Текст книги "Маршрут 666"

59

Марго притисна маската до лицето си, пое дълбоко кислород и я подаде на Смитбек. Главата й бързо се проясни. Пендъргаст подреждаше блокчета експлозив в основата на зейнал люк. Всяко от тях вдигаше малък облак прах и лицето му за миг се скриваше зад него. Дагоста стоеше зад нея с пистолет в ръка, а Мефисто се беше изправил малко встрани, с пламтящи очи, неподвижен и безмълвен.

Агентът мушна детонаторите в купчината С–4, после погледна ръчния си „Патек Филип“ и нагласи часовниковия механизъм. Взе сака и им направи знак да тръгват към следващата позиция. Лицето му беше покрито с плътен слой синкава прах – от очилата за нощно виждане чак до брадичката. Доскоро безукорният му черен костюм беше разкъсан и окалян. При други обстоятелства би изглеждал смешен и жалък, но в момента Марго съвсем не беше в настроение да се смее.

С известно закъснение си даде сметка, че е покрила с длан носа и устата си, потърсила инстинктивно спасение от отвратителния въздух. Свали ръката си и посегна към кислородната маска.

– Хей, не прекаляваш ли? – шеговито подхвърли Смитбек, но очите му останаха мрачни и почти враждебни.

Продължиха по тесния коридор, и тя отново подкрепи олюляващия се репортер. От тавана, приблизително на три метра един от друг, стърчаха дебели железни пръти. След две-три минути Пендъргаст спря да погледне в картата, после извади експлозивите от сака на Марго и ги подреди в някаква ниша непосредствено под тавана.

– Дотук добре – доволно промърмори той. – Още едно последно зареждане и тръгваме нагоре. Но ще трябва да се движим по-бързичко, защото времето ни е малко.

Обърна се към тунела, направи няколко крачки и изведнъж се закова на място.

– Какво става? – прошепна Марго.

Агентът вдигна ръка и напрегнато се ослуша.

– Чухте ли това? – попита като едва-едва размърда устните си.

Марго се напрегна, но не долови абсолютно нищо. Вонящата и задушна атмосфера ги обгръщаше като дебел пласт памук, в който потъваха всички шумове. Ето, сега вече наистина чу някакъв звук… Глух тътен, после втори, трети… Сякаш дълбоко под краката им се беше разразила странна гръмотевична буря.

– Какво е това? – изненада се тя.

– Не съм сигурен – промърмори Пендъргаст.

– Да не би тюлените вече да взривяват?

– Не е достатъчно силно за пластичен експлозив – поклати глава агентът. – А и още е рано… – Послуша още известно време и им махна да продължат. Марго го следваше отблизо по безбройните извивки, стиснала ръката на Смитбек. Кой ли е дупчил скалата на трийсет етажа под Манхатън, неволно се запита. Опита да си представи, че крачи по тротоара на Парк авеню, но не можеше да прогони усещането, че той е само тънка лента асфалт над огромен лабиринт от шахти, тунели и подземни галерии, в който мърдат мравуняци от…

Сърдито тръсна глава и пое поредната глътка кислород. В момента, в който съзнанието й се проясни, до слуха й отново долетя далечният тътен. Но сега звуците бяха по-различни – накъсани и неритмични, сякаш ги издаваше някаква странна машина.

Пендъргаст спря и се обърна.

– Контактуваме само с шепот, ясно? – промълви той. – Винсънт, приготви прожектора.

Тунелът свършваше на няколко метра пред тях, преграден от дебела желязна плоча. От нея стърчаха множество пръти, същите като тези по тавана. В центъра й зееше широко отворена врата. Вдигнал огнехвъргачката пред себе си, Пендъргаст предпазливо се промуши през нея. Пилотното пламъче се замята като полудяло, оставяйки ослепителна зигзагообразна черта върху визьора на Марго. Миг по-късно ръката му им направи знак да се приближат.

Марго прекрачи прага и веднага осъзна какви са всъщност звуците, които долитаха от земните дълбини: барабанен ритъм, към който се прибавяха странни, протяжно напевни стенания.

