Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 31 страниц)
36
Бил Тръмбъл се чувстваше превъзходно.
Само за днешния ден акциите бяха скочили с шестнадесет пункта, за седмицата – с повече от сто, а и краят му не се виждаше. Само на двайсет и пет, той вече изкарваше по сто хилядарки годишно. Съучениците му от Бабсън сигурно щяха да позеленеят от завист, като го чуят на срещата на випуска, насрочена за идната седмица. Повечето от тях бяха мениджъри от средно ниво, без особени перспективи и доволни да получават по петдесет бона на година.
Заобиколен от приятелите си и подхвърляйки шеговити закачки, Тръмбъл мина през подвижните бариери и излезе на перона на метрото на улица „Фултън“. Минаваше полунощ. Вечерята на пристанището мина много добре, обилно полята с бира и в приятни разговори – най-вече за бързото им забогатяване. В момента обект на закачките им беше някакъв новак, съвсем наскоро включен в програмата за обучение, който по всеобщо мнение нямаше да изкара и месец.
В лицето го блъсна вълна застоял въздух, в далечината се светнаха жълтеникавите фарове на композицията. След половин час щеше да си е у дома. За миг се подразни от мисълта, че живее толкова далеч от Уолстрийт – чак на Деветдесет и осма улица и Трето авеню. Май вече е време да се премести в някоя мансарда към центъра или хубав двустаен апартамент в района на Шестдесета улица. Домашен адрес в Сохо звучи доста добре, но Ийст Сайд си е друга работа. Балкон на висок етаж, кралско легло, кремав мокет, хром и стъкло…
– … А тя му вика: „Дай седемдесет долара назаем, сладур!“ – довърши историята си един от членовете на компанията, а другите избухнаха в гръмогласен смях, към който механично се присъедини и Тръмбъл.
Експресният влак с грохот навлезе в района на станцията. Един от приятелите му шеговито го побутна по рамото и той инстинктивно се дръпна назад. Спирачките пронизително изпищяха, композицията спря. Младежите нахлуха в един от вагоните.
Тръмбъл се отпусна на близката седалка и недоволно се огледа. Климатичната инсталация не работеше. През отворените прозорци нахлуваше застоял топъл въздух, придружен от оглушителното тракане на колелата. Жегата беше непоносима и той механично разхлаби вратовръзката си. Умората започваше да си казва думата. Слаба, но постоянна болка пулсираше в слепоочията му. Кос поглед към часовника го осведоми, че само след шест часа трябва да е отново на работното си място. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Грохотът на влака изключваше всякакви разговори.
Част от компанията слезе на Четиринадесета, за да хване връзката с гара „Пен“. Стиснаха ръката му, потупаха го по рамото и изчезнаха. На „Гранд Сентрал“ слязоха още неколцина. Във вагона останаха само Тръмбъл и Джим Колб – дилър на ценни книжа от долния етаж, с когото не се обичаха особено. Бил затвори очи и изпусна поредната тежка въздишка. Влакът задълба надолу по експресната линия.
Смътно усети, че спират на Петдесет и девета улица, вратите се отвориха и затвориха. Още една спирка, сънено си рече той, когато композицията с грохот пое в мрака. До Осемдесет и шеста оставаха около тридесет преки.
Внезапно влакът се люшна, спирачките диво писнаха. Тръмбъл се събуди и ядосано се огледа.
– Пак нещо се потроши! – рече на висок глас Колб. – Мамка й на тая шибана линия №4! – Огледа се, но изявлението му не предизвика никаква реакция у двамата му полузаспали спътници. Вероятно по тази причина реши да смушка Тръмбъл, който му отговори със замаяна усмивка, макар да го намираше досаден. Тоя Колб е шибан карък и нищо повече!
Очите му бавно обиколиха вътрешността на вагона и спряха на симпатична жена, вероятно келнерка в нощно заведение, и чернокож задрямал пубер, който, въпреки 40-градусовата жега, беше намъкнал дебело палто и вълнена шапка на главата. Сигурно се прибира след някой среднощен обир, помисли Тръмбъл и неволно опипа малкото сгъваемо ножче в джоба си. Нямаше намерение да се разделя с портфейла си, въпреки че вътре не беше останало почти нищо.
Нещо над главата му пропука и дрезгав глас обяви:
– Внимание, пътници, малък проблем със сигнализацията. Скоро ще бъде решен.
