355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Маршрут 666 » Текст книги (страница 1)
Маршрут 666
  • Текст добавлен: 6 октября 2016, 00:25

Текст книги "Маршрут 666"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 31 страниц)

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666

Линкълн Чайлд посвещава тази книга

на дъщеря си Вероника



Дъглас Престън посвещава тази книга

на Джеймс Мортимър Гибънс – Младши,

доктор на медицинските науки



Ние чуваме неизказаното

и виждаме невидимото.

Какузо Окакура, „Книга за чая“

Първа част
Стари кости

1

Сноу провери регулатора и въздушните клапани, след което прокара длани по плътно прилепналия неопренов костюм. Всичко бе наред, точно както и при последната проверка, извършена преди шейсет секунди.

– Още пет минути – каза Сержанта и намали скоростта наполовина.

– А бе, направо чудничко, няма що! – чу се гласът на Фернандес през боботенето на големия дизел.

Никой друг не се обади. Сноу отдавна беше забелязал, че с наближаването на обекта празните приказки секват.

Хвърли поглед над кърмата към украсения с пенливи гребенчета кафяв клин във водите на река Харлем, изоран от витлото. Тук тя бе широка, а ленивите й талази бавно се стелеха в сивата мараня на августовското утро. Обърна се към брега и сбърчи чело, защото гумената яка на костюма ожули врата му. Там се извисяваха жилищни блокове с избити стъкла на прозорците. Призрачни скелети на изоставени складове и заводски халета. Пуста детска площадка. Но не, не съвсем пуста: на ръждясала тръбна конструкция се люлееше дребничка детска фигура.

– Сложи ли си памперса, шампионе? – разнесе се отново гласът на Фернандес.

Сноу подръпна ръбовете на ръкавиците, без да откъсва поглед от брега.

– Последният аджамия съвсем се осра – продължи Фернандес. – Боже, каква картинка беше! На връщане го оставихме да се проветрява на палубата чак до базата. А това стана при остров Либърти – едно райско кътче в сравнение с Клоаката.

– Затваряй си плювалника, Фернандес – мило се намеси Сержанта.

Сноу продължи да гледа над кърмата. Голямата му грешка беше, когато при прехвърлянето от редовен щат в леководолазната служба на нюйоркското полицейско управление спомена, че е работил като водолазен инструктор на туристически кораб. Твърде късно разбра, че повечето членове на екипа имат зад гърба си дългогодишен стаж в полагане и обслужване на презокеански кабели и тръбопроводи, а също така и в поддръжката на петролни платформи в открито море. В техните очи водолази като него не бяха нещо повече от глезени, неизпипали занаята лигльовци, които търсят само чисти води и пясъчно дъно. Изразител на това мнение беше Фернандес, който не пропускаше случай да му го напомни.

Катерът се наклони към щирборда, подчинявайки се на ръцете на Сержанта, които го насочиха към брега. Приближиха се към изоставен жилищен комплекс отвъд тясната плажна ивица, скоростта още намаля. Пред очите им изведнъж изникна иззидан с кафяви тухли тунел, който нарушаваше сивата монотонност на огромните бетонни фасади. Сержанта насочи носа към него, светлината рязко премина в сумрак. Сноу сбърчи нос от неописуемата смрад на разплисканата застояла повърхност. Очите му се напълниха със сълзи, гърдите му се задръстиха. Изправен на носа, Фернандес му хвърли злорад поглед. На тениската му под разкопчания цип на неопрена беше изписан неофициалния девиз на полицейските водолази: „Гмуркаме се в лайна, за да търсим мърша“. Но в случая ставаше въпрос не за мърша, а за голям, добре опакован пакет хероин, изхвърлен от железопътния мост над канала „Хумболт“.

От двете страни на тясната водна ивица се виждаха дългите редици на бетонните пристани. Под шарената сянка на моста ги чакаше полицейски катер с боботещ на празни обороти двигател. На палубата имаше само двама души: кормчията и едър, рано оплешивял мъж с непромокаем костюм от полиестер, който висеше като чувал. Той изплю в канала овлажнялата пура, която стискаше между зъбите си, подръпна долната част на костюма и махна с ръка за поздрав.

