Текст книги "Маршрут 666"

17

Смитбек се настани на бара в любимото си гръцко заведение и поръча обичайната закуска: две яйца на очи върху двойна подложка от говежда кайма. Отпи от поставената пред него чаша кафе и като въздъхна със задоволство, измъкна свитъка вестници изпод мишницата си. Разгърна най-напред „Поуст“, като леко бърчеше чело, преглеждайки уводния материал на Ханк Маклоски за убийството в Белведере. Собственият му репортаж за демонстрацията бе разжалван до четвърта страница. Първата страница му се падаше по право, ако бе дал информацията за музея и отпечатъците от зъби. Но обеща на Марго. Утре ще запеят друга песен. А може би тази сдържаност ще му донесе нови точки в дългосрочен план.

Закуската пристигна и той начена каймата с удоволствие, остави „Поуст“ настрана и отгърна „Ню Йорк Таймс“. С ирония плъзна поглед по спретнатите и скучни заглавия и спря на материал, подписан от Брайс Хариман: „Музейният звяр се завръща?“

В момента, в който започна да чете, каймата в устата му доби вкус на стар тапет.

8 август. Учени в Нюйоркския природонаучен музей продължават да изследват обезглавените трупове на Памела Уишър и едно неизвестно лице, в опит да установят дали драскотините от зъби по тях са резултат от посегателство на животно след смъртта, им или причина за самата нея.

Бруталното убийство с обезглавяване на Никълъс Битърман в замъка Белведере снощи засили натиска върху екипа. В почерка на убиеца се вписват и няколко убийства на бездомници, извършени през последните месеци. Не е ясно дали и техните останки ще бъдат изследвани в музея. Тези на Памела Уишър бяха вече върнати на близките и ще бъдат погребани в три следобед в гробището „Холи Крос“ в Бронксвил.

Аутопсиите се провеждат в условията на най-строга секретност. „Не искат да всяват паника, но неизказаното име очевидно е Мбвун“, сподели сътрудник, който не желае името му да бъде цитирано.

Мбвун или Музейният звяр, както го наричаха изследователите, бе необичайно създание, по невнимание внесено в музея след неуспешна експедиция по поречието на Амазонка. През април миналата година то напомни за присъствието си в подземието на музея и стана известно, убивайки неколцина посетители и служители от охраната. Съществото нападна и гостите на многолюдна премиера, задействайки алармената система и предизвиквайки паника. Равносметката бе трагична – четиридесет и шест мъртви и близо триста ранени – едно от най-големите нещастия в Ню Йорк за последните години. Кръстници на Мбвун са членове на племето котога – вече изчезнало от района на река Ксингу в басейна на Амазонка, родното място и на самия звяр. Антрополозите и търсачите на естествен каучук десетилетия наред слушат легенди за някакво чудовище (най-вероятно от рода на влечугите), обитаващо горното поречие на Ксингу. През 1987 година Джулиан Уитлъси, антрополог в музея, организира експедиция в тези райони с цел издирване на котога и споменатото чудовище. Уитлъси изчезва в джунглата, а останалите членове на експедицията загиват трагично във въздушна катастрофа по обратния си път.

Няколко сандъка с находки от експедицията достигат Ню Йорк. Образците са опаковани с изсушени листа от растение, което съдържа предпочитаната от Мбвун хранителна субстанция. Никой не може да каже как чудовището е попаднало в музея, но уредниците са на мнение, че е било затворено по невнимание в някой от контейнерите с находки на експедицията. Кротувало е в подземното хранилище, докато е имало храна, след което е започнало да напада.

В настъпилата суматоха животното е убито, а властите изземат трупа и го унищожават без всякакви допълнителни изследвания. Около този трагичен случай все още витае неяснота, но все пак е установено, че чудовището обитава част от усамотено плато в басейна на Амазонка. Провежданото напоследък интензивно усвояване на района и прокопаването на мини по всяка вероятност са довели до изчезването на вида. Професор Уитни Кадулейдър Фрок от антропологическия отдел на музея, автор на „Частичната еволюция“, смята чудовището за еволюционна аберация, резултат от напълно изолирания му начин на живот.