– Тия ги разправяй на баба ми! – мрачно изръмжа Колб.
– А?
– Вечно и едно и също! Все семафорите са им криви! Бързо, ама на куково лято!
Тръмбъл скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Главоболието му се засилваше, а жегата го обгърна като тежко одеяло.
– Вземат по долар и половина за тая сауна, мамка им! – не мирясваше Колб. – Другия път май трябва да си наемем лимузина!
Тръмбъл разсеяно кимна и погледна часовника си. Един без четвърт.
– После се чудят защо хората пътуват гратис! – добави все така заядливо спътникът му.
Тоя няма ли да млъкне, въздъхна младежът, после долови някакъв шум и погледна към прозореца. Неясна сянка прекосяваше съседния коловоз. Пак правят нощни ремонти, защото трафикът не е толкова натоварен, разсеяно си помисли той. Сянката приближаваше. Но ако има повреда във влака, един Господ знае докога…
Фигурата приближи и Тръмбъл изведнъж изправи гръб, забравил мрачните си предположения. В тунела тичаше жена, цялата в бяло, а от гърба й стърчеше нещо, което мрачно проблясваше на светлината от вагоните.
– Хей, видя ли това? – обърна се той към Колб.
– Какво?
– Някаква жена тичаше покрай влака.
– Май си пийнал повечко бира, момчето ми – ухили се Колб.
Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.
Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.
– „Бързото“ май ще се проточи – изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.
Главата на Тръмбъл забуча. Дали пък наистина не беше прекалил с пиячката? Ако е така, значи трябва да си даде почивка, защото това му се случваше за трети път в рамките на една седмица. Вероятно е видял работник от поддръжката, който носи нещо на гръб. Може и да е била жена, напоследък там назначават всякакви. Погледна през двойната врата към съседния вагон. Единственият пасажер там гледаше право пред себе си с отегчено лице. Ако е станал някакъв инцидент, сигурно ще им съобщят по радиоуредбата.
Седна на мястото си и затвори очи, опитвайки се да прогони досадното главоболие. По принцип използваше метрото редовно, защото с него се пътува бързо, а потракването на колелата му помагаше да се разтовари. Но в случаи като този – закопчан без никакви обяснения в лепкавата жега – неволно започваше да си мисли колко дълбоко под земята се е озовал, колко километра от тъмния тунел го делят от следващата спирка…
Отначало му се стори, че чува тътен на приближаващ влак, но после изведнъж си даде сметка, че това е стон – далечен и пълен с отчаяние, странно изкривен от ехото в тунела.
– Какво, по дя… – започна Колб и скочи на крака. Пуберът с палтото отвори очи, а келнерката застана нащрек.
Във вагона настана мъртва тишина. Пътниците напрегнато се ослушваха, но стонът не се повтори.
– Чу ли това, Бил? – напрегнато прошепна Колб.
Тръмбъл не отговори. Обир, може би убийство, с тревога си помисли той. Или – още по-лошо – влакът е спрян от банда, която методично претърсва вагоните. Големият кошмар на всеки пътник в метрото.
– Никога нищо не съобщават! – оплака се Колб и втренчи неспокоен поглед в репродуктора на тавана. – Може би някой трябва да провери какво става…
– Ами, направи го – промърмори Тръмбъл. – Лично аз нямам нищо против.
– Беше човек! – не мирясваше Колб. – Мога да се закълна, че пищеше човек!
Тръмбъл механично извърна глава към прозореца. По съседния коловоз се движеше още една неясна сянка. Вървеше със странно поклащане, сякаш накуцваше.
– Някой идва – отбеляза той.
– Тъкмо ще го питаме какво става.
Тръмбъл стана и се надвеси през прозореца.
– Ей, ти!
Ясно видя, че фигурата застива на място.
– Какво става, човече? Да не пострада някой?
Сянката се размърда и пое към предния вагон. Покатери се на стъпалото между буферите и изчезна.
– Мразя ги тия копелдаци от градския транспорт! – изръмжа Колб. – Прибират по четиридесет бона на година, без изобщо да си мръднат задниците!
Тръмбъл отиде да надникне през остъклената врата на предния вагон. Единственият пътник се беше задълбочил в книга с меки корици. Всичко беше спокойно.
– Какво виждаш? – изцвили зад гърба му Колб.
– Нищо – промърмори младежът и се върна на мястото си. – Сигурно са били бачкаторите, които ремонтират нещо в тунела.