– Я, кой бил тук – промърмори Сержанта.

– Лейтенант Дагоста – обади се един от водолазите. – Значи работата е сериозна!

– Когато са гръмнали ченге, винаги е сериозна – мрачно отвърна Сержанта, изключи двигателя и се изравни с другия плавателен съд. Дагоста прекрачи борда, катерът леко се разклати. Водата тихо плисна и се оттегли, върху страничния борд остана мазна зеленикава следа.

– Добрутро – поздрави лейтенантът. Под нарязаната сянка на моста червендалестото му лице сякаш принадлежеше на някакво странно пещерно създание, прекарало живота си в мрак.

– Обърнете се към мен, сър – каза Сержанта и нави шнура на портативния дълбокомер около китката си. – Каква е задачата?

– Шибана история – процеди Дагоста и кимна към надвисналата метална конструкция: – Оказа се обикновено муле, което метнало пратката през моста. После гръмнало един полицай и за награда го направили на решето. Лайняната задача приключва в момента, в който открием пакета.

– Що ни викате, след като са гръмнали мръсника? – въздъхна Сержанта.

– А ти к’во предлагаш? – изгледа го Дагоста. – Да оставим в гьола хероин за шестстотин бона?

Сноу вдигна глава. Между опушените стоманени греди на моста надничаха очукани фасади. В мъртвите води на реката се отразяваха хиляди немити прозорци. Жалко, че мулето е захвърлило пратката точно тук – в „Клоака Максима“, кръстена на централния колектор за отпадни води в Древния Рим. Гордото име на отвратителния канал се дължеше и на обстоятелството, че от незапомнени времена в него се трупаха изпражнения, токсични отпадъци, трупове на животни и тонове употребявана пластмаса. Поредната композиция на градската железница изгромоля над главите им. Палубата под краката на Сноу се разтърси, а лъскавата повърхност на гъстата водниста маса се нагърчи леко, като току-що изсипало желе.

– Окей, момчета – чу се гласът на Сержанта. – Време е да намокрим гащите.

Сноу за пореден път огледа костюма си. Беше първокласен гмурец, израснал в Портсмут, кажи-речи насред реката Пискътекуа, от която още като младеж бе успял да измъкне внушителен брой потенциални удавници. След инструкторските курсове се залови с лов на акули и често се гмуркаше дълбоко, отвъд 70-метровата граница. Но не беше особено въодушевен от това, което му предстоеше тук.

До този момент не беше виждал Клоаката, но в замяна разполагаше с богатите впечатления на момчетата от нея. Общо взето, те се свеждаха до едно: най-отвратителното място за гмуркане сред гадните дупки в района на Ню Йорк, по-лошо дори от канала „Артър“, Пъклената порта и Мъртвешкия проход. Беше чувал, че някога тя била пълноводен приток на Хъдзън, пресичащ Манхатън откъм южната страна на Шугър Хил, в района на Харлем. Но дългогодишното замърсяване с отпадни води и промишлени отпадъци, плюс пълното безхаберие от страна на общинските власти, я бяха превърнали в слой затлачена мръсотия – течно бунище за всичко, което може да си представи човек.

Сноу изчака реда си пред сандъка от неръждаема стомана, метна на гръб комплекта кислородни бутилки и тръгна към кърмата. Още не можеше да свикне с тежкия и неудобен водолазен костюм. Успя да долови приближаването на Сержанта почти едновременно с тихия му баритон:

– Наред ли е всичко?

– Мисля, че да, сър – отвърна Сноу. – А прожектори?

В очите на Сержанта се появи недоумение.

– Сградите насреща не позволяват до водата да достигне достатъчно светлина. За да видим нещо, със сигурност ще ни трябват прожектори.

– Забрави – ухили се Сержанта. – В Клоаката прожекторите не вършат работа, защото е дълбока около шест метра, а под нея има още три мека тиня, ако не и повече. След първото й съприкосновение с плавниците няма да видиш дори стъклото на маската си. А пакетът, който търсим, положително е някъде в калта на дъното, която е дебела най-малко десет метра. Долу ще гледаш само с ръце. – В изпитателния му поглед се мярна леко колебание: – Чуй добре това, което ще ти кажа. Това тук няма нищо общо с тренировките в Хъдзън. Единствената причина да те включа в екипа е отсъствието на Куни и Шулц, които все още са в болницата.

