Текст книги "Маршрут 666"

55

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар – из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ – брамините на нюйоркското богатство и власт – отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока – към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.

А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.

Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.

– По-внимателно! – обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: – Как се чувстваш, друже?

– Бил съм и по-добре – отвърна с немощна усмивка полицаят.

– Ще се оправиш – кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.

– Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант – тихо промълви той. – Вие двамата ми спасихте живота…

– Забрави – отвърна Хейуърд. – Нали това ни е работата?

– Може би – въздъхна Биъл. – Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.

– Какво ново?

– Зависи какво те интересува – отвърна онзи, без да вдига глава от пътния лист в ръцете си. – Курсът на златото, международното положение…

– Зарежи глупостите, ами кажи какво става там – отвърна Хейуърд и махна с ръка към парка.

Наоколо цареше странна, почти сюрреалистична тишина. Трафик липсваше, само по пресечките се виждаха линейки и патрулни коли. Платното на самия булевард беше тъмно, тъй като повечето от уличните лампи бяха разбити, а някои още съскаха и изпускаха рояци искри. На бледата светлина се виждаха тухли, счупени стъкла и парчета бетон. На юг, в дъното на булеварда, се появяваха все нови и нови мигащи сини лампи.

– Къде беше досега? – учудено я погледна шофьорът. – Сигурно вдън земя, щом не знаеш какво става тук от два часа насам!

– Не си далеч от истината – каза тя. – Бяхме долу, в тунелите, за да ги прочистим от бездомници. Но се натъкнахме на съпротива. Колегата отзад получи тежко нараняване и видяхме бая зор, докато го измъкнем. Сега стана ли ти ясно? Едва преди пет минути излязохме на повърхността през станцията на Седемдесет и втора и заварихме един град на призраци!

– Прочиствали сте подземията, а? – възкликна шофьорът. – Значи вие сте виновни за всичко.

– За кое всичко? – намръщи се Хейуърд.

Шофьорът докосна ухото си и посочи на изток, сякаш друг отговор не бе нужен.

Хейуърд се ослуша. От тъмната пазва на Сентрал Парк долитаха звуци, доста по-различни от бученето на портативния скенер в линейката и обичайния грохот на големия град: остър вой на сирени, викове и писъци.

– Нали знаеш за демонстрацията на движението „Да си върнем града“? – попита шофьорът. – Без разрешение от властите започнала в южния район на Сентрал Парк…

– Чух това-онова – кимна Хейуърд.

– Така. Но в един момент от всевъзможни дупки започват да извират бездомници, при това в доста агресивно настроение. Явно вие, ченгетата, сте се поупражнявали с палки върху гърбовете им. Започват да се джафкат с демонстрантите и не след дълго нещата се превръщат в мащабна конфронтация. Чух, че хората буквално са озверели. Крещят, псуват и се бият като диваци. Следват и вандалщините. Ченгетата не могат да овладеят положението вече часове. Единственият им успех е, че все пак съумяха даги изтласкат в парка…

В този момент отзад се разнесе почукване и човекът включи на скорост. Линейката потегли с включена сирена, а светлината от буркана й нашари околните фасади. От няколко прозореца надничаха любопитни лица, а имаше и куражлии, които стояха на тротоарите, но в благоразумна близост до униформената охрана на блоковете. Сред тях гордо се издигаше готическата фасада на „Дакота“, напълно чужда на хаоса долу. Сякаш острите й кули предлагаха сигурна защита срещу враждебната тълпа. Хейуърд насочи очи към мястото, където би трябвало да са прозорците на Пендъргаст. Дали агентът ще успее да се върне жив и здрав от онзи прословут Дяволски етаж?

Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.

– Изпрати ли Биъл? – попита той.

– Току-що – отвърна тя. – Какво стана с другия?

– Не ще и да чуе за доктор – отвърна Карлън. – Нещо ново за Милър?

– Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си – направи гримаса Хейуърд. – И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние – мъмрене за неизпълнение на заповед…

– Винаги, ама не и този път – многозначително се усмихна Карлин.

– Това пък какво означава? – изгледа го младата жена, после, без да дочака отговор, добави: – Никой няма да ни повярва за поведението на Милър, ами дай да докладваме, че сме на разположение. – Включи радиостанцията и почти я изпусна от водопада, който изригна от нея, при това на всички полицейски честоти:

… Вървим към Широката поляна… Трябват подкрепления за… Притиснал съм осем души, но няма да ги задържа… Ако не се появи арестантска кола, те просто ще се разбягат в тъмнината!… Вече половин час чакам линейка! Имаме ранени, за Бога!… Някой няма ли най-сетне да запечата шибаната южна зона? Тези непрекъснато прииждат, при това от всички страни!…

Хейуърд изключи радиостанцията, тикна я под колана си и направи знак на Карлин да я последва към патрулката, която чакаше на ъгъла с включени светлини. До нея стоеше полицай в пълно снаряжение за борба с безредиците и внимателно оглеждаше улицата с пистолет в ръка.