Дагоста влезе след нея и неволно я блъсна. Тя хлъцна от изненада и политна напред. Пред очите й мътно проблеснаха стари пиринчени ръчки и лостове, отдавна повредени и покрити с дебел слой мръсотия измервателни уреди. В дъното имаше голяма лебедка и няколко проядени от ръжда генератора.

Пендъргаст приклекна над метален капак в средата на помещението.

– Това е командната зала на тунелите „Астор“ – обясни той. – И ако не греша, точно под нас се намира Кристалният павилион – частната чакалня, разположена под някогашния хотел „Никърбокър“. През този люк би трябвало да видим и самия павилион…

Изчака да настане пълна тишина, после завъртя корозиралите фиксатори на капака и бавно го отмести встрани. Блесна светлина, после Марго усети вонята на пръч, която беше свързана с всичките й кошмари. Грохотът на тъпан и протяжното скимтене станаха по-силни. Пендъргаст надникна, по лицето му пробягаха светли петна. Остана така дълго.

– Винсънт – повика, като се отдръпна най-сетне. – Може би си струва да хвърлиш едно око…

Дагоста пристъпи към отвора, вдигна очилата си и надникна. Марго забеляза как по челото му избиват ситни капчици пот, а ръката му механично се протяга към пистолета. Миг по-късно се дръпна назад, но не каза нищо.

Смитбек изведнъж се втурна към дупката, вторачи се през нея и задиша тежко с опулени очи.

– На драскача май му прилоша – язвително прошепна Мефисто.

Но Смитбек изобщо не го чу, приковал поглед в сцената, която се разиграваше долу. Ръцете му започнаха да треперят – отначало едва забележимо, а след това все по-силно и по-силно. Дагоста го дръпна назад, журналистът не оказа никаква съпротива. На лицето му се беше запечатала маска на ужас.

Пендъргаст направи знак на Марго.

– Бих искал да чуя и вашето мнение, доктор Грийн – подкани я шепнешком.

Тя коленичи, вдигна очилата си и насочи поглед към огромното пространство отвъд дупката. В първия миг съзнанието й отказа да възприеме това, което се разкри пред очите й. Оказа се, че отворът е точно над останките от громен полилей, увиснал в средата на тавана. Успя да различи отделни части от някога елегантната обстановка – дорийски колони, големи стенописи и изпокъсани драперии от тежко кадифе, абсолютно несъвместими с калния под и мръсотията по стените. Точно под оголения скелет на полилея, от който висяха тук-там самотни кристали, се издигаше колибата от черепи, която Пендъргаст беше описал. Пред нея се бяха струпали поне стотина фигури с огромни качулки на главите, които се полюшваха в такта на странен псалм, напълно лишен от мелодичност. Огромният тъпан встрани от колибата издаваше тежък тътен – очевидно призив към останалите подземни обитатели, които прииждаха към колибата от всички страни и се включваха в тромавия танц. Марго примигна и отново насочи поглед надолу. В ужасените й очи проблеснаха искрици на неподправен интерес. Бръчкавите! В това не може да има никакво съмнение!

– Прилича на някакъв ритуал – съобщи тя.

– Така е – обади се от мрака Пендъргаст. – Явно това е втората причина за прекъсването на убийствата по време на пълнолуние. Ритуалът, каквото и да означава той, все още се спазва. Въпросът е кой или какво го ръководи сега, след като Кавакита е мъртъв.

– Може би са му направили нещо като преврат – промълви Марго. – В примитивните общества често се случва да убият шамана и да го заместят със съперника му – най-често доминираща фигура измежду самите поклонници. – Интересът й се усили, въпреки отвращението и вледеняващия страх. – Боже, ако Фрок можеше да види това!

– Ако наистина някое от тези същества е ликвидирало Кавакита, за да заеме мястото му, можем да си обясним както нарасналия брой на убийствата, така и изключителната им жестокост – мрачно заключи Пендъргаст.

– Обърнете внимание на походката им – прошепна Марго. – Сякаш краката им са извити навън, както става при началната фаза на скорбута. Това се получава при недостиг на витамин D в организма.