Сноу кимна. При поредното си гмуркане на дъното на Норд Ривър със задачата да открият потопена лимузина с надупчен като решето труп споменатите леководолази бяха пипнали тежка гъбична инфекция, позната в бранша със съкращението „бласто“ (от бластомикоза). Правилникът задължаваше гмурците да си правят кръвни анализи минимум веднъж седмично, но въпреки това здравето им се рушеше от странни, понякога необясними за науката заболявания.

– Няма да се възпротивя, ако решиш да пропуснеш тази задача – добави Сержанта. – На палубата също има достатъчно работа.

Сноу се обърна да погледне останалите членове на екипа, които закопчаваха оловните колани, дърпаха циповете на неопрените и стягаха ремъците на кислородните апарати. В главата му изплува основното правило в тази служба: всеки се гмурка. Завършил пръв приготовленията, Фернандес се обърна да го погледне с разбираща усмивка на лице.

– Слизам, сър – обяви Сноу.

– Не забравяй основния курс на обучение – даде последни наставления Сержанта след поредния изпитателен поглед. – Първият контакт със свинщината долу води до инстинктивно задържане на дъха, но ти не бива да го допускаш, защото ще си докараш емболия. Поддържай нормално налягане в костюма, не се изкушавай да го увеличиш. И в никакъв случай не изпускай въжето! Направиш ли го, със сигурност се превръщаш в поредния труп, който трябва да търсим. В калта няма горе, няма долу. Само Господ Бог може да ти помогне.

И кимна към въжето, което висеше в близост до кърмата:

– Ей това е твоето.

Сноу успокои дишането си, след което позволи на колегите си да закачат въжето и да му нахлузят маската. Последна проверка и прекрачи през борда.

Дори през стегнатия непромокаем костюм водата създаваше странно усещане. Гъста и лепкава, тя изобщо не шумеше и с мъка се промъкваше между пръстите. Придвижването в нея изискваше сериозни усилия, сякаш плуваше в разтопен асфалт.

Вкопчил се с две ръце в спасителното въже, Сноу слезе на метър-два под повърхността. Килът на катера бързо се скри в пелената дребни частици с неизвестен произход. Огледа се в мъждивата зеленикава светлина. Трябваха му доста усилия, за да различи собствената си ръкавица, здраво стиснала въжето. На известно разстояние от нея по-скоро отгатна, отколкото видя очертанията на другата си ръка, протегната напред. Пространството между двете бе изпълнено с невероятно гъста мрежа плаваща мръсотия. Под краката му цареше непрогледен мрак. Около шест метра го деляха от горната граница на едно друго царство – царството на дълбоката и лепкава кал.

За пръв път в живота си Сноу си даде сметка колко много зависи чувството му за лична сигурност от присъствието на слънце и чиста вода. Морето на Кортес е прозрачно дори на петдесет метра дълбочина, а лъчът на прожектора създава приятното усещане за простор. Напрегна очи и предпазливо слезе на още метър-два.

После, някак внезапно, изпита чувството, че долавя очертанията на твърда повърхност отвъд мътните талази. Вълниста, сякаш прорязана от изпъкнали вени. Без съмнение това беше плътният слой тиня. Продължи да се спуска. В стомаха му натежа твърдата топка на отвращението. В ума му изплуваха небивалиците на Сержанта, който обичаше да разказва за фантастичните неща, уж откривани от водолазите в мътната вода. Но сега имаше възможност да се увери със собствените си очи, че никак не е лесно да определи кое е реално и кое не.