Същият източник намеква, че е възможно сегашните убийства да се окажат дело на втори Мбвун, по всяка вероятност сексуалния партньор на убития. Неизказаните опасения на градското полицейско управление са от същия характер. Очевидно учените са получили задачата да установят дали следите от зъби са на подивяло куче, или от нещо значително по-голямо, като например Мбвун.

Смитбек отмести недокоснатите яйца с разтреперана от гняв ръка. Не можеше да реши кое е по-лошо: това, че оня задник Хариман го бе изпреварил, или мисълта, че беше се оставил да го убедят да отложи собствения си материал, въпреки че разполагаше с цялата версия.

Никога вече, закле се той. Никога!

На петнадесетия етаж на главното управление на полицията Дагоста захвърли същия вестник и от устата му излетя изпепеляваща ругатня. На експертите от отдела за връзки с обществеността предстоеше трудната задача да предотвратят масовата истерия. Дано се продъни вдън земя мръсникът, който и да е пропял! Слава Богу, че този път това не е онзи трън в задника Смитбек!

Вдигна слушалката и набра номера на началника на полицията. Тъй и тъй става дума за задници, значи няма да е зле да се погрижи за собствения си, докато още го има. От опит знаеше, че винаги е по-добре пръв да се обадиш Хорлокър, вместо да чакаш той да те потърси.

Но насреща се включи телефонен секретар.

Понечи да вземе вестника, после безсилно отпусна ръце. Всеки момент очакваше появата на разпенения Уокси, който с положителност ще бъде притеснен от новото убийството в парка и кратките срокове за разкриването му, поставени от шефа. Примижа от отвращение при тази мисъл, но беше толкова изтощен, че побърза да отвори очи. След нощното катерене в околностите на замъка Белведере успя да дремне някакви нищожни два часа и в момента се чувстваше като пребит.

Стана и пристъпи към прозореца. Долу, сред сивите сенки на града, чернееше малък правоъгълник: игрището на 362-ро училище, по което сновяха детски фигурки, заети в игра на дама и гоненица, вдигайки шум до Бога по време на краткото междучасие. Всичко бих дал да съм на тяхно място, горчиво поклати глава той.

Поредният поглед към бюрото го осведоми, че гневно захвърленият вестник бе съборил портрета на Вини младши – десетгодишното му синче. Наведе се да го вдигне и неволно се усмихна на ухиленото хлапе, което го гледаше от снимката. Веднага се почувства по-добре и бръкна за пура в страничния джоб на якето си. Майната му на Хорлокър. Каквото има да става, ще стане.

Запали, метна клечката в пепелника и пристъпи към картата на западната част на Манхатън на черната дъска. Районът на неговия участък бе изпъстрен с червени и бели карфици. Легендата беше отпечатана с курсив в долния край: белите маркират съобщенията за изчезнали лица през последните шест месеца, а червените – убийствата, съвпадащи по стил с този на търсения извършител. Придърпа пластмасовия пепелник и измъкна топлийка с червена глава. Потърси мястото на Главния резервоар в района на Сентрал Парк и внимателно я забоде в южния му край. После се дръпна, загледан в картата, сякаш се мъчеше да проникне в същината на проблема през видимата му част.

Численото съотношение между белите и червени карфици бе десет към едно. Разбира се, повечето от тях нямаха връзка с текущото разследване. В Ню Йорк хора изчезват всеки ден, по най-различни причини. Но въпреки това бройката им беше прекалено голяма – почти три пъти над нормалната за последните шест месеца. Особено в района на Сентрал Парк. След продължително взиране започна да му се струва, че местопроизшествията май не са пръснати произволно. Усещаше някаква скрита връзка между тях, но не успяваше да я установи.