– Кой ръководи тази операция? – попита го тя.

Полицаят я изгледа, повдигайки защитната маска пред лицето си.

– Според диспечерите предният команден център се намира в замъка – отвърна той. – Но за момента нещата са доста объркани, както сама можете да се уверите…

– Замъкът Белведере – кимна тя и се обърна към Карлин. – Да вървим там!

Докато прекосяваха тичешком западната страна на парка, в главата й изплува спомен за едно изкуствено градче в Холивуд, което беше посетила преди две години. И там се придвижваше по някаква имитация на нюйоркска улица, на която бяха заснети безброй мюзикъли и гангстерски филми. И там имаше фалшиви улични лампи, пожарни кранове и отрупани витрини, но нямаше хора. Разбира се, в онзи момент беше наясно, че само на стотина метра по-нататък кипи животът на истинските калифорнийски улици, но въпреки това беше дълбоко впечатлена от застиналата пустота на декорите.

В момента Сентрал Парк внушаваше същото усещане. Чуваше далечния грохот на трафика и воя на сирените, знаеше, че самият парк гъмжи от полиция, която се стреми да разпръсне демонстрантите, но въпреки това полутъмният булевард й се стори нереален и призрачен. Това злокобно чувство се нарушаваше само от някой бдителен пазач, любопитен гражданин или полицейски патрул.

– Какво става там, по дяволите? – тихо възкликна Карлин и тя тръсна глава да прогони спомените.

Изпита чувството, че бяха прекосили някаква демилитаризирана зона и от царството на реда и спокойствието изведнъж бяха попаднали в плен на безграничния хаос. На юг, отвъд Шестдесет и пета улица, се простираше океан от разруха. Луксозни преддверия с изпотрошени стъкла, разкъсани тенти над елегантни входове, развяващи се като парцаливи знамена. Полицейското присъствие беше натрапчиво, най-вече чрез синьо-белите метални заграждения. Повечето коли, паркирани покрай тротоарите, бяха с разбити стъкла. В далечината мигаха оранжевите сигнални светлини на полицейски влекач, който теглеше димящия скелет на изгоряло такси.

– По всичко личи, че оттук са минали доста разгневени бездомници – полугласно подхвърли Хейуърд.

Пресякоха улицата и се насочиха към алеята, от която се влизаше в парка. Тесните асфалтирани ленти сред тревата им се сториха мирни и спокойни на фона на разрухата, която току-що бяха напуснали. Но скоро се увериха, че тя присъства и тук – разбити пейки, преобърнати кошчета и разпилян наоколо боклук. А глъчката, която долиташе от вътрешността на парка, вещаеше нови неприятности.

Хейуърд изведнъж се закова на място и направи знак на Карлин да стори същото. В мрака пред тях имаше хора – не можеше да определи колко на брой са те, които се промъкваха към Широката поляна. Не са полицаи, нямат шлемове, нямат дори шапки, бързо съобрази тя. Заключението й беше потвърдено от залп ругатни и дюдюкане.

Затича се, стъпвайки на пръсти, за да не вдига шум. На десетина от метра от групата измъкна пистолета си, хвана го с две ръце и извика:

– Стой! Полиция!

Сенките спряха, неколцина бавно се обърнаха. Бяха четирима – не, петима млади мъже, облечени в спортни якета. Хейуърд насочи вниманието си към оръжията, които се виждаха: две алуминиеви бухалки и извит кухненски нож.

На зачервените им лица играеха усмивки.

– Какво има? – обади се един от тях и пристъпи към нея.

– Спри на място! – извика тя и мъжът неохотно се подчини. – Накъде сте тръгнали, момчета?

Онзи най-отпред изкриви лице в гримаса, явно ядосан от глупавия въпрос. После леко кимна към вътрешността на парка.

– Имаме да свършим една работа – обади се друг от групата.

– Нямате работа тук – поклати глава Хейуърд.

– Имаме и още как – възрази застаналият отпред. – Шайка миризливи дрипльовци бият наши приятели, ама сега ще им се види нанагорно! – Младежът направи още една крачка към нея.

– Това е работа на полицията!

– Полицията не си мърда пръста! – извика онзи. – Я вижте какво става наоколо! Позволихте на тая сган да съсипе града!

– Чухме, че са убили двайсет-трийсет души – намеси се друг, притиснал мобилен телефон до ухото си. – Включително госпожа Уишър. Върлуват из града, а към тях се присъединяват дрипльовци от Ийст Вилидж и Сохо, които се пишат профсъюзни членове! Но нашите приятели имат нужда от помощ!

– Стана ви ясно, нали? – рече заплашително младежът и пристъпи напред. – Предлагам да се махнете от пътя ни, госпожо.

– Още една крачка и ще ти подстрижа перчема! – отсече Хейуърд и разкопча палката от колана си. Усети как тялото на Карлин се стяга на метър зад нея.

– Лесно е да се правиш на герой с пищов в ръка и оня гардероб зад гърба ти! – озъби се младежът.