Кракът му докосна странно податлива повърхност и бързо потъна в нея. В резултат се надигна плътен облак мътилка, която забули всичко наоколо. Обзе го паника, пръстите му се вкопчиха във въжето с неподозирана сила. Представи си иронично ухилената мутра на Фернандес и това му даде сили да продължи. Всяко следващо движение запращаше нови черни пръски върху визьора и всичко наоколо. Това го накара да се сепне. За миг задържа дъх, но после се осъзна и си наложи спокойно темпо с дълбоки и продължителни вдишвания. „Курвенска работа – въздъхна Сноу. – Не бива да се сговнявам още при първата истинска задача в отряда!“ Спря за момент, колкото да се овладее, после предпазливо продължи надолу. Спираше на всеки метър, за да пести силите си. В един момент с изненада установи, че вече няма никакво значение дали държи очите си отворени. Мислеше единствено за дебелия пласт кал, към който се приближаваше. В него несъмнено бяха скрити най-различни неща, при това завинаги. Като хилядолетни насекоми в къс кехлибар.

После под краката си усети нещо като дъно, което обаче нямаше нищо общо с онова, което познаваше. Това тук сякаш се разпадаше, поддаваше под тежестта на тялото му с отвратително вяло съпротивление. А после изведнъж засмукваше стъпалата, глезените, краката и накрая гърдите – като ужасяващите подвижни пясъци, за които бе чувал. Миг по-късно лепкавата слуз се сключи над главата му, но тялото му продължи да пропада, макар и доста по-бавно, в противната, плътно прилепваща към неопрена субстанция. Мехурчетата от кислородния апарат шумно си проправяха път към повърхността, но не с обичайната игрива припряност, а някак странно, с мъчително усилие. Съпротивлението на калта нарастваше пропорционално на дълбочината. „Колко дълбоко трябва да се заровя в тези лайна?“ – отчаяно се запита Сноу.


Размаха свободната си ръка, както беше по инструкция, после я потопи в лепкавата кал. Напипа някакви неща, но тъмнината и дебелите ръкавици му попречиха да установи какви са. Клони, омотани с тел колянови валове или обикновени боклуци, попаднали във вечен плен в калното гробище.

Още три метра, после обратно. Дори гадното копеле Фернандес не би могъл да му се присмива след всичко това.

Изведнъж ръкавицата му легна върху нещо и пръстите му бързо го обхванаха. Когато го придърпа към себе си, то оказа известна съпротива, значи бе тежко. Уви предпазното въже около дясната ръка и започна да го опипва. Със сигурност не беше пресовка хероин. Разтвори пръсти и го отблъсна.

Подет от лепкавия вихър на плавниците, неизвестният предмет отскочи нагоре и се залепи за визьора. Сноу успя да възстанови равновесието си и отново го напипа. Искаше да го хване здраво, за да го отхвърли от себе си.

Изпита чувството, че бърка в неравно изплетена мрежа. Клон с множество разклонения или нещо подобно. Но на места мрежата беше необяснимо мека. Плъзна длан по повърхността й. Беше гладка, с плавно заоблени краища. Кост, по дяволите! Всъщност, няколко кости, свързани със слузести сухожилия. Полуизгнили останки от труп, най-вероятно на кон или друго домашно животно. После, като продължи да опипва находката, Сноу изведнъж проумя, че това е човешки труп.

По-скоро скелет. С усилие овладя дишането си, мозъкът му бавно се проясни. Опитът и здравият разум сочеха, че няма как да зареже находката си в калта. Беше длъжен да я вдигне на повърхността.

Започна да омотава въжето около тазобедрената става и надолу по протежение на костта. Надяваше се, че сухожилията ще успеят да го задържат цял по пътя нагоре през калта. За пръв път му се налагаше да прави възли с дебели ръкавици и в непрогледен мрак. По този въпрос правилникът мълчеше.

Не успя да намери хероина, но в замяна го споходи късметът да се натъкне на нещо голямо – по всяка вероятност неразкрито убийство. Якият мъжага Фернандес със сигурност ще позеленее от завист.

Но въодушевление липсваше. Единственото желание на Сноу беше час по-скоро да излезе навън.