Внезапно долу настана някакво оживление, разнесоха се гърлени звуци. Тълпата се раздели на две, нададе приветствени викове и към колибата се насочи нова закачулена фигура. Беше седнала на нещо като импровизиран трон, изработен от човешки кости и кожа. Десетина Бръчкави я носеха на ръце. Процесията се приближи и носилото изчезна във вътрешността на колибата, псалмът набра сила и пещерата закънтя.

– Шаманът пристигна – беззвучно прошепна Марго. – Церемонията ще започне всеки момент.

– Няма ли да е по-разумно да си плюем на петите? – неспокойно се обади Дагоста. – Не искам да ви развалям удоволствието на пътешественици от „Нешънъл Джиографик“, но трябва да ви напомня, че оттатък тази пещера са заложени петнайсет кила мощен експлозив с включен часовников механизъм.

– Имаш право – кимна Пендъргаст. – Освен това ни чака още миниране… – Ръката му легна върху рамото на Марго. – Налага се да тръгваме, доктор Грийн.

– Само минутка, за Бога! – изсъска тя. Тълпата долу отново се раздвижи, от нея се отделиха десетина забулени фигури и тръгнаха право към колибата. Спряха на крачка от входа, коленичиха и подредиха в полукръг няколко малки черни предмета. Песнопението отново се засили. На прага се изправи тъмна фигура с две пламтящи факли.

Марго напрегна взор, опитвайки се да отгатне предназначението на подредените в полукръг предмети. Бяха шест на брой и оттук приличаха на странно ръбести гумени топки. Очевидно бяха важна част от ритуала. Припомни си обичая на племето чудзи в Натал да използва обли, боядисани в бяло и червено камъни, като символ на цикъла на…

Внезапно една от фигурите побутна най-близкия до себе си предмет и черното гумирано покривало се свлече. Марго инстинктивно се дръпна назад и с мъка сподави ужасеното си стенание.

Пендъргаст се наведе над дупката и дълго остана неподвижен. После се изправи, отстъпи назад и мрачно обяви:

– Тюлените са загинали.

Мефисто зае мястото му до отвора. Сиянието на запалените долу факли играеше по брадатото му лице и действително му придаваше мефистофелски вид.

– Е, драги мои, май забравяте колко е опасно да се плува след обилно хранене – процеди през зъби.

– Мислиш, че са минирали, преди да… – долетя тихият и някак колеблив шепот на Дагоста.

– Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че точно така е станало – въздъхна Пендъргаст и сложи капака на мястото му. – Да вървим да заложим последните заряди и да се махаме, докато все още имаме време. Придвижваме се в пакет, защото на практика сме в самото им леговище. Налага се да проявяваме свръхпредпазливост.

– Свръхпредпазливост! – презрително изсумтя Мефисто.

– Нека оставим за някой друг път дискусията върху лошото ви мнение за мен – с укор го погледна Пендъргаст. – Както и моето мнение за вашите кулинарни навици.

Напуснаха площадката през малък отвор в далечния край и поеха с бърза крачка по тунела. След стотина метра стигнаха до широка дупка с назъбени краища, която се оказа отвор на друг тунел, вливащ се в техния. От нея се носеше приглушен барабанен тътен.

– Странно – спря се Пендъргаст. – Този тунел го няма на моята карта. Всъщност това вече няма значение. Скоро последният експлозив ще срути всички дупки наоколо.

Продължиха нататък и не след дълго стигнаха някаква стара работилница. Край една от стените бяха струпани огромни ръждиви колела, а до тях имаше различни сигнални пособия и нещо, за което Марго реши, че трябва да е стрелочна техника. На прогнилата маса бе поставена ламаринена кутия за храна, от която стърчаха оглозганите кости на половин пиле. Цялата работилница изглеждаше така, сякаш е била напусната внезапно.

– Какво местенце, а? – подхвърли Дагоста. – Човек неволно си задава въпроса каква всъщност е историята на тези тунели…

– И дали днес, един век по-късно, някой изобщо я познава – добави Пендъргаст, после кимна към обкована с метални шини врата в ъгъла, почти затрупана от прашна машинария: – Оттам започва служебната стълба към тунелите „Астор“, която ни предстои да минираме.

След тези думи извади от сака си калъп експлозив и започна да го търкаля в калта.

– Камуфлаж? – подхвърли Дагоста.

– Точно така – кимна агентът и прикрепи заряда към основата на масивен бетонен стълб. Посочи към тунела, от който току-що бяха дошли: – Районът наоколо явно е доста оживен…

– Господи! – ахна Марго, проследила посоката. Стотици отпечатъци от боси крака бяха утъпкали пода на пасажа. Измъкна маската и пое дълбока глътка кислород. Влажността на въздуха беше почти сто процента. Дръпна още веднъж и я подаде на Смитбек.

– Благодаря – кимна той и направи две бързи и дълбоки вдишвания. Блясъкът в очите му започна да се завръща. Очите й пробягаха по сплъстената му коса и скъсаната риза, зацапана с кръв. Бедният Бил, въздъхна тя. Прилича на човек, когото току-що са извадили от канализацията. Но като се замисли човек, май не е много далеч от истината.

– Какво стана горе? – попита го Марго, за да разсее нерадостните му мисли.

– Не ти е работа – рече журналистът и й върна маската с мрачна тържественост. – Сякаш се отприщи адът… В разгара на демонстрацията на Уишър от подземията започнаха да изскачат стотици къртици, плъпнаха навсякъде, включително и по Бродуей. Чух някой да разправя, че полицията пуснала сълзотворен газ в тунелите под парка и под Петдесет и девета.

–  Къртицили рече, драскачо? – изсъска Мефисто. – Да, такива сме. Бягаме от светлината, но не защото е топла и ярка, а защото не искаме да видим това, което показва. Корупция и подкупност, безброй безполезни мравки – работници, смлени от…

– Хей, я задръж, ако обичаш! – троснато го прекъсна Дагоста. – Изкарай ме горе, при корупцията и подкупите, а след това се заври в най-дълбоката лайняна дупка, която можеш да откриеш. Обещавам да не те потърся, докато съм жив!

Пендъргаст се изправи, изтупа ръцете си и захвърли празния сак.

– Докато си разменяхте изискани реплики, аз успях да заложа експлозивите – заяви той. – И съм доста изненадан от факта, че онази смрадлива банда още не е скочила отгоре ни въпреки усилията ви. А сега да се махаме! С възможно най-голяма бързина, защото разполагаме с по-малко от тридесет минути.

Обърна се и тръгна да излиза, после изведнъж спря и се обърна към лейтенанта.

– Готов ли си, Винсънт?

– Аз съм се родил готов – долетя отговорът на Дагоста и Марго учудено го погледна.

Пендъргаст провери дюзата на огнехвъргачката.

– При нужда ще я използвам, а след това се оттегляме. Тръгваме само след като пламъците угаснат. Това нещо изхвърля чиста и бързо изгаряща смес, предназначена за близък бой, но съдържа газове под високо налягане, които имат нужда от няколко секунди, за да се разсеят. Ясно ли е? Сваляте очилата и затваряте очи срещу силния блясък. Отваряте ги, след като ви кажа. А сега си пригответе оръжията!

– Хей, какво става? – озадачено прошепна Марго, измъкна глока и вдигна предпазителя. После усети миризмата и всичко й стана ясно. Въздухът тежеше от вонята на онези изродени създания – близка, отвратителна, излъчваща смъртна заплаха.

– Налага се да минем покрай свързващата шахта – прошепна Пендъргаст. – Хайде, тръгваме!

Някъде отпред и отдолу прозвуча неясно драскане и Пендъргаст рязко свали вдигнатата си ръка. Дагоста включи прожектора на най-ниска мощност и Марго с ужас видя групата качулати фигури, носещи се към тях със смразяваща кръвта бързина. После всичко се сля. Пендъргаст нададе силен вик, прожекторът в ръцете на Дагоста изщрака и тунелът се озари от ослепително бяла, свръхестествена светлина. Огнехвъргачката издаде кратко бучене и от маркуча излетя дълъг, оранжево-синкав пламък. Горещата вълна блъсна Марго в лицето, въпреки че беше зад гърба на агента. Огненият език връхлетя нападателите с оглушително припукване и океан от ярки искри. В първия моменти се стори, че създанията продължават да настъпват, развели огнени мантии. Но в следващия видя как тези мантии се сбръчкват и стават на пепел. Оръжието замлъкна, ала съзнанието на Марго успя да запечата чудовищната картина на уродливо изкривени фигури, които се мятат в адските пламъци и рухват на каменистия под с конвулсивно помръдващи крайници.

