Текст книги "Маршрут 666"

18

Марго седна в огромната актова зала, разположена дълбоко в недрата на старата сграда на Природонаучния музей. Очите й любопитно огледаха елегантното помещение, построено през далечната 1882 година. Над стените, покрити с дъбова ламперия, се извисяваха внушителни сводове. По цялото протежение на залата, между ламперията и тавана, преминаваше дълъг орнаментиран фриз, върху който бе представена историята на еволюцията в цялото й величие: от красиво изработени низши организми до доминиращата фигура на човека.

Тя спря вниманието си върху последното изображение. Човекът беше облечен в дълго палто, с висок цилиндър и бастун в ръка – едно внушително свидетелство на раннодарвиновата представа за еволюцията: устойчиво, непрекъснато развитие от простото към сложното, увенчано с Човека – най-висшето творение на природата. Марго знаеше, че съвременното виждане е доста по-различно. Еволюцията се оказа доста по-хаотично движение, объркано и пълно със задънени улици и неочаквани завои. Доктор Фрок, седнал в инвалидната си количка на пътеката край нея, бе ученият, чиято теория за частичната еволюция имаше колосален принос за утвърждаването на тази теза. И ето че съвременните еволюционни антрополози вече не разглеждаха човека като апотеоз на развитието, а само като завършващ етап на незначително негово разклонение в огромното семейство на бозайниците. А и самата дума „човек“ загуби своето лустро, помисли с удовлетворение тя. Което беше огромен положителен напредък в мисленето.

Извърна глава към будката с прожекционния апарат, намираща се високо на задната стена, непосредствено под тавана. Величествената стара зала бе превърната в най-модерна студентска аудитория, натъпкана с механизирани черни дъски, сгъваеми екрани и мултимедийна система, съобразена с последните достижения на компютърната техника.

За пореден път си зададе въпроса кой е пропял за ролята на музея. Очевидно беше човек, който не е запознат с цялата истина – не се споменаваше нито дума за гротескните изменения върху втория скелет. Но и онова, което знаеше, никак не беше малко. Чувството на облекчение, породено от отпадналата необходимост да се занимава със Смитбек, се помрачаваше от онова, което бе научила относно зъбните отпечатъци върху труповете. С опасение очакваше пристигането на останките на Битърман, които биха могли да дадат допълнителни аргументи в подкрепа на същата теза.

Вниманието й бе привлечено от огромния екран, който с монотонно бръмчене започна да се спуска в предната част на салона. Движението му беше съпроводено от автоматичното оттегляне на завесите.

Седем души, напрегнати до крайност, бяха цялата публика в огромната зала с две хиляди места.

До нея Фрок си тананикаше мотиви от Вагнерова опера, тактувайки по изтърканите странични облегалки на инвалидната количка. Лицето му бе безизразно, но Марго знаеше, че отвътре цял гори. Протоколът отреждаше ръководната роля в това мероприятие на Брамбъл в качеството му на главен патолог – нещо, което предизвикваше мрачното негодувание на Фрок. Няколко реда напред се виждаше лейтенант Дагоста, седнал в компанията на дебел капитан от полицията с измачкана униформа и двама отегчени детективи от отдел „Убийства“.

Осветлението угасна. Под призрачното сияние на малката лекторска лампа остана само костеливото издължено лице и оплешивяващото чело на Брамбъл. В ръката си държеше странна пластмасова пръчка с формата на рапира, която представляваше комбинация от дистанционно управление за прожектора и светлинна показалка. Изглежда зловещ, неволно потръпна Марго. Като Борис Карлов в лабораторна манта.

– Да пристъпим направо към веществените доказателства – екна през многобройните микрофони жизнерадостният глас на Брамбъл и прокънтя в залата. Фрок възмутено се размърда, а на екрана изплува силно увеличена кост, осветила присъстващите с призрачно сиво сияние.

– Това е снимка на третия шиен прешлен на Памела Уишър. Моля, обърнете внимание върху конфигурацията на следите от зъби, които са ясно видими.

Появи се следващото изображение.

– Тук виждате отпечатък на един от зъбите, увеличен двеста пъти. А това е напречен разрез на самия отпечатък. Сами можете да се убедите, че става въпрос за зъб на бозайник.