Заряза усилията да овладее разпокъсаното си дишане, не напомпа костюма въпреки пронизващия студ. Въжето се изплъзваше. Придърпа скелета по-близо, опитвайки се да го задържи стабилно в лепкавата гадост. Мислеше единствено за внушителната маса кал и тиня, която го делеше от повърхността. Толкова плътна, че не пропускаше слънчевите лъчи…

Въжето най-после се затегна и Сноу отправи безмълвна благодарствена молитва. Опипа находката за последен път, после силно дръпна въжето. Три такива подръпвания бяха сигнал, че е намерил нещо. Изгаряше от нетърпение да поеме нагоре, към палубата и твърдата земя, далеч от този ужас. Копнееше да се пъхне под душа поне за час и половина, а след това да се напие и да помисли дали не е по-добре да се върне на предишната си работа. До началото на сезона оставаше по-малко от месец. Опипа въжето около бедрените кости, после продължи нагоре. Дланите му се плъзнаха по ребрата и ключиците, където намотаха още малко въже. Трябваше да е сигурен, че скелетът ще издържи изтеглянето на повърхността. Пръстите му скоро стигнаха до ръбестите краища на гръбначния стълб, нелепо щръкнали в калта.

Главата липсваше! Ръката му инстинктивно се отдръпна. В следващия миг с ужас установи, че е изпуснал не само скелета, но и осигурителното въже. Размаха ръце като полудял и отново попадна на нещо: скелета, слава Богу! Сграбчи го, почти го прегърна, облят от топлата вълна на облекчението. Свободната му ръка трескаво затърси въжето, местейки се по костите. Къде точно го бе завързал? Не, въжето го нямаше. Нима се е развързало? Невъзможно. Направи опит да завърти скелета, за да провери от другата страна, но дихателната тръба се закачи за нещо. Дръпна се рязко назад, отново загуби ориентация. Почувства как маската се разхлабва и по кожата на лицето му пропълзява нещо топло и гъсто. Рязко разтърси глава, за да прогони гадното усещане, и маската падна. В очите му нахлу кал, която бързо проникна в ноздрите и напълни ушите му. С нарастващ ужас си даде сметка, че се е вплел във втори скелет. Обзе го паника – сляпа, безумна, влудяваща.


Изправен на палубата на полицейския катер, лейтенант Дагоста с умерен интерес наблюдаваше как извличат новака от водата. Гледката беше наистина забележителна. Човекът се бъхтеше като извадено на сухо морско животно, издаваше странни бълбукащи звуци, отчасти заглушени от нагълтаната кал, а от неопрена му се лееха кафяви потоци вода. По всичко личеше, че бе изпуснал въжето и бе извадил голям късмет, щом изобщо е успял да намери пътя назад. Въоръжен с търпение, Дагоста зачака. Изпадналият в истерия гмурец бе изтеглен на палубата и освободен от снаряжението, набързо почистен и успокоен от колегите си. Наведе се през борда и повърна. През борда, не на палубата. Акт, който предизвика одобрителното кимане на лейтенанта. Беше открил скелет, може би два. Това нямаше нищо общо със задачата му, но за първо гмуркане никак не беше зле. Реши да го отбележи в рапорта, просто като поощрение за нещастника. Ако не е вдишал от помията, навряла се в носа и устата му, вероятно ще се оправи. Същото ще стане и в случай че е глътнал част от нея. Съвременните антибиотици са истинско чудо.

Над разпенената повърхност бавно се показа първият скелет, покрит с дебел пласт кал. Един от водолазите го довлече до полицейския катер. Специално спуснатата мрежа го издърпа на палубата. Опряха го на фалшборда и под него бързо се образува воняща локва.

– Да беше го поизчистил, за Бога! – сбърчи нос Дагоста. Изваден на повърхността, скелетът автоматично попадаше под негова юрисдикция. Желанието му да го прати по дяволите, там, откъдето се беше пръкнал, беше без значение. На всичкото отгоре нямаше и глава.

– Да му ударя ли един маркуч, сър? – попита водолазът и посегна към палубната помпа.

– Най-напред се погрижи за себе си.

Видът на мъжа действително бе неописуем. На главата му сякаш беше надянат употребяван презерватив, а по цялото му тяло се стичаше лепкава слуз с отвратителна миризма. На борда се появиха още двама от колегите му, дърпайки енергично тънко, но здраво въже. Останал във водата, трети водолаз помагаше за изтикването на другия скелет върху палубата. Оказа се, че той също няма глава. Над канала се възцари мъртва тишина. Дагоста хвърли поглед към големия непромокаем чувал, в който бяха прибрали хероина. Но интересът му към него внезапно се изпари.