– Няма ли най-после да тръгнем? – неочаквано се обади келнерката. Гласът й беше нервен, натежал от напрежение. Пуберът с дебелото палто се изтегна на седалката с ръце в джобовете. Тоя като нищо държи някой пищов, тревожно си помисли Тръмбъл.
Светлината в предния вагон примигна и угасна.
– О, мамка му! – възкликна Колб.
В следващия миг откъм тъмния вагон се разнесе силен трясък, композицията се разклати. Нещо започна да съска, сякаш изпускаха въздуха от огромен балон.
– Какво беше това? – облещи се келнерката.
– Аз се измитам! – обяви Колб. – Хайде, Тръмбъл, тръгвай с мен! Връщаме се на спирката на Петдесет и девета, която едва ли е на повече от две преки.
– Не мърдам оттук! – отсече Тръмбъл.
Колб се вкопчи в ръчката, сълзите му рукнаха.
– Дърпай,за Бога!
Сгъстеният въздух изпъшка, вратата се отвори. В ноздрите им нахлу задушаваща миризма на влажна пръст. Колб изблъска колегата си и скочи на релсите. Тръмбъл стегна мускули и понечи да го последва, после изведнъж замръзна на място. От мрака на тунела изскочиха някакви силуети и бързо се насочиха към влака. Тръмбъл зяпна, целият се вцепени от ужас. В начина, по който се придвижваха безплътните сенки, имаше нещо вледеняващо странно, нещо чуждо и неприсъщо на хората. След секунда те се струпаха около Колб. Нечия ръка го сграби за косата и изви главата му, друга прикова ръцете му към тялото. Колегата му се загърчи в безмълвна агония. От мрака изплува трета сянка, замахна с плавно движение и от гърлото на Колб плисна плътна струя кръв.
Тръмбъл рязко се дръпна навътре и се просна на пода. В следващия миг се изправи на колене и замаяно се огледа. Очите му се спряха на вагона, от който току-що бяха избягали. В полумрака различи тялото на келнерката, проснато насред пътеката. Около главата й се суетяха две неясни фигури.
Сърцето му се сви от отчаяние. С помътено от ужас съзнание, той дръпна ръчката на аварийния изход, скочи на чакъла и хукна към слабото сияние на далечната станция, заобикаляйки все така безплътните сенки, струпали се около Колб. Обилно полятата с бира вечеря изведнъж се надигна от стомаха му и се изля върху предната част на костюма и краката му. Зад него се разнесе тропотът на преследвачите, който го накара да хлъцне от ужас и да удвои усилията си.
Внезапно на релсите отпред изникнаха още две фигури, очертани ясно на фона на сиянието. Бяха с качулки и дълги плащове. Той се закова на място, а фигурите се понесоха към него с ужасяваща бързина. Стъпките отзад приближаваха. Краката му омекнаха, сковани от някаква странна летаргия. Разумът го напусна. След секунди ще го хванат и ще последва участта на Колб…
– А бе, ти идиот ли си? – изгледа го онзи. – Нима ще чакаш появата на бандитите през оная врата?
Тръмбъл поклати глава и се намръщи от болка. Най-умното бе да стои неподвижно и да не привлича вниманието. Който вдига патърдия, със сигурност ще си го получи.
Откъм предния вагон долетя нов шум – този път наподобяващ барабаненето на дъждовни капки върху ламарина.
Младежът се обърна и предпазливо проточи врат. Отвътре стъклото бе наплескано с някаква боя. Гъста и тъмна, тя се стичаше надолу на мазни бразди.
– Какво е това!? – изпищя Колб.
Хлапаци, които щурмуват метрото с глупавите си спрейове, помисли Тръмбъл. Поне на такова прилича. Но боята беше червена… Господи,изведнъж осъзна той, скочи на крака и се понесе към далечната врата на вагона.
– Хей, Били! – стреснато изкрещя Колб и хукна подире му.
Междинната врата зад тях се разтърси от тежки удари, последвани от тропот на крака. Келнерката изпищя. Без да спира или да поглежда назад, Тръмбъл рязко дръпна ръчката, влезе в подвижния ръкав и посегна към вратата на следващия вагон. Колб дишаше във врата му, тъпо повтаряйки: „Мамка му, мамка му!“
Осветлението във влака угасна в мига, в който установи, че последният вагон е абсолютно празен. Тревожно се извърна към прозорците. Единствената светлина, слаба и мъждива, идваше от нарядко разположените лампи във вътрешността на тунела. Към нея се прибавяше далечното жълтеникаво сияние на спирката при Петдесет и девета улица.