Последва поредица снимки, на които бяха отразени резултатите от лабораторни тестове върху най-различни кости от двата скелета – за определяне налягането върху единица площ, необходимо за получаване на отпечатъци с дадената дълбочина.

– Открихме двадесет и един ясни отпечатъка във вид на вдлъбнатини или драскотини, оставени от зъби върху костите на двете жертви – продължаваше Брамбъл. – Има и отпечатъци от проникването на някакъв тъп предмет: с прекалено правилни очертания, за да бъде зъб, но пък от друга страна, твърде груб, за да е професионално изработен нож. Прилича на примитивна брадва или нож от каменната епоха. Най-голям брой от тези отпечатъци открихме в шийната област – може би това е показателно за начина, по който са били отделени главите. Във всеки случай, необходимото за оставяне на подобни зъбни отпечатъци налягане – Брамбъл насочи светлинния лъч на показалката към съответните числа – възлиза на 35 до 65 килограма на квадратен сантиметър, което е доста под предполаганите първоначално 125.

„Предполаганите от теб“, каза си Марго, като хвърли поглед към Фрок.

На екрана се появи нова снимка.

– Детайлното проучване на костната тъкан тук, около отпечатъците, показва кървене в нея, както и в самия костен мозък. Това показва, че нараняванията са нанесени преди настъпване на смъртта.

В залата цареше мълчание.

– С други думи, отпечатъците са оставени по време на настъпване на смъртта. – Брамбъл се прокашля. – Поради твърде напредналия стадий на разлагане не може да се формулира категорично причината за самата смърт. Струва ми се все пак, че с голяма доза увереност бихме могли да твърдим, че жертвите са починали вследствие масирана травма и загуба на кръв именно по времето, когато са били направени тези отпечатъци.

Извърна се с драматичен жест към публиката:

– Знам, че в главите на всички ви се върти един и същ въпрос. И той е: От какво са оставени тези следи? Както добре знаете, пресата се изпълни със спекулации за възможна поява на нов Мбвун.

Всичко това му доставя удоволствие, помисли си Марго. Напрежението в залата осезаемо нарастваше. Дагоста се беше привел напред, седнал на ръба на стола.

– Направихме много подробни сравнения на тези отпечатъци с оставените от Мбвун преди година и половина – за които, естествено, този музей разполага с изобилие от данни. От тях изведохме две твърди заключения.

Пое си дълбоко въздух и се огледа.

– Първо, сегашните отпечатъци не са съотносими с тези на Мбвун. Не отговарят нито на сечението и размерите, нито на дължината.

Марго забеляза, как раменете на Дагоста се отпускат в израз на облекчение.

– Второ, в нито един от изследваните фрагменти силата на натиск не надвишава 65 килограма на квадратен сантиметър. Това по категоричен начин класифицира извършителя в групата на месоядните бозайници – кучета или, много по-вероятно, хуманоиди. Което означава, че изключва напълно категорията, в която попада Мбвун.

Сега снимките започнаха да се въртят по-бързо, показвайки увеличени образи на зъбни отпечатъци и следи от захапки.

– При здраво захапване всеки здрав мъж, имащ навика да употребява дъвка, би могъл да постигне споменатите стойности – обяви Брамбъл. – Не открихме никакви несъответствия между тези отпечатъци и следите от човешки кучешки зъби. Но не изключвам и възможността те да са причинени от подивелите кучета в тунелите, които нападат, убиват и разкъсват жертвите си. Все пак мисля, че по-скоро става дума за човек, отколкото за куче или друг някакъв подивял обитател на подземния свят.

– Доктор Брамбъл, убеден ли сте, че вашата теория включва всички видове, обитаващи този свят? – попита глас с подчертано южняшки акцент – някъде от районите на Алабама или Луизиана. Тонът му беше мек, с лек привкус на изтънчен цинизъм.

Марго се обърна и спря очи върху познатата кльощава снага на специален агент Пендъргаст, полулегнала в креслото на последния ред. Бледосините му очи светеха в мрака. Изобщо не беше усетила появата му. Той долови погледай и леко наклони глава.

– Здравейте, госпожице Грийн. Или вече мога да ви наричам доктор Грийн?