– Мечтаете ли, лейтенант? – обади се познат, леко дрезгав глас зад гърба му. Дагоста изненадано се обърна и се озова лице в лице с Хейуърд, вече официално прикрепена към разследването заедно с Уокси.

– Да си чувала, че е редно първо да се почука? – тросна й се той.

– Ами, чувала съм. Но бързах да ви донеса това, което поискахте… – Дългите й пръсти стискаха дебело руло компютърни разпечатки. Дагоста го дръпна и започна да го развива. Още убийства на скитници през периода, повечето в поверения на Уокси район в западната част на Сентрал Парк. Всичките неразкрити, естествено.

– Пресвети Боже! – промълви Дагоста и поклати глава: – Все пак трябва да ги отбележим. – Започна да диктува местопрестъпленията, а Хейуърд забождаше карфици на съответните места по картата. За момент спря и погледна гъстата, блестящо черна коса, която обрамчваше бялото й лице. Радваше се, че бяха я командировали в екипа му, но, разбира се, не го показваше. Несломимата й самоувереност бе като оазис в пустинна буря, а той с въздишка си призна, че и външният й вид не дразни окото.

Отвън се чуха забързани стъпки и високи гласове, последвани от падането на нещо тежко. Дагоста намръщено кимна на подчинената си да провери какво става. Последваха нови викове, сред които висок и писклив глас споменаваше името му.

Обзет от любопитство, той отвори вратата и надникна навън. В коридора пред отдел „Убийства“ двама полицаи се бореха с дрипав и невероятно мръсен мъж. Хейуърд вече беше там. Готово да се намеси в подходящия момент, дребничкото й тяло беше стегнато като пружина. Очите му пробягаха по сплъстената коса, нездравата кожа и изпосталялата от недохранване фигура, на гърба на която се поклащаше неизбежният черен чувал за боклук. Там без съмнение се гушеха всичките земни притежания на този нещастник.

– Искам при лейтенанта! – изкрещя човекът. – Имам информация за него и настоявам…

– Предай я на мен, мой човек – опита се да го убеди единият от полицаите, хванал с видима погнуса мърлявия пеш на дрехата му. – Лейтенантът е зает.

– Ей го там! – викна скитникът и насочи мръсния си показалец към Дагоста. – Значи не е толкова зает! Пусни ме или ще се оплача, ясно? Ще се обадя на адвоката си!

Дагоста затвори вратата и се върна към картата. Шумотевицата отвън продължаваше. Пискливият глас на скитника бе особено неприятен, накъсван от гневните реплики на сержанта. Неканеният гост очевидно не желаеше да се оттегли.

Миг по-късно вратата с трясък се отвори и скитникът връхлетя в кабинета, следван по петите от разярената Хейуърд. Навря се в ъгъла и вдигна чувала над главата си.

– Трябва да ме изслушаш, лейтенант! – извика той.

– Ама, че плъзгав мръсник! – задъхано изръмжа Хейуърд, докато търкаше длани о стройните си бедра. – В най-буквалния смисъл на думата.

– Не смей да ме докосваш! – предупредително кресна клошарят.

– Остави го, сержант – въздъхна с досада Дагоста и се обърна към посетителя. – Имаш пет минути, но само ако оставиш това нещо вън.

Пръстът му се насочи към чувала, от който се разнасяше силна воня.

– Ще ми го свият! – загрижено изграчи онзи.

– Намираш се в полицията! – повиши тон Дагоста. – Никой няма да ти пипне партакешите!

– Не са партакеши – изръмжа мъжът, но все пак подаде омазания чувал на Хейуърд, която моментално го изнесе в коридора, върна се и старателно затвори вратата зад гърба си.