– Трябва да разбием задната врата! – изкрещя на Колб.
В същия миг зад гърбовете им тресна оглушителен изстрел, келнерката нададе ужасен писък, примесил се с ехото му.
Колб се обърна и изпищя:
– Божичко, прерязаха му гърлото!
– Млъквай! – просъска Тръмбъл, не искаше да насочва вниманието си към ужасните звуци от вагона, който току-що бяха напуснали. Сграбчи гумените ръкохватки и направи опит да разтвори двойната врата. – Помогни ми!
Тогава се смени светлината на близкия семафор и младежът зърна за миг едно от лицата под качулката.
Една мисъл – самотна, но ослепително ясна, прониза съзнанието му. Вече знаеше какво трябва да направи. Очите му зашариха между релсите и бързо откриха лъскавата шина на електрозахранването, оградена от ярки жълти черти. Обувката му потъна под железния предпазител и в следващия миг светът избухна в ослепително сияние…
37
Дагоста се опита да мисли за стадиона „Янки“. Представи си как бялото кълбо от волска кожа полита високо в юлското небе, мирише на прясно окосена трева, а нападателят се блъска в предпазната стена и победоносно вдига ръце. Това беше изпитан метод, нещо като трансцендентална медитация, с помощта на която изключваше външния свят и се концентрираше в мислите си. И особено полезен, когато всичко е отишло по дяволите.
Остана със затворени очи малко по-дълго от обичайното, просто защото искаше да изтрие от съзнанието си бясното дрънчене на телефоните, затръшването на врати и пискливите гласове на секретарките. Добре знаеше, че някъде наблизо Уокси се върти като шантав и прилича на слънчасала дебела пуйка. Слава Богу, че е достатъчно далеч, за да не чува кудкудякането му. Едва ли вече вярва във версията за онзи нещастник Джефри или Джофри, помисли си той, но от това не му стана по-леко.
Въздъхна и с усилие насочи мислите си към Алберта Муньос – единствената оцеляла след клането в тунела.
Пристигна тъкмо когато я изваждаха през аварийния изход под Шестдесет и шеста улица. Беше на носилка, със скръстени ръце, с унесено изражение на приятното лице. Гладката й шоколадова кожа изпъкваше на белите чаршафи.
Само Бог знае как е успяла да се спаси, защото до този момент не беше казала нито дума. Влакът беше превърнат във временна морга, а равносметката беше смразяваща: убити бяха седем пътници и двама служители на метрото. Петима от тях бяха със смазани черепи и прерязани гърла, главите на трима изобщо липсваха, а един беше овъглен от високото напрежение, след като е стъпил върху средната релса. Във въздуха вече се усещаше вонята на гладните адвокати, мрачно си помисли Дагоста.
Госпожа Муньос беше откарана в психиатричното отделение на болницата „Сейнт Люк“. Дежурният лекар остана непреклонен въпреки заплахите и крясъците на Уокси: никакви разпити преди шест сутринта.
Три липсващи глави. Разбира се, веднага бяха взети съответните кръвни проби, но влажните тунели създадоха неимоверни затруднения на медицинските екипи. Дагоста отново превъртя ситуацията в съзнанието си. Някой прекъсва сигналната инсталация малко след Петдесет и девета улица и в резултат спират всички композиции, движещи се в отсечката между Четиринадесета и Сто двадесет и пета в района на Ийст Сайд. Нападнатият влак се оказва в дългата отсечка между две спирки, вероятно нарочно.
Подобен набег изисква интелигентно планиране и добро познаване на системата отвътре. Отпечатъците от стъпки засега не даваха кой знае каква информация, но по негово мнение нападателите са били между шест и десет души. Една отлично организирана и перфектно проведена акция.
Но с каква цел?
Експертите бяха на мнение, че убитият от електрически ток най-вероятно сам е стъпил върху третата релса. Какво ли се е случило, за да стигне до това самоубийствено решение? Дали Алберта Муньос също го е видяла, каквото и да то? Реши, че на всяка ценатрябва да говори с нея, и то преди да я докопа Уокси.
– Хей, Дагоста! – прозвуча познат глас. – Да не би да дремеш, по дяволите?