Тя се усмихна и кимна. Не бе виждала Пендъргаст от прощалната им сбирка в кабинета на Фрок в музея. На практика тогава видя за последен път и повечето от хората, участвали по един или друг начин в разследването на музейните убийства – например доктор Фрок и Кавакита.

Фрок се обърна, хвърли кос поглед на новодошлия и отново насочи вниманието си към подиума.

– А вие кой сте? – попита Брамбъл, любопитно оглеждайки посетителя.

– Специален агент Пендъргаст от ФБР – отвърна вместо него Дагоста. – Ще помага в разследването на случая.

– Ясно – кимна Брамбъл. – Драго ми е. А сега да преминем на следващия въпрос, свързан с идентифицирането на неизвестното тяло. Това, което ще кажа, вероятно ще изненада колегите – леко кимна по посока на Фрок и Марго, – затова бързам да подчертая, че ми хрумна съвсем неотдавна.

Лицето на Фрок остана непроницаемо.

Марго го погледна, после отново насочи вниманието си към главния патолог. Възможно ли е Брамбъл да е скрил нещо в ръкава си, за да обере лаврите?

– Моля, обърнете специално внимание на следващата снимка. – На екрана се появи рентгеново изображение на четирите триъгълничета в лумбалния прешлен на неизвестната жертва, на които Марго първа беше обърнала внимание. – Това, което виждате, са триъгълни парченца метал, забити в лумбален прешлен на неизвестната жертва. Откри ги доктор Грийн. Признавам, че объркването ми беше пълно, както и на всички останали. Едва снощи ме осени идеята за вероятния им произход, а днес сутринта проведох серия от консултации с ортопеди. Ако предположенията ми са верни, най-късно до края на седмицата ще имаме идентификация на скелета.

Очите му победоносно обходиха залата и се спряха върху Фрок. Последва обидно дълга пауза.

– Предполагате, че тези триъгълници… – започна Пендъргаст.

– Засега толкоз по този въпрос! – натъртено го прекъсна Брамбъл и натисна бутона на дистанционното. На екрана се появи череп в крайна степен на разложение. Очите ги нямаше, зъбите бяха оголени в зловеща гримаса. Марго потръпна от отвращение – същото, което я обзе при докарването на главата в лабораторията.

– Вероятно всички знаете, че едва вчера получихме тази глава, с молба да бъде анализирана. Тя е открита от лейтенант Дагоста след оглед на подземията, обитавани от бездомници. Пълният доклад ще бъде готов след няколко дни, но вече знаем, че главата принадлежи на скитник, убит преди около два месеца. Тук също се натъкваме на голям брой следи от зъби, придружени от прободни рани, нанесени с примитивно хладно оръжие – основно в областта на шията. Имаме намерение да поискаме ексхумация на трупа за пълното му изследване.

О, не, простена мислено Марго.

На екрана се заредиха още диапозитиви.

– Проучихме всички насилствено получени изменения по врата и отново стигнахме до заключението, че са резултат по-скоро на човешка намеса, но в никакъв случай не могат да се свържат с Мбвун.

Екранът избледня, а Брамбъл остави показалката на катедрата. Лампите светнаха.

– Едва ли имате представа какво облекчение ни донесе вашето заключение – изправи се Дагоста. – Но нека все пак ви попитам още веднъж: твърдите, че тези следи са оставени от човек, така ли?

Брамбъл кимна.

– Не от куче или друго животно, което би могло да обитава каналите?

– Естеството и състоянието на отпечатъците не ми позволяват да отхвърля категорично вероятността да се окаже куче – отвърна с въздишка патологът. – Но веднага ще добавя, че тази вероятност е нищожно малка в сравнение с току-що направеното пред вас заключение. Според мен това е дело на един или няколко души. Ако имахме една-едничка захапка в добро състояние, щях да бъда абсолютно сигурен, но уви… – Ръцете му безпомощно се разпериха, той поклати глава. – Но ако се докаже, че порезните рани са нанесени от оръжие, колкото и примитивно да е то, версията с кучето автоматично отпада.

– А вие какво ще кажете, доктор Фрок? – обърна се Дагоста.