– Отстъпваме! – кресна Пендъргаст.

Запрепъваха се по обратния път към работилницата, а агентът се обърна и обля преследвачите с нова порция огнена смърт. Марго успя да види как от неотбелязаната на картата шахта се излива поток уродливи фигури, вдигна оръжието си и натисна спусъка. Две сенки се люшнаха и изчезнаха в мрака. Смътно си даде сметка, че Смитбек вече не е до нея, а в следващия миг подскочи от трясъка, който се разнесе току до ухото й. От пушката на Мефисто излетяха две огнени пламъчета, някой изкрещя – може би самата тя, а отсреща се разнесоха викове на болка и предсмъртни стонове. Гранатометът на Дагоста ревна, тунелът се разтърси от силната експлозия.

– Надолу, по сервизната стълба! – изкрещя Пендъргаст.

– Ти луд ли си? – задъхано възрази Дагоста. – Там ще ни заклещят като плъхове в капан!

– Вече са ни заклещили! – долетя отговорът. – Прекалено много са! А ако влезем в престрелка тук, има опасност зарядите да се взривят! Ако имаме някакъв шанс, той е в тунелите „Астор“! Хайде, давай!

Дагоста рязко дръпна обкованата с метални шини врата и групата се изсипа на стълбата. Пендъргаст отстъпваше с гръб, и засипваше нападателите с огнена лава. Очите на Марго се насълзиха от лютивия дим. Тя неволно премигна. Когато клепачите й отново се повдигнаха, видя насреща си едно от създанията с развяна качулка и изкривено от ярост лице. Във високо вдигнатата му ръка мътно проблясваше примитивен закривен нож с назъбено острие. Бързо зае позиция за стрелба и натисна спусъка, изпразвайки пълнителя си в чудовището. С някакво свръхестествено спокойствие отбеляза как куршумите с тъп връх потъват в матовата набръчкана кожа. Фигурата се люшна и изчезна, но на мястото й моментално се появи друга. Огнехвъргачката изрева и нападателят отлетя назад, обгърнат от пламъци. Крайниците му се замитаха в предсмъртни конвулсии.

Изскочиха в малко помещение с висок таван и облицовани с плочки стени. През арката насреща проникваше червеникавото сияние на церемонията около колибата от черепи.

Марго трескаво се огледа, а пръстите й припряно зареждаха револвера, част от патроните се пръснаха в краката й. С облекчение установи, че задименото пространство наоколо е пусто. Бяха се озовали в нещо като резервна чакалня, вероятно предназначена за деца. По ниските масички се виждаха шахматни дъски, кутии за дама и табла. По пода се търкаляха пулове и фигури, покрити с плътен слой мухъл и паяжини.

– Жалко за черните, защото имат пешка повече – отбеляза Мефисто, докато презареждаше пушката си.

Изпод арката изскочи нова група нападатели, очевидно тръгнали от Кристалния павилион в съседство. Марго видя как Смитбек трескаво се опитва да презареди гранатомета в ръцете си, но създанията го изпревариха и го повалиха на пода. Опрял гръб в стената, Пендъргаст обля нападателите с нов огнен език. Обзета от странно спокойствие, младата жена се прицели и откри методична стрелба. Едно от съществата рухна на пода, последва го второ. После ударникът зачука на празно. Отстъпи предпазливо назад и трескаво измъкна шепа патрони от раницата си. В следващия миг се оказа обкръжена от ръце като стоманени въжета, които изтръгнаха оръжието й и я стиснаха за гушата с чудовищна сила. Обля я противната воня на разложени трупове. Нададе яростен вик, изпълнен с болка и страх, а после затвори очи и се приготви да посрещне неизбежната смърт.