Поведението на неканения гост коренно се промени. Насочи се към един от столовете за посетители бавно и с подчертано достойнство, седна и преметна крак върху крак – сякаш всичко наоколо му принадлежеше. Дагоста веднага усети миризмата, която му напомни за изоставения тунел.

– Дано да ти е удобно – промърмори с фалшива любезност и предвидливо тикна пурата под носа си. – Разполагаш с пет минути.

– Ще ти призная нещо, Винсънт – небрежно подхвърли скитникът. – Чувствам се точно толкова удобно, колкото може да се очаква при моето състояние.

Дагоста зяпна, пурата се изплъзна от пръстите му и тупна на бюрото.

Скитникът я проследи с неодобрителен поглед.

– Жалко, че продължаваш да пушиш – каза той. – Все пак е добре, че демонстрираш по-добър вкус. Доколкото мога да видя, използваш тютюн от Доминиканската република, с бандерол от Кънектикът. Любимата гадост на Чърчил, която определено е за предпочитане пред ония кочани, дето ги смучеше едно време.

Все още лишен от дар слово, Дагоста едва-едва поклати глава. Този глас с характерната южняшка напевност му беше до болка познат, но по никакъв начин не можеше да го свърже с вонящия бродяга пред себе си.

– Пендъргаст? – едва чуто промърмори той.

Мъжът кимна.

– Но какво, за Бога…

– Надявам се да ми простиш, но исках да се убедя в качествата на дегизировката си – отвърна онзи.

– О, Господи!

Хейуърд направи крачка напред и внимателно го изгледа. За пръв път изглеждаше объркана.

– Лейтенант?

Дагоста си пое дъх и махна към брадясалия тип на стола, преметнал крак върху крак и положил ръце в скута си.

– Сержант, искам да ти представя специалния агент на ФБР Пендъргаст.

Очите на младата жена за миг се преместиха на бездомника, после отново се върнаха върху лицето на лейтенанта.

– Я стига глупости! – отсъди тя.

Пендъргаст избухна в доволен смях, облегна се назад и подпря брадичката си с длан.

– Приятно ми е да се запознаем, сержант. По обясними причини ще се въздържа от ръкостискането…

– Не си правете труда – побърза да го успокои Хейуърд, но подозрението в очите й остана.

Лейтенантът най-после се освободи от вцепенението, скочи на крака и сграбчи деликатните китки на госта.

– Господи, Прендъргаст, ужасно се радвам да те видя! Напоследък постоянно си задавах въпроса накъде си отнесъл кльощавия си задник. Чух, че си отказал директорския пост в нюйоркската централа, но не съм те виждал от…

– От „музейните убийства“, както ги нарекоха вестниците – кимна Пендъргаст. – Гледам, че пак са на първа страница.

Дагоста намръщено кимна и се върна на мястото си.

– Проблемът ти е сериозен, Винсънт – въздъхна Пендъргаст след кратка справка с картата. – Серия жестоки убийства над и под земята, скован от страх елит, а за капак на всичко – нарастващи слухове за нова поява на Мбвун.

– Нямаш представа колко си прав, Пендъргаст – мрачно се съгласи Дагоста.

– Имам, при това отлична, ако ми позволиш тази малка поправка. Всъщност, отбих се да попитам дали имаш нужда от помощ.

За миг лицето на Дагоста се проясни, но после в очите му се мярна подозрителност.

– Официално ли?

– Полу – усмихна се Пендъргаст. – Страхувам се, че това е най-доброто, което мога да ти предложа. В последно време, малко или много, имам възможност да избирам текущите си задачи. В продължение на една година се занимавам с технически проблеми, с които ще те запозная при пръв удобен случай. Да речем, че имам пълномощия да помагам на нюйоркската полиция при разследването. Със задължителното условие да отричам всякакви подозрения за връзка с него, защото до този момент няма доказателства за престъпление, което попада под юрисдикцията на федералните власти. – Замълча за миг, после размаха ръце: – Иначе казано, проблемът е съвсем прост: не мога да стоя настрана от интересен случай и толкоз! Доста дразнещ, но абсолютно непреодолим порок.