– Моето мнение съвпада с това на доктор Брамбъл – заяви лаконично Фрок, като се размърда в стола си. – Позволете да ви напомня, че пръв изразих становището, според което не става въпрос нито за Мбвун, нито за друго чудовище. Радвам се, че това становище беше потвърдено. В същото време съм длъжен да възразя срещу начина, по който доктор Брамбъл подхожда към идентифицирането на труп А, изцяло на своя глава.

– Приемам забележката – леко се усмихна патологът.

– Убиец имитатор! – триумфално обяви дебелият полицай.

В залата настъпи тишина.

– Очевидно става въпрос за някакъв смахнат, който се е вдъхновил от музейните убийства – изправи се Уокси и самодоволно огледа присъстващите. – Шантав тип, който убива, къса глави, а може би и яде хора.

– В общи линии това отговаря на уликите, с които разполагаме, но… – започна доктор Брамбъл, но дебелият бързо го прекъсна.

– Сериен убиец, който е част от бездомниците! – отсече той.

– Капитан Уокси – поде с въздишка Дагоста. – Това не може да обясни…

– Може и още как! – запъна се Уокси.

Вратата в дъното на залата рязко се отвори.

– Защо не съм известен за това събиране, дявол да го вземе? – избоботи гневен глас.

В момента, в който се обърна, Марго разпозна сипаничавото лице над безупречната, отрупана с орденски лентички униформа на директора на полицията Хорлокър, който пъргаво се спускаше по стълбите, следван по петите от двама униформени полицаи. Миг преди да нахлузи непроницаемата маска, по лицето на Дагоста пробяга изражение на досада.

– Шефе, аз вече изпратих…

– Какво си изпратил? Доклад? – изгледа го кръвнишки Хорлокър, спрял на пътеката. – Доколкото съм осведомен, пак допускаш същата проклета грешка, която направи и при разследването на убийствата в музея, Вини! Пак не информираш висшето ръководство на полицията и може би отново ще се окаже, че изобщо не държиш нещата под контрол – както двамата с онзи задник Кофи твърдяхте и при предишното следствие! Нека ти напомня, че докато зарежеш тъпата си версия за сериен убиец, музеят се напълни с трупове!

– Изключително некоректно отразяване на събитията, господин началник! – обади се с меден гласец Пендъргаст.

Хорлокър се втренчи в него и намръщено процеди:

– Кой е пък тоя?

Дагоста понечи да отговори, но Пендъргаст вдигна ръка:

– Остави на мен, Винсънт. Директор Хорлокър, аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.

– Аха! – мрачно кимна шефът. – И вие бяхте участник в онази музейна каша!

– Цветиста метафора – мазно се усмихна Пендъргаст.

– Мога ли да попитам какво търсите тук? – нетърпеливо го изгледа началникът. – Случаят е извън вашите правомощия.

– Помагам на лейтенант Дагоста в качеството си на консултант.

Хорлокър се намръщи още повече.

– Дагоста няма нужда от помощ!

– Моля за извинение, че за пореден път ще изразя несъгласие – продължаваше да се усмихва Пендъргаст. – Според мен той, вие и всички останали имате отчаяна нужда от помощ. – Погледът му се плъзна по лицето на Уокси и отново се закова върху Хорлокър. – Не се безпокойте, господин началник, не гоня слава, не ми трябват награди и повишения. Нямам никакво намерение да ръководя разследването и мисля да се огранича в ролята на специалист по криминални профили.

– Много успокояващо, няма що! – озъби се Хорлокър и се извърна към Дагоста. – Е, какво открихте?

– Главният патолог е на мнение, че до петък ще успее да идентифицира и втория скелет. Освен това твърди, че зъбните отпечатъци са оставени от човек. Или от неколцина.

– Неколцина? – повтори Хорлокър.

– Мисля, че събраните улики говорят за наличие на повече от един извършител – потвърди Брамбъл.

Хорлокър изглеждаше притеснен.

– Искате да кажете, че двама побъркани канибали се разхождат на воля из града? За Бога, Вини, напрегни го малко тоя твой мозък. Имаме работа с бездомен сериен убиец, който ловува измежду себеподобните си. И понякога случайно попада на нормални хора, озовали се на неподходящо място в неподходящо време. Имам предвид Памела Уешър и онзи Битърман.

– Нормални хора? – измърмори Пендъргаст.

– Знаете, за какво говоря. Полезни членове на обществото. Хора с постоянен адрес. – Хорлокър се намръщи и насочи поглед към Дагоста. – Определих ти краен срок и очаквах много повече от това.

– Убеден съм, че извършителят е един – обади се Уокси.

– И аз мисля така – кимна Хорлокър и огледа присъстващите в очакване на възражение. – Явно е някакъв бездомен нещастник, който най-вероятно живее някъде в района на Сентрал Парк и изведнъж си е въобразил, че може да се превърне в нов Музеен звяр. Обаче в „Таймс“ излиза един изключително просташки материал и градът се обръща с краката нагоре! – Завъртя се отново към Дагоста и изръмжа: – Докладвай какви ще бъдат следващите ти действия!

– По-спокойно, шефе – обади се Пендъргаст. – От опит знам, че колкото повече крещи човек, толкова по-малко казва.

– Не можете да ми говорите по този начин! – изръмжа Хорлокър, преодолял първоначалното си смайване.

– Тъкмо обратното – хладно го изгледа Пендъргаст. – Единствено аз в тази зала мога да ви говоря по този начин. И по силата на това ще посоча, че вие направихте цяла поредица от забележителни, но абсолютно голословни твърдения. Първо, че убиецът е бездомник. Второ, че живее в района на Сентрал Парк. Трето, че е психар. И четвърто, че е само един. – В бледосините му очи се появи нещо като умиление, сякаш пред него стоеше не висш офицер от полицията, а палаво хлапе. – Само в едно изречение успяхте да вкарате рекордно количество догадки, директор Хорлокър!

Полицейският началник го гледаше с дълбоко смайване, устата му безмълвно се отваряше и затваряше. Направи крачка напред, после спря, хвърли унищожителен поглед на Дагоста и се понесе към изхода, следван от задъханите си подчинени.

Трясъкът на вратата бе последван от тишина.

– Що за идиотски демонстрации? – промърмори Фрок и неспокойно се размърда в инвалидния стол.

Дагоста въздъхна тежко и се обърна към Брамбъл:

– Най-добре ще е да му изпратите копие от заключенията си. Редактирано, разбира се. Само най-важното, но го подкрепете и с част от картинките си. Като за четвърто отделение, иначе няма да го разбере.

Брамбъл избухна в гръмотевичен смях.

– Ще направя всичко възможно, лейтенант – обеща той и попипа плешивото си теме.

Уокси ги изгледа неодобрително, стана и тръгна към вратата.

– Упражненията ви в сарказъм за сметка на шефа са крайно непрофесионални! – подхвърли през тлъстото си рамо той.

– Лично аз имам достатъчно важна работа, за да не си губя времето с тъпи шеги.

Дагоста срещна погледа му и тръсна глава:

– Размислих, докторе. Направете го като за трето отделение, за да приобщим към четенето и високоуважавания капитан Уокси!

Смитбек се отдръпна от наблюдателния отвор до прожекционния апарат и с доволна усмивка изключи магнетофона. После наостри уши, за да не пропусне опразването на залата под краката си.

Операторът надникна от стаичката зад кабината и тревожно попита:

– Нали казахте, че…

– Знам какво съм казал – махна с ръка Смитбек и извади портфейла си. – Ето ти една двайсетачка.

Онзи пое банкнотата и бързо я мушна в джоба си.

– Ох, при тези мизерни заплати в музея… – направи опит да се оправдае той.

– На мен ли го казваш? – разсеяно отвърна Смитбек и хвърли последен поглед през отвора. – Това беше приносът ти за свободата на печата в Ню Йорк. Почерпи се с един хубав обяд и не се коси. Аз никога не разкривам източниците си, дори и в пандиза да ме тикнат.

– Пандиз ли? – изскимтя онзи.

Смитбек го успокои с потупване по гърба и излезе в прашния, до болка познат коридор. Ръцете му здраво стискаха бележника и репортерския касетофон. Насочи се към северния вход на музея, където с удоволствие установи, че дежурна е старата Червенушка, получила прякора си заради тоновете руж, с които мажеше увисналите си бузи. Пристъпи към будката и вдигна пред очите й овехтелия служебен пропуск, майсторски скривайки с палец датата на издаването му. Усмихна се, дари старата кикимора с многозначително намигване и излезе на улицата.