Клепачите му бавно се повдигнаха, очите му се спряха на червендалестото лице, чиито бузи се тресяха насреща му.
– Извинявай, че ти наруших дрямката, но ние, будните, трябва да се справим с една малка криза! – добави гневно Уокси.
Дагоста стана, откри сакото си на облегалката на стола и започна да го облича.
– А бе, ти чуваш ли какво ти говоря? – избухна Уокси.
Дагоста мълчаливо се промъкна покрай дебелата фигура на капитана и отиде в оперативната зала. Изправена пред бюрото на дежурния офицер, Хейуърд четеше някакъв факс. Той я изчака да вдигне глава и кимна по посока на асансьора.
– Къде хукна сега, да те вземат мътните? – извика Уокси и се втурна след тях. – Глух ли си? Не чу ли, че сме в криза?
– Кризата си е твоя, оправяй си я! – сряза го Дагоста. – Аз имам друга работа.
Когато вратата на асансьора се затвори, Дагоста пъхна пура в устата си и се обърна към Хейуърд.
– В „Сейнт Люк“, нали? – попита тя.
Той кимна.
Минута по-късно вратите на асансьора се разтвориха с мелодичен звън към широкото, покрито с теракота преддверие. Дагоста тръгна към изхода, после изведнъж се закова на място. През широките стъкла на входната врата се виждаше размахала юмруци тълпа. Хората бяха три пъти повече в сравнение с онези, които беше заварил пред дирекцията в два през нощта. Богатата дама Уишър се бе покачила на покрива на някаква патрулна кола и оживено говореше в голям мегафон. Медиите отдавна бяха тук – бляскаха светкавици, подвижните телевизионни станции бръмчаха с въртящи се антени.
– Сигурно ще предпочетеш кола без отличителни знаци от подземния гараж – подхвърли Хейуърд, докосвайки ръката му.
– Добра идея – обърна се да я погледне лейтенантът и без повече приказки се върна обратно в кабината.
* * *
Дежурният лекар ги накара да чакат цели четиридесет и пет минути, седнали на неудобните пластмасови столове в болничното барче. Беше млад, навъсен и смъртно уморен.
– Вече казах на капитана, че няма да допусна никакви разпити преди шест! – отсече той с тънък и гневен глас.
Дагоста стана и му протегна ръка:
– Аз съм лейтенант Дагоста, а това е сержант Хейуърд. Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Уосърман.
Лекарят изсумтя и дръпна ръката си.
– Уверявам ви, че нямаме никакви намерения да утежним състоянието на госпожа Муньос, докторе.
Младият мъж не каза нищо.
– Вие ще прецените дали има такава опасност – добави Дагоста.
Докторът пак не отговори.
– Казаха ми, че един полицейски служител е бил тук и дори ви е заплашвал.
– От години работя в интензивното, ни никога не са се отнасяли с мен по начина, по който си позволи онзи идиот! – внезапно се отприщи Уосърман.
– Добре дошъл в клуба! – процеди Хейуърд.
Лекарят й хвърли изненадан поглед, след което малко се поуспокои.
– Докторе, в това клане са участвали най-малко шест, а може би дори десет души – започна Дагоста. – Мисля, че са същите, които са убили Памела Уишър, Никълъс Битърман и мнозина други. В момента се скитат из тунелите на свобода. Може да се окаже, че Госпожа Муньос е единствената, която може да ни даде някакви сведения за убийците. Ако продължавате да поддържате становището, че един разпит би навредил на състоянието й, аз ще се оттегля. Надявам се обаче, че разбирате животът на колко други хора е под заплаха.
Докторът го изгледа продължително и накрая почти се усмихна.
– Много добре, лейтенант – кимна той. – Но при три условия. Първо, разпитът ще стане в мое присъствие. Второ, ще бъдете изключително внимателен с въпросите си, и трето, ще го прекъснете в момента, в който ви кажа.
Дагоста кимна.
– Но според мен само ще си изгубите времето – предупреди го Уосърман. – Жената е в шок и проявява ранните симптоми на посттравматичен стресов синдром.
– Разбрано, докторе.
– Добре. Доколкото ми е известно, госпожа Муньос е от малък град в централната част на Мексико. Работи като детегледачка при семейство в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че говори английски, но не знаем нищо повече.
Госпожа Муньос лежеше в болничното легло в същото положение, в което я бе видял на носилката: със скръстени ръце и безизразен поглед, отправен в нищото. Стаята миришеше на глицеринов сапун и спирт за разтриване. Хейуърд остана отвън, за да предотврати евентуалната поява на Уокси, а докторът и Дагоста седнаха от двете страни на леглото. Известно време постояха неподвижни, после Уосърман внимателно хвана ръката на жената.
Дагоста извади снимка от портфейла си и й я показа.
– Дъщеря ми, Изабела, на две годинки – каза той. – Нали е сладка?
Въоръжи се с търпение и зачака. Миглите на жената потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху снимката. Докторът се намръщи.
– Имате ли деца? – попита Дагоста и бавно прибра снимката.
Госпожа Муньос го погледна. Последва дълга тишина.
– Знам, че сте нелегално в страната, госпожо Муньос – рече най-сетне Дагоста.
Жената се извърна встрани, а докторът му отправи предупредителен поглед.
– Знам и друго – много хора са ви лъгали. Но аз ще ви обещая нещо, което се заклевам пред снимката на дъщеря си, че ще изпълня. Ако ми помогнете, ще имам грижата да получите зелена карта.
Жената не отговори. Дагоста извади друга снимка и я вдигна пред очите й.
– Госпожо Муньос?
Жената не помръдна. Измина доста време, преди да вдигне очи към снимката, и Дагоста усети как сърцето му се отпуска.
– Това е Памела Уишър, когато е била на две години. Точно колкото дъщеря ми.
Госпожа Муньос пое снимката, погледа я и тихо прошепна:
– Ангелче!
– Била е убита от същите хора, които нападнаха вашия влак. – Той говореше меко и бързо. – Помогнете ми да заловя тези ужасни хора, госпожо Муньос, моля ви! Не искам да убият още някого!
По бузата на жената се търкулна една сълза, устните й се сгърчиха.
– Ojos…
– Моля?
– Очи…
Последва нова пауза, после устните на госпожа Муньос отново се размърдаха:
– Дошли тихо… Очи на гущер, дяволски очи!
От гърдите й се изтръгна тих стон.
Дагоста отвори уста, но срещна предупредителния поглед на Уосърман.
– Очи… cuchillos de pedernal… лице на сатаната…
– Какви лица?
– Стари лица, viejos…
Покри очите си с длани и простена.
Уосърман скочи на крака.
– Достатъчно – вдигна ръка той. – А сега вън!
– Но тя искаше да…
– Вън, веднага!
В коридора Дагоста измъкна бележника си и старателно си записа испанските думи – така, както ги беше чул.
– Какво е това? – надникна иззад рамото му Хейуърд.
– Испански.
– За пръв път виждам такъв испански – сбърчи вежди младата жена.
– Само не ми казвай, че говориш и испански! – стрелна я с поглед Дагоста.
– Не можем да дрънкаме само на английски – отвърна Хейуърд и веждата й леко помръдна: – А какво означава тази заврънкулка?
– Дръж! – тикна бележника в ръцете й. – Гледай да отгатнеш какво е казала.
Хейуърд се задълбочи в текста, беззвучно мърдайки устните си. Миг по-късно влезе в стаята на сестрите и вдигна телефона.
Уосърман излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си.
– Доста… хм… неортодоксален подход, лейтенант – рече. – Но все пак помогна. Длъжен съм да ви благодаря.
– Не ми благодарете, ами я вдигнете на крака. Имам още куп въпроси към нея.
Хейуърд беше оставила слушалката и вървеше към тях. Спря на крачка от Дагоста и тикна бележника в ръцете му:
– Това е максималното, което успях да направя с помощта на Хорхе.
Дагоста погледна написаното и се намръщи:
– Ножове от кремък?!
– Най-близкото ни предположение – сви рамене Хейуърд.
– Благодаря.
Дагоста тикна бележника в джоба си и се понесе с бърза крачка по коридора. После изведнъж спря, сякаш се беше сетил за нещо.
– Докторе, в рамките на един час тук ще се появи капитан Уокси.
Лицето на лекаря потъмня.
– Според мен госпожа Муньос е прекалено изтощена, за да приема когото и да било – добави лейтенантът. – Прав съм, нали? Кажете му, че това е мое мнение, в случай че се опита да ви създава неприятности.
Върху лицето на Уосърман се появи широка усмивка, този път съвсем искрена.