Дръпна от пурата и плъзна очи по Клоаката. Вниманието му беше привлечено от грозно зейналата паст на Западния страничен канал, от която стърчаха странни образувания, наподобяващи сталактити. Западният страничен изхвърляше почти цялата мръсотия от горната част на Манхатън. При всеки пороен дъжд пречиствателната станция на река Хъдзън достигаше върховата си мощност и започваше да изхвърля тонове необработен боклук в него, а оттам – право в Клоаката.

Дагоста въздъхна и запрати дългия фас през борда.

– Налага се пак да си натопите задниците, момчета – неохотно промърмори той. – Тия черепи ми трябват.

2

Усетил куркането на червата си, помощник главният патолог на Ню Йорк Луи Паделски хвърли механичен поглед към стенния часовник. Умираше от глад, при това в най-буквалния смисъл на думата. Цели три денонощия бе поемал само блудкави течности, но днес мъките му най-после щяха да свършат. Чакаше го истински обяд – пържено пиле в „Попи“. Плъзна длан по заобленото си коремче. Е, наистина би могло и да не е толкова закръглено, реши след кратката процедура той. Определено би могло.

Отпи глътка черно кафе без захар, пето поред, след което хвърли едно око на входящия дневник. Аха, най-после нещо интересно. Беше му писнало от куршуми, ножове и свръхдози.

Стоманената врата на залата за аутопсии с трясък се отвори. Появи се сестра Шийла Роко, тикайки пред себе си санитарната количка с поредния труп, сбръчкан и почернял до неузнаваемост. Паделски му хвърли равнодушен поглед и отмести очи, после отново го погледна. Едва ли можеше да се нарече труп, каза си той и сбърчи нос от противната миризма. По-скоро скелет, от който тук-там висяха късчета прогнила плът.

Роко нагласи количката под прожекторите и посегна за дренажната тръба.

– Няма нужда – спря я Паделски. Картонената чаша с кафе в ръцете му беше единственото нещо, което се нуждаеше от подсушаване в тази зали. Отпи последна юнашка глътка и я запрати в кошчето, сетне сравни табелката на трупа с отметката в дневника и нахлузи зелени латексови ръкавици.

– Какво ми носиш днес, Шийла? – попита той. – Това да не е Човекът от Пилтдаун 11
  През 1911 година край Пилтдаун, Англия, са открити фрагменти от кости, въз основа на които е изградена теория за съществуването на непозната човешка раса в древността. През 1953 година откривателите са разобличени като фалшификатори. – Б.пр.


[Закрыть]
?

Роко се намръщи и нагласи светлините над количката.

– Тоя трябва да е погребан преди няколко века – ухили се Паделски. – В лайна, ако съдя по вонята. Сигурно е самият цар Лайнокамон.

Сестрата сви устни, търпеливо изчака да се уталожат обичайните му изблици на хумор и му подаде придружаващия документ.

Паделски сведе поглед към напечатания текст, устните му замърдаха.

– Измъкнат изпод моста „Хумболд“ – промърмори той, докато изправяше гръб. – Всемогъщи Боже! – Погледна към купчината ръкавици с намерението да нахлузи допълнителен чифт, после се отказа. – Пък и главица си няма… Дрехи също. В замяна на това е открит с метален колан около кръста. – Погледът му спря върху пластмасовия чувал, окачен на количката. – Добре, а сега да видим какво има тук…

В чувала имаше тънък златен колан с красив топаз върху изящната катарама. От вътрешната му страна бе прикрепен стикер с номер. Това означаваше, че е минал през лабораторията, но той знаеше, че въпреки това няма право да го пипа.

– Скъпа изработка – промърмори. – Ако става въпрос за Човека от Пилтдаун, трябва да е бил жена… – Шкембето му отново се разтърси: – Или пък травестит!

– Можем да проявяваме и по-голямо уважение към мъртвите, доктор Паделски! – намръщено го укори Роко.

– Да, да, разбира се – спря да се хили патологът, окачи формуляра на монтираната специално за целта кука и хвана микрофона, увиснал над количката. – Би ли включила магнетофона, скъпа Шийла?