– Сигурно си въобразяват, че могат да ни окошарят и петимата! – подметна друг член на групата.

– Или пък да ни пребият с жалките си тояжки! – добави трети и всички избухнаха в подигравателен смях.

Хейуърд си пое дъх и прибра палката.

– Полицай Карлин, отстъпете двадесет крачки назад, моля! – отчетливо изрече тя.

Едрият мъж не помръдна.

– Веднага!

Карлин втренчено я изгледа, после, без да се обръща с гръб, бавно заотстъпва по алеята, от която бяха дошли.

Хейуърд тръгна напред и спря на крачка от предводителя на групата.

– Слушай внимателно какво ще ти кажа – каза тя със спокоен тон, без да отделя поглед от очите на младежа. – Мога да сваля значката и да зарежа пистолета, което изобщо няма да ми попречи да сритам охранените ви задници! И да ви ритам оттук чак до Скарсдейл или Гринуич, където нанкате вечер с парите на мама и тате! Но няма да се наложи, защото ако не изпълните буквално моята заповед, тази вечер мамчетата ви няма да има кого да сложат да си легне! А утре сутринта ще се наредят на опашка пред управлението, за да ви платят гаранциите. Но всичките пари и връзки на света няма да махнат от досиетата ви краткото и ясно обвинение: хулиганство и опит за извършване на престъпление от общ характер. А според законите на този щат човек с полицейско досие не може да практикува право, не може да заема държавна служба и не може да получи лиценз за търговия с ценни книжа. Нещо, което едва ли ще се хареса на татенцата ви…

Замълча за момент, после хладно нареди:

– А сега хвърлете оръжията!

За известно време никой не помръдна.

– Казах: хвърлете оръжието! – кресна колкото й глас държи.

В последвалата тишина се разнесе тихо дрънчене, после второ. Бухалките се търкулнаха на асфалта. Последва ги по-слабото потракване на захвърления нож. Хейуърд направи една преднамерено дълга пауза, после леко отстъпи назад.

– Полицай Карлин.

Гигантът мигом изникна до нея.

– Да ги обискирам ли? – попита той.

Хейуърд поклати глава и отново се втренчи в групичката.

– Шофьорските ви книжки! – заповяда. – Хвърлете ги на земята!

След кратко колебание младежът отпред бръкна в джоба на якето си, измъкна ламинираната карта от портфейла си и я пусна на земята. Останалите го последваха.

– Утре сутринта ще си ги получите обратно на Полис Плаза – мрачно ги огледа тя. – Потърсете сержант Хейуърд. А сега искам да ви видя как тръгвате към Сентрал Парк Уест, където ще се разпръснете. Никакви кръчми, никакъв хазарт. Отивате си право у дома, ясно?

Отговори й мълчание.

– Нещо не ви чувам! – изрева с мощен глас Карлин и хлапаците подскочиха.

– Ясно – хорово отговориха те.

– Тогава изчезвайте! – подкани ги Хейуърд, но групата остана закована на мястото си.

– Хайде, чупката! – излая заплашително тя. Младежите се размърдаха – бавно, а след това все по-бързо и по-бързо – с вдървени вратове и поглед в краката си. Не след дълго се стопиха в мрака.

– Задници! – изрази мнението си Карлин, после се извърна да я погледне: – Дали наистина има толкова жертви?

Хейуърд изсумтя и се наведе да събере документите и оръжията.

– Глупости! Но ако подобни слухове продължават да витаят из града, типове като тези ще продължат да създават проблеми. – Подаде му документите, после с въздишка добави: – Хайде, да вървим да докладваме и да видим дали тази вечер изобщо ще стигнем до леглата си. Защото утре ни чака яко дърво заради инцидента в онези тунели.

– Не и тоя път – ухили се Карлин.

– За втори път го казваш – погледна го любопитно Хейуърд. – Какво имаш предвид?

– Че праведните ще възтържествуват, макар и еднократно, а дървото ще го отнесе Милър.

– Кога точно те споходи това пророческо прозрение?

– В момента, в който научих, че нашето приятелче Биъл – същото, което преди малко натовари в линейката, се пада син на някой си Стивън К. Биъл.

– Сенатор Стивън Биъл? – погледна го с разширени от учудване очи Хейуърд.

Карлин кимна.

– Момчето не иска да се разчува, да не го вземат за връзкар. Но цепката на кратуната му вероятно ще го направи по-словоохотлив.

Хейуърд постоя неподвижна още няколко секунди, после поклати глава и тръгна към Широката поляна.

– Хей, сержант! – подвикна след нея Карлин.

– Какво?

– Защо ме накара да се отдръпна от ония лайнари?

– За да им покажа, че не ме е страх и наистина ще изпълня заканата си.

– А щеше ли?

– Какво?

– Ами, да ги риташ от тук до Скарсдейл, или където беше там…

– А ти как мислиш? – изгледа го Хейуърд и предизвикателно вирна брадичка.

– Мисля… – Гигантът се поколеба за момент, после изломоти: – Мисля, че ти си една доста опасна млада госпожица, сержант…