– Защо тогава не съм ти виждал очите почти две години? – любопитно го погледна Дагоста. – Едва ли има друг град по света, който ще ти предложи по-богат подбор от интересни случаи.

– Не и за мен – наклони глава Пендъргаст.

Лейтенантът се обърна към Хейуърд и промърмори:

– Това е единственото хубаво нещо, което ми се случва от началото на разследването.

Бледосините, странно контрастиращи с мръсотията очи на агента бавно се местеха по лицата на събеседниците му.

– Ласкаеш ме, Винсънт. По-добре да се залавяме за работа. След като външният ми вид се оказа достатъчно убедителен за вас двамата, възнамерявам да го изпробвам и под земята, при това в най-скоро време. От вас очаквам да ме вкарате в час.

– Значи приемате, че случаят „Уишър“ и убийствата на бездомниците са свързани? – попита Хейуърд, все още запазила известни съмнения към посетителя.

– Абсолютно, сержант… Хейуърд беше, нали? – рече Пендъргаст и изпъна гръб. – Случайно първото ви име да е Лора?

– И какво, ако е? – отвърна сдържано младата жена.

Пендъргаст се отпусна отново назад.

– Чудесно – тихо промълви той. – В такъв случай позволете да ви поздравя за статията ви в списание „Социология на отклоненията“ миналия месец. Изключителен анализ на йерархията в подземното общество.

Хейуърд видимо се притесни, лицето й пламна. Явно не беше свикнала на комплименти.

– Сержант? – любопитно я погледна Дагоста.

– Предстои да защитя дипломна работа в Нюйоркския университет на тема „Кастовата структура на подземните общества“ – поясни тя, като продължаваше да гледа встрани. След това се извърна рязко и предизвикателно го погледна в очите, очевидно очакваше някаква подигравка.

– Но това е много хубаво! – възкликна лейтенантът, малко изненадан от агресивния тон. Защо не му е казала досега? За тъпак ли го е вземала?

– Но защо публикувате в такова неизвестно издание? – поинтересува се Пендъргаст. – Бих казал, че бюлетинът на правоохранителните органи е по-подходящо място.

– Шегувате ли се? – усмихна се Хейуърд, успяла да възвърне самоувереността си.

И Дагоста разбра. Жена, при това дребна на ръст, тя трудно се справя в прочистващия отряд на транспортната, пълен с мускулести грубияни. И по тази причина държи в тайна научните си изследвания върху контингента, да не говорим за престижните научни степени. Представи си как биха я емнали онези главорези и поклати глава.

– Разбирам – кимна Пендъргаст. – За мен беше удоволствие да се запознаем, но хайде да се залавяме за работа. От вас ще искам да ми представите протоколите и анализите от местопрестъпленията. Колкото повече научим за тайнствения свят на метрото, толкова по-скоро ще го пипнем. Или ще ги пипнем. Не е изнасилвач, нали?

– Не е.

– Може би е фетишист. Той или те явно се радват на сувенирите си. Ще трябва да проверим базата данни за неизявяващи се в последните години серийни убийци или склонни към насилие типове. Пък и не би било зле да се пусне и една програмка за статистически анализ на всички жертви. Може още един път да се систематизират всички случаи на изчезнали. Ще проверим всеки признак за сходство, колкото и незначителен да е той.

– Аз ще се заема с това – обади се Хейуърд.

– Чудесно – кимна Пендъргаст, стана и пристъпи към бюрото. – Сега, ако може да прегледам материалите…

– Настанявай се – отвърна Дагоста и сбърчи нос. – Премяната ти е прекалено автентична, ако се сещаш, какво имам предвид.

– Такава е – каза Пендъргаст небрежно и седна. – Изпипана до съвършенство. Сержант Хейуърд, бихте ли ми подали…