващ:
– Бъдете като газела в челюстите на лъва: отпуснат, приемащ, примирен. Доверете ми се. Така ще е най-добре.
После се чу шуртене на вода, подрънкването на стомана о стомана, инструментите се плъзнаха в металната мивка. Светлината в стаята изведнъж стана много по-силна. Пулсът на Смитбак се ускори бясно, сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо, докато не доби усещането, че масата под него сякаш подскача при всеки обезумял удар на сърцето му.
Шеста глава
Нора се размърда на неудобния дървен стол и погледна може би за пети път часовника си. Десет и половина. Този разпит приличаше на първия, който понесе след като откри трупа на Пък, само че беше по-лош, много по-лош. Макар че нарочно сви разказа си до минимум и ограничаваше отговорите си до едно-две изречения, въпросите следваха в безкраен тъп поток. Въпроси за работата й в музея. Въпроси за преследването й от „Хирурга“ в архива. Въпроси за напечатаната на пишеща машина бележка на Пък – или по-скоро от убиеца, престорил се на Пък, – която той й бе изпрател, а тя отдавна бе предала на полицията. На всички въпроси вече бе отговорила по два или три пъти на далеч по-интелигентен и по-разумен полицай от тези двамата. И което беше още по-лошо – двете ченгета срещу нея, единият – яко джудже, а другият – приличен на вид, но с прекалено самочувствие, не даваха признаци, че наближават края на списъка си с въпроси. Прекъсваха се един другиго, мятаха си злъчни погледи, състезаваха се Бог знае поради каква причина. Сякаш не можеха да се понасят, очевидно не биваше да работят заедно. Боже мой, какво представление.
– Доктор Кели – рече по-ниският, Финистър, който за хиляден път погледна в книжата си, – вече сме към края.
– Слава на Всевишния.
Забележката й бе посрещната с кратка пауза. След това О’Грейди се върна на мястото си и се зачете в изписан на ръка лист, който току-що му бяха подали.
– Познавате ли господин Уилям Смитбак?
Раздразнението й изведнъж се разсея и тя застана нащрек.
– Да.
– Какви са отношенията ви с господин Смитбак?
– Бивши гаджета сме.
О’Грейди завъртя листа в ръцете си.
– Имаме тук рапорт, че по-рано днес господин Смитбак се представил за служител по сигурността и получил неоторизиран достъп до някои строго секретни документи в музея. Имате ли представа защо?
– Не.
– Кога за последен път сте разговаряли с господин Смитбак?
Нора въздъхна.
– Не помня.
Финистър се облегна назад и скръсти мускулестите си ръце.
– Моля ви, опитайте се да си спомните.
Имаше лъскаво кубе с доматеночервен цвят, върху което сгърчеше кичур толкова гъста и остра коса, че приличаше на остров по средата на плешивата му глава.
Това вече бе непоносимо.
– Може би преди седмица.
– При какви обстоятелства?
– Той ме обезпокои в кабинета ми.
– Защо?
– Искаше да ми съобщи, че агент Пендъргаст бил намушкан с нож. Охраната на музея го изгони. Сигурно са регистрирали инцидента.
Какво, по дяволите, е търсил Смитбак отново в музея? Този човек беше непоправим.
– Имате ли представа какво е търсил господин Смитбак?
– Мисля, че вече ви отговорих.
Последва кратко мълчание, докато О’Грейди преглеждаше записките си.
– Тук пише, че господин Смитбак…
Нора го прекъсна нетърпеливо.
– Вижте, защо не се заемете с търсене на истински улики? Като онези бележки, написани на машина от убиеца – онази, която ми изпрати и другата, която беше на бюрото на господин Пък? Очевидно убиецът е човек, който има достъп до музея. Защо са всичките тези въпроси за Смитбак? Не съм разговаряла с него цяла седмица. Не знам какво е бил замислил и, честно казано, пет пари не давам за това.
– Ние трябва да зададем тези въпроси, доктор Кели – отвърна О’Грейди.
– Защо?
– Те са в списъка ми. Това ми е работата.
– Господи! – Тя избърса с ръка челото си. Целият този епизод бе типичен за Кафка. – Давайте.
– След като бе издадена заповед за задържането на господин Смитбак, намерихме взетата от него кола под наем, паркирана в горната част на „Ривърсайд драйв“. Знаете ли защо му е потрябвало да наеме кола?
– Колко пъти трябва да ви повтарям? Не съм говорила с него от седмица насам.
О’Грейди обърна листа.
– Откога познавате господин Смитбак?
– От почти две години.
– Къде се запознахте?
– В Юта.
– При какви обстоятелства?
– По време на археологическа експедиция.
Нора вече изпитваше затруднения да вниква във въпросите. „Ривърсайд драйв“? Какво, по дяволите, е търсил Смитбак там?
– Каква археологическа експедиция?
Нора не отговори.
– Доктор Кели?
Нора го погледна.
– Къде точно на „Ривърсайд драйв“?
О’Грейди се сконфузи.
– Моля?
– Къде на „Ривърсайд драйв“ е била намерена колата на Смитбак?
О’Грейди обърна листа.
– Тук пише „в горната част на «Ривърсайд»“. На пресечката на „Ривърсайд“ със сто тридесет и първа улица.
– Сто трийсет и първа? Какво е правел там?
– Точно това се надявахме вие да ни кажете. А сега за онази археологическа експедиция…
– Казахте още, че идвал тук сутринта и получил достъп до някакви документи. Какви документи?
– Стари секретни документи.
– Кои?
О’Грейди прелисти няколко други страници.
– Тук се казва, че е било старо лично досие.
– Чие?
– Не се посочва.
– Как го е направил?
– Ами, не се казва и…
– Не можете ли да разберете, за Бога?
Лицето на О’Грейди порозовя от гняв.
– Нека се върнем към въпросите, моля.
– Аз знам нещо по този въпрос – неочаквано се намеси Финистър. – Бях дежурен по-рано днес. Когато отиде за кафе и понички, О’Грейди. Спомняш ли си?
Нора изгледа О’Грейди с възможно най-ледения си поглед.
– Как мога да ви отговоря, ако вие не ми давате нужната ми информация?
Лицето на О’Грейди почервеня още повече.
– Не виждам защо…
– Тя е права, О’Грейди. Има правото да знае. – Финистър се обърна към Нора, лицето му грейна в угодническа усмивка. – Господин Смитбак е подмамил по телефона единия от охранителите да отиде в отдел „Човешки ресурси“. А после, представяйки се за служител на същия този отдел, накарал другия охранител да отключи някои шкафове от картотеката. Казал, че извършва някаква проверка на досиетата.
– Така ли? – Въпреки безпокойството си, Нора не можа да се сдържи да не се усмихне. – И какви точно досиета?
– Стари разрешителни за достъп, отпреди сто години.
– И затова е загазил, така ли?
– Това е най-малкото. Охранителят мисли, че го е видял да взема някакви книжа от един от шкафовете. Тъй че може да се добави и кражба към…
– Кой точно шкаф?
– Мисля, че беше шкафът с лични досиета от 1870 година – спомни си с нескрита гордост Финистър. – А след като възникнали подозренията на охранителя, проверили досиетата и открили, че на едно от тях липсвали първите страници. Буквално е било опразнено.
– Чие е било това досие?
– На онзи сериен убиец от деветнайсети век, как му беше името? Онзи, за който писа „Таймс“. Очевидно това е търсел, повече информация за…
– Енок Ленг?
– Аха. Той беше.
Нора бе поразена.
– А сега, бихме ли могли да се върнем към въпросите, доктор Кели? – намеси се О’Грейди.
– И колата му е била намерена на „Ривърсайд драйв“? И на 131-ва улица? Откога е там?
Финистър сви рамене.
– Той я е наел веднага след като откраднал досието. Тя е под наблюдение. Веднага щом отиде да я вземе, ще разберем.
О’Грейди се намеси отново:
– Финистър, след като вече успя да разкриеш всички поверителни подробности, може би ще млъкнеш за минутка. А сега, доктор Кели, тази археологическа експедиция…
Нора бръкна в чантичката си потърси клетъчния си телефон и го извади.
– Никакви обаждания, докато не завършим, доктор Кели – обади се отново О’Грейди с все по-яден тон.
Тя мушна телефона обратно в чантичката си.
– Извинете. Трябва да си вървя.
– Ще си тръгнете веднага щом свършим с въпросите. – О’Грейди бе пребледнял като платно. – А сега, доктор Кели, за онази археологическа експедиция…
Нора не чу края на въпроса. Мислите й препускаха другаде.
– Доктор Кели?
– Но не можем ли… ъ-ъ-ъ… да довършим по-късно? – Нора се опита да се усмихне, да създаде най-приятно впечатление. – Възникна нещо наистина много важно.
О’Грейди не отвърна на усмивката й.
– Това е криминално разследване, доктор Кели. Ще приключим, когато свършим с въпросите, не и преди това.
Нора се замисли за миг. След това погледна О’Грейди в очите.
– Трябва да вървя. Имам предвид – в тоалетната.
– Сега ли?
Тя кимна.
– Съжалявам, но се налага да ви придружим. Такива са правилата.
– В тоалетната ли?
Той се изчерви.
– Не, разбира се, а до нея. Ще ви чакаме отвън.
– Тогава да побързаме. Наистина трябва да отида. Болни бъбреци.
О’Грейди и Финистър се спогледаха.
– Бактериална инфекция. Пипнах я при разкопки в Гватемала.
Полицаите се изправиха пъргаво. Прекосиха голямата зала „Рокфелер“, минаха покрай десетки маси, до които пред полицаите рецитираха показанията си други служители на музея, и влязоха в главната библиотека. Нора изчака, дебнеше сгодния момент, докато вървяха към входа. Нямаше смисъл да вдига повече тревога от необходимото.
Самата библиотека бе потънала в тишина, изследователите и учените отдавна си бяха заминали. Голямата зала вече беше зад гърба им, не се чуваха задаваните въпроси и получаваните отговори. Пред тях бе двойната врата, която водеше към коридора и стаите за почивка. Нора приближи вратата, следвана по петите от двете ченгета.
Тогава тя изведнъж хукна, блъсна вратите подире си в лицата на полицаите. Чу тъпия удар, нещо изтрополя на земята, разнесе се вик на изненада. А след това до ушите й долетя силен лаещ говор, все едно морж надаваше предупредителен рев. Последваха викове и шум от тичащи крака. Финистър и О’Грейди минаха през вратите и хукнаха да я преследват.
Нора беше в много добра форма, но Финистър и О’Грейди я изненадаха. Те също се оказаха бързи. Към края на коридора тя се обърна и забеляза, че по-високият сержант, О’Грейди, я застигаше.
Отвори вратата към стълбището и полетя надолу по стъпалата, вземаше ги през едно. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново – тя чу силните гласове, топуркането на стъпките им.
Втурна се надолу още по-бързо. Стигна до сутерена, натисна аварийния бутон на вратата и нахлу в палеонтологическото хранилище. Пред нея се разкри дълъг коридор, прав като конец, боядисан в сиво, осветен от голи крушки в мрежести клетки. От двете му страни имаше врати с табелки: Probiscidia, Eohippii, Bovidae, Pongidae.
Тропотът от крака изпълни стълбището зад гърба й. Възможно ли бе да я застигат? Защо не й се паднаха двата шопара, които бе зърнала на масата вляво?
Спринтира по коридора, зави рязко зад един ъгъл и продължи да тича. Трескаво мислеше – накъде?Наблизо бе огромното хранилище за динозавърски кости. Ако искаше да се отърве от онези двамината, там беше най-добрата й възможност. Бръкна в чантичката си в движение. Слава богу, не беше забравила да вземе ключовете си за лабораторията и хранилищата.
Едва не връхлетя върху вратата, докато търсеше ключа. Обърна се и мушна ключа в бравата, точно когато ченгетата се появиха иззад ъгъла.
Мамицата му! Видяха ме! Нора затвори вратата, заключи я и се обърна към дългите редици от високи стелажи, готова да хукне отново.
Тогава й хрумна нещо друго.
Отключи отново вратата, след това пое по най-близкия проход, свърна вляво при първата пресечка, след това надясно, отклонявайки се от вратата. После клекна, потъна в сянката и се опита да поеме дъх. Чу тропота на крака в коридора. След това вратата издрънча силно.
– Отвори! – долетя до нея приглушения рев на О’Грейди.
Нора се огледа – търсеше по-добро укритие.
Помещението се осветяваше само от мъждивата крушка на аварийното осветление на високия таван. За да се включи допълнително осветление бе необходим ключ – стандартна процедура в хранилищата на музея, в които светлината можеше да увреди експонатите. Дългите проходи бяха потънали в полумрак. Чу пъшкане, потреперването на вратата в касата й. Надяваше се да не са толкова глупави да разбиват незаключена врата. Това щеше да провали всичко.
Вратата потрепери след поредния силен удар. Накрая ония вдянаха – почти с облекчение тя чу подрънкването на дръжката и изскърцването на отварящата се врата. Предпазливо, безшумно се оттегли в огромната гора от кости.
Музейната колекция от динозавърски кости бе най-голямата в света. Динозаврите се складираха без да се възстановяват скелетите им, костите бяха подредени разчленени върху масивни железни стелажи. Самите лавици бяха направени от стоманени греди и винкели, занитени здраво, за да създадат достатъчно здрава паяжина, способна да издържи хиляди тонове – огромни купчини дебели колкото дървесни стволове кости от крака, черепи с размерите на автомобил, масивни парчета скали с вкаменени в тях кости, очакващи длетото на реставраторите. Помещението миришеше като вътрешността на древна каменна катедрала.
– Знаем, че сте тук! – долетя до нея задъханият глас на Финистър.
Нора отстъпи още по-дълбоко в сенките. Един плъх изтопурка в краката й и се изкатери да потърси убежище в зеещата очна ябълка на някакъв алозавър. Костите се издигаха от двете страни като големи купчини гигантски подпалки, лавиците се извисяваха високо в залата. Както и повечето хранилища на музея, и това бе алогична бъркотия от лавици и стелажи, които се бяха разраствали безразборно през изминалия век и половина.
Много удобно място да се изгуби човек.
– Бягството от полицията не е донесло никому добро, доктор Кели! Предайте се и ще бъдем снизходителни към вас!
Тя приклекна зад гигантска черупка на костенурка, голяма колкото таванска гарсониера, опита се да възстанови мислено плана на хранилището. Не си спомни при предишните си посещения да бе виждала друга врата. От съображения за сигурност повечето хранилища бяха с една врата. А сега трябваше да ги накара да се поразмърдат.
– Доктор Кели, сигурен съм, че можем да стигнем до някакъв приемлив изход! Моля ви!
Нора се усмихна на себе си. Каква двойка ахмаци! Смитбак би се позабавлявал с тях.
Усмивката й се стопи, като се сети за Смитбак. Вече бе сигурна какво бе сторил. Смитбак бе отишъл в дома на Ленг. Може би бе чувал за теорията на Пендъргаст – че Ленг е още жив и че обитава старата си къща. Може би бе измъкнал това от О’Шонеси. Смитбак можеше да накара и ням човек да проговори.
Освен това го биваше в разследванията. Познаваше архива на музея. Докато тя и Пендъргаст се занимаваха с актовете за собственост, той бе отишъл в музея и бе уцелил в десетката. И тъй като го познаваше добре, тя бе сигурна, че бе хукнал направо към къщата на Ленг Ето защо е наел кола и е отишъл на „Ривърсайд драйв“. Само да провери дали къщата е там. Но Смитбак никога няма да се ограничи до една проста проверка. Глупак, проклет глупак…
Нора внимателно опита да набере номера на Смитбак на клетъчния си телефон, приглушавайки шума с чантичката си. Но телефонът й не работеше: заобиколена беше от няколко хиляди тона стомана и динозавърски кости, да не говорим за каменната грамада на музея над главата й. Това означаваше поне, че и радиостанциите на ченгетата ще бъдат също тъй безполезни. Ако планът й успееше, това щеше да се окаже от полза.
– Доктор Кели!
Гласовете вече идваха от лявата й страна, далеч от вратата.
Тя пропълзя между лавиците, напрегна очи да ги зърне, но не видя нищо друго, освен лъча на фенерче, който играеше по тъмните купчини от кости.
Не разполагаше с повече време – трябваше да излиза.
Заслуша се внимателно в стъпките на ченгетата. Чудесно – изглежда още бяха заедно. В общия си стремеж да я пипнат за яката, бяха направили глупостта единият да не остане да пази вратата.
– Добре! – извика тя. – Предавам се! Извинете, мисля, че просто си изгубих ума.
Дочу бързо разменени шепнешком реплики.
– Идваме! – извика О’Грейди. – Не мърдайте от мястото си!
Чу ги да се приближават, крачеха бързо, лъчът на фенерчето подскачаше. Като видя направлението му, тя хукна встрани към входа на хранилището колкото можеше по-безшумно и ниско приведена.
– Къде сте? – чу вик, доста по-слаб, на няколко прохода от нея. – Доктор Кели?
– Тук беше, О’Грейди.
– По дяволите, Финистър, много добре знаеш, че беше по-далеч…
В следващия миг Нора бе вече до вратата. Затръшна я и завъртя ключа в бравата. След още пет минути вече крачеше по „Мюзиъм драйв“.
Едва поемайки си дъх, тя извади клетъчния си телефон и отново набра номера.