Апаратът щракна, гласът му изведнъж стана сух и безизразен:

– Доктор Луис Паделски. Втори август, дванадесет часът и пет минути по обяд. – Очите му се повдигнаха към документа. – Аутопсия А–1430, асистира ми Шийла Роко. Обезглавен, почти напълно разложен до оголване на скелета труп – Шийла, изпъни го малко, ако обичаш, – с дължина около метър и четиридесет. Ако прибавим приблизителната дължина на липсващия череп, ще получим обща височина на тялото от порядъка на метър и шейсет и пет-шейсет и осем. Установяване на пола: разширена срамна кост, хм, леко гинекоидна. Трупът е на жена. Ошипявания на лумбалните прешлени липсват, което сочи предполагаема възраст под четиридесет. Невъзможно е да се определи продължителността на престоя под земя, по-скоро под вода. Остра миризма на канал. Жълто-кафявото оцветяване на костите сочи дълго пребиване в кална среда. Същевременно сухожилията са сравнително здрави и благодарение на този факт скелетът е все още цял. Наличие на остатъци от мускулна тъкан около бедрените кости. Достатъчно материал за кръвна и ДНК проби. Ножици, моля.

Отряза парченце тъкан и го пусна в пликче.

– Шийла, обърни таза, ако обичаш. Така… Сравнително добро общо състояние на скелета, естествено, ако се абстрахираме от липсващия череп. Няма го и втория шиен прешлен… Липсват двете плаващи ребра, плюс цялото ляво стъпало.

Приключил с общото описание, Паделски отмести микрофона.

– Клещи, моля.

Роко му подаде малкия инструмент и докторът сръчно отдели лакътната от раменната кост.

– А сега надкостницата… – Отстрани от прешлените известно количество съединителна тъкан, после си сложи пластмасова маска за еднократна употреба и протегна ръка: – Трион, моля.

Пое малкия уред, включи го и изчака стабилизирането на оборотите. Диамантеното острие влезе в съприкосновение с костта и в помещението се разнесе тънко и остро свистене, сякаш отнякъде беше долетял разгневен комар. Въздухът се изпълни с миризмата на прогорена кост, клоака, мърша и смърт.

Паделски изряза проби от различни места, а сестрата ги запечата в пликчета.

– Искам електронна микроскопия с увеличени триизмерни снимки на отделните сектори – заяви патологът, след което изключи магнетофона и се отдръпна от количката.

Роко взе дебел флумастер и се зае да надписва пликчетата.

Работата й беше прекъсната от тихо почукване. Сестрата отиде да отвори, послуша известно време и пъхна глава през процепа.

– Имат предварителна идентификация, докторе – съобщи тя. – Коланът е принадлежал на жена на име Памела Уишър.

–  Светската дамаПамела Уишър?! – зяпна Паделски, свали предпазните очила и отстъпи крачка назад. – Исусе!

– Има и още един скелет. Пак оттам.

Патологът рязко се извърна от дълбокия умивалник, в който се готвеше да измие ръцете си.

– Още един ли? – гневно промърмори. – Защо не са го пратили заедно с този, да ги вземат мътните!? Не знаят ли, че е най-добре да ги изследвам едновременно? – Очите му се насочиха към стенния часовник, който показваше един и четвърт. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. „Глад най-малко до три, по дяволите! – рече си той. – Като нищо ще взема да се тръшна!“

Новият трясък на металната врата оповести появата на втория скелет, настанен в количка. Паделски включи магнетофона и си наля нова чаша кафе, изчаквайки сестрата да подготви трупа.

– И този няма глава – отбеляза Роко.

– Стига бе! – зяпна докторът и бързо пристъпи към количката. Картонената чаша застина забравена на сантиметри от устата му. – Какво става, по дяволите?

Миг по-късно се овладя, остави кафето и се зае да преобръща скелета. Облечените му в тънка гума пръсти внимателно опипаха ребрата.

– Доктор Паделски?

Патологът рязко се извърна, пристъпи към магнетофона и го изключи.

– Покрий това и извикай доктор Брамбъл! – заповяда с напрегнат глас. – И да не си гъкнала!

Очите на сестрата бавно се разшириха и в тях се появи недоумение.

–  Веднага,Шийла! – натъртено добави доктор Паделски